2006 - I
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

***

„Две души бродят в мен”

две души дошли отвън, чужди души,

души на момичета и дете благородно, което ме обича.

 

 

Изправи се и каза:

- Гордите духове рядко се събуждат живи, те не се прераждат –

няма място за тях – гният в някой ъгъл неполетели, сами са, не предизвикват възхита,

вените им кървят, защото са разбили сърцата на обичани...

Зад всяка врата си представят ръце на гърдите и мъртвешко бледо лице,

погалват тъмните кръгове под очите, треперят, усмихват се, погребват,

а гърба им е свит като натоварен с тежест, агония, с вина и агония...

Носят под небето големите ръце на Баща си...

 

Разтоварвам се от жестокостта на Небесния само когато спя.

В топлият уют на кошмара реалността е просто сън.

 

 
***

Времето може да затваря. Да изпразни най-желаните импулси.

И когато ти липсва концентрация си бездна. Погълщаш себе си, обичта,

милите с тяхната нежност.

Не е груб, който остава само скелет от себе си. Яснота. Вълнението от

идеята, радоста, че разтваряш пространства. И безсилието пред всяка сълза –

причинена като наказание,

като убийство на небесно издигане.



Той търси пътища...

Той не може да умре...

И многоточието е символ.

В точките затворени образи

с начало и край

с предопределение, което се знае.



Няма нищо по-велико и по-жалко от неубозданият стремеж.

Краищата на Вселената не са достатъчни...

Безкрайността на Господ също...

А земята те тегли надолу и живееш върху нея като миг.

 

 
***

Когато най-големият подготвяше слънцето за краката му,

най - милият допираше устни до въздуха около него.

 

Ядеше малки твърди бонбони, с отворена книга, на сухо място, върху

дълги криви шосета, между гущери и бодливи храсти.

Вдигнеше ли поглед – огромни полета предизвикваха фантазията му. Води.

Различна шир, до която да стигне, качен върху скитаща каруца, кон или стара кола.

И да се разтеле – между сламени купи и зидове останали от робството, в двора

на пусти къщи, където трева, тръни и слънце подчертават аристократичната му самота,

където няма да можем да го последваме;

А той ще се издига, мързеливо легнал под забравата, убеден, че вече не му трябва

нищо,

само да изчака и последната нишка да се скъса, за да започне да плете своя пайжина

и да се открие като непознат в децата си,

които не помни.

 

 
***

Няма да ни има когато светлината се върне.

Ще се уплашат дори най-смелите.

Във вълната помитаща остава само един.

Не събира трупове, не носи тежестта им.

Спасява невинното.

С болки от кътче човечност.

Не ги съедини огъня.

Побира ги болезнено мечтание... и вина...

която носи последен.

Но той догаря –

Не споделен

само със себе си

и с цялото,

което е било...

До несбъдната различност.

До земна отрова.

И очаква.

Наказание.

 

 
***

…пробужда се не по-зъл от другите, близо до вълци,

до колони от гранит и хаос вдъхновен от картини,

сънувал есен – листа, които мъртви постилат пътища със слънце,

носят шум на люспи под краката, крехка интимност от мисъл за момиче

и меланхолия на капещ дъжд;

но сякаш се разтварят в човешката му душа двуметрови крила,

прилив на утро от тялото на момче разпиляло луната

или своето отражение вътре в искрящата сфера, която притегля тонове вода,

за да залива непрестанно бреговете

и превръща в острови стърчащите над празното скали –

Викат –

към този, който с извивка, с елегантна напрегнатост може да

слее небето, замята и водата в порив, предизвикан от безнадеждност –

надмогваща се слабост между огън, дълбини, камък и смърт –

наклонил себе си рязко,

в миг разделил времето от пространството,

превърнал се в драскотина над меките облаци, в зашита раничка от засъхнала кръв...

и отърсен от нервността, крои планове за вечерите, когато ще

прегръща, ще пие, ще надвиква болезненият допир ...

Под дърветата е еднакво, майка ти плаче, за да разбереш, че си пораснал

и в крайна сметка приемаш, че ще умреш –

със страх, но вече като нещо неотменно...

Не вярва стола и масата в сумрака да носят тъга, нито музиката, агонията, изхвърлените

в мъка от него съдби... всичко тука вече е Той... не отвън, а отвътре

и ведростта, която чака е той, не не отвън, а отвътре... и непрестанния трепет... и студа,

дори когато стене като животно е...Той... ужаса – личният, собствен ужас.

И ще се засмее и ще бъде мил със всички.

 

 
***

...отделил е многобройни часове, за да разглежда момичетата,

да гали кожите им под върхове от лед,

настръхнали под пръстите му като чувствителни на допир цветя –

ароматни и еластични – сякаш разпукващо се присъствие –

нахлуващи коси, носени от бавно речно течение.

И когато радостта се преплита с раздвоението, мисълта за самотата

е единствено решение, мечтание за звездни балкони, близки зелени

хълмове покрити с магически растения срещу всяка мъка

и вятър върху голотата им, заешки писъци, нокти на птици,

чийто раздиращ шум чуваш ведно с крясъците им в мрака... или дните...

В старите замъци на суетата си дописва призиви,

вее собственоръчно ушити знамена, за да осмисли часовете ракиено изгнание;

става по-блед, защото не яде, с ясни кръвоносни съдове,

изпъкнали под тежестта на алкохолните мечтания...

зимата – мириса на дим и пресен сняг... лятото – липите и детството –

слетите сезони докато небръснатата брада расте и от черна – посивява –

като косите му, като дрехите му, като варта от която преди години

искреше къщата му...

И сякаш пипа върби, щом се връща и разкрива тайната на пещерите,

стрелкащите се неуловими риби, които могат да заситят глада му

и студената вода за жаждата му –

пазена под небето от облаци, а над облаците птици, които

вече храни от шепи – толкова е чист и забравен –

като памет за друг –

все още жив, но далечен...

 

 
***

...топли вирове, през разбитите прозорци над леглото на умората,

над нездравата бледост и унес –

като зараза глухарчетата се блъскат,

сезоните се вплитат в дългите безкръвни пръсти на предсмъртно задрямала фигура –

очите на близкият не са само тъга, те са галещо послание за сън и почивка...

Виждам как Тя идва, как го взема, изтощава косите му, изпъква очите му,

затваря ги със сумрачна ципа – те са големи и незнаещи, сякаш са го

отнели от друга земя. И той е учуден, слаб и втренчен – в объркването разпознава

сина си; но е по-близо до мъртвата си майка, в изчезналото село,

от където се връща...

Там младото лице на жена му не е само портрет – а е недокоснато, истинско,

като първата година от сватбата им.

 

 
***

... подари й кутийка, в която да събира дребни неща –

перца от малки птички, донесени от вятъра в безкрайните й разходки.

Тя освобождава тялото си - докато броди през улиците – от тежестта на душата,

която сякаш чака простора на безцелното лутане, за да се върне, където я желаят.

И под главата й надвисват бездни, стени,

предизвикващи прозорци - приближили земята.

 

Ягуар. Ястреб. Събуждаш се в ранна вечер,

хубавото чувство се смесва с тежко дишане,

снимките са парчета – сливат се с други парчета и се въртят бавни

като пробляскваща топка от много накъсана цялост.

Сега кожата й е ранима от най-леко докосване и

другият свят нахлува по-непреодолим от всякога;

капките се събират

и безпричинните сълзи са океани върху свито вцепенение.

 

Кутийката е дървена – дребен жест...

над един от ъглите – завършващ простора й –

не летят –

там е сговор от пропасти...

 

 
***

На Анна-Мария

 

Татко търси с пръсти звездите, мое миличко, не те забравя.

Ще донесе небесни точки

в тяхната светлина има много време и миг,

който пожелава бъдеще.

Далечно бъдеще за моята малка –

като написано върху бял лист на книга

и шепот чут от Господ.

Няколко думи сбъднат живот.

 

 
***

Любовта се изплъзва,

разпилява се между образи,

дълг, който сърцето не може да поеме

Чупят се вените, кръвоносните съдове... и пеят вълци, качени върху кръчмарски маси.

Завиждам на момчето, изкатерило върховете, за леда обковал косите му,

за звездите, които дълго вижда, докато събира кислород за дробовете си.

Неговата непреклонна жизненост разтваря облаци, така да е себе си.

А мъжете от равнините карат колела и копаят слънчогледи,

реката ги дави и щъркели събират месата им.

Те не са скитници, не мечтаят пътища и самота,

мирис на треви, ниши в скалите, призрачни обиталища между водни извивки,

където над огъня се преплитат комари, а над рибите – ята от светулки.

 

 
***

Чувам димът на цигарата си,

събирам злато под пеперудите;

ще съм богат собственик на бъдеще,

с главоболие и архитектурни амбиции.

 

 
***

Те пипат земята с босотата на ходилата си,

туптят крачките им по нея докато обхождат бостаните си

с кожа блестяща от слънце и пот, мургави в ритъма на дните си

С ракиената отмора вечер и сънища под открито небе,

когато нощни хищници дебнат в дворовете им,

а котките заплакват като бебета.

Те са спряли пътя си и са построили къщи в песъчливи,

плодородни наноси – срещу изчезващи острови,

за да живеят в големи семейства,

да измислят легенди, кошмарни същества, суеверия,

да имат спомени, свободно детство, дивашка простота, невежество, цветни дрехи

и духова музика на погребенията си.

 

 
***

Принца няма избор, дори не ги гледа с нежност,

във всяка форма има малко гордост и много нищожност като негово отражение,

като личен провал – ялови идеи подчинени на зле конструирана въртележка,

парчета пришити с кървави шевове, месоядни цветя смилащи плът...

съществуване в цялост, раздробена на милиарди индивидуални трагедии, агонии,

смърт... и време, което свършва като присъда с успокояващо нашепване –

има небе, има и още – благодарни за градините, заслужили брадвите,

наградени с блаженство, наказани с огън, за да може отново цялото да е единно –

от мъката на отхвърлени и усмивките на избрани;

А очакването виси... очакването... и това може би... което те прави

щастлива или нещастна капчица от океана, която се сменя със сезоните,

но толкова бързо, че ги слива в сивотата на полусъществуване –

Там скоковете и падовете на живота се разтягат до права линия на спиращо сърце...

...и отново може би – изскимтяно – може би – в оглушително,

тътнещо ехо от скимтене.

 

 
***

Той все пак се надява, че празнотата на поколенията ще предизвика истерия,

крайности, които пренаписват историята, обръщат посоките на времето –

неговото самотно същество обновено от представите на различни –

поставени в безизходица творящи животни, които

си отхапват лапите, за да ги бъде живи, вън от капана,

от зъбите между които са родени и непрестанно пресъздават.

Не оптимистично, а като изход, като негова непозната същност,

връщане в самоцялост, след стремеж... и Още... неподозиран глад за

нови пространства, на които е дал начало...

Той – мечтаещ за надмогване, породил всичко от недостатъчност,

не искащ покой, недоволен от бурите, прекалено ограничен в своята единственост...

Да не е като него Другото, да не пулсира като прилив и отлив,

избора да не се разлива в противоположности,

множествеността да не се ограничава в чертата...

 

 

Какво е ако не се връщаш в себе си,

в затвореност с потенциал на създател.

Дали жалкото днес не е свят от плът с вероятности,

с крайният бяс на скока

отвъд божествените заложби.

 

 

Ако Бог е бил самодостатъчност, създала света за да Е себе си, за да Бъде,

то ние достигайки божественото няма ли да създадем нищожността на себе си,

стремяща се към божественото –

за да Сме, за да Бъдем.

И да е затворен кръгът.

 

 

Или свободен дух, безотговорен в свободата си –

пръска сенки, подрежда ги според прищевките си,

автор на дълги изречения, в които смисълът се губи

и остава усещането за хаос и безкрай.

Огромно вдъхновение в пълна липса на концентрция,

скици, които ако се запълнят ще са на крачка от съвършенството –

идеи без корен и със земна недовършеност –

дишаща, оставена, сама.

 

 

А ако вече е безразличен, ако се е оттеглил между себе си и света,

ако се връща отново в завършената си самоцялост, сякаш в детство,

даже преди раждане, в недокоснато съществуване, в дъх без желания,

извън причината, непредизвикващ последствия,

никакъв опит за осъществяване, за себеподобни, за множене.

Той като пренебрегнат потенциал, Той като Един –

затворен в херметичната си недосегаемост.

 

 
***

Раменете на гигантите са уморени, те са долни същества –

пречупват гръбнака на близките, отказват се,

приемат падналите завеси като покров за силата си –

и през тъмни стаи се преселват в най-красивите кътчета на вселената,

преди това поели гъста отрова, кристали златисто откровение

и потопили краката си в кехлибар – безумие, през което виждаш бъдещето,

издигнати църкви за недоволни човеци където ги наказват с небесни плесници;

градове в руини, а под руините тръпнещи точки още живи израстнали от пръстта,

и кожи, и освободени животни и преселение – полета отново населени,

пек, скални рисунки, метеорна зима и морска сол в пустините,

по които удължени тела търсят изумрудени вирове,

за да заселят дъното с прозрачност, с елегантна различност в дълбините,

с облъчващата метаморфоза на слънцето, с ръце като летателни апарати.

И само носталгията ще ги свързва със земята. И гравитацията

Реещи се – достатъчно силни за да се издигат, прекалено слаби,

за да я напуснат завинаги.

Но Там могат да се намират, да се докосват, да са заедно в сгради от въздух –

безплътни, по-далечни – като илюзия, като свобода и деликатна нежност;

самотни, но и в обич, която ги слива...

 

 

Образът добива завършеност.

 

Суетата вече не е толкова голяма.

 

 
***

По-добрият, който се завръща след дълго скитане, с глава в белези

и умора струяща от пръстите

Примирен с безнадеждността на стремежите си, изведнъж състарен,

изкусен от ежедневието, от уюта, от хората които обича,

от съвестта си – мъчила го дълго.

Там намира милващи ръце, нежност, покрила тялото й като дреха

и движенията й сякаш откровение, докато слага хляба на масата

загледана в невидима далечност, в нощни лампи сляти от мъглата в пелена,

която с димът на поредната цигара обвива самотата й.

И дали ако се смее детето му сутрин, остаряването ще е осеяно с усмивки

и след години на живот в тиха обич, края ще ги потопи

като природно бедствие, заварило прегръдките им.

 

 
***

Алисия – бедната Алисия – събира образите на близките си върху хартия,

сваля ги от стълбове, от огради, даже захвърлени по кофите.

Вените й излитат като пеперуди, стените не ги спират –

късно нощем... Тя изоставя синът си, напуска домът,

обрича го на болест, на магнетични балкони скрити зад завеси.

Пътува през снежинки, към друг далечен град,

към психиатър с разбито сърце и най-прекрасна химия,

заменила душата си с дом на старица и десетки котки.

Алисия през площада. Часовника. Църквата. И зад границите на табелите –

житото на нероденият й мъж.

Пред прозореца й често се разхождат рибари. Сами, свити в дебела дреха,

запалили цигари, в ръцете с още жива риба.

Поглеждат към липсващият силует зад стъклото и отминават забързани да

напият премръзналите си тела.

Освободени духове, близо до полярният кръг, във вечният сумрак.

И не е ледено само вън... Тя е жената, която ги убива.

Алисия, защо те има?

Не иска да повтори бягството.

Чака, чака всичко прокълнато да падне в морето – малките черни ленти

приличащи на птици.

Да се ожени тогава за първият, който й предложи,

да му народи деца, неусетно да остарее...

Когато умре да я изгорят,

да разпилеят пепелта от високо място,

да я няма.

 

 
***

Не е спотаен призрак, не е дух в Самосъжаление, Празнота или Болка.

Минава през стените почти ефирна, не се надява,

не е оставена на милостта на друг.

Гранита, който я издига, вълните, които я покриват...

Изчезващ гръб. Завладява светове като присъства.

Изплъзва се, оставила сенките си зазидани в къщи, чешми и мостове,

в разбитите, жестоки сърца.

Отива си във свистенето на автобусни гуми, докато държи ръката

на безименен спътник, а душата й скита със

цигански катуни през времето.

И всяко старо място не е връщане, а случайност

разровила чуждите спомени...

 

 
***

Предначертаното може да променя, да забожда хищност в чертите,

от мило момче да прави мъж, чиято мисия разтваря рани.

Обещаното следва, а Горният сякаш от детството ти се е съюзил

с хроничната търсеща покой недостатъчност ...

 

Представя си как това, което обхваща сърцето е тиха, неописуема радост –

заслужен завършек , но не в края, а в спокойната,

вечно изкушаваща цялост на ежедневието –

пълнота извиваща усмивки, околен ритъм като трепкащи крила на птиче,

като учудване и възхита пред красотата на заобикалящото.

И от размаханите бебешки ръчички душата ти се смее,

и от дъхът на главичката му се пълнят гърдите ти.

А то ще израства, достатъчно близо до щастието, че сутрин, когато се буди

да не помни баща си; за да живее сред прегръдки

на пространства които обичат.

 

 
***

Братството не носи отговорност, то е средата за метаморфоза....

 

душата решава в какво да се въплатят сълзите –

най-нежното, най-изпълващото, най-възхитителното И дори жестокостта

с грапавият си огън

попива в размаха на създател.

 

 
***

Изоставен писък в нощна стая прерязващ умората на млада жена – тя –

разкъсвана от обида, унизена и яростна, плачеща в лятна буря с отшумяващ

мирис на липи, докато бебето й се гърчи в огнена температура –

дошла неочаквано бързо, донесена от ветровете болест, от ситният прах,

който се разпилява върху порите на кожата, от облаците черни –

дневен хоризонт за луни, от градушка – метеорен лед, юмручен удар от висините...

наказание като пожар, комари, преляла река, двуметрови лястовици.

Това за него – за да се разболее, да пламне, да гори яростно, на границата

на оцеляването – сякаш муцуна на стар призрак го яде, сякаш е зараза,

сякаш пак нещо отгоре идва като надежда или проклятие

Но Tой дори не е опитвал захарен памук, карал колело, гмуркал се в минало;

попивал само мекотата на майка си, сладката й сигурност, парчетата на сърцето,

гневът й, магическата обич за своя малък и песните за гълъби –

игра от насълзени усмивки, от тъга, която избива – непреодолима,

и го залепя, свързва го с тъжното, с женската потопяваща, нечовешка,

самоубиваща скръб... От там сякаш тялото му се привлича от кръвосмешението на

скърбите, от момичешката болка, която го разтърсва, вдъхновява, наранява,

прави безкомпромисен търсач на пространства, неосъзнат убиец на

сърцата им; но вместо щастие, търсещ скръб, като вампир на скърби,

доказателство, че трябва да го има, че мисията му е значима, че бурята от която е

посинял, която за миг го е умъртвила, не е природна измислица, случайно съвпадение с

пърхането на треската, А това висше, подчинило безмилостната му,

грандоманска суета – водещата ръка вложила мачкащ устрем в похода му,

в големите, тежки ботуши разранили полета, души, лица, настъпили длани,

прокарали пътища – кални, като белег, като духове на пътища, някъде там,

някаде вътре – но какво е по-голямо от вярата, от дланите по които можеш да четеш

утопичният си бяс в размазаната картина на бъдещи години, далечност

на която маниакалното му същество е утроба, но не грозна, а като в едно събрани

красоти на всичко около човека – на първият бебешки дъх, на живите пустинни пясъци,

на старците под пролетно цъфнали череши, на планините с вулканичен лед

по върховете, и дърветата като гиганти, и зелената необхватност, и реките, и залезите,

и градовете, вълните, островите – заедно, заедно – всички влюбени, мимолетно видяни

в най-близкото си докосване – майките в размножителна благост, бащите истерично

притискащи децата с уродливата си летежност .... и той съсредоточен, четящ мисли,

разбиращ котешките стенания... вглежда се в очите, въплащава се като ненадминат

актьор, изговаря умолителните думи на безброй човешки жертви, довежда се до потрес;

сякаш горд и обвинителен в образа, който го припокрива... до кошмарите

разкриващи нощната му слабост, когато страхът се надига и не огнени повърхности

разтварят тялото му, а тумори жадни да го направят друг, да оцеляват без да изричат

име – безсловестни форми на неговия ужас, видения настръхнали срещу инстинкта,

срещу порожденната му цялост, която – макар негласно – харесва –

такава – вкарала експлозиви в месата си, самовлюбена да мисли, че след човешкият му

взрив от отломъците ще израстват светове, където няма вселенски закони –

от него заслужено право да има различност, да бъде написано даже извън Бог,

след полюсите, след всичко, което може да се познае.

И Не подчинен на неблагодарните паразити явили се за да спасяват просто плът, вместо

сиянието на дух с лице, отразено в огледало... Не.... Самоволен, с гаранция за

неуязвимост, тъжен повелител на обърканото си същество в стремеж за още...

Още... като заложено, като все по-бързо и по-бързо бягане... но краката не се отделят,

тежат, само въздуха е разтрел в ризата – мечтания за ведрост,

ведрост полепнала по задъханото потно лице, дошла с насрещното като утеха,

като хлад на планински ручей, като завършек на образа, в чийто плен е минал живота ...

По-страшна е вината – и тя нощна и тя от сънища, от самотата на стаята

където живите са обвинителни и мили,

а сякаш ги е проклел с присъствието си – жесток – с думи, с чужда обич,

не броящ години, от ъглите го назидават, а той се плаши, защото не може вече

в милост да го прегърнат, прощаващи родителски – като ненетрапващи ангели

жадни само за него, бдящи под насълзените му очи, зад нервният тремор,

в пустота, която привлича с порожденната си недостатъчност...

 

 
***

Щом лек ветрец изпълни градината,

не се учудвай колко голо става тялото ми,

аз дишам лозовите листа и се смея,

забравил всички Ви и себе си

Тогава се вдига лека пара и усещам как в небето – горе –

се прави дъжд от възторг и безпаметност.

 

И ако съм благороден то е защото разбирам колко смазваща

е суетата на фанатика.

Отпивам от топлината ти, за да съм въображаемо силен,

коравосърдечно издигнат, оправдаващ се със височината си...

 

 
***

...нежността на думите го натиска като прозрачност на пръсти,

преминаващи все по-навътре, благословени от безплътната си ефирност,

подвластни само на вятъра, който ги превръща в живи стръкове

изтръгващи стенание, музика от подслона на душата.

Издига се раздвижил сянката си, получаващ удоволствие от въздуха горе,

между необитаемата студенина и гледката на птица.

Дали стигат дните в усамотение, дали не прибързвам, нетърпелив

да изчистя същността на това, което ме запленява,

което е достатъчно след дивашкото небе и втвърдената от умора кожа

да се върна в двор пълен с деца, гръмогласно да се смея,

примирен със щастието дадено ми от звездите,

доволен от топлината, с която нощем ме завиват моите мили;

И в летен здрач да гледам как от посадената череша вчера,

расте стъбло петдесетгодишно.

 

 
***

Във фантазиите си предвкусва наградата, отегчава се, иска още –

тревни градини, пролетен бунт от слънце и пчели, въздух разлял се

като хладна сянка в дробовете, даващ сили, лекота и гъвкавост,

ритъм от стъпки – безцелни, но пълни със смисъл –

достигнали невъзможното, преодоляли гравитацията, мекотата на водата –

стъпки в кухите кости на птиците – но Кога? – какво е да спреш след

огромен труд и да си доволен – да стига полученото,

да не се плашиш, че с краят изгниването е нахлуване в уязвимите меса

на изненадан великан, толкова крехък в непрекъснатият си стремеж,

че когато Тя дойде, сякаш е влюбено момиче – не може да спре…

и се учудва на мимолетният сън, който уж го взима, за да лиши света

от великото му дело, за да го захвърли като човешка обвивка застинала

в каменния сивкав лед на смъртта...

и разтърсва глава, и отново е ден, отново задвижения механизъм на

тялото му твори чудеса, обхванат от вълнение, защото целта приближава

и очакването за край се събира с очакването за покой,

А той е жив и ще бъде жив, след въздишката освободила го

от веригите на недостатъчността, изоставен от затвора си

върху пясъчния бряг на рая.

 

 
***

Светът е безименен, страданието носи едно лице,

Не от гордост не ги вижда, от съсредоточение – концентрирал се е в точката

събрала всичките сълзи, пиянство, голота на хорската измет.

Всъщност не ги жали тях, жали себе си –

грозното си, слабо, уродливо, безпомощно човешко същество –

полуживотът му, мъката от която му се вика, а стене без глас,

без да може да разкъсва планини, да разтваря солени рани в моретата,

да съживява сърца, да спира тумури – слаб, примирен с участ, с тяло,

с дух, който не чупи ребрата, а само вие отвътре – почти убит

от кръвожадното безсилие на природата си.

 

 
***

Смес от спомени, неподвижност съединяваща видения,

примиряваща момичешка тъга с благословията на отдаден.

Той пие далечност, подхранва своята отделеност,

вглежда се във вцепенението преди вика като пророчество,

машинално събира ласки на обречени, за да сковат духа му, да получи гърч,

след който в транс преодолява себе си, намира причина, въобразява реалности –

протяжни песни с влюбено единство, циничната пеперуда на щастието,

надводни рояци в опустошение като спечелено време за най-скъпите

преобразили по подобие светът във милувка.

 

 
***

Леко самосъжаление облъхва личността му. Противно чувство,

борба с тетивната опънатост на нервите – в комплексни решения

намира цялостната картина. Съчетание между непрекъснатата употреба на

успокояващи хапчета, алкохол в дозирани пропорции, воайорски вечери,

благоуханни треви, свещи и грижа за черният дроб. И някъде между другото

грацията на случайни момичета, представата за тях като за същества отдадени,

затворени в ненатрапчивата прекрасност на ръцете му, разнополово отражение

на плътското му подобие. С гръбначен стълб фосфоресциращ в тъмнината,

с рамене, пробляскващи в сумрачно отчаяние… И пак нежността се изплъзва –

цялата, в болезнен миг, след което няма друго и крачките са свободни под дърветата

и моментите се израждат във вечност. Тогава принуждава себе си да свиква

със смъртта. Без страх. Без очакване. Приел неизвестното предначертано.

Палещ от въглен – цигара – след което светът изгасва.

А неговото е и награда и наказание.

Вдишана неопределеност върху улиците.

Нова, поредна утрин.

 

 
***

Кой отмъщава на майките

създава красиви момичета

като деца от вълшебство

с ръце в джобовете

и целувки върху празното.

 

И аромат на бензин

и скрежни алеи

и безнадеждност

Разтворени във въздуха –

погубени от самотата му.

 

 
***

Баща ми спря да говори.

Отслабна.

Движенията се забавяха от ефирността на костите му.

Не ме целуна.

Гонеше ме от предсмъртното си блуждаене.

Моят баща –

стиснал до последно дъхът си,

с изтиващи бузи в ръцете ми и поглед

обърнал тавана, теглещ далечното,

ъглите на стаята към себе си.

Неискащо, тихо –

таткото с котка топлеща самотните вечери...

Под лампата галя косите,

докато се сливам с отпечатъка

оставен от тялото му.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Някой ден ще спра да изпитвам страх.

Някой ден ще се слея с мъжете на свободата,

със спомен от миналото,

с мириса на вода и вятър.

Някой ден човешкото ще се скъса

и ще мина прага на нервите

и всяка емоция ще е писък,

а мисълта – заметресение.

Някой ден ще дочакам смъртта,

но не като пулсираща мъртва плът,

а в дестилат от ежедневие –

най-близкото до скока отвъд.

 

 
***

Във яд, в температура – красивото се сбъдва.

 

В дебнене и периодична влага по очите,

шпионин близък като кръвен брат,

с клепачи прилепнали върху ключалката,

интимно вечерно момче,

мъж зад прага, който влиза с поглед,

Където е най-жестока нервност,

тонове страдания счупили ребрата

на урод пазещ невинността –

по-жесток от Господ и по-тъжен от него.

И не взривява мисли, а планети.

Друг, когато раните кървят.

Причинил цялата последна болка.

Останал сам след сълзите

докато чака единствен той да страда,

да бъде разкъсван от милиарди призраци заради убийството

на него само отмъщаващи

и вече чисти духове

в заслужено блаженство.

 

 
***

Кога за първи път е видял птица, облак, трева между цимента.

Кога се е връщал самотен до потоците. Пуснал мъглата пред себе си,

съчиняващ поема за несрещани хора.

И дали от отегчение е ровил в гърдите си,

в предания закодирани в кръвта – за минали морета, за израстване,

за плодни дръвчета, под които бялата риза искри

и от електричеството на летни бури се събират пълчища гладни за слава,

за живот, за нови градове, за мъдрост,

за бунт – главите им посипал със звездност.

А техните любими са призраци. Не можеш да ги пипнеш с пръсти.

Да любиш телата им.

Да раждат деца.

Призраци от най-чиста далечност – глътки въздух преди вик.

Те са нежни и страшни в сънищата – доближават,

и не знаеш дали прегръщат или отвеждат завинаги.

С кое се слива Той.

Кани се да руши улици. Да обича измислени момичета. Да се лекува при лекари

връзващи на възел нервите, спряли болезнената им музика. Да бъде в

скална дупка икона от изолация и ястреби, мумифицирана слабост полудяваща

докато говори с дърветата... Да е мъж със слънчева кожа...

 

И ситен дъжд го спасява. Бронхопневмония. Мигновен разрив.

Вече други ръце го държат...

 

Когато за първи път е разбрал

е започнал да чака (със страх).

 

 
***

...в блатото на емоционалният дисбаланс,

което идва след като изгуби полза от себе си.

 

Не че не се интересува от болката на другите – напротив –

но вцепеняваща ленност го приковава към сумрачни столове,

а безизходицата е жадно отчаяние и нощи,

в които хладна ръка го дърпа, разтърсила съня му, довела го до плач

върху пролятата кръв на спомените.

- Само кошмар е – повтаря – идва от отворените врати, от течението на мрака,

от разгонената котка, която скача върху ребрата ми

и мяука в бебешкия плач на пролетта.

Никъкъв страх. Не те погубват.

Самотният звук се слива с мелодия. В написано – за да оцелееш.

Не се сбъдват пророчествата. По детски измислен е образа. Илюзия.

Дни, които се стичат. Старост. Пораснала дъщеря. Присъствие на белокоси момичета.

Под череши – огън, дим, усмивки

и вечерни приказки от несбъдната обречена младост.

Не Единствен който се харесва,

а ведър дядо, наситен на живот и смърт, част от сезоните,

срастнал се с мястото си, с пулс отлитащ над хълмовете;

върнал се в цъфтежа, в здравината на зъбите си, в свободата да умира –

разпънат от морски вятър, от стремеж който фанатично го разкъсва;

Но вече отминал. И в много години бил...

 

 
***

Най-лошият потомък.

 

Той разчистваше всичко. Методично. С кошмарна елегантност, задушаваща

човешкият глас, спираща напрежението на мускулите.

Улиците се изпразваха. Градовете опустяха.

Дори рибата в морето изчезна и празни и самотни бяха мрежите.

От грацията на безшумната му походка струеше като кръв тишина.

Слънцето стана по-огнено, неспирано от сенки и движение, по-далечно, по-чуждо.

А в нощите се изливаше аромата на мъртво място,

на предизвикана древност с очужденост на минало време, човешко време –

с крясъци, похот, съдби и много бебета.

Той се натрупваше като прах, като векове покриваше с пластове от себе си света,

сякаш съюзен с невидима свръхсила рушеше алчно и естествено –

кръговрат, от който е неотменна част, като логичен завършек въплатил ролята му.

Той с лека усмивка, безмилостен, воден от тъмната пустота на зениците си –

заличаваше и най-малкият спомен и най-крехкото бъдеще.

Наводняваше с блатните води на тялото си знанието, вярата,

отломъците на забравени хилядолетия.

Той и последният звяр ръмжащ в краката му.

Как прилича на Баща си в такива мигове. Никакъв страх. Като самообявила се

вселенска закономерност.

 

 
***

Нежността го обгръща, когато се връща в безмълвието на изчезналата си раса.

При парчетата минало изтанцували режещият танц на ножове,

при телата в грозна прегръдка на човешките му родители.

Ще спре да яде, да диша.

Ще превърне в чудо злобата си.

Какво като се е събудил и е бил в кожа – Той няма меса, не е хищен –

следва предназначението, пази невинност,

връща децата в утробите,

ражда нечовешки великани.

 

 
***

- Да, смъртта е въпрос на време и на отегчение и на захвърлени сълзи,

защото някой, някого ще жали и въпреки това ще изоставя...

Трупа в сърбяща пръст и дразнещи цветя, които го изсмукват. Пият от него,

после се разлистват.

 

Никаква мъка за цветята.

Тъпча паразити...

По- красивото от себе си...

 

 
***

Събуждаше се целият в сълзи.

Без гнева на пиянските си нощи.

Уморен. Слаб. С топло от кошмари тяло

във вулгарно ведрият полъх на пролетта.

Отместваше котката. Ставаше, събрал с

илюзорни ръце парчетата, вените, денят, в който отново е човек,

облякъл дрехи, поставил остаряващо лице,

потръпващ в прилива на сутрешна треска.

Тежкият мирис на домът му го изпращаше и той пристъпяше в света

като проклятие за всички пътища, като невидима стена от нерви

разделила хора, ослепила години ...

До вечерта когато ампутираше душата си, мисълта ...

и всичко грейваше, обединено от силата на желанието му,

отново достъпно за прегръдките му...

 

 
***

...тежките му стъпки на мъж, който не се страхува,

с тътен преминаваха през коридорите.

Зад затворените врати трепереха жени голи до кости,

семейства със златни рибки в аквариум, безумци - очаквайки го в крясък.

Не отвори врата, продължи, сякаш уверено гонеше пеперуда.

Спряха мислите му когато си представи как го целува – удавница –

поредната вкопчена в обичта му, втвърдила жилите му, взела органите му,

желанието за вятър, за погубващи пожари пламнали в горите.

Обуздават тази хищност моите любовници.

Аленеят раните им като музика, от която потръпвам.

 

 
***

Освалд бърка страниците с мъчеща се празнота. Рисува

когато не може да пише, защото е творческо напуснало земята нищожество.

Пиано момче, наранено от рожденните напъни. Останали са му белези,

алени потоци, нашарили душата с непотребност.

И създава, с богоподобна представа за техника.

Смеят се планетите. Притискат го до смърт.

 

 
***

Мистериозно е идването в тези територии на мъж, увлечен по поезия.

При безнадеждните домове и хората в скръб. Където вкочанените вратове на трупове

се погребват неестествено извити И само момчето страда от гледката жълтеникаво-

мъртва, и палят свещи за баща му, и забравят в пръстта на гарваните – тялото –

без цветя.

Но какво пък... синьото се отразява – небесно, безсмислено, в заблуда на вик.

Пътят разнася костите по шеги казани от непознати. Тъгата са зверски пръсти,

собствено изчезване, пропаганда на пияни очи и димна илюзия.

Която го прегърне истински - ще обича - защото Той изпотява тялото й

и с кошмарите си я заразява.

 

 
***

Откривателите на виното извикаха Освалд. Показаха му напитката,

след което го целунаха по двете бузи, дадоха му да пие и го изпратиха на север,

при чудновати машини, които от хорски викове съставяха песен.

Освалд взе семето на лудостта със себе си и в пълно подчинение на

желанието им премина пустинята, огромните приказни гори, водната шир

мокреща глезените му.

След месеци път срещна жестоката русота на ледените хора,

чийто разум – макар и не вкусил гъстотата на питието – беше замъглен

от пещерно отчуждение и зверски инстинкти, от богоподобна гордост

на езичници готови да умрат набодени върху иглите на върховете.

Освалд изпита страх, когато протегна ръце пълни със семето, а те го поеха

с безмълвна наглост, решени да го пренесат в жертва на гневен импулс.

А щом леки усмивки отпуснаха лицата им – той настръхна, знаещ

че като мълния могат да го поразят в неуверената си веселост.

Но запяха машините от викове и се стопли небето, със звезди падащи

върху главите им, докато той и те пиеха лудостта човешка.

И стана друго – и беше от чашата с гъста течност...

 

Освалд пратеника.

 

 
***

Спи своята подземност. Спи я необуздан. В черешов цъфтеж. След автобусите

разтворили мрака.

Гори поредната цигара до светулките на странник.

До южното слънце и пътеката житна на луната, която отвежда свободните крачки

в пиянство хлебно, при опиващ тамян.

Връщат го отците върху купула – набоден, свещен в своето никъде, с искрящи кости

и обожание –

жени износват децата си – забременяват заради него.

Колко са красиви...

Беше бебе. Храчка между устните. Под дърветата избрани за самота... Проклет,

защото е ялов принц на отчаянието, нахълтал

във закономерието на звездите.

 

Слаб, но близък

Единственият с позволение да крещи.

 

 
***

- Да се маха, да се маха голямата безпаметна паплач.

Да се убият елените, да се откъснат скоковете им, да се оставят да бъдат животни,

преживящи твари.

Извикайте всички безрадостни от каналите на пещерите – те са сътворили мрака, греха,

оставили тонове оплождащо семе – уродливото си потомство.

Извикайте ги – нека улиците се изпълнят със стъклено бледите им кожи,

нека туптят кръвоносните им съдове като оголена плът пред очите ни,

нека гърлените им стенания разпилеят натруфеното изящество на езика ни.

Извикайте ги – тези зверове, тези запалени от слънцето човеци –

и мирише на нас и краят им е ужасен.

Най - безумните. Най-тъжните. Най-смелите. Най-бързо пълзящите. Ще се скрият.

Ще запазят себе си. Ще се преселят във вечният сумрак на ледовете.

Ще избледнеят отново кожите им. В деца ще се превърнат кошмарите им. Ще дишат...

 

 
***

Най-шарените крила на забодена пеперуда.

Удар на лъчи нагорещено желязо

Спира политащото им движение.

Техните символи, които концентриран четец обяснява.

Летят защото с древни букви са изписани.

Крехкост, преди да проходят със слаби крака...

 

 
***

Представи си самота, без движение.

Чака друг сезон пролетен.

Смъртта пренебрегната от гордост.

Зъбите последни на тялото, стискат уродливи живота.

Очите след това...

В грешна посока гледат Татко

Аз ги галя.

и затварям.

 

 
***

- Дните не минават, Боцмане.

Съблазнителните мулатки не свършват. С гласове като ласки

и здрави усмихнати зъби. Ядат месата ми,

красивото на душата.

А около нас – безкрайни вълни, остро слънце за очите на бухал

И хищни животни в храстите с воят си нощен, и леки стъпки.

Ще се измъкна от рая. Ще преплувам моретата.

Ще отдалечавам звездите от себе си.

При оглозганите дънни удавници, в решетката на ребрата им.

Ще съм пулс на котка върху болно място –

лековита лапа, във своя къща,

в мека гънка спотаена,

за да се свие и заспи... непробуден сън във мъркане.

 

 
***

- Каква безнадеждност. Колко естествено зло,

колко естествено... Колко паразити, сенки,

свирепи, настървени бащи на малки зверчета,

сладки до кръв, грижовни, отглеждащи лудост, убийства, продължение.

Канибали с еднакви очи, с еднакви кореми, с земя в устата...

и шаващи, мърдащи, хапещи, гладни...

 

 

Най-тъжните между нас решиха, че няма какво да губят. Че могат

да преодолеят болката, ужаса, тялото, отвъдното...

- Каквато и светлина да запалим, тя се превръща в полумрак. – казахме –

птиците пробиват облака и се задушават,

плътта на любимите ни се деформира след като посеем в нея себе си,

раждат се наши подобия, изкопават нашите гробове – нямаме милост –

като с чукове лазиш по нас и от мъката сме агония.

Мачкаме и пищим.

Непоносимо е...

(Може би ще успеем да изрежем лицето ти, да сложим друго, да го сменим

и да повярваме.)

 

- Не бъди касапин, за да не се оправдаваме че такива ни има.

 

 
***

Освалд работи върху спокойствието на тялото си.

Заглажда рани. Съсредоточен. Безмилостен към болката.

В приветлив ситен дъжд. В сива затихналост.

А разказа, видението – през отворения прозорец като играещо врабче,

като йероглифите на крилете му.

Ако не беше есен ще гледа снежинките.

Ще се опива от пърхащия поток под лампата, където пиян мъж се смалява

от натрупаната белота. Смалява се и притихва. Над него адски огньове –

заради разкъсани съдби, заради юмруци и животинска жестокост.

Той – Освалд – като присъствие, което вижда, свидетел със

специално място във вечността, най-добрият шпионин –

невидим, през ключалка, с изпъкнало око и лице на птица –

отдаден на каузата, безкомпромисен. Придъвква образи, идеи.

Поддържа пламъка жив със зеница - черна дупка. Поглъща.

Отдава се мечтателен. Извратен. Погален по погрешка плъх,

неочаквано получил нежност. В миг на щастие,

когато целуват гърдите му и водата прелива, мокри,

и солта в нея е изкривено чувство, изненада, каменни юмруци в гърдите –

конвулсивно отварящи устата му... А Освалд чака края на човешката слабост,

с надеждата, че е гъсто оплождащ

като предназначение...

И се въртят планетите около ореола на вените му – хванати в пайжина.

Лениво изплюва фантазии – плът в ръцете на безумно всесилие,

вихър от луда ярост – хаотична, меняща се, във вик, крещящо, предизвикващо тръпки –

впиващи се стотици малки остриета, от които подскачаш преди

да разтъркаш пронизаното място и да усетиш че то е безчувствено.

 
Освалд татуира душите с белезите на своя бяс.

 

- Зверове – крещеше Той – Никаква самота.

Механизъм от неизбежни срещи. Искаща близост като лекарство срещу полудяване.

Но Аз творя. Аз. Аз. Аз. Вселената се разширява благодарение на мен.

Измислям коварството, подлостта, космите. Недрата на земята, които

незнайно как пречупват цветовете. Големият разум работещ

в името на справедливостта – енергии в блаженство, енергии в тръпка и стон.

Отегчителната ласка на студа застиваща миража в блудкавите кътчета на познатото.

Там вековната неподвижност предизвиква Богове;

Порив за самостоятелност разрушава хармониите, прави създатели,

образи и подобия, извивки, налагащо присъствие на себеподобни – мен –

като самоопределил се призив срещу кръговрата –

Аз – с монолози като вълна – предчувстващ крачката от сътворена различност –

първият процеп в огромното всичко.

 

 
Освалд смесва емоционалната си издържливост с капки алкохол. Дестилира

нежност, извиква сърдечно пречупване, кашля лошо с кухините на тялото си –

издига пеперуди, застоялият въздух на ежедневието.

Екзалтирано срича – зачервен властник пред обичаща тълпа. Дава всичко от себе си.

Взима сила. Води армии.

Сам извайва същества – инстинктивно – като смисъл.

Няколко реда описват живота... заедно с момичетата, детето, изяденото

и самоубиващите го атентати.

 

 

Неуспешната дресировка на чувствата разтяга съществото на Освалд до изтощение

граничещо с неподвижност.

Той губи ориентир, пътища, не слуша музика, не се възхищава на изящни думи.

Сякаш личност объркана, зашеметена, увиснала в безвремие, без нормалният ритъм на

ясно диференцираната жизненост, от която иначе не би трябвало да е лишен.

И всичко заради предизвикателството на недоволната му природа.

В презрение. В жалост. В причинена мъка. Живее.

Никакви истини не го оправдават, нито идеалните стремежи към небесното отроче.

Пожеланото от Освалд е неопределимо.

Сумрака вечен в лицето на жена му – също.

Той чува гласове и диша животи.

Скръбта се губи в безсъвестната правота. И като закодиран плод на образа си

сияе целият във своите трийсет.

Ще съжалява Освалд когато разбере студенината на гордостта

и празното в желаното величие...

 

 
***

Доближава се до крайна, любвеобилна извратеност,

почти шизофренично раздвояване в образи. Обсебващо моментно отдаване.

До изтощение на емоционалния прилив, до злоба към любимите...

Двете души се забравят, живеят сами в мъхът нежен на бузите му.

Изричат думи. Признания. Опитват се да запазят неприкосновенността,

крехката цялост на милите.

А изгрева го доближава до предвидената вечност. Ритъма е с дъх на къдрави коси

и самодоволно вцепенение пронизало тила на следващо момиче –

Той е скрит силует в тайните й. Първата болезнена кръв направила я жена.

Всяко разочарование, с което расте. Бебето, в което се ражда.

Длетото гравирало датата на смъртта. Вековната черница под която изгнива.

 

 
***

За разлика от меланхоличният си баща Освалд притежаваше действена увереност

граничеща с необясним фанатизъм, който придаваше желязная маска върху лицето му.

Той често повтаряше една измислена от него сентенция: “Аз творя чудеса, защото

вярвам че съм Господ” – с което обобщаваше два определящи го личностни факта:

Първо: Самодоволното извисяване на въображаемото до вяра.

И второ: Безспорната за него убеденост, че вярата е с ранг на божественост т.е.

с огромен създаващ потенциал.

Що се касае до първото – Освалд е измислен герой, роб на образа си – а образа му –

е плът в плътта, вълк захапал детството, извисеност с полет на фантазия

и суета, пълно подчинение на индивидуалността като форма на

склуптурирано съвършенство.

Освалд не може да бъде тъжен като човек, той трябва да бъде разкъсван, да е бездна за

обичаните жени, да е насилие от любов и жестокост, да диша, докато го удрят камъни.

Жив, благодарение на страданието, намиращ смисъл като решение върху мъката.

Благороден. Силен. Велик. Не човек, дори не спасител. Даже Бог не му достига. Освалд

е пространство и време. Не... не... Той има нокти, той излиза отвъд... по-далече...

по-неуловим... по-друг. И ако все пак не може да е Господ в миниатюрната си

свобода, може да го надмине. Обещаната земя не е в ръцете му. Не е в празно

самочувствие. Надарен с видения и написана вяра; за миг праща себе си над причините,

за миг е момчето разтворило вселената, Него и себе си, за миг е САМ.

 

 
***

Дивак в изгревно слънце, с алкохолна кръв разсипана по масата.

Червени телца. Пръсти, които горят, размяна на реалности,

на отровни субстанции – получен туптеж в кръвоносните съдове,

наслаждение от празна безметежност преди последната храна.

 

 

Той реши косите си

в огледало от сребро

в отражението на очите й.

Не е последен, а единствен.

Подпис, който веднъж се взема.

Лунна разходка за влюбени

забравили прилива,

жаждата на водата за живот.

А даденото е ценно –

целувка с цялата обич

на тела приласкани от отлива.

 

 
***

- Бъдете великодушен – каза доктора – вкарвайте опиата със съвест невинна на

пеленаче. Сега му е паднало да избяга, да живее в наркотична прекрасност. Не сте

жесток, а и организмът му ще го поема. Часовете са малко, остават само мигове,

в които духът да се научи да не е на мястото си, мигове, превърнати в наслаждение,

отслабили силата на инстинкта, подготвящи преселението – увертюра за гниене

над неземно зелена поляна.

- Лейте щедри литри – каза доктора – а когато свърши го оставете на поверията.

Нека Отиде чист, в нови дрехи. Не плачете. Не плашете призрака. Не го наскърбявайте.

Бъдете леден, с очи които виждат смърт като облекчаваща въздишка.

И с бързи движения преди трупа да се вкочани...

 

 
***

Някой ден ще съжалява.

 

Първо мина през безлюдни месности. Вървеше уверен,

без да търси пътища – знаещ математиката, линиите които отвеждат.

Не увяхваха тревите, и не потръпваха дърветата. Но той идваше.

Стегнал тялото си в дрехи, елегантен, със стъпки на хиляди, на бедствие.

Звяр не следва похода му. Никакви близки очи, никаква вярност.

Беше безмилостен върху селата, градовете. Беше време. Ситна скална прах,

която покрива в забрава. Безсънен творец на делото си. Взел толкова много кръв,

толкова много живот. В тази бледост, на която ги обрича е “не жесток, а тъжен” ...

- Спете, спете – Аз поемам вината и нося края... Аз съм решението, което Ви оправдава.

 

 
***

Мислеше само за вдъхновението си – как трябва да търси извор,

да измисля болест, да дарява лечение, да му изрисуват портрет с най-стиснати зъби

и в бавна мелодия да изпишат меланхолията на сълзите му като природно бедствие,

като благословия за гладките кореми на жените,

като пропаст, в която вгледан – изпълва, храни я със себе си –

дали мълчалив, дали със зверски ревове.

И машината работи, разпраща искри, плът за цяла Вселена –

не илюзии – а Него – като струни, нишките изтъкали туптежа.

 

 
***

Отказа се от ужасната власт, която го обгражда.

Предизвика забрава. Подивяли кучета върху безплодната пустош на световете си.

Изтри спомените, майка си, израстването до човек и призрак облачен, подобието,

на което се обрече и което не подхожда на слабостта му.

Търсеше поднебесно изцеление – надежда – за да се върне в доволна безпаметност –

без яд, без фанатизъм в броня, без да е рана в полет.

Остана Долу, като след очаквано падане – при своите мили които пазят костите му,

докато хищната мъст отнася месата му.

 

 
***

Невинна жертва на треска дошла от никъде.

На образ откърмен с детето.

Баща по полетата... щом тревите могат да покриват...

Взрив между осъзнаването и старостта.

Желанието, което не преодолях ме убива.

И нито миг покой

преди делото огромно

да бъде завършено.

 

 
***

Отмивам и доброто и лошото от ръцете си. Недокоснат. Момче без белези.

Напускам мястото. Преоткривам свободата. Слънчевите ветрове.

Когато с ведро чело се изправя – взел чертите на баща си – ще ми завиждат нощните

мъже, ще скимтят покорно злите им кучета, ще са най-съдбовни ласките ми

и в миража всяка плът ще е съживено чудо – мой образ, моя ярост –

сънотворни във вечност изпратили, живи пустини от изгубена любов.

Техните прегръдки подивял ще събирам, близо до разтрела на бялата си риза,

до момичето, което остава – вярна между мъстящите призраци –

окървавено животно оправдавало безумието на милият си.

 

 
***

Чувствам се отговорен за всяка казана мила дума – Аз – адът в спомените,

скитащият престъпник, изгубил най-ценното – златото в сенките на ъглите –

като предизвестие за смърт И страх, непрестанно поглъщане на упойки,

свят освободен от душата ми пред който краят е илюзия

и ужаса, и душащата отговорност за любимата цялост. Егоистично реене

взривяващо органите, жалост по момчето и блатната му завеса.

Поредният опит да се отдалечиш като прегръщаш – с обичта,

която бъдещето отрежда без тебе.

 

 
***

Татко събира сълзите на майка – извинява се и я целува.

Вълшебство е изтръгнало сенките под очите им. Те се обичат

като току що проходили деца. Майка – малко по-стара от татко.

Имат куче – бягство по зелената прекрасност

И изгревно кафе ухаещо на споделените им сънища.

 

Вече научени да се прегръщат

чакат да се роди синът им...

 

 
***

Господа, време е най-смелият алкохолен гений да приеме предизвикателството.

Със собствени сили и тласкан от свръхестествена предопределеност Tой ще поеме

ролята на водач - халюциониращ медиатор изкарал себе си и населението от кожите,

усетил трансовата принадлежност на образа си, готов фантазиите си да възнесе

до небето и там да ги разсее като невидими частици от космическият мрак.

Каква е целта – ще попитате – какво движи, размърдва, събужда този

неуморен труженик на самоунищожението? Какво?

- Страх!!! господа – Страх – банален като човешката му природа, по-банален от

красивата госпожица ужасно едрогърда, от очилати изобретатели на жестокост,

от намръщени пубертетни момчета, по-банален от изхода на проститутка,

от съдбата на болен изтлял с дни върху леглото на ръцете му.

Изтича по пролетта на дърветата. Може би слаб като тяхната нежна отдаденост.

Зъл прилив между усмивките – защото са грозни голите зъби – намърсени със стенания.

Брегове отделени, обсебили бягството, брегове, върху които са бръчките дълбоки

на татко.

- Страх – господа – страх – на плашлив отмъстител зачервен под вселената...

Колко блаженно се рее, когато захвърля физиономията си,

когато слят с безкрая на вените си връзва кошмарите

разтърсили утрините му.

- Още има свят – крещи – свят и безнадеждност и момичета и живот обречен.

Още соколите не взривяват крилете си, за да са любовна пепел,

още се раждат, още се мъчат, още в сарказъм посивяват клепачите ми...

още пиянският ритъм спасява реките от сълзи. И аз съм уродлива птица,

летяща под земята.

Няма да се върнат вдъхновените. Във пръстта ще са жито.

През зимата ще ги плашат йероглифите на врабците, ще зазиждат сърцата на децата им.

От призраци ще е летежа на къщите и от злато между пръстите – смисъла.

 

Смехът е разтрел за гиганти.

 

- Бъдете жалки. Ще ходя с радост по планетата, и устните ми ще падат върху очите ви,

докато злобно нисък се опитвам да ви целуна.

 

 
***

Болката е прекалено силна, за да бъде измислена. Физическа.

Без идеал заради който да бъда разтрелян.

Туптяща от непобиращ се в мястото си орган.

Болка, с която плащам часовете безсъзнание,

и жестокост, и целувки пръскащи кръв.

Сигурно ще ми провърви... ще изпия последната глътка...

и дъжда ще спре.

 

Как с песен се отдалечава, докато гърбът му се стопи. Не го спират.

Щастлив е в крачките си на изчезващ.

- Добре дошъл, сине – ще кажат зверовете – и окончателно ще го приемат.

 

 

- Добре дошъл сине – ще кажат зверовете... пести силите си, не умирай,

твоето идване е приказка, крясък ... Не може да не тръгнат след теб...

като мравки, знамена, пристрастени ангели –

отпушили злобата си, творящи пожари, пропастни скокове ...

и падането им върху земната шир ще надигне вълни,

милиарди останали без кожа феерии...

истинска красота на преселението... учудена пръст, която се издига.

 

 
***

В едната си ръка държеше хляб,

а очите му тъмнееха отвътре.

Преди да се усмихне – плака.

Трохите хранеха гълъбите и те с очни пожари.

Ветровито навън, мрачна бърлога.

Плака и спа.

Котката туптеше върху гърдите му.

Пот по корема и гърба.

Танци на лунатик.

Епилептични скокове.

Събуждане повтаря вечерта.

Плака и спа.

Под ноктите – вар.

Линията на съдбата се удебелява.

В полето крачките разпиляват черни птици.

Копаят усилено двама мъже.

Лицата им съсредоточени.

Към пръстта на житото.

А над маковете – палачи...

Мете шпионина кръстни белези.

Изгоряни от бензин ръце.

Прорези през които се виждат сърцата.

Кръвта на водите.

Аленото момиче.

Когато паднат клепачите...

В пепелта на любовта, няколко разкъсани вени.

Старец легнал върху блато.

Леглото в ярост засмуква.

Сън и сълзи.

 

 
***

Освалд се обърна към единственият, който според него може да спре

проклетата му самоличност, да я изравни до неузнаваемост

с огледалото следило израстването й - единственият –

създателя на мургавото момче придобило маниакална елегантност,

довела го до пиянство и липса на самоуважение,

но въпреки това предан на фанатизма си, като куче, което не би изяло

мъртвият труп на стопанина си, макар и разкъсвано от глад –

единственият – неоткриваем зад челото му, пиещ кафе в уханни на кафе утрини,

раззеленяващ прозорците докато диша и доволен от мястото, което заема, с което

е запълнил света, в което цялата измислица е претопена от здрав сън и

праволинейна емоционалност – единственият – който е добър, грижовен, любящ,

който прегръща до изпотяване на дланите си, не бъркащ изконните истини,

спасител на най-близките.

Освалд не иска да изгуби достойнството си. Освалд не вярва в единственият!

Освалд потръпва когато се сливат, когато контурите им са различими

и могат да бъдат описани... Освалд... Единственият.

Тайнство, недосегаемо тайнство.

И Безграничност.............................................

 

Във вълнениета и желанията на този мъж

От години...

 

 
***

В полето крачките разпиляват черни птици.

Копаят усилено двама мъже.

Лицата им съсредоточени

Към пръстта на житото.

 

Умирал е тихо в гънките на земята

където небесни зелени треви са го теглили.

И изкривените му жили са се всмуквали от ръбовете на стаята,

докато отровата се е превръщала в топъл вятър

освобождаващ душата.

Жълтото лице вече не е той, кухите гърди също.

Последният дъх са няколко издишвания, на пресекулки

откъснали на тялото мъката.

 

 
***

Не се извинява – не разбират думите му, но е горд –

създава вдъхновен, свирят фанфари вселените... И не е от кръв...

В самота притихва.

А когато се изправи – ботушите му са път към рая,

ентусиазъм до бяс, на педя от бездното падане.

Не го плашат зверовете,

усмихва се щом с планети го мачка провидението.

Ще пие утрешен, по-див от вятъра разложил

прашинките на тялото му – красив – с пиявици между дланите

и от реки утешени и верни – измит.

 

 
***

- Мила моя – устните ти целувам. Затварям прозорците. Връщам се.

Вече котка пази цялостта и прегръща катранените ми гърди. Топлина на сърце

хранено от дланите ми, милост за живота на къщата оставена без туптежи.

Вселени създава собственика, очаква ласка зад гърба си.

Танц като падане.

Време е майко. Донеси пръстта. Роди ме отново...

Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз

Аз

 

 
***

Кълне се в кръв, в благородството на разтегнатите усмивки, в смърт като обич

и нейните прегръдки.

Ако го има е диво конче в мраз и миризма на кафе. Целият лунен блясък с

потта си изхвърлил. Направил миглите си дълги, за да е мъжка пеперуда –

цветен отенък раздрал черния дроб.

Децата допиват отровата, навеждат очите си, разяждат ги със сълзи –

в жален танц умира късмета на бащите им, по стените на болниците –

кръстове от прерязани вени

Да ударим земята братко, да удушим момичетата, да вземем греха, да се молим за

децата...

да ни целуват – красиви като мъгла, като дълго пътуване и отчаяние.

Светът недостижим – на сантиметър от протегнати пръсти,

на дъх от окончателно бягство...

 

 
***

... удряха тревогата, и чернотата на зениците разширяват.

 

Не ги беше страх че извършват престъпление, че пораждат злоба.

Че той ще се превърне в поет, в коравосърдечен романтик, в ужасен сатрап,

следващ чудовищните си мечти със фанатична преданост,

слял живота с манията, събиращ силата на мускулите си, за да твори друга плът,

лица различни... Готов да обезобразява човешкото до ангелско. Не вярващ

в невинността, в поражението, в слабостта на волята си, в жалката природа на себе си

и племето от което се е пръкнал – Колко може да бъде жесток този, който търси

надежда? Колко безмилостен? Колко отчаян в броня на недостижим? Колко рани

разтваря, за да затвори една? Колко смърт, заради своето раждане? И във вятър

измисля себе си. И вижда пожари като спасение. Знаещ че умира всяка секунда.

Бързащ да преодолее земното, да обуе ботушите – минаващ през трупове,

през голи кости.

Най-мразеният призрак – блед като варта по клепачите, невидим като зараза

в реките кървави с романтични имена. Докато любимите му го чакат

и са му верни.

 

 
***

Освалд се оправдава. Освалд е пример в учебник по психология.

Освалд прераства в безделник – той е качество, съчетание от неразумност и

взривове върху тревите. От него четирилистните момичета се усмихват

и хранят на елените скоковете.

Изгрев е потното му чело. Настървен изкоп за лъчите, които отразява. Извинение че е

мърляв, жалък, в мрежа от алкохолни вени – смърт за малкото обич, която погубва.

Освалд е вечен. Единствен. Без кухини. Пространство, наситено с безнадеждност

И злост – неосъзната и ялова.

 

 
***

Още незапълнени редове. Безкръвие. Глад, разтегнал ребрата.

Не се усмихва детето ми. Ще намрази татко си –

поредното разочарование, което тежи на съвестта на преродените.

И ще има брегове надвесени като ужас. Моят страх от майките гарвани.

 

 
***

Амбицията ми да се трудя, да пиша измислиците си, моята южна кръв,

пеперуденото разпиляване на живота върху мрачни стени или над потоци –

логически свързано, със сюжет и постоянство в думите.

Амбициите рухват докато устните аленеят намръщени.

Момчето има какво да губи А безотговорната свобода е квинтесенция на самотата.

Без обич. Без топло прегърнато тяло или близка душа.

Само няколко реда правят важни дните.

Прозрение, което от дясно чака смъртта.

 

 
***

Не е елегантен. Не е изгубен дух в поколение от безплътност. Но е Един –

надценил правото си на гордост. По свое течение,

в дълбоки мътни води, селски води на момиче самоубиец.

Безтегловността поема като зараза, изпразва кухините си, не приема гравитацията –

уверен че ще стигне до края, че ще направи избор без рамка, без пръсти, които душат.

В място, раздрано от него. Като цвете... Като птица... Като най-красиво,

в свободата на незакономерна далечност.

 

 
***

Цялото му същество извира – мътилка през порите. Пот по ръцете. Настръхнали косми.

Полива лицето му напрежение. Фонтани. Облачни мисли.

Голо, засрамено тяло под празнични фоеверки. Героят чувства празнота,

умора, липса на укрепваща неподвижност около която да се завъртят фантазиите му.

Тъпа болка, която с времето го задушава. Ненаписани думи. Желания затворени само в

негова значимост.

Нервите – плисък на миниатюрни мълнии наелектризирал помещенията,

мрежа от димящи драскотини с мирис на изгоряло месо.

Не е готов за спокойствие. Не е готов за щастие. Получава спазъм от усмивките.

Губи вдъхновение. Не е пропаст за хората, които обича –

когато я няма истерията, когато не режеш душата си – започваш да пълзиш,

да плуваш, да се изравняваш с гладка повърхност, да се свличаш.

Примиряваш се с даденото. Благодариш за многото, което наистина имаш.

Докато проклетото и Още – „искам още” ... като погубваща алчност

не те разтърси и не те върне при Себе си – при жалкото, горделиво

собствено име – АЗ.

 

 
***

Любовта на акулите плъзга вълните.

 

 
***

Двамата имаме няколко хубави фрази, къс диалог, но съдържателен.

А: - Мисля за сливане между образите.

З: - А парчетата отделни...

А: - Заради единственото тяло

З: - Или заради нуждата от нови тела.

А: - Ти би ли бил камък, елен или топола?

З: - Камък, че защо?

А: - Незнам. Примерно.

З: - Бих имал собствено мнение. Собствено оправдание. И всяко оправдание със сърце.
Не бих се чувствал виновен. Нито радостен. Нито тъжен. Бих живял в изгодна
въртележка.

А: - Егоист. А другите?

З: - Кои други?

А: - Другите, когато не си Ти

З: - Другите са си други – няма да съм Аз.

А: - Това не е единство.

З: - Те са мой

А: - Разделяш, а не сливаш.

З: - Разделям, сливам. Купища Аз и все безсъвестни и с родилни белези.
Волята отгоре оправдава себе си.

А: - Каква е тази воля?

З: - АЗ

 

 
***

Да търсиш подземна сокове... Без напрежение, търпеливо.

Готов да намираш, притежаващ време, пиянски импулс и приятел –

несметно богат доброволец в пожарната. Виждаш терена – докато гасиш горски

огньове – изпиваш разредения медицински спирт и взимаш решение:

откривател, подземен тунел, гигантска къртица, петрол, диаманти, злато,

път през континентите и емпирично разкрита загадка за центъра на планетата.

Но не само воден от органична поднебесна непоносимост, а защото

увереността ти е безгранична – ще има острови от най-твърдо желязо,

яйца на птици закопани на километри под повърхността,

красавици с кожа прозрачна като поток, любов и опиващи субстанции,

безтегловност в кухините, древна песен изцедена от тишината.

Твоята самотна земя, която всички наричат бездна. Пир за себеподобни,

в присъствието на парещ хелий.

 

 
***

Най-чистите същества на самотата. Никаква логика не обяснява света им,

никакви призиви не ги възпламеняват.

Живот в затваряща се навътре обособеност, капан захапал тяло

и облачни мисли. Въвлича ги в пропаст. В мечтателна вероятност.

В преструвка, излъгала нищожността.

Трайно неверие във всеобщата, безкомпромисна кървавост на съществуването.

Толкова надценил се, че си представям процеп в цялото – рана от ноктите ми. Но не

болка – малко място в общото, където

... преселение... пълна, пълна удовлетвореност... край на който съм образ.

 

 
***

Сякаш напоен с натрапчива подтиснатост,

просмукана дълбоко до мускулите, дошла отвън

като студа на влажна пръст, като хора в мъка,

които не мога да утеша.

Тих рев, свечерена сънливост, ленност със сърцебиене –

прикрит хаос от видения зад бляскавата приземност на мислите.

Люлката, момичето с изрусени коси, шеметните дъги на полета й,

безкрайно дългата, налудничева усмивка и музиката, която слуша –

между калта и облаците – в острият дъждец на март. Или как човешкото

ще създаде трепет на живот – малка сълза сгъстена душа.

Моето лутане. Моята облечена в смисъл безнадеждност –

подпухнали клепачи в тъмно като мазе място, където от неподвижността на гърдите

идва задуха. Идва, за да ме затвори херметически .

 

 
***

...в сенките на мишниците му се спотайваха фатални...

с блясък на пълнолуние и мутирала игривост, която в невинност разкъсва.

Като стръкове се поклащат – от основата към върха – финни –

между елегантно женско движение и електрическа тръпка.

Как във тях мърда живеца. Колко наподобяват струни, но омекотени

от полъхващата топлина на плът.

Пърхащи клепачи. Капилярни звездици.

В дълбините премигащи. Седефени. Восъчни.

Мигли в безвъздушност. Така отпуснати...

 

 
***

Невъзвратима далечност навяват лицата.

Преспи от сняг, който никога не се разтапя.

Кръвната близост отминава без белег...

Името си забравяш, което те свързва

и си отвързано куче под приглушено осветление,

в дни без посоки, обич, разпиляна обич, крадено време за целувки,

но в блаженство... и страх – от затворено пространство,

от натиска на стените... от кафето като пръст сутрин,

с което дните сами се броят...

в очакване да не погали котката си, да не се върне...

 

 
***

И отново приглушено звучи най-тъжната музика.

Мърлявите маси. Самотните шлифери. Дом.

Уют на дупка, в която прахта е част от обзавеждането, а раздраните тапети –

остарялите картини на детството.

Африка е далечна като младостта на родителите ми,

като отминалият им живот. Екзотична заради фантазиите и черна

от дървото на закачените маски.

 

Пространство изпълнено с котки и цигарен дим.

Лек студ навят през пролуките на прозореца – хлад втвърдяващ очната влага,

фиксиращ погледа в празнота, в нощни силуети нахлули със сенките си –

сгъстяващи шествието до непрогледност, до матовата пелена на съня –

леко страшна от толкова много изсънувани призраци.

 

 
***

....весело чувство обзема като истерия, измислени думи се свързват в патосен монолог.

Жестовете са рязки, разпиляни, толкова енергични,

че електрически гънки пукат по гърба на котката.

Естественият мирис на голотата опива с безвремието на упадък,

деградация, в която минутите се броят с докоснати устни или допир до смърт.

Свят отделен където движението е емоционален гърч, а смисъла

вкаран в процепите на раздрано от гняв, тъга и ярост небе.

 

Най-чистите същества на самотата.

 

 
***

Застинаха летящите твари.

Въртящите се очи на птиците описаха права линия в очертанията на плаващото й тяло.

Отмора вместо грозна действителност, спокойствие след тежък живот

вместо край наранил обичта на близките.

Носят я като ситен прах, като фиксирано чудо;

мътните посоки на реките минават далечните рамки на познатия свят,

вливат се, разделят се, шумът под отпуснатата й душа;

А над нея скованият полет следи в очакване разрешението си за движение,

което едно потрепване на клепач, пръст, косъм ще донесе...

Минава времето. Майките въздишат в общ, единствен звук. И не остаряват.

 

 

Долната част на тялото й вече се съединява с водата. Неразличими са.

Сякаш прозрачността нахлува в меки гънки...

Преобразява се. Връща се в древност, в минало на мълнии съшили живот,

в надежда, че пак ще е Тя – събудена от случайността на милиарди минаващи години.

Някой да я чака; да бъде търпелив.

 

 
***

Страданието ще спре, когато той с магически вик, дошъл от

мозъка и сърцето му – разкъса небето,

за да пресели обитателите на вселената в друго място.

Място между световете измислени от Създателя, който е натоварил него с тази задача –

да Бъде, да не му достига, да е по-проклет от всички останали

и ако не успее – да изгаря –

смазан от суетата и времето, останал затворен

в задушаващата самота на дръзнал, но провалил се претендент.

Наказан от Вдъхновителя за неуспеха си, за живата болка, която още броди,

за безсилието дори на децата си да даде мощ

С която да отнемат от пълнокръвието на творението му

и пречистено да го преселят.

 

 
***

Надали едно толкова дълбоко чувство може да доведе до ревност. Но не. Освалд

ревнуваше. От очите му течаха ядни сълзи, а устните му кървяха. Пиеше кафе и

дъвчеше горчивото на тютюна със злоба, достойна за канибал ръфащ врага си.

Вземаше силата му. Чара. Обаятелните музикални пръсти, с които сякаш опипваше

краката й докато ги размахва по пианото.

А той - неприветлив в раните си, полупиян от гледката на привързаност между тях,

беснеещ в безсилие, мечтаещ да е ловец, да изтръгва спомени, нежелано присъствие.

Дни и нощи сновеше по коридорите, блъскаше се в стените, откъсваше каменни

стонове от студената им повърхност. Раменете му посиняха от ударите, а главата

му зашеметена от вихреният танц на самобичуването търсеше забрава в болката.

Но пак я мечтаеше. Само своя. Напълно отдадена. Затисната под обичащата му

тежест... под оголената тръпка на съществото му.

 

 
***

... довеждаше измислицата до чиста тъга породена от далечни спомени. Събуждаше

тази ранена невинност, която дремеше у всеки и разтваряше раната до сълзи

бликнали от очи вече обградени с бръчки..

 

 
***

Макар да не беше благородник, носеше своето благородство с ясното съзнание, че

лицето му побира епохи – с много животи, с картини от най-чиста фантазия, в

които градове и хора се преплитат в съдби, толкова изключителни, че цялото, което

въображението му бълва, неделимо се свързва с реалността на докосналите се до

него, в пълнокръвие оросяващо блудкавостта на дните им, в цветът на най-силни

емоции и чувство за преживяна важност.

 

 
***

Ще грабнат зъбите на майка гробарите,

ще извадят златото от милото лице.

Kъщи ще вдигнат, до горски пътища И потоци лицата им измили.

Ще се връща момчето – отмъстител на призраци –

без страх от реките, от дънният шепот –

с устни подземни – техните извори.

Не носи вечност, а прах,

своето зло, върху поднебесни гадини...

 

 
***

Имам си приятел,

приятел земноводно, приятел мисъл,

приятел алкохол и побойник.

 

 
***

Не си става от мястото, дълбае стола,

полудява от фантазии, от мисли,

от жени, от голите нерви свръхчувствително трепкащи –

врича се в риби – годеници –

към дъното с безнадеждна прегръдка.

Размътен поглед или изтрел

избавя го царството, в което не диша...

 

 
***

Мимолетен сбор от хора.

Диви кончета.

 

Лица в броня и в щит.

Лица от болка и от страх сломени

Присъства между нас красив,

осъден и убит...

 

...няма глас момчето,

цялото е кал.

 

 
***

Възхитата, която го разделя от времето.

Въздух и пръст, ведри подоблачни думи, леко движение.

Запазил усмивка на лунатик долепен до луната –

майка различна от всичките майки.

Студена е, въпреки че я обичаш.

Малко момче скитник.

Сина, който се връща и пак е при нея.

 

 
***

Отново организираното проникване в бъдещето предизвика катаклизми...

Заразиха се най-достойните – хора – чийто стремеж е чист и невинен –

по детски нарисувана птица върху небето. Те – с проклетата им дремеща жестокост,

с властолюбието, с компромисите за великото начинание – докато плакаха лееха кръв

или още по-лошо – мръснишкият им нагон се озъби и отимаха семейства,

а техните семейства – нужди.

А някои – може би най-смелите, най-верните,

символите с коси във вятъра – станаха касапи, по-жестоки от чукове,

от брадви на палачи – обуха ботушите, зачервиха се екстазно, преодоляха времето и

убиваха – врагове, жени, недокоснати... не вярващи че краят им е човешки, че бълват

само грозота, лъжи, илюзии – пазещи целостта им.

Самота на чудовища – зли в безстрашието си

и обезсмислени от делото си. Не бездна е то – а рана,

земя на нещастия и истина, където след Тях се връщат мръсниците - тези същите -

със семействата, с отрочетата възпитани да оцеляват в дребнотата на душите си,

в незабележимото изтичане на дните.

 

 
***

Диктатора живее като мъж в тялото на момче. Мегаломански целеустремен.

Представя си любимата и я пренебрегва. Суетата на властта е порожденен порок.

Лекуват с тонове билки нервите му. Парализираните ръце, втвърдените от сол бузи.

Но той размахва проклятието си над всички. И е мираж мъката на другите.

Само една целувка е истинска – или на майка му или на Господ.

 

 
***

Къде е момичето, което ще погали най-лошото от мен – майко – дори ти не можа,

нима искам много – още не пия кръв, не разтварям утроби,

не се раждат засадените нокти по гърба ми и на свечеряване

само треперят зъбите – не хапят – по-безсилен от бебе и не по-жесток.

огалете вратът ми, вдървен от чужда болка и моя вина,

върнете ме недокоснат в обич от мене незаслужена –

изкъпан с пот и обвит в котешка преданост.

И ако има призраци, които да хапят, спасете ме с вашите души –

скимтящи от гледката на парцаливите ми парчета дух, които

разнасям като мърша – погазени от толкова много ярост и презрение.

 

 
***

...в близкото минало... до досадният егоцентризъм на непознат

прикриващ лудост и видения – беснеещи хаотични

от пещерата как се възражда духът му

и преписвам коридора

преодоляването тежко на часовниците

където във въртележка се цапат ноктите

и заплюват старици

непризнавайки яловите бръчки на сърцето му.

 

Разнася се мирис на велик,

угаснал от успокоителни,

вързан в двор с камък и плесен

увертюра от жалка смърт

...но все пак – Тя – най-верен приятел.

 

 
***

Тъмен мъж потраква със зъби

Най-умното сърце се дави в слюнка,

корабокруширал капитан между пайжините на домът си.

Ъглите размазват съсредоточението и не е самотен, когато го убива алкохола,

когато дим се извива като протяжна птица около масите–момичета –

напуснали кожите си, голи и ласкави – миражни любовници благословени от тялото му,

омърсени от проклетата му, напомняща се отдаденост...

В хазарта на сънищата – той е подземен спасител – видял гроб зад къща

с прекрасна гледка.

Нещо го мъчи, човърка ноща И котката е мила, защото е гладна

в своят полунощен копнеж –

предана като животно обитаващо същата бърлога,

тревожна за трупът, който я храни – вярна на още живата плът.

 

 

Сяда момчето пред изкушението на облак,

върху разтрошилият костите чук,

обнадежден от изтръпналите си устни,

безнадежден като извивка на песен;

Тръпка между него и нея... Без излишна дума – целувка в дъжд “и никнат гъбите

на щастието”, свободата, сърдечното пропукване, невидимите въжета нагоре –

моята скъпа е страж в слънцето, брани сянката ми нераздрана от бури, носи

голямото си бебе и му прощава... бездните, орлите, оповръщаните канафки,

двете кучета – с които отминава. Моето момиче е само смях, лъчи

и сълзи... докато премине треската и майка ми се върне...

- Ти ли прати лапите – гробищен татко –

вместо мечтания – мъркаща истина, туптящо кълбо, което ме обича...

до в пот възкръснала утрин.

 

Аз я защитавам със себе си, сключвам сделка заради ритъма на

кръвоносният й мускул – опъната струна, нагорещени нерви над дъщеря ми...

която изреченията не могат да оставят..................................................................................

 

 
***

Накъсва бълнуванията си... нехармонично...

глупост под романтичната нагънатост на косите му...

и в жестокостта на маниакалното му оцеляване

не признава решетките, които го обичат.

 

 
***

Заради редовете ще ме държи ли Татко над бездна,

от болката на падането спасител.

Написал на милувката символа върху танца на жадни очи.

Ще пренебрегвам с благословия любимите,

към миражни полета отпратен.

 

 
***

Не успява да се преодолее, да бъде силен.

Като разбито същество се свлича, нереален ехти по улиците –

можещ нежно да прегръща с цялата си кожа,

с топлина хвърлена към другия като изкусителна илюзия.

Неосъзнат лъжец създал уютни ъгли, предпазващи

крехкостта на мигновенната му близост.

Събира се в противопаставящи се представи за обич,

в избор от по-повърхностаната рана, която ще остави.

Във вината си Александър се обрича, отново недостатъчен на себе си,

пак отхвърлящ, блъскащ се в треската като свое решение – печален образ

лишен от достойнство, с изкривено благородство – физономия размазана

от душевно уродство...в живот на непознат.

Събудено отражение всяка сутрин.....

 

 
***

Свят извън предназначението. Той – погълнал гълъбите, крилете,

пожарите неземни, вдъхновението на полета.

Той като ярост четирилистно разлистена,

най-оцеляващ във време на мъка, под води изумрудени

на героични удавници.

Кръвта му се лута, търси предизвикателство в женски очи –

тяхната обич спасила умората.

И какво ако във вълните се скита смъртта И многобройни ножове убиват.

Сърцето е голо; А тъгата проклина

грозната бледост на тялото...

 

 
***

Нощните стени лепкаво попипват. С одимени ръце. С образи на мъртъвци.

Не призраци. Тъжни спомени на останал в миналото човек.

Върху бели чаршафи – бледи лица. В омая на тръпките – безпаметен сън.

Гълъби по первазите. Самоубийствена музика. Ехо на крачки, дебнещи коридори,

уста пресъхнала от неми викове.

В електрическо сияние се отръсквам от светещи прашинки. Да спя още...

или да се връщам с храната... да намирам тялото си – живо и само – в отражение,

в снимки, в мило присъствие на ласкави нокти... От щастие и страх е усмивката,

от невъзвратимост, от достигната вече далечност. Прокрадва се агонията...

Дано не прости момчето.

 

 
***

Заличавам следите... угаснало в пещи е бъдещето... Ще се носи,

заедно с древна прах, с вятъра ...

ще е финно присъствие върху заровени цивилизации.

Само грам минало, но толкова важно, че да го няма настоящето...

 

 
***

Не дишат мъжете. Свечерява се. Заразата беснее.

В отчаяние небето с изстрели по въздуха проклина.

Отдавна изгубено – време и топлина – над тополите полъха, свободата

да имаш дни, да пренебрегваш настоящето.

Потното треперещо тяло мирише на спирт и дим.

В ласкава прегръдка – любовта и смъртта –

едната – истерична

другата – сигурна.

 

 
***

В страх от ноща не заспивам.

И звън на гиганти. Като метеж,

като остро пронизване. Със стар приятел

връхлетял подземен. Сърце до сърце – в допир.

И пак. И пак. Лунният бяг на краката.

 

 
***

Най-активните притежатели на злото изгарят съвестта си.

Въздигат се като неотменна справедливост продължила природата.

Не жестоки, а естествени – потвърдена истина,

дозата мъка определила факта на съществуването.

Може би нечия присъда ще ги спре, накарала ножовете на дните им да плачат... Но

безмилостните като зараза ще са горди с децата си... Ще ги има

като кръвопреливащи донори.

 

 
***

Мъж, който сънува възторг от печал съпроводен.

Екот и песен, юмруци размазали солта на сълзи по лицето.

 

 
***

Спря красивите си очи над нея.

Всяко движение е прецизно подредено –

порцелан, дървена пръчка за вода, златен пръстен с инициали

върху плюш поръсен с тютюнева прах.

Преди да се отдели и затвори вратата, подуши парфюма й.

Светлина мина през тялото му и спря погледа на чистача –

игриви слънчеви зайчета – сякаш е далечна утрин

и привичната му сила се е върнала.

Малки рибки плуват в оставените стъпки – бисерни локви

съединени с посоката му,

накъсан ручей, който като сянка го следва.

Потрепера дъхът.

Главата му се отпускаше в постоянен тик.

Масата разтвори лапи.

 

 
***

Мечтаещият – революции, беснеещи бунтове, знамена над главата си

и вятър – не може да се насити. Той е вампир с идеали и не му стига настоящето,

иска още, бъдеще в кипеж, земетръсни промени – пълнеж за

буреносната му недостатъчност ...реки кървави с романтични имена,

низ от последствия, от съдби, накъсан дъх на Начало.

Няма връщане, когато посееш брадвите, когато злобата ехти

и върху пиедестала на суетата себе си принасяш в жертва.

Чакат лешоядите отмъщението на наследниците –

омразата пред която си сам. И само първата жена те оправдава, или

като стиснати зъби – ампутираната съвест.

 

 
***

Роден и израсъл на село.

Не изпитва страх от кучета.

Сънищата му оставят следи във въображението на съчинители.

Пустинни отшелници следят пулса му.

Хлябът който яде е сух, но вкусно се разтваря в устата. Хляб и череши.

В праисторическо време е обитавал горските кътове и се е къпал в изомрудени вирове

с женски лъвици – неземно ласкави.

Миражите, от които е част са опиумно чувство за ведрост – понася телата,

измива ги с дъжд, прокарва длани като майка върху челата на изморените И с метеори,

с шеметни драскотини на звезди облива очите им – в тяхните зеници

цялото мечтано щастие, възторг в поетия дъх.

Ябълкова градина, когато цъфти и над нея – самолети –

много в морето на залеза – алена кротост – лек ветрец в гънките на косите му.

Тревата расте необезпокоявана в двора на къщата – той не е косач, той е съзерцател.

Всеки стрък е преброен и опознат – по име, по извивка, по аромат на милувка,

по обходили го мравки, по вечерно настроение и сутрешна роса.

 

 
***

Стремеж поставил болестна маска,

яд – когато е сам в нокти на ястреб.

Струни са жилите - мелодия от скъсване, между двете лица – печал;

злобен пламък, грозота, отчаяние до крясък

щом потъват колената в блато

и на старец е образа.

От хълмовете скитащ се връща,

по пътеките се спуска вихрен

като липов облак и предизвестие

Пренасят го в билки, химия, в двуметрови пеперуди.

Океаните се смеят. В любов се врича.

С хищни устни на страстен мъж.

Жените му са знаме – най-прекрасни идеали от кръв и плът.

Как планетите побира Татко И Татко му е карта на слънца.

Колоездачи. Аромата ти под дрехите ухае...

 

Не си отивай. Не го губи. Не отнемай белега отличаващ, порожденен...

Ще се сърди безнадежден... неестествено превит... утробен гърч –

заплашително предверие.

 

 
***

Личностите в стремеж търсят краят. Те се погубват притиснати от желанието си

в мъчителен, но и на моменти сладък недостиг. Сякаш непримирими,

но всъщност печални – често без слънце по кожата си, често рушащи тези,

които милват сърцата им.

Пристрастени към друга реалност – невидима, за това недостижима, те я мечтаят

като чувство и на големи глътки поемат проклятието на неуловимостта;

докато измъчени от бляновете си се свият потни, сънували кошмари,

минаващи през дни в стиснати челюсти.

Решителни, но с болест на смъртник –

виждат на надеждата далечният път.

 

 
***

Стълбата води към осветено място.

Раболепен шпионин следи спотаен в ъгъла.

Между тавана и пода прелитат гълъби.

Изкачването в далечината – смазва.

Прегърбен и потаен, в упорито усилие, стегнат с вратовръзка.

Чувствителна кожа между панделки на пробягващи кошмарни деца

Във виелица от полепваща птича перушина.

Бълхи и тракащ метал.

Умора по средата, задъхване, отчаяние, световъртеж,

две солени капки по лявото стъкло на очилата.

Почти дванайсет на обяд, чадъра пада изпуснат надолу.

Няколко нелепи саксии ограничават пространството до педя. Сложно балансиране.

Хлъзгаво от водата с която са напоени растенията.

Горе сякаш се появява човек,

или сянка на чистач измитащ изпражненията.

- Колко остава още? Какво разранява порите? – Екземи???

По стените огромни гвоздеи – клинове в бетона –

върху единият – кичур косми на непредпазлив...

- Успехът зависи от упорството. Упорството няма нищо общо със съня, в който

си се видял победител. Упорството не е сън – нито грозен, нито хубав –

упорството е търпение, бдителност, правилен избор.

Избор – кънти кухо в слепоочията - от напрежение вената се разклонява през лицето

и го обвива в мрежа от туптежи. Кристалите засъхнала пот – блестят.

Обувките – покрити с прах – са събрали гневът на очите му. Неподвижен. Превит.

Шпионина го подтиква към безрасъдство. Подмолен тип. Има дарбата

да прокарва шепот макар и от далече. Думите му съскат на определени места.

Приличат на до вцепенение обезсилващи спринцовки, които ярко натрапват
решение.

Вече е достатъчно високо. Печален е... Чистача мете. Ключалки. През процепите –

мимолетни радости, напомняне за сбор от хора.

Между светове, които губят своето влияние. Объркан от изкачването.

Импулсивни бодежи протягат пръстите. Далечината не е цел – а инстинктивно

кодиран мускулен напън, домът на скитник. Стените се приближават – илюзорно,

но плашещо. Под мърсотията на едно място пише “... в кладенец е издавил

любимите си...”, зацапано... и счупен нокът като точка.

От гълъбите не остана следа – огромни криле прелетяха – оребрени като тези

на праисторическо влечуго или скица от стара летателна машина.

- Халюцинира – в етапа на халюцинациите настъпват резки промени –

извършват се убийства, раждат се бебета, пищят пронизително пролетни котки,

въздуха от невъобразимо гъст става планински ведър. Някаква надежда се прокрадва.

В змии се превъщат сухожилията – извиват се - в необуздана сила – тичешком,

със символите на вярата...

В подземията кънтят метежи...

Крилото наранява вратът, набраздява го сякаш зимна хала - Бразди,

в които зрънца могат да поникнат.

Би си помислил че е стар, но часовниците оборват мислите...

Тогава отегчено го погледна четиринадесет годишно момче: – Изменил се е,

отпуснали са се чертите. Пророчеството не се е сбъднало. Увяхнал – между мечти –

нищожен, драпащи лапи, мръсна съвест. Но не огромен, не грях

пренебрегнал земята – неудачен създател, примирен в опиянението на вървежа.

С въже, което го държи – Дали пулс или примка, или лъжа, продължаваща по-дълго

от вроденото достойнство.

 

 

В душата изпълнена разтрелите са мълния. Изненада, която прекратява...

И в пухът на очите й черни

падат трупове напълно отдадени на надеждата, че Тя ще ги върне... Назад,

когато не боли пламъка и над правата линия на движението

Той ще се сбъдне, като колона издигната, драскотина в небето –

единствен пластовете разтворил.

Допуска себе си и момичетата, които обича.

...листа от есен по лицето

нахранен от вдовиците с тъга

и сляпа вяра до живот запазила сърцето

загуби с избор на смъртта...

Не, не. Шпионина е зъл, но към

смелост призовава.

Пестят се думи, когато си сам

морски вълни, надоблачни белези.

Гине в креслото частица от стих...

Изряза думите върху дърво – Александър – най-влюбеният в дърветата.

Вдъхновен, млад, красота и планински потоци.

Формата, съдържанието, изказа – приел като придатък от

телесно показване – инстинкт да го има,

амбиция да поражда вдъхновения, сиамски близнаци по лист, по дни.

Свят с време без него.

Безумен по реките

кръвоносни истини...

Под кожа дебне зловеща

човешка

съдба.

 

 
***

Пазете индианеца. Последният белоснежен татко на племето.

В пейзажа на стаята – котки – досадно присъствие на козина и нежно сърце.

Да спрат сфетофарите завинаги, бреговете да се срутят след взривове.

В помощ на предморски лавини първи се жертват сираците.

 

Склонен към употреба или смърт – често получава вдъхновение. Обвинява телесната

симетрия за ограничения човешки избор... "Две души бродят в мен"... Близо

до лудостта – освобождава хаотичните си конвулсии, но все още верен

на своят опиат от суета и разум – машинално твори чудеса,

с инерцията на прието величие.

 

“- Коя е формулата, математиката, логическото съждение доказало предполагаемото

“трето” неминуемо различно, от което да черпим сили, пространство, време, потенциал

за стремежа, въздух за земния задух...?”... чудеса, чудеса, чудеса... и в унес и прозрения

дните минават... Подготвя пещерата си, събира животински кожи...

Първата негова рисунка е звезда, която превзема с очите си...

Никаква метафора... еволюирали създатели... Но Небесния знае

колко тежко е да си самодостатъчен...

 

 
***

Лицето му не стана мило пред смъртта и моите грижи.

Дали щадях себе си, когато го завивах стиснал клепачи за мъртвешката му слабост.

“Съхранявам се за продължителна битка. Цял ще се отдам на агонията,

на пълният й разяждащ блясък. Ще го нося на ръце и ще плача... – Още имам сили,

още имам сили”.

Не ме погледна с обич, не се сбогува. Аз оставих тялото му да се мъчи.

Бях страхливец – облекчавах страданията.

...в едно – мисълта за себе си, обичта, греха и силата...

 

 
***

Във вир се удави глупака.

Върза краката си с тел и камъни.

Плю върху луната и скочи –

по-висок от липите.

 

Във звукът неуловим за прилепи.

По-дълбок от смъртта на водите.

По-мътен. И вкусен за рибите.

 

 

Ще мине време,

ще забравя аромата на кожата им.

Ще изхвърлям спомени.

Няма да поругавам.

Ще изчиствам.

Празно място за мен.

За черният ми дроб закачалки.

 

 
***

Сивото притежава блясък и поглъщане.

То не е цвят, а състояние.

Звездите се хранят И хранят.

Съществата са от съчетание.

 

Мисията ми е да я има драскотината в Небето

(няма друга като нея)

 

Не се страхува диригента

Не е противоположност

Не е цвят

 

...четиринайсет годишното момче го изгледа. Седнал на стола. Отпуснат.

 

Леят вина...

 

 
***

Аз съм пленник на моята жертва.

Аз я обожавам.

Грехът ми към нея ме убива по-бързо,

отколкото убива нея.

Привързаността ми е толкова силна,

че като в безтегловност седя на разстояние

и я мечтая във всеки миг от дните си.

В безизходица от любов и жестокост

разранявам кожата си, хапя месата й.

Гърдите ми избухват в оглушителни стонове

когато я мъча с далечност или с прегръдка,

с удар или с ласка.

Аз съм пленник на моята жертва.

На пърхащите крила на пулса й.

На белезите, които съм оставил.

На обичта си... която е тя.

 

 

Кръвта е наранено дете

неполучило прегръдките ми.

 

 
***

Любов затворена зад стени,

елегантна меланхолия, въздишки,

устни, които трепват от погледа на милия.

От съзерцанието на падащ цвят се

присънва допир на целувка.

 

Разделените се копнеят,

а мислите им като сенки се протягат

и докосват в почит и шепот...

неуловими, в руменина и плахост

с нежни думи изречени в писма.

 

 
***

Съзерцанието на падащ цвят.

Дом без мечти, в сумрачна скука,

нервните разтройства, глад за

топла длан, от която пие пулс.

Мъничко неправда в кът уютен.

Змии в храстите.

На булка вречен и на сенки.

Лъжи и гордост в студенина на

думи и на дистанциран жест.

Признание сутрин когато по рамото целува.

Път през морета в бяг за бури,

събирач на ветрове –

на кръвта платната да раздвижат;

прекрачил всичките земи, небета...