1999 - I и II
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

1.

 

 


***

Спокойният мексиканец

си преряза гърлото

скрит под одеалото

във потна нощ

когато от пълнолуние

се раждаше сина му



и само в бялата

каляска на сънищата

се бунтуват очите им

хората които ходят

имат своите мисли



В извивките на тялото ти

спят котки и меки сенки,

а косата ти пада върху

приглушената светлина

на очите ти.

 


***


Човекът с калинка върху

рамото и пръстите

му на звънчета

вътре косата на майка ми

пада на снежинки

по раменете

аз и Освалд ще заминем

със старата кола

под мостове и кули

а реките тези пенливи

същества ще съпровождат

кръвта по пътя ни



Първият ден



моят радостен вик

е въжето опънато

тези струни, които

дебнат своята мелодия

тя предполага че е

свещена -

джазовият въздух в

бара на бляновете

плавната му походка е

съблазняване

танц от тела на котки

по мозъка на сънуващия

сякаш кожата по

тялото му е многоцветна

и от кадифе е

шапката на раменете му



Тревите

пътеки от пролет

минали през пясъчни

замъци в скалите

където е само окото

на господ

синьо и дълбоко

 



Приех да уча в този

град , където спят

телата на скулпторите

и от гроздов сок

се къпят очите им,

където витае разума

и пияни двойки се

къпят по плажовете,

където нощем е тихо

като в гробница,

за да мога да бродя

с глутницата си чакали

по пътищата



Синът на залеза

е побеснял булдог -

пали и беси

и невинните опорочава

с устните си на монах

 



Освалд знае всичко

той е безкраен като вселената

също толкова надут , самодоволен

и неучтив

Освалд ми е приятел

моят ангел- хранител

звяр готов да умре

във пропаст,

мълния поразила сетивата ми

 


***


Със моята смърт затварям

света - със гълъбово закръгляне -

и фибрите на красотата като

зелена трева, за да има

ужас който да я тъпче



Сладки са вечерите

и плодовете на

твоите устни

между двата стола

има пропаст

наведени силуетите

чакат обединението

на телата покрити с

ножове

 


***


Бледи и ужасни,

без грацията на собствената

ни котка

във изпепеляващо нещастие

ни има само сами

със дърветата вечер

и разтвореното за

лъчите слънце

Моята кралица

ме намери

за да нахрани

тигрите

- оранжево и черно -

за да вземе дъха ми,

последната воля

- тази, след която

ме няма

Е да опиша всеки камък

под който съм

и на цветята

живота чрез мен

В манастир ще си ти

слабия огън

на миналото приела,

цялата в черно

със ситни бръчки

покрай очите

 


***


Погалените ти ръце

погалват челото ми

мое сляпо същество

свито в корема ми

 

 
***


Просяците имат своето

достойнство

те се опияняват от

глутницата кучета

лаещи в тяхна чест,

а когато намерят езеро

къпят телата си в него

водораслите по дъното

ги бесят

и те умират чисти

като пролетен вятър

 


***


Болен мозък е създал

красотата на цялата

вселена.

Статуите по моят път

хармонират със зеленото

на старинен парк

диамантена роса по

розите - това танцуващо

съвършенство

Свещената мелодия е приглушена

а небето е коленичило

в краката й

и се моли за мен



Светът намери своя

собственик

 


***


Тя която е в мене

е много тиха

лежи в очите ми

и оцветява -

шарен водовъртеж

и най-красивият удавник



във всяка изгубена

цивилизация мърка котката

с нейните извивки

и пияното - неуловимо,

меко изкушение

 

 


***


Тихи са устните на

последното ми желание

тъжна е усмивката на

майка ми

и ти си тъжна мила

към бялата си сватба

тръгвам

и бледо е лицето ми

сълзите и ме парят

като огън ме красят

за последно под крило

ще се събудя

от непробуден сън на

дълга маса

гостенин единствен

и без скръб

отваря се вратата

и приятели ще дойдат

и тебе ще те има

с кафявите очи

красиви

“в пътуването дълго”

където вода главите ни

покрива и дълбока -

тя е само наша



как ръцете им изпращат

с гръмотевичен, цигулков

глас

телата на удавниците

върху хляба

 


***


Искра догаря

бели пътнико

сърцето ти е в рани

нежелани са очите ти

будуват снежинките

върху раменете ти

и гласът е спомен

и плач, и ромон



В океани от сълзи

удавена е кръвта

на невинните

като в радостен танц

с лекота и грация

преди закуска

когато червено е

небето

той става

жаден за милувки

“и земята под краката му стене”



Широка е ризата

и ръкавите оцапани в червено

Вятърът отвява злобата

а под скалите чакат

водовъртежи

Има само крачка

или цяла вечност

малка по размери

Грозен е гневът

и светкавиците смазват



Когато тялото разпери

ръце и повеят опъва дрехата,

за последен път

назад ще се обърна

и братя мили

със скока си ще посетя

гост единствен на голяма маса

 


***


Три театрални крачки

и разцъфват черешите

бели облаци

тревата отразяват,

а аромата на

живота е хубав -

на пръст и на

движение



- За какво мечтаят боговете -

златната броня на слънцето -

голото тяло на съвършенството -

вековна гора - чистата вода на потока

краката й мият,

а тя има залеза върху шията си

и стрела в сърцето



- Разумът ми твори

чудеса

съзнанието ми е пълно

с парчета от сграда

храмовете знаят

своите създатели

мой е хаосът



и глътка покой

преди заминаване

върху празните столове

песъчинките

и пожара

спътника на всеки

изгрев

 



- Уморен, мога да коленича

мога да коленича



Минута мълчание

и пак ще продължа

като точка

заместила думите

и изпотени стъклата

гледат лампите,

ще ме близне котка по

лицето

и безшумно ще отмине

със нощта



Да затворя вратата

да се измия

да среша косата си

белите стени да погаля

и седнал на стола

да дочакам утрото

в което тялото ми

ще намерят

 



. . . сякаш разказ за вълните

за силата на мълниите

един голям мъж умира

с гласа на бурята

а думите му

напомнят тежка стъпка

вятър, убиващ листата

тъжен тътен

уплашена гора

черни облаци няма да

го спрат

единствено величието

и нежността на флейтите

дъждът да мокри лицето

грозно и страшно да е

спасението

в треската повтаря името

и танцуват пеперуди

 



- Моите главорези имат

чара на бунта - гологлави

скитници, уморено знаме,

убийствените погледи раждат

отмъщение и от нож умира

синът на майката;

младо е тялото му,

черна е косата му,

свята кръв яката му

покрива и болна

тъмнина - избелява

под клепачите;

моите главорези са

самотни герои

обречени на смърт и

на паметници от

гранит - в скалите издигнати

 



Слушай ме,

докъдето сме стигнали

в старото кино

и добрите умират

но ако имам прошката ти

затвори очи

и гласовете ще се върнат

като притеснени пръсти

неразбиращи чувствата

нечули в унеса си

гласът на земята

И не знаят къде са звездите

дали те докосвам

Бягащият звук на улиците

събуди спомени и тъга,

а грозното пиянство рецитира -

и от небето боговете

не разбират

сякаш в припев

и добрите умират

но сърцата им бият

бият сърцата

със болка и сълзи

се вслушват в земята

За да помага ръката

на човека отвън

скрит в тъмнината

но сърцата им бият

бият сърцата



като извинение

че сега не мога да те

целуна

 


***


Вятърът има своята

песен

гола е душата му

жени с чадъри от слънце

я дебнат

настигнат ли я

покриват я със сълзи

от дъжд

 



Слънчеви отблясъци

по равна, бледозелена

трева

бягат сенките на облаците

на светкавицата пухкавите

демони



Гладът гони ятото

и създава цветето на

полета

 



***


Фантазията се разтваря

и от вътре е меко и

влажно - екзотичната роза на унеса

събужда плача на невинните

- Мъртъв е той, голи

са костите му, а зелените

треви са с цвета на

зениците му

 

 


***



Пръскащият кехлибар

отшелник, застанал на ръба

чака да го отнесат пеперудите



Роза, роза, котка

зеници

лицето на моето

момиче

през тях

игра на милващите

нокти

 


***


Реката е топла и

тиха, мърка между палавите

ми пръсти, зачервява

кожата ми, затваря

клепачите ми

Водните кончета ме

познават - те се увиват

около мига блаженство

и вдишват аромата

на зрели плодове

Безкрайната песен на

зеленото се извива по

тревите до самотните

дървета и закръглените

хълмове,

а когато достигне краят си

изгаря в ръбовете на слънцето

капки розов цвят разпиляла

по голото ми тяло

 



***


. . . когато докосването е танц

дълъг като тъгата на

тъмните облаци

и целувката е от

стъкло съграден свят . . .



Къде ще отидем

във нищото моя пленнице

и ще се затворим във

клетката си

и ще се прегръщаме

- между косите ти поникват

пръстите ми

и в тази прегръдка има

само деца

от води ледени окъпани

 



***


Подножието е жълто

а след него

зеленото избухва

до тъмно във дърветата

и вятъра

цвят на лилаво цвете

с камъните върху петна

от земя и слънце

и живия танц

на всеки стрък

разпилял се към къщите

 



Опияняват се очите от

зелено - жълтия огън на полето

пеперуди докосват тревата

и се оплитат в песента

на птичките

самотни дървета с ореоли

от облаци великани

като крайпътно цвете

обичта на минаващите

получават

 



Художника е размазал

петната

жълтеникаво бледо зелено

тополите притежават реката

с птици и къщи

в пастелена музика

 



Песен от редове дървета

и поле;

златно е окото на

слънцето

между нишки

водна коприна и

унеса благ на пръстта

 



Искам да те обвия със

зелен поток

цветове на акации

и снежинки бълбукаща

вода

- цялата в златната

мантия на слънцето

и с калинки да е

обкичена главата ти

 



Унесът на тревата

на дърветата

на стената от хълмове

на реката която копае

камъните

и на червените цветчета

впитите корени



Когато погледът ти потъне

в зеленото,

ухание на девственост се вплита

във косите ти и само

кукувицата отброява

миговете

 



Искам да разкажа:



за ръцете на скалите

от корени и влага

 



Горно Уйно е голямо

колкото света

и пръстта там е червена

 

 


***


Един заспал в облака

спомен,

бродещ между изгубеното

където всяко място

крие уюта на детството

и различно щастие



Никой художник не може

да нарисува чертите ти

гънката на устните ти

и очи - топли като земята



Молитва отправена без посока

разкъсваща птиците

- черни до една -

през полета пусти и студени



Искам да мога да те прегърна

да поема цялата нежност

на сърцето ти

и със сълзи да изплача

болката

впита в тебе по рождение



Крадците са с тъмен оттенък

на лицата

крадат босите крака на

сервитьорките

крият се в цигарения

дим и дебнат като хищни

леопарди

а стъпките им са безшумни

и босоноги са сенките им



Само миг и се свлича

усмивката от червилото

и е жалко оголена

същността

безформена и нещастна

сякаш отвсякъде ще

потекат сълзи като червеи



Дървеният под ще изскърца

ти ще заспиш във

легло ароматно като

зелените дъбове,

огънят само ще топли

и оранжева ще е сянката

в съня ти



Бдящият над изгрева ти

е събрал росата в шепите си

за да може лицето ти

да покрие с дъги

по-многоцветни от

цветята

 

 

***



Мойте скални рисунки са бели

лебеди и диви елени, преплетени

със стрели, свързали ги в кръв и

смърт

А човека е с огромна сила и белези,

прегръща слънцето със тигров рев,

когато валс от оранжево и черно

танцуват сенките

 


***


Залезът по крилете на

гълъбите

 

 

***


Допирът до крайния ефект

събужда страх; свободата

се ограничава от мръсни

стаи, обиталище на ужаса;

спасението е като халюцинация

безнадеждност - и страх са

крилата й; само един случаен

слънчев лъч и бълнуването

започва

 


***


Колко крехко е равновесието,

машината от органи;

дори да е едно състояние -

загубата му плаши -

мравките по кожата

танцуват, сънувам прилепи -

какво ли е развитието -

просто стъпка; скачащи

са само скакалците

И е утихнал домът -

чака да се завърна

излязъл жив победител

Смъртта е свободна

като полета,

без него е агония

 


***


Много сънища има

в леглото на този дом

предметите съдържат

погледи - въздишки

и отпечатъците на

устните още пазят

своята любов

а черните забрадки -

воят и кръстовете

нощни

 


***


Искам да намеря едно

тихо и спокойно място

където в сумрака

очите ми да различават

танца на дима

В сънливия унес да

съм човека - призрак

самостоятелен, непожелаван

и недокосван

прокапващ между мигновено

пробляскващите светлини

и изчезващ с разтопения

лед във чашите

 


***


Горката ти,

отдалечаваш се

сломена и малка

птицата бяга

за да те погали

а раменете ти се свиват

и от очите ти

капят есенни сълзи

 

 


***


Преди думите идваха

като хипноза

с вдъхновяващо страдание

Сега те има само тебе

и меката ми коса

Съпътстващия призрак е

още тук

ще ме гони до края

Нека бъде волята ми

- с бяла риза

свободен като вятъра

 

 

***


Стъпил съм на ръба

а тя е около мене

тя е моята любов

нежно ме притиска

към себе си

нежно, нежно

към себе си . . .

 

 



2.




***



Пантеона свят на твойто

рамо

и на кестените мрака

домът ми са нарисувани

йероглифи в кръг



лицето на костенурка



знанието произхожда от

черепа

от овалните форми

и миналото

 



сънувах краят си

и почувствах страх;

не усетих сърбежите

на удоволствието;

алергия подобна на

див ужас

и задушаване без блясък

във очите

 


***



Видя се за миг като дъжд

отнел вятъра в косите



Румения ход на нещата

и болната свенливост

утрото е вечер за

тебе

когато заспят родилните

мъки на щастието



Звезден пир живее в нас

звезден пир

и малко болка

 

 


***


Пробудих се сам

изопaчавам истината

тя е грозна реалност

между файтоните спях

заедно със феи, прозрачни

с туптящи червени сърца,

побрали бурята на магията

- Пренесоха ме на юг,

в топлия мрак на курортен

град с мирис на липи

и слънчеви изгаряния, уплашен:

близък приятел или брат

са ми твоите целувки

с тях съм някъде там

“в тишината на звездите”

- само за миг да видя

как умира слънцето

нищожно във очите ми

 

 


***


Жътварките са в черно

днес, събират стръковете

- семето на хляба

Небесно синьо и

подплашени птици;

в този ден художника

нарисува краят си

- червена черта разкъсала

листа

 

 


***


Двама влюбени се целуваха

докато времето беше тъмно

като сърцето на майка ми,

която умираше



На ангелите безмълвното

шествие възнасяше към небето

ликът й ангелски

 

 


***


Всяка сутрин сякаш се

разбива със кръв

между очите ми

Това е дългата разходка

на изгрева

по алеи от дребни

гранитни камъни

където са боровете

и по върховете им

славеите изгарят

в песен



Не те познах загледана в отвъдното,

счупила чашата от приказки,

която блести настръхнала,

готова за убийство

на най-святото…

Бог вече не е във

храмовете



Хапе

а лигите са по-страшни

от кръвта

те са ботуша върху лебедови

шии

мелодията на хиляди

пианистки пред разстрел

този вик на човека в

житото

като вой протяжен

върху жълтата люлка на

хляба



Безвремието е неопределимо

то е истински силното желание

за покой

. . . където почива най-обичаната

с коса от злато



Домът ми е скрит зад

храсти от рози и

бели борове, на които

по цял ден пееха птици,

а в тревите пеперуди танцуваха

и в страстни целувки

оплитаха цветята



Теб ще те отнесат ангелите

защото си божествено чиста

а аз ще бъда толкова

самотен

че луната ще се пръсне

от воят ми

и ще ме отбягват

вълците


 


***


Човек е божествен зародиш


 


***


Огромен треперещ архангел

братската ласка и любов

реже разклоненото дърво

на злото

и от него падат изсъхналите

птици

на красивата смърт

Тя е свята и няма да се

мъчи, за нея ще се погрижи Той

със големите очи.


 


***

Изградил е формата, която

тече в главата му

като максимална прилика

между него и бъдещето;

то съществува - може би

уплашено, скрито в горските

къпини със очи - диамантчета -

живият въглен на големият горски

пожар;

вятъра носи вълните

от огън,

смеят се животните

докато бягат,

само натрапчивото докосване

на спомените

кара гората да вика и

плаче

 

 


***


Двама бягащи през зората



Искам да я прегръщам

тя е моята жажда за

любов

от лицето и бледо се

ражда покоя

всяка фибра на щастието

е пищящо - кървава в ушите ми

аз съм цялото и тяло

до пръстите със прозрачни

нокти

и ноктите ме прегръщат

отчаяно

като че ли в миг

ще се загубим

и ще ни погълне смъртта

но вече разделени

 

 


***


До неговият дом

няма пътища - декоративни орхидеи

покриват самотата му

 

 


***


Раждането е началото

зъбите на съдбата градят

характера

доброто възпитание изисква

чар и умело боравене с

цигулка

голотата пробужда чувствата

а безпаметното пиянство

е факт,

фантазията:

на яве сънувам фонтани

водата лети направо

към слънцето

влюбено ангелче я изпраща

към съвършените форми

на мраморна жена,

над главата й облаците

правят дъги.

А водни кончета крият

крилата си в косите й



наситих митологията на

своето минало с дами и

чадърчета;

безнадеждно отчуждени

са спомените;

бях русо момче

със права коса

днес съм кървавия Аполон

на голямото превръщане

 

 


***


Формите да бъдат меки

като разтопено злато

и с тела на тигри да

пристъпят песъчинките

 

 

***


Да се погребеш в мрака

и единственото светещо нещо

да е бледостта на лицето ти

 


***


Създаването е чувство

за пълнота, покой и

нищо

близо до свободата

 


***


Наведената сянка на

манастира крие душата

на мъченик



Може ли да забули

лицето си в капки

прозрачна течност и

листа -

дъжд заровен във очите му

 

 

***


Живеем с чувството за

обреченост, за раздяла

като болест, която разяжда,

страхът, ужасът на предстоящото-

крехко е нашето щастие - искам да го

затворя като телата ни,

стоплени от прегръдки

от тихи думи от сънища,

отвън дъждът да ни

пее като най-мрачната

птица, а ние да сме

свити, недокоснати от

поглед и мръсни ръце

- два облака които

се обичат



Искам да живея с

теб - е най-хубавото

което мога да кажа

за живота

- не бъди толкова крехка

моя обич

моя бяла булке

с кафяви очи

- виждам следите на

врабчетата по ръцете ти

и прочитам колко много

ме обичаш



Не мога да си представя

че ще излезеш от стаята

и розата ще остане самотна

във вазата

Ъглите ще са голи и

остри

изрязали лицето ти като спомен

върху кожата ми

 



Намерих те в хотел

пред празна чаша

а във нея сърцето

на птица

- процеждащо кръвта си



не ме ли позна

мога да те погалвам във съня

и да взимам топлината;

две изстинали каменни тела

във балдахин от единствено

наша самота

 

 


***


Жаждата трябва

да бъде утолявана или

кожата капе като люспи,

пласт по пласт остават

само корените на злото

със своята безстрашна

разклоненост - във форма

се обличат чувствата -

хазартът е тихо занимание,

големият разум

изчислява шансът, а

загубилите напускат

залата,

единственото което може

да помогне е алея

в провинциален град и

бяло грозде пречупило

слънцето - да носи дъх

на минало или това

което не може да се

върне.

 

 


***


Мечтата на великия учен

беше да създаде живота

извън времето, където

хората ще са безсмъртни

като богове, със тела

и души подобни на

гръцки идеал. Бели роби,

слънчев поглед, земя богата като утрото на рая -

потоци от вечен живот

със седефени огърлици

от риби във тях. А

плодовете на щастието

да ги берат млади момичета

смеещи се под дъжд от пъстро-

цветни дъги. Висш разум да

направлява усилията

им и да приласкава

нозете им, докато те

извисявайки се достигат

други небеса,

потопят се в градини от

най-пълно плодородие,

събират меда на огнените пчели,

кацащи във шепите им. А летежът

на птиците,не чужд за

тях, да е най-сладката

наслада във съня им,

и с разтворено за живот

тяло да изсмучат светлината

на звездите,

и светеща да е кръвта им -

реки от светлина

потапящи галактики,

вселени, далечни светове.

 

 


***


Дългия живот на слепеца

е тих като неродено бебе

. . . само звукът на туптежа -

ритъм подобен на пророчество,

а цветовете са ярки . . .

овално мълчание между

близки

- звук и мирис

едно проплакване

- радост

като целунато носле

от майка.

 


***


Време е да си ходим

малък мой

да напуснем залата с

достойнство

когато загасят светлините

са празни столовете

и в сумрака е нашият

покой



най-красиви, бягащи

животни и лъчите,

човека до вратата

 


***


Всички те изграждат

общия характер на

нещо което стои над

тях

по-съвършено, по-пълно

то е като есенция от чувства и лица

аромата на живот без

дни, фиксиран миг

В него и вятъра е

застинал и видим,

между листа и крила на птици,

в косите на хората

- слети от няколко думи.

 


***


В подредеността на движенията

се оглежда грация

и обреченият

зад последните акорди

на слънцето

чака сумрака на стаята

Вдишванията преди

миговете спокойствие,

съвършената мисъл

придобива форма

и отделеност,

нещо летящо в

неопределеното пространство

- малка кутия за душата.



Подредеността на движенията

- числа, фигури

идеалната постройка

на съществуването

- ярко е докосването до

предметите

и местата се сменят

а действията имат

собствен смисъл

и живот без извършител

 


***


Дребните, малки неща

са тъжни спомени

като песента на тъгата



. . . когато лежаха телата ни

безпаметно отпуснати

и музиката ни караше

да плачем от щастие

затворени в рай от дим

и влагата по топлите ни

устни

 


***


Вратата се разтваря -

между черен коридор и

просторна стая е бледото

лице на неприятеля -

облиза си устните преди

да ме погледне -

хвърли пръст като

ноктите на нападаща

котка - прегръдката

на умрелия е сън и

носи щастие - отвъдното

гледа с добри очи -

напразни усилия и все

по-голямо желание да

рисувам - който рисува

небето, рисува форми на живот -

изповедта

съкровеният акт,

признаваш колко жалко - нещастен си -

а монументалността

събира пеперудите в огромната

катедрала на размножаването.

 


***


Докато се отдалечаваш,

притворил очи, заврял

аскетичното си лице в

книга малък формат и

бавно препрочитащ

свещените думи,

съдбите на хората се

въртят и е грозна

всяка минута,

а историята е живота на

другите

 


***


Късове запазено пространство

оскъдната светлина на

нощта

целувката сутрин

целият свят е водовъртеж

от парчета фантазия

мисълта ми гони минутите

преди изгрев

самонадеяно спокойствие

и в миг опалова сянка

тъмни пеперуди

главата все още говори

есен - уморен дъжд

върху гърдите на танца

сбогува се с листата

и отново

педантичната подреденост

на движенията

запалката, цигарите,

пръста угасващ свещта;

тъмнината с контурите

като електричество

бляскавият образ и

неговата следа след поклона

по мокрите шосета

пияни коли и песен

объркаха посоките

лесна плячка за скалите

надвесени

небето птиците знаят,

само те знаят и го

правят със облаците

рано е да протегна ръка

и да я докосна

още спи

ще счупя сънищата й

ще паднат по земята

малките деца с

протяжен вопъл

по косите й има сняг

в очите истерия

навестява ме често

и ме обича

 


***


Първият ми спомен от

детството беше един

ексцентричен нацист

със склонност към мазохизъм

На пролет береше кокичета

съзерцаваше пяната на дните

и пишеше книга за живота на

робите

“Робите са свободно племе”

беше ключовата фраза

Руснаците го нарязаха на

парчета

около 222 парчета

фантазия

всяко око беше отделно парче

душата се оглеждаше в

очите му

 



Моята голяма страст

- колекционерството

се изразява във фразеологични желания

- да настъпя залеза с краката си -

показва подсъзнателната нужда

да се оцветя в червено

- индианското ехо на

моите прадеди -

няма нищо общо

с моите прадеди,

които са били късогледи;

а в напрегнати моменти

си мисля за тъмнината

как тя лишава хората

от зрение

удоволствието е пълно

само ако туптежа на сърцето

е цялостен

Ще надживея митът, че

кучетата са най-добрите

приятели на човека

ще го опровергая

ще посоча доказателства

в полза на моите твърдения

след това, ще осъществя

организиран геноцид

над кучешкия род

Много жени ще останат

вдовици

 



Всеки уважаващ себе си

егоцентрик би завидял на моите

шедьоври. Със сърцето на

своята мисъл, изковах чисто

съзерцателната империя на

прошката. Без особени

усилия, даже гордо,

изпих последната капка

съвършенство. Плачеха

жените - децата, старците

и животните също.

Защото Аз умирам -

отровен от целостта си

 



Старци, които наблюдават

своята младост -

преди петдесет години

жените не ги виждаше слънце,

а вените по телата им

задушаваха предварително опитите

да проследиш сърцата им

 



Горчива е глътката на

разочарованието

потръпват ноздрите;

в полумрак разхождам

гълъбите

и се успокоявам

проследяващ гнездата им

в облаците

 



Морския бряг беше малък

за Освалд

Той предпочиташе градините

на вълните,

когато вечер дракона

на залеза

подгони плувеца

довършвайки картината

на вселенското отчаяние

с няколко мехура въздух

и липсващ от пейзажа плувец

 



Тъмноока си като утрото

на моята печал

даваш ръка за да те преведа

през личната ми задъханост

 



Който широко отвори очи

сънува собствените си сънища

а после му затварят очите

за да не ги вижда отгоре

 



Моят приятел Тони

е непризнат гений

силен дух

гордо доволство

сазидаващ питекантроп

Принципите на първичността

са отпечатъците на неговото

творчество

- отпечатъци - не лишени

от нокти

Неговият идеал се

разширява със всеки

изминат ден

за да обхване цялото

човечество

И един ден - Тони -

необузданият

ще гледа с кралски

поглед и нескрита

радост плода на своите

усилия -

всяка девойка ще има

кавалер

и любовта ще властва

по двойки,

а в изблиците на

задъханост

името на Тони

ще бъде свято и

размножително





Тежка оргия ще съпътства

нашето издигане

девизът е-

да убием сетивата

- Напомня на човек с патерици

който вярва, че понеже не може

да ходи, може да лети

 



Може би пълната хармония

се крие в блатото

липсата на движение означава

безвъзвратна смърт-

покой

- обиталище за птиците



тихо шумолене на плъх

прокрадващ се като тигър

 



Освалд е съпътстван от

гальовност млад хомеосуксуалист

Той прогнозира бъдещето

си като нежност и рози

Самотен, но не сам

живее гладен за страст

и с мечти за чужди срани

Неговата голяма любов

още не е родена,

но когато се роди

ще я познае по пола

 

 

“ Днес бягах от смъртта

искаше да ме вземе при себе си

беше се въплатила

в млад канибал

с лъскава кожа

и твърде големи зъби

Не можа да ме хване

- канибала ( Смъртта )

Избягах” - Освалд



П.П. Като цяло племето е мило

с музикално отношение към живота

Освалд



Много бих искал красиво

да изписвам буквите

като творение

и зад всяка дума да стои

произволен смисъл

да се възхищавам на

думите и на различните

смисли

като мелодия - химн

за езика.

 



“Да уловиш движението и

да го сложиш в рамка

е парадокс, възможен само

в шедьовър”. - В.В.Г.


 


***


Страх ме е за нас

за пръстите ни които могат

да се отскубнат

Сигурно няма да дочакаме

щастието, покоя на летните

вечери - може да ме заболи

сърцето с непрестанна

болка . . .

искам да намирам ръката

ти до моята.


 


***


Мечтание за мека луна

обвивки на портокал, захвърлени

на масата

котка в димна полумрачност

и женско тяло със своята гъвкавост

Инструмент подобен на

глас ангелски тънък

и жълти листа разпиляни

Ароматно кадифе

чаен мирис в креслото

на сънищата

люлки от пух

гладките кожи на сенките

 


***


Мечтая за възнасяне -

адски самовлюбен господар

на тъгата и бурята,

да се разтварям във въздуха,

във огнените частици,

да гледам през великолепието

цветовете,

възкресение в света на

. . . честните, силните и смелите,

където гордостта не е

порок

а безсилието е захвърлена

обвивка;

вихрена музика да

събира вселени в сърцето

ми;

Миг самота - преди

многоброен да стана

 


***


Слънчо гледащи гледи

бащите на вятъра

със златен прах довят от юг

по клюновете на щъркелите

върху керемидите на къщите

наситени жълти , сини , зелени

майсторски пейзажи

с рамки от зеници

през полския път

със жегата

към реката със нейния хлад

на удавник

 

 


***


Поезия лишена от красота

захвърлена във ежедневието

грозотата е привлекателно -

оригинална

от езика е създадена

подредбата на думите

играещо вълшебство

и в грозотата и в красотата

смисълът е без значение

 


***


Правилният кръг от мисли

се срива пред нещастието

на човека

Тъгата не е мисъл

дъжд от черни очи

и премазани лица е тя

И това което помръдва

е болка за умиращ непознат,

..но още жив между

гълъбите се разхожда

 

***



Когато затворя клепачи

като буен цъфтеж

бликват цветовете

и близо съм до острова

до заграденото пространството

Мисля за своята отделеност

за картините на залеза

над огромната вода

Докато не дойде Тя

и не ме приспи в

обятията си.

Ще сънувам мекота

и линиите на ръцете й

до забрава ще

разглеждам

 


***


Някой ден пътешественици

без посока ще

намерят скрито слънце

под тревата, ще го

облекат, а то ще е зелено

и влажно, и пчелите ще

кацат по него.

 

***



. . . близо идва залеза

и с леката прохлада

търся свойта котка

в бодливи храсти от

къпини.

 


***


Спомените имат аромата

на дъждовен ден, когато

лятото отстъпва място на

есента и от хладния въздух

набъбва кожата по голите

ми ръце

Завиждам на малките котета,

стоплени от телата си,

в домът си от кашон.

Мъркаща мелодия

е сънят им - сгушена и шарена

като козината им.

С теб варим сладко до

залез; огънят, пукащото

вълшебство на димът и ти

А през нощта, когато

щурците запеят, двете

ни цигари ще са звездите

на полето; между тревите,

светулките и вятъра.

 


***


кафе, цигара

август

императорско приближаване

под голямо слънце

загиваща империя

през него преминават

птиците

на юг

към бели къщи

 

 

***


Ако една дума, фраза

или мисъл са съвършени,

то те ще са абсолютното

знание - цялостни, безкрайни

и всепроникващи -

действаща обективност

съдържаща смисъл без

нужда от обяснение

 


***


Тихата битка на облаците



Розата разлистена в очите ти

 


***


Създал е чувствата му

бенката върху бузата

Върху главата му

растат бели детелини

погледът следи дъжда

и разходката на кучетата

а от увисналите устни

паяци плетат мрежа

за купената диня

 


***


Млад мъж цепи дърва

във зимна утрин

снежинки полепят

вълненото му елече и се

стапят от дъха му

По снега тече кръвта на

закланото прасе

а гостите пият вино

Полупияни слушат чуруликането

на зимата

и ядат пържено месо

със лук

Белотата е искряща когато

се вдигне слънцето

и навява спомени за

брезова гора,

поканените сключват

ръце в молитва пред

едно много подранило

кокиче.

Чудото е с ангелския

поглед на домакинята -

мила и добра към всички

 

***


Градът - държава е съсипан

колоните стърчат безцелно

в небесата

от гордите, силните и

смелите са останали само

белите дрехи,

вятърът вее тръни…



Черните птици са

вестителки на края

вдъхновителят е уморен от

тежестта на провала си

отчаянието има цвета

на житото

и безлюдно е светилището

на живите

 


***


Не искам да бъда обречен

на кървави истини

и нежни лъжи

моето време изтече

идвам със пушка

и късове зимни мечти

 

***


И между всеки нерв

живеят картини и мигове

 


***


Тогава видях как врабчетата

скланят глави върху

маковете и върху нежни

цветчета без име, а

луните многобройни са

във капките роса и

диамантени звездици

крилцата им покриват

 

 

***


Върховете гонят краката на човек

обречен на лавини и

на снажни преспи;

умората е смърт

топли небеса

каменна вода

в до кръв напуканите

шепи.