2009
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

1.

 

 

 

 

***

Те отварят саркофаг след саркофаг

до появата на самият светец който

ги насочва... светлото дъно – краят на гробницата – тунел

 

 

Когато скицирах първият си проект на мост усетих как се втвърдяват

чертите на молива и същевременно колко леки стават сенките на хората

преминаващи реката.

 

 

Разразилата се стихия отново е лайтмотив в съдържанието.

Художника представя потъващ кораб разрушен от алчните вълни.

На преден план – трима гребци, малка лодка, отчаяние, борба, умора, страх...

За борда на лодката са се уловили двама мъже – рамката реже фигурите им.

Роб-корабокрушенец отправя горещи молби за спасение –

светията му го дава с жест елегантен и достоен.

                                                                                                  

                                                                                             по картина и критика

 

 

Бент за неспиращите душегубни сянки.

 

 

Граф – имигрирал и повел „дивите просяци”.

 

 

Приемайки конкретна температура като абсолютно условие процеса да се осъществи

и идеята да добие научна доказуемост, отдаденият на знанието доблестен мъж

сключи омразен договор с дявола, като за душата си искаше -293 градуса по Целзий

и миг наслада от фигурите на ехото.

 

 

Примирен с ежедневието си,

отказал почестите и самодоволното възхищение.

 

 

Любовта й, така дръзка пред появата на опасност,

не би ли загубила режещият си пламък в дължината на дните

одарени със блага, повтаряща се заедност.

Къде ще намира препятствие стимулиращо глада и отдадеността на устните й,

с тях покрили лицето му като клетви, живота й обричащи на всеки тласък

на сърцето му.

Ще бъде ли времето мигове, над които раздялата дебне... И с вкопчени

пръсти тя ще съхранява ли единната мелодия предизвикана от допира

на двама ни...

 

 

 

***

 

Домове събудени във булченско було,

доловили призрака в себе си,

меланхолията оловна на властта – със сиви герои

и език – фин, приказен, дълбок, на финалната строфа наблягащ.

 

А къде е момчето в прашната утрин

дишащо тополи

и безплътното на библиотеката  

в речен плясък преобръщащ.

 

В топла вода нагрята кожа се гмурка

Ехти сянката й като риба сред риби

И на прашинки се отделя златото

И блести парещо

 

 

Всеки скок освобождава конника

И той да бъде по улиците

Яздещ черното конче

Между залеза и нощта

 

 

 

***

 

На хълма се издига,

върху високо място, самотно място,

контурите му поглъщат нощта и само в нощта се разтваря.

 

Старите призраци носят послание.

Като вoдовъртеж завъртат блатната земя.

Като заговор на хищни бухали.

Пишат лозунги, съчиняват слухове, заплахи.

Разнасят шепот между заоблените рамене на жените

и по сериозните бръчки на мъжки лица.

Неканени бълбукат във шампанско и гореща тръпка

предават на валса.

Когато луната притъмнее са разтворени цветове –

застрашват мирната сивота.

Пламтяща градина. И отвъдно. И нокти са те.

И са сякаш добили живот...

Думкат по стените. Нападат банки.

Врагове са невидими.

И са красиви когато населяват мисълта.

И са грозни когато на тълпата краката раздвижат.

 

Къде е Живият, който ги диша и подмладява?

Къде е огромната душа, която завещава:

създания, плът, новородени и земя...

Този странник на бунта и на градежа.

На музиката и на вика – твореца – на топлата пръст

и на висотите небесни.

 

С бич или с песен

в самота, която него въобразява

и по реките и кръвта

откъснатото пространство

във времето пуска.

 

Измислен остров е Той,

малко пясък откраднат от Рая –

нито земен, нито следсмъртен.

Ето го – целият във себе си и с цялото във себе си

сам – като единствена форма

гол – като същност

Пожелава миг и като вселени се сбъдва.

 

 

Оплюто е съвършенството –

Началото е твърдо и божествено –

ечи самодостатъчно и иска Още.

 

 

 

***

 

АЗ – Александър Симеонов Захариев –

нито вечност, нито приказка

вече прашен от тежестта на мислите си

но верен на невръстните си желания –

израснах и добих студена мечтателност

с разсъдък и емоции

в стремеж към земна другост –

достигнах до самота,

която дом съчинява.

 

 

Отшелник-пиявица във Бог –

мъж отказал се от видът си

или – щастието да преодолееш със взрив себе си

като зараза за многолюдно присъствие.

 

 

Моят Създател –

не човек – дори във крайност.

Не мога да го опиша...

Искам го... поне за Себе си.

 

 

 
***

 
Настоящето предстои

като ден далечен

от призива на дълбините

в лекотата небесна на птица

Настоящето предстои

като тайнствен знак

невъобразимо заглавие на стихове

Във тях време и бели ризи –

ярко искрящи стихии

Настоящето предстои

от прах и скелетни кости

Продължава стремежа

опознава вселени

и намира думи

Настоящето предстои –

до ръбът след прегръдка

И като праг прекрачен

със любимите си пада

а сънува шепи...

 

 

 

***

 

Глобалното знание се подчинява на индивидуално развитие

и на ползата почерпена от общото.

Т.е. делото се губи в потребното на върната природа.

Ехтят фанфарите на призраци недостатъчни...

Аз виждам – моето момче се буди в блян

и самотата на отшелник пренебрегва.

 

 

 

***

 

До Вас......

 

Обръщам се към Вас – от чието внимание така се нуждая, макар да знам, че ще го

получа само докато четете тези редове – но това ми стига.

Не мога да прозвуча достойно, не мога да претендирам за милващата Ви близост –

Аз – човек с толкова много слабости – не ще намеря място до унесната топлина

на Вашето присъствие...

Затова приемам, че невидими са думите, безмълвно произнесени от мен...за мен –

диалог печален между врагове отчаяни от своето безсилие взаимно да се победят

и приели името ми с неохота, сякаш с мръсна кръв от таз еднаквост заразени.

Те... (или пък аз), в миг преломен – когато слагаш бяла риза или броня –

стъпкаха домът, крехкото дърво човешко и ме оставиха в паметно безумство –

разголен, чист, паяжинно ефирен, розов нерв – да бъда себе си,

така трепкащо представен пред очите на Всевишен, който в горделива мечтателност

наричах Татко... И ето аз – виждащият преселенията, скока и даже първото дооблачно

стъпало – от всеки лъч изгарям, от всеки полъх се огъвам.

Каква нищожност – ъгълно-сумрачна, димна, прашна...

като спомен, като сянка... като сянка – лекотата й ме разпилява – и там не дишам,

а там съм със лице дъждовно, а там ръбът втвърдява се от всяка моя крачка,

а там се леят формули словесни, и бунт, и образи, и фрази от сградите ехтящи,

и ръце, които ме посрещат, и тихата вода, и майка, и разбяганите пръсти по клавиши,

и коси, потоп и лед, пещерни човеци в симбиоза с жива светлина пулсираща като

сърце на пеленаче... там... безброй парчета...

Многоцветни стъкълца

тишината украсяват.

Там.

 

Ваш и още тука: Освалд

 

 

 

***

 

Въображението:

без металната тежест на няколко изкачени стъпала...

дали...

мисълта е момиче-близнак –

със цвят различен на косите,

но с пулс зависещ...

трепка сърцето с кръвта на друг,

който пазиш.

 

 

Няма представа за Бог.

Нито провидение.

Домът е далечен и незнаен –

за това – чиста, човешка скръб.

 

 

Как изгарят рибите, когато ги пипат кърмени ръце

и ако ги освободят носят белезите си като наследственост.

С пожар израстват подводните им деца,

неизбежно деформирани до ноктената алчност

на изплуващи дракони.

 

 

Ноктена алчност

 

Фраза чиста

Куршум красив

Утре думите ще изстиват в ежедневие

Фанфарите уважават мигът

 

 

 

***

 

И какво ако думите носят дух устремен.

Къде е първото стъпало отвъд края.

Къде е началото.

 

Той: Ние сме варвари и искаме да бъдем варвари.

Това е почетна титла. Ние сме тези, които ще подмладим света.

Сегашният свят е пред своя край. Нашата задача е само да го доразрушим.

 

Аз: А след като победителите стъпят върху пепелища,

след като построят градовете от мрамор с тежестта на прави ъгли,

след като господарите достигнат земната отегченост на властта,

и най-горе каченият трябва да продължи.

До къде стига властта и волята?

Когато лавров венец сложи варварина, ще бъде ли

достатъчно силен за да отглежда бъдещи варвари ..............

неизбежната им победа

Как се отглеждат варвари?

В стремеж и нокти

С проядени инстинкти родени

Ненамерили причината да ги има

в Чисто Начало.

Какво ще правят със души рушителни

когато пред празнотата се изправят?

За това не варвари

А от кръговрата отделени.

 

 

 

***

 

... в съд горещ от кръв и мускули

 

Тази любов е друга – шизофренично

раздвоена – с единна плът,

с клеймо едно белязало нищожност,

и с образ – драскотината на скока си извършил

и със същност – сумрачен сън от сенки в ъгъла стаен.

 

 

 

***

 

... и аз съм купен.

Суета, инстинкти, морал, ценности, велики умове, ежедневие и образ, улици и

отвъдни полета, труд, храна, музика, думи, портретна рамка, любов,

самота – никога чиста,

смърт, смърт и древност,

защото мигът се е проточил.

Купен. Маркиран. Притежеван.

Притежаван. Обособен. Витринен –

като вещ, която не може да избави от скръбта,

като форма –  неспособна да даде близост, да връща топлина,

да поражда смисъл.

Статуя.

С втвърдена ръка, застинала, не милваща.

С пръсти, които се протягат,

но не достатъчно.

Притежаван. Отделен. Завършен.

С кариера на лечител

(поредният самозван

достоен за пиедестала си)...

 

 

Но има Още...

с тази мисъл се започва,

тя е в наниза на дните,

в светлите секунди

и във болката човешка

Живота с нея свършва

Но има Още...

с тази мисъл се започва

тя е в наниза на дните

в съществото предизвикано от пустота

с нея свършва

Но има Още...

с тази мисъл се започва

Тя е в наниза

Но има Още...

с тази мисъл се започва

Но има Още...

Още...

Още. Още.

 

...след като кръговрата бъде разломен

а самодостатъчността различно преодоляна....

 

 

 

***

 

Във къдрите на потопа изгубен,

чакал твърде дълго

и хората и прозрението – мълнии, химия, знаци –

съвършенството в букви, в Град –

с мостове и колони и със къща-слънчоглед – върти се по диска –

със статуя на човек върху неогрятото място –

разперил ръце, топъл великан – през прозорците праща сенки,

докато домът се смее преследван от залез – на вечеря –

мъж чертае по небето контури прилични на покрив или

животно или нишки предизвикващи танц опасен –

децата са весели – дишат аромата на майка си

и ядат ябълки в градината на библиотека –

триста квадратни километра книги, много прашни усмивки

и почти никаква жестокост... тополи, върби, цветни

подземни очички – духчета на цветя срещу природата –

нетленни съзерцатели

 

... в къдрите на потопа изгубен

 

 

Държавата ще прорязват водни канали –

реки изрязани по дланите й

И шепите на селото – звезди крайбрежни –

от релсов пътник забелязани.

 

 

 

***

 

1.

 

Никакви братя.

Никакви мъртви предтечи.

Нищо съизмеримо. Нищо достигнато.

Нищо. И ласката. И виденията. Нищо.

 

Човешки сънища.

Драма просмукана от ъгли.

Пот и укор и липса.

 

 

2.

 

Описаха създаването като възхита

в стих наивен, с пулс във строителни ръце.

Беше кратка всяка строфа

дума по дума

дума върху празното

дума във небе

Дооблачни комини се издигат

С ракиен дъх

и труд втвърдил

на мечтите двете рамене

А после празник –

защото има от вените им кръв –

която ярка

повече от букви

се чете.

                                                   

 

3.

 

Никакви братя.

Никакви мъртви предтечи.

Нищо съизмеримо. Нищо достигнато.

Нищо. И ласката. И виденията. Нищо.

Като първи човек Като претенция за заченат свят.

Вече години дишал.

Напоен с истини, с реалност, с чужди мисли,

с аромата на докоснатите тела,

с милите хора създадени смъртни

... и сам смъртен.

 

 

Но

като мълния или труд

чакам мигът отбелязал върхът на творението

За да отдъхне сумрачният самотник

и върху остриетата на улиците да захвърли

бунта със тялото на Александър,

по човешки протегнат към края.

 

 

4.

 

... светлината и покоят бъркат,

тъмните вирове за изгнанници и ласката ведрост

върху прозирната същност,

демоничната мъдрост по лапите на зверовете

и най-дивият призовал любовта като наметало на Бога.

Никакви братя. Никакви мъртви предтечи.

Върби. Във върбите вятър. И те потоп

От облаци уловени

От дъжд небликнал, а пленен.

 

 

Невидяно. Нечувано.

На хълмче суха земя – единствен –

като новородено или увяхващ старец

като пръв или последен,

в чиста самота написа

най-дългата и най-прекрасна

непрочетена поема.

 

 

5.

 

Върхът на своето творение достигна –

най-прекрасната непрочетена поема,

за да отдъхне сумрачният самотник

и в бунта да захвърли човешкото си тяло

към смъртта порожденно устремено.

 

 

6.

 

...какво виждат очите на съзерцателите,

голяма ли е земята, която ги очаква,

каква е формата й, какви са обитателите й...

........................................................................

Човешките протягания ще имат своето първо стъпало.

На тях ще е дадена издигнатостта без жалкият

маскарад на кръговрата,

без чудовищност на връщаща бездна.

 

Първото стъпало е алчно за изгреви.

То е малко по-високо от земята,

То е незабележимо отделяне –

крака, които не служат добре

превръщат се в крила,

То е непреодолима граница

и възможно място за живеене.

Първото стъпало е пространство и не само.

Съзерцателя го вижда както в зърното

вижда мирис на хляб,

от хляба – поеми, от поемите...

Никакви братя. Никакви мъртви предтечи. Чистота.

И хляб за съзерцатели.

За да отдъхне

захвърлил човешкото си тяло

върху остриетата на улиците

към края, който неизбежно предстои.

 

 

7.

 

Ниакакви братя.

Никакви мъртви предтечи.

Нищо съизмеримо. Нищо достигнато.

Нищо. И ласката. И виденията. Нищо.

Невидяно. Нечуто.

На хълмче суха земя – единствен –

като новородено или увяхващ старец

като пръв или последен

в чиста самота написа

най-дългата и най-прекрасна

непрочетена поема.

 

 

Дух на стремеж –

духът на ненаправена крачка

Оголена същност, която чака края на тялото

Самота, дошла от бездната или простора на душата

И в присъствие на огромното, смазващо

като светлина и истина,

като мрак и форми.

 

Но не покой и единство очакват протягащият се

А път непрокаран.

 

 

 

***

 

Първата глътка есенната песен от човека отделя

и са радостни мъжете, които чуват гласът му

и сякаш телата им тръпнат попили присъствието му.

Смях между перата си носят птиците.

Смях изтръгват тревите от своите милувки.

Смях ромоли като дъжд.

Смях излъчват огледалата.

Смях от мравуняците и пещерите.

- Ще танцуваме около колоната на гласът му,

около ръцете му протегнати.

На този пир, на тази сватба,

не време, а пространство

се ражда.

 

- Защо си тъжен? Защо е тъжно между двете ти ръце –

сърцето?

 

- Кой може да е по-тъжен от мене,

изоставилият всичко, което  има.

Кой може да е по-тъжен от мен –

Аз, който няма да бъда съден,

а изпратен...

 

 

 

***

 

Малки лисички влизат във домът –

настръхнали и гладни.

Улиците са превзети от речни треви

и от векове деца не са се раждали.

Даже призраците са напуснали къщите

и във корените на върбите сe крият

скелетите на мъртвите.

На човек прилича камъка. На камък прилича човека.

Не помни. Не вижда. Има го в самота безжизнена,

в естествена вечност.

 

 

 

***

 

... приличат на безстрашни залутани в пустуш,

до лудост доведени

в бледи сенки превърнати

Вече пленници на сгърчените си ръце

и със сърца, които болезнено туптят

във психопатична буря.

В това мъртвило светлина и ласка няма

и най-храбрите ги погубват на ъглите

хищните демони.

 

 

 

***

 

Ще ме пуснеш в пусти полета,

със благословия ще ме оставиш

като първа клетка върху скалите,

като първа риба във моретата.

Ще имам на погледа ти пристана

където умората си да изплаквам.

И бесът ще ми простиш, и жестокостта.

И в бяла риза ще ме носиш,

когато покоя готов съм да приема.

 

 

------------------

... отърсен от всичко земно и божествено,

без трепет на ръката, и без план

 

 

 

Земята е оградена от думите и от разума и от чувствата ми,

от историята, която ми е предадена, и която съм приел,

от пулса на първият човек, първото животно, първото живо,

от древността на водите и на скалата и на лъчите –

минаващи през времето бавно.

Земята е оградена от планетарният танц, от вълните колосални

на нечовешките сили и от човешката близост – пожелана или натрапена.

Аз създадох тази земя – може би като повторение, може би като продължение,

може би миражна, а може би даже като нова невидима плът,

в която да се вселя.

Земята...

Началото... и ако цялото е огромно –

частица си – за себе си изградила дом...

а домът е недовършен и безкраен е трудът – но хубав –

като пръсти удължени от въздуха, като облаци разтопени във кръвта...

и още... във вечно предверие стремежа се скита, а всяка стая е покой.

 

 

 

***

 

Те създават отвъд нуждите.

Те създават чужди и свои необходимости.

А знанието е безгласна необходинмост

Лесно впримчва

ако примката се отплаща с блясъка на различност

в притежание или във власт.

 

Погубваща ли е тази отдаденост?

 

Търсете уникалната самота.

На единственият Самодостатъчен

не му достига.

 

 

На единственият Самодостатъчен

не му достига.

 

Трева под пръстите –

Във своята ложа, още жив, като ястреб вгледан във жертвите си

Студен като луна, пулсиращ като светулки

С лице-маска и нокти вкопчени

Поразен сякаш от небесен дъжд, от огнени сачми

Но неумиращ, защото е единствен от видът си –

Неподвижен – години тежестта му мачка пръстта, земята нагъва

А ветровете на бръчките му размесват миражните сфери.

 

 

 

***

 

- Да го възпеят поетите, да го споменат –

да отдадат дължимостта на бунтовника,

на претендента.

 

В това общество на властници

се величаят бунтовниците.

Върховният иска да остане сам,

да напусне вече взетото

да достигне нова земя

И като нашественик да я присвои,

за да претворява контурите й

до образ различен

сътворил за себе си.

 

 

 

И ако има красота, тя е във отказа да зависиш от тълпата.

И когато от властта ти тя е рамкирана

да предизвикаш момчетата на бунта.

И ако и от тях не остане, сам от пиедестала да се свалиш,

като нов вид да се завърнеш или пък с жест да се избавиш.

 

 

 

Защо към вечност се стремят преходните

Третото вълшебно.

 

 

 

По стълб се изкачвам,

върху издялани ръбове

от труд и нокти са моите стъпала

... и ме следват...

от тълпата последните се отказват,

но Аз продължавам – нагоре, нагоре –

и в косите си нося галактика...

 

 

Да отворя мисловен процеп.

Да изтече през него света сякаш чиста вода.

 

 

 

Идва като зора, но никакъв миг

не следва след него.

Ялово бебе, което сред огромност пристъпя –

поема ехтяща в затворена същност.

 

 

 

***

 

Рисуваш географията на вида –

пирамиди, стъпала, линии върху и в страни.

По тази картина като малки точки туптят сърцата на милиарди

и по кървавите реки на вените

времето продължава сякаш фотограф на материята.

 

Времето подвластно на тежестта,

разбито на мигове или затворено в един.

 

Но момчетата са планети.

Във бърлоги облякли себе си. Знайно живи

когато ги повтарят; мъртви ако ли не....

 

 

 

Как стремежа ще се въплати

и създаването над думите и числата

ще бъде

 

търсиш дарът да сгъстяваш пространства

 

... никаква история, нищо което пречи на скока –

да стигнеш, да живееш, да поискаш – достатъчно свързва.

Бог. Природа. Хора. Последователност от раждания

и смърти – достатъчно свързва.

Застаналият над пропаст знае, че планетата го дърпа надолу...

но ще са леки костите изоставени от времето.

Награда или наказание

но не покой

но не единение.

Хармонията на покрова трябва да бъде сътворена

и там в постоянство да погребваш себе си

И от себе си да израстваш.

 

 

 

Ръбът, от който нещата започват

Първият вик

Процепа

В това безкрайно предверие на хаоса

вратите крият покой,

а една е само праг

зад който непроизнесено е Другото.

 

 

 

***

 

Ако експеримента е един  

и загадките са ъгли от скъсани листове,

издраскани по дърветата имена,

съкращения с тайнствено значение.

 

Откриваш парчетата и оставяш своят дял –

изпуснати няколко реда, със смисъл

ехтящ в ушите на друг.

 

 

 

***

 

... линията която се прекарва през хаоса,

„епилептичната Дума”, призрака на откровението,

на нечовешкото участие.

С нищожните си сили ще се възправи срещу древността –

митове, земни недра, кръгът единен

на преливащият туптеж...

Предопределено ще изгуби

и може би след поклон

ще се затвори в точка –

безкрайно малка неназована частица

самодостатъчност.

 

 

 

***

 

Какво ако сблъсъка на противоположностите не поражда новото...

Дали правата на историята се къса и в пунктири заживяват обществата, идеите.

И ако цивилизациите се раждат, растат, зреят и умират – от пунктира ограничени –

то волята не се ли разбива във смъртта. И ако тълпата избира, то

защо както жизнената простота на тумора себе си да не изцеди

сякаш вендузен живот върху стремящи се вени.

 

Моето Аз държи плът

и я пази

 

 

Чертите се изострят и тялото израства триметрово.

 

 

 

***

 

Гласове разчленяват човека до торс

И ако отново сътворението се случи,

хибрида на случайността ще е чудовище –

кошмарно възкресение.

 

 

 

Градя себе си, сякаш портрет на образ

съставен от разпръснати парчета –

от тайни знаци, до плътско присъствие,

от изказано име, до символ изписан с главни букви.

 

 

 

Пиша, за да помня!

Тайната се открива.

Няма да умра пожелал го...

Ще умра в човешката си природа.

Жалък.

Жалък.

Жалък.

Жалък.

Жалък.

Жалък.

Жалък.

Само число неизмислено може да изрази повторението.

 

 

 

Позволението Ти търся

Във сънищата не виждам знак

Изграждам твоята ласката и тя

пази вътрешностите ми

Сякаш Аз съм отвесният ръб

на желанието Ти

И ако продължа ще се сбъдне Другото

което във нищожност подозирам

Като че ли Аз съм Ти и моят стремеж

във твоя се слива.

 

 

 

***

 

Да чета и да изисквам смелост,

смелост и търпение –

плодът узрява,

след последното действие следва финал –

не винаги венец за усилията,

но единственият домогнат край.

...

да бъда честен, да се подчиня на симетрията

 

... от поет към съзерцател и мистификатор,

към реално действащ мислител,

към революционер и изписващ символи.

 

 

А скока е отправен към отричащото Трето.

 

 

 

***

 

Звездите консумират водородното си гориво с огромна скорост

и скоро ще умрат... Крадат небесни дарове – даруват еднодневки.

Вселени-бебета уреждат размяната.

 

 

 

***

 

... към формата на заговора да добавиш личен знак.

От изпуснати думи – нишка водеща към сенки.

От името си – призрак – който се вселява и чака съзаклятник.

 

 

 

Божественият промисъл събира убийство със величие,

крачката отвъд с премазани тела.

 

 

Чутовно сигнално послание

Скрито върху хартия действие

 

 

Чутовно сигнално послание.

Скрито върху хартия действие.

99 думи по неизвесността на реките.

Робините на листа върху прищявките на течението.

Геометрията на водите.

 

 

 

Индивида поражда себеподобни

от себеподобните през породеното време

до натрупаната плът пак Индивида се ражда...

 

Кръгът на крайността е разкъсан от пукота

на самотно възкресение.

 

 

 

***

 

Изпълнен с омраза към всички форми на живот и тяхното общо множество

се отдели върху плоскост с цвят на графит,

за да намери утеха – гладка и дълбока –

мека бездна във която да разтовари враговете си –

...дървета, светулки и мекотели, стръкове и алено туптящи жени, демони,  

огромни риби, микроскопични паразити, птичи крясък изгарящ във изгреви,

герой, живо подводно електричество, гълъби и водорасли,

северни войни и езическа древност, свещенните кърви и кости,

вкаменените пустинни рози, гробовете от които извират извори,

крилата – най-големите и най-малките, влюбените, любимите, върбите

и раждането и умрелите и мравките и червеите и храстите и драконите

и пулса на семената и удвояващият взрив на клетките...

 

 

Сега е сам като неуязвима статуя.

Студен като постигната цел.

Не живеещ във... Неживеещ със...

Неживеещ от...

Чака Началото...

 

 

 

***

 

Накъсана права,

лента на филм запазила само изражението на крайността

И нечия смърт, и нечия любов

във времето се отделя като пунктир.

 

 

 

***

 

В представите, образите, парадигмите,

във вихърът им, в множественият

танц от прозрения, дестилати, ярки

пламъци мисъл и чувства като върхове

дали чрез пулса живот –

Виждам проблясъците на сътворението,

чудовищното протягане,

менливото съвършенство, което

чрез пунктира на скоковете

втвърдява земи и търси Още...

 

 

 

***

 

Робините на листа, бандит, хермафродитният гигант надвиснал,

мълнии, бичове, блясък, светлина, светулки, фосфор, кости,

магнити, графит, слюнка, зъби, формула, магия, пулс, дъх,

пещери, къщи, копия, деца, коне, икони,

геометрия, планети, взрив, части, самота, деца, части,

самота, смърт, деца, части, самота,

планети, графит, гигант, мълнии,

блясък, бандит, робините на листа.

 

 

 

***

 

Самотата на Създателя живее в образи –

чрез образа се доближава до общото,

с образ се отдалечава.

 

 

Да имитираш безпорядъка на

Сътворението – въртележката,

вихъра от бляскащи парчета,

късове памет във хаоса на времето,

формите, мигновенният им смисъл –

тяхното продължение и тяхното затихване;

скока от едно предверие във друго

през един живот.

 

 

 

***

 

Желанието за сбъднат хаос,

за дух оформен от вихър –

без шаблона на петте пръста,

на самодопълващата се спирала.

На бреме прилича това желание,

на посветен живот.

Ще се раздробя като лице на парчета,

като образ, който холограмно повтаря цялото

И ще бъда с име –

до момичешка нежност,

до пукота на поникнали тополи,

до рибешки крясък уплашил чакалите,

до светлината на звездите,

която в капана на очите ми остава.

 

 

Да изградя и след това да запълня

собствени пространства.

 

 

 

***

 

Ако монасите на знанието и творителството предадат своите идеи на междинниците –

то първодвигателя напояван от тази река ще се движи и духове ще изпраща –

по-твърди от камък, по-топли от слънца – съхранили изолацията

и в нея стремежа.

Никакво единство. Никакъв покой...

 

 

Приспано звездно чудовище –

има ни в челюстите му, живеем в чужда мечта.

 

 

В отделни стаи, зали, сред книги и

потоци информация – монасите на

сътворението разработваха своите планове.

Изолация и съзерцание съпътстваше делото, докато

празните хоризонти се изпълваха с невидими конструкции.

И гръмваха многогласни мелодии

когато безплътното срещне безплътно.

 

 

като сенки без тела

като хора без минало

като време което се случва

само във тях и чрез тях

като ужасна за околните

красота

като миг на влюбване

като самоцелен смисъл

като първи мит

като начало на посока

презряла вечност и безбрежие

 

 

 

***

 

Вървяхме на север, към сребърните огледала на моретата,

под оловната небесна тежест.

Дишахме въздух кристален като утро.

Бяхме сами, бяхме силни.

Мислите, сякаш музикална мелодия – съпътсваха крачките ни.

Мисли от стихове, от героично животоописание,

от концентриран хаос на припламващи спомени –

монолози, случки, унесни сънища довяти в погледа ни

от насрещният вятър на пътя.

Бяхме сами. Бяхме силни.

 

...женско рамо или гръбначна извивка

в нощния мрак – синева –

проблясващо око на животно.

 

 

 

***

 

Някой би могъл по-добре да сътвори

стремящият се мъж като образ...

след ръба... Аз... и последният човек...

продължение, подготовка... ...

да преклоня глава до рамо, да бъда разкъсан

от изстрел...

И от очите великденчета и Брат си целувам  

и Баща си прегръщам –

моето пътешествие продължава във

взрив на изгряла звезда.

Нежен канибал съм Аз –

нямам спомени, а същност.

 

... над причината.

 

 

 

***

 

Как реалността да е венец хилядолетен,

подиум огрян от слънчев блясък,

върху който движенията на отделни части се разпадат

като въздушен контур поставил начало.

 

 

Ще остане далечината,

няма сън да я покрие

И като умра освен ръб

ще имам длани.

 

 

 

***

 

Те са готови да живеят като привидения

просъществували в сенките.

Безплътни като откраднати идеи

заробени от тежестта на земята.

Носят телата си, упоени от желания, измъчени

от хватката на ребрата...

до миг на сътворение

до единствен тон одраскал небесата

до пепел освободила сияние

до сияние убило душата.

 

 

 

***

 

Сифилистика се усмихна като баща и каза:

- Те идват.

Аз съм вятър около статуя,

по-силен от камъка.

Моята сила убива бактериите в гръбнака

и немощния човек претворява във звездната далечност

на греещо слънце.

 

 

 

***

 

Булдога на вярата е с остри зъби

и в белези е тялото му.

През решетките на бича се прокрадва

кървавата каша на душата му.

Ечи победоносна хищност.

От леден връх се разпорежда

последният властник.

Не човек, а бедствие, убийствен метеор, огнена

лава, гръмотевици през януари.

Ако със Смъртта се разпорежда,

ако агонията е негово дело,

защо ни е Бог и не е ли сатаната излишен.

 

Края е дремещ взрив и

поел небесната вина атеист.

Той мигът като завеса спуска

и до съставност телата разпилява.

 

 

 

***

 

След „великите” думи времето е друго

и във вярата, неверието тържествува като свалено небе

от коминни оксиженисти.

 

Върху ледени върхове ботуши стъпват,

със взор на полетни убийци.

 

Ласката е кръстна, чрез жертвата си вплела във Бога –

любов.

 

 

 

***

 

Под хълма където воин и изпълнител на песни дочуваше вятъра,

шум върху водопадите и детелини – четири хиляди шарки –

Те – влюбени пеперуди – сърца със стрела – мъж властен с мустаци и

броеница – умрял докато гледа узрелите ябълки във двора си,

покосен от сърдечен удар и от забрава – сива дантела, копита на

казармени коне, жътва, студена вода и вълци;

Жената – съсухрен символ на издържливост и покорство – практикува

селски магии с кокоши крака и билки стиснати от конец,

Но не от червената нишка на слънцето са се откъснали –

призраци на птици, престъпления във глухи нощи –

яли са човешко, смилали са кости и желязо от ръждясали ножове, раждали са деца –

трудолюбиви, весели, смели – момичета в полумрак жадни за огньове –

запалени глухарчета – лунни деви хвърлили бомби във ждрелото,

отприщили сълзливи потоци – стотинки за щастие – тук митично същество

е белязало звездите преди да се прероди в скала за лебеди самоубийци –

летете – по релсите, между извивките – гари и смях, а само един се опитва

да надникне в пукнатините – изумруди и други скъпи – омайни като струна,

елегантни – не човеци, а небесни – разрязвани на две от вода

и вятър, от безумен спор, от сътворението, когато е било младо

и като чудовище – стенещо, хриптящо – огромно – прегръдка, пелена,

гейзери, лава – хвърляйте шишета със послания, дайте зърна, семки,

пуснете сенките да се вкореняват, разлистват – тополи, върби, персийци,

мъж-статуя, бебе с къдрици, пратеник и изпращач –

остри бръснарско ножче за простори..............................................................

 

 

 

***

 

Когато поглеждам детството

през разровените спомени

виждам само очакване,

на което са му дадени дни.

 

Момче босо стъпващо

по топлата пръст,

с брат-близнак

по-огнен от слънце.

 

И хората – декор

И липите – дом

И бързите, неуловими мрени.

 

 

 

***

 

Молитвата прилича на поток,

а после на водопад –

през зимата красив, леден...

 

 

 

***

 

Слухът се изпълва с плясък на дъжд

с водното пиршество на стъпките

с раздраната облачна плът

И узрялите плодове падат

И се давят в локвите

Калта ще е сладка

и на гнила захар ще ухае

хладината на входовете.

 

Дишам спотаените в ъглите букви

и мрачината им.

В полето на бездействието имам

стол – пристан за тялото ми –

кръжат около него гледките

приближават близо – връщат се или

се отдалечават.

 

.... сякаш вятър във гърдите разпилява

сякаш старост белоцветна в косите се втъкава

и дворове, къщи в себе си разтваря

и пътува като спомен, сън, като камбанена забрава.

 

Над хълмовете – между земята и небето –

по-високо от полета на птица –

скрива се във пролетният вихър

на ябълкова пустота.

 

 

 

***

 

В тесен от възможности кръг се побира настоящето,

като на длан са даденостите.

Дегенерата на стремежа прави светоглед,

дом търси за своята недостатъчност, макар да знае,

че образите си трябва да намножи като скрити белези

за своите последователи.

 

И Аз съм последовател

И времето не лекува

Ще се пръсна върху пеперудените й вени

Ще чувствам само чрез представи себе си

Единствен и забравен

Върху стените като знак

Под тополите като листен шепот

Ям вкусен хляб и риба

Пускам по водите послания

И всеки миг се отдалечава

И се откъсвам.

 

Болезнено се разрушава разума.

 

 

 

***

 

Пляскане с ръце и всичко замръзва.

Хубостта, грозотата, злото и доброто –

съвършенната машина е като картина в

която можеш да почувстваш вятъра,

но вятър няма.

Демони и Богове са във вечност и притихналост.

Проблясъците не изчезват, а са досегаеми за пръсти.

За проявленията съдиш сякаш пророк за бъдно време.

Вече не присъстваш. Вече си на друга сцена.

Ето я самодостатъчността – най-самотно единение със себе си.

... В процепа на тази драскотина

ако са ти силни плещите

или чук за вопли имаш.

 

 

***

 

Този сън за мен ли е

или надежда за спасение,

дали е предчувствие за сила

или стон към безлико провидение.

 

 

... когато вината с глас любовно ясен

призовава –

образите са без сенки

и са тръгнали към пламък.

 

 

 

***

 

Каква ли безсмислица би представлявал превода на знайни и разбрани мисли

за скритата уникалност на лично сътворен език.

Никакво разяснение, никакви обяснителни бележки.

Чуждо, непонятно, от което забравата прави шифър –

а човекът се размива като преразказана поезия

в тайнството на неяснотата.

 

 

Свобода – самота – студен отвън, кипящ отвътре  

Съживен или тихо гаснещ.

 

 

 

***

 

Слънце потопено в чудовищни люспи

Горят от дълбините пламъци

Когато се издига

втечнени лъчи пият

пясъци, скали, лица на ангели

в зора

и вятър –

носи тях и него носят.

Блуждаят сол и нокти

до самият ръб

на сътвореното.

 

 

 

***

 

Вече мога без вяра да осезавам сякаш неподвластен.

Мога да бъда погълнат от гледка, аромат, ъгъл на падаща светлина,

духът на сезон или на определен час от денонощието.

Мога да мълча дълго с отпуснати мускули и остър взор.

Да се наслаждавам на тишината и бездействието.

Мога да не зачитам времето и почти да не се страхувам.

 

 

Гостенинът подпря ръцете си на масата

и сложи лицето си в шепи.

Така ме погледна право в очите

и дълго се взира. Аз знам...

 

 

Пръстите на магията издадоха звук.

 

Нима този нов дом не се нарича лудост

И самотника-крал вместо творител, живее

във предни видения.

 

 

Не, не – Той трябва да се яви чист –

като първо езеро, като току що образувала се планета... А после. Самотата е ужасна.

 

 

 

***

 

Имам още две години,

след две години направата на света ще започне отново.

От пеперудени руини градовете ще оживеят

Моретата като камбани ще блъскат скалите

Имам време от бягащите лъчи да направя светлина

От циганското лято – паметник

И на три да разделя божеството:

Един сътворител

Един с лице на безверен воин

Един – ленив следобед от дъжд и слънце

За последният мога да напиша

деветдесет и девет песни

и да вградя сянката на любовта

в живата му статуя.

 

 

 

***

 

Чернеят поличби и птици.

АЗ е изначалният бунтовник –

размахва пръстта и тъгата си

като лозунг, като знаме, като молитва.

Кръвта е най-сигурният дом.

Звездите не са по-големи от мравки.

Моето събиране с просторите

откъсва древността и е самотно.

Може ли поне една човешка ласка

да остане?

 

 

Мълчанието е преодоляло времето

И не се повтаря тишината

И нито белег или изречение

напомня.

Те са вдишали себе си безмълвно.

Като мъгла се разпростират.

Дали са разрешили? Загадката.

 

Аз няма да се спра докато

не повлека видът си.

Може би заради дом

или кръв,

суета...

И  повече.

Стъпвам върху тежестта на себе си.

Аз съм Аз – защото Те

могат да бъдат Други.

А когато остана сам –

Господ ще ме изпрати за Още

или от живот ще бъда погълнат

в забрава.

 

 

 

***

 

„Живота в тази великолепна градина се е разложил.”

Д. Лондон

 

... Племето е изгубило блясъка на косите си,

телата са обладани от болест.

Блатата напредват с комарена песен

Заразата като треска искри във очите

Бълнуват на древен език –

езика на детството... Връщат се във земята.

Тревите са убийци. Дърветата канибали.

Жива, задушаваща каша...

 

 

Тревите са убийци. Дърветата канибали.

Жива, задушаваща каша...

Проправям пътека крачейки, тъпчейки.

Не мога да обожествявам природата –

нито със възхита, нито със страх.

                             

 

 

***

 

... в нея имаше уморено от скръб благородство.

 Застанала над нещата, тя присъстваше като обвинение

и същевременно като благословия.

 

 

 

***

 

Засявам дъбове по житните поляни. Произволно.

Най-красивата картина:

Следите от ожънатите стръкове се вият между дърветата

Светлината предвещава летният сумрак

Класовете плуват в омая на насекомени крила

Зеленото на дъбовете и тежкото жълто на слънцето са се вплели

в капан за погледа

Луната – макар полупрозрачна – носи нощният хлад

Мъж, в средата на хоризонта, запалил цигарено огънче,

вдишва излишъкът от душата си.

 

 

 

 

                                                              2.

 

 

 

***

 

Прави и въздушни – тези линии наподобяваха

капана на насекомо, което във своята проста архитектура

събираше полета с агония...

 

 

Във всяко тяло смъртта намира близостта на дом.

Но поради мимолетността на изпитаният уют,

е принудена да прави тела, за да прониква

в топлината им.

 

 

 

***

 

В аналитични структури се събират стремежите – тяхната конструкция

е кодирана в схема, представена от символи, носеща информация на умни

машини, които безпристрастно описват закономерностите на

туптежите, самонараняванията, виденията, и пеперудения скок върху

светлината на нажежена карфица.

 

 

 

***

 

Да обобщиш съзиданието като лозунг.

Да си безумно смел и повярвал във изговорената вяра.

Да си размахалият себе си като знаме

крещящ мъж на недостатъчността.

Уморено момче уподобило настоящето с минали блянове...

 

Времето свърши със самоубийството на поета,

с най-яркия носител на вдъхновение.

Времето, което беше дестилат, светкавица искаща живот –

се разпиля в необятна вода годна само за ритуално удавяне.

 

 

 

***

 

Всяка мисъл трябва да има дестилатният поетичен израз.

Да бъде кратка сякаш строфа и многообразна във своята краткост.

Мисъл – предполагаща разбиранията като следствие.

Уточнена до насока, но от себе си създаваща поезията на надмогващият я смисъл.

И най-конкретното да насърчава осъзнато продължение.

 

 

 

***

 

Първят делфин който се храни със зелената трева на моретата

И диша мълнии, които не убиват.

 

 

 

***

 

Вдъхновен от мегаломанията на желанията си,

невъзможно амбициозен, запълващ липсата с размах, отричащ

ежедневието и слабостта, стремяща се към скок...

Лежи върху леността на затворените пространства

и създава обичта на жените...

Техните целувки пазят непокътнато щастието на изолацията,

върху което изгражда своите кули от искряща пепел.

 

 

... увеличава нюансите на езика

търсещ монолита на фрази,

които с интимна неопределеност изпълват четящия.

Сложност – насищаща разговора

с оттенъци, с неяснота, от която смисъла

се извлича приказен.

 

Вдъхновение намиращо още думи,

още светове...

 

 

 

***

 

За вида на парчета И изолацията,

по необходимост приели себе си и именували се.

Опит максималната затвореност да се употреби като себеотрицание

и от тук – парадоксално продължение.

 

Върху хълмове, върху празнотата на водната шир.

Откъснати като слънчеви лъчи, разпилени във пламък,

във самотата на нощна къща, като кости на древно животно,

като октоподно нашествие на светулки.

Наподобяващи небе – гледани от високо,

и разтрошено огледало своеволно отразило звездите.

 

 

... парадоксално продължение –

амбицията е проста: реда на нещата е грешен, от продължението

се изцежда противопоставянето... то се натрупва като маса и пулс...

и следва друг ред... и противопоставяне.

До къде ще доведе? Моята мисъл и същност не стигат. Краят.

Въобразявам го като невъобразимо... И го искам като Още...

Но във процепа на вселенската “месомелачка” оставям водното препускане и

озоновата ласка на мълния във празното...

 

 

 

***

 

Не крия никакви тайни.

Не поемам никакви отговорности.

Тека, като успоредно на реката поточе.

Попивам в пръстта. Изпиват ме дърветата.

 

Мимикрия. Сливане с околната среда до неузнаваемост.

Първичните цветове са обезличени.

Неразличимо върху тях е името.

Прилича на хищна сянка,

само за миг заискряла –

във скока си.

 

 

 

***

 

Освободен викът се спусна като мастилени знаци

Ято от извивки във шифърът си

запечатало натрупаната тежест на мислите

и безмълвният марш на емоциите.

Душата се разтоварва от отломъците си,

готова да издевателства над себе си до

тази светкавица, която от прозренията

ще направи тяло.

 

 

 

***

 

Екстазният химн предизвикан от виковете им...

 

Той – потен, пулсиращ, с разширени давещи като водовъртежи зеници –

беше протегнал ръцете си с обърнати, приемащи длани – към тях –

хората които го обичаха, които му вярваха, които му се отдаваха

и на които Той отвръщаше с ласката на благославящ.

Пиеше ги както се пие студена жадна вода.

Приемаше устните на жените и прегръдките на мъжете –

хилядите топли тела, които разголени във влудяващ възторг сякаш

се освобождаваха от себе си, за да бъдат в него,

да дадат сила на кръвта му, да я направят живителната тръпка

разтърсила земята, разкрила простор, сляла ги с морския полъх,

донесла им унес, летеж и обожание.

Запазил тяхната невинност. Заличил греховете им. Избавил ги.

 

А Той... Той диша победата си

и очите на Небето Затваря.

 

 

 

***

 

Как остарявам върху пейката за съзерцатели.

Освободен от ритъма, отдаден на прозрачността.

С погледа отпуснат върху слънчевите листа на перуниките.

Покрит с мъглата на лъчите и бавният пулс на миговете.

 

 

 

***

 

Новите далечини

Хармониума в тръбите възвестяващи летежа.

Тя – бледа – забравила тялото си,

свободна – никакво връщане...

 

 

 

***

 

Краищата на селото се удряха във водите на реката.

Водното въже донасяше влажния вятър и аромата на речните обитатели,

които невидими се множаха и умираха,

оставящи следите си в ноздрите на крайбрежните хора.

Хиляди птици замеряха с полета си небето над

позеленелите от мъхове керемиди.

Селото заспиваше в було от комари

и се будеше в бебешкият зов на чакалите.

А когато тополите засвиреха своята музика

сладка пустош обливаше очите на жителите,

миналото ги свързваше със пясъците и с островната отделеност

от векове правеща сърцата им мечтателни и някак изгубени.

 

 

- Казват, че някаква тъмна личност прекосила равнината, внесла смут и съблазън

в пропуканите зидове на домовете. Казват, че проповядва бунт, изграждане

на личен образ, създаване и хаос като предверие на храм, където за всеки

има врата, а зад вратата – свят –  собствен, пожелан, цял, затворен, бленуван,

в който пулса на обитателя е живителна сила.

 

 

Опиянение от чистата действеност завладя общността.

Обгърна я с мигове отброявани от стрелките на часовник,

с конкретността на движения, които сякаш маркираха дните,

изпълваха ги със завършена отдаденост и ги нареждаха в календара

като последователност от стремежен туптеж.

 

 

 

***

 

... митологични бъртвежи...образи взети от тъмни ъгли,

от пещери... идеали сляти с безсмислена кръв на предци...

апокалиптичен драматизъм дошъл, за да бъде свещенно

начинанието, битката, нужното разделение...

и врагът – върху който се хвърля цялата нищожност,

злоба, страх, вина...

Неудовлетворението като бяс забулва погледа... и тласка

към остриета... и носи потопа.

Победените са жалки

Победителите също...

Чистата, без живот вода тръпне.

Първото самодостатъчно отваря очите си в писък

и още неродено – иска...

 

 

 

***

 

Избрал съдбата на скитащ.

На вървенето и случайните срещи.

Фокусник на ножа.

Материализатор на острието.

Преследва нощните сатанински символи

и изкуството на голямата любов.

Нападат го сенки и горски кътове –

съблазнили смъртта, дали й убежище.

Смел е, защото знае, че  трябва да се завърне от

своето отшелничество –  не като звяр,

а като думи – изричащи стотното име

на Бог.

 

След това го чака състоянието,

в което като душа за свят ще Е.

 

 

 

***

 

Градините се разтварят за мен...

В полудрямка се вмъквам в красотата им,

при уморената от слънце земя

дъхтяща в очите ми цветове, гледки.

 

Вечерта е в унес и пръсти,

с длан събрала прахта на сухите пътища,

очертали съдбата и на сънищата скитащата жена

В простори – които земята ще бъде,

когато небето е твърда скала.

 

 

 

***

 

В постоянството на изблика намира своето оправдание.

И е отшелник който ту във звяр, ту във Бог се въплъщава.

За да се завърне в живото лице на собствен образ,

в бронята на чудотворец – началото изрекъл.

 

 

 

***

 

Геният на синтеза е в хармонията между чувството и мисълта –

не хармония, а органично свързани фигури, мозъчни полукълба, индивиди-епохи.

Уникалният синтез е рамката, в нейната най-съвършена форма...ОЩЕ... е

свещеното в храм, терзание, надежда.... което буди, което ехти,

което калява образа и обрича човека.

 

 

Геният на синтеза създава Образ – противоречив, колажно съвършен –

Образ – с тежестта и целостта на личност като белег минал през миналото,

поел настоящето, проектиран във бъдещето.

Образ, който в метаморфозната си същност е безвременен, но носи различни имена

и се е въплъщавал в различни човеци.

 

 

 

***

 

Забравата поглъща и затваря,

изчиства лицата и идеалите,

маха човешкото и образа застива

върху буйния кръговрат на живото.

И вярата си има учители

И вдъхновението шумоли от разрухата.

 

Ако си жив – имаш Бащи,

стари мъртви приятели,

които чакат по пътя на дланите си

да ги събереш –

като вятър семе

като призрак плът –

преди в смях празничен

да се оттеглиш

Думите изрекъл, мрамора си сътворил –

бъдеща пропукана, студена,

отломно величава

древност.

 

 

 

***

 

Извлякъл времето

и перлите брашлянни на покоя,

незнайното небе,

през което неизбежно преминава –

към ласката сънувана,

при бащино нежно присъствие.

Блудния син се  завръща, в утехата

на дланите, в сълзите на умората.

 

 

Ако имам дом, ще дишам присъствие,

малки вени сърцето различно градящи –

момичета в арки и земя която задуха им предизвиква,

защото е възхита разтворила дните им.

 

 

 

***

 

С очи погалвам каменното дело на хората-великани,

тяхната усърдна възхвала, вярата им –

трептяща, дишаща – красотата превърнала в истина.

Мъже в лазур и в древност,

живели във въпроси, чувствали как

живота още нов пулсира между тях, върху

земя необитавана и скала неоформена –

те – с ръце твърди и ум – златна решетка.

А погледа им върху пустошта И сърцата им

запленени от сътворението...

 

 

 

***

 

Върху най-нежни колони ме издига, не върху земята –

а в небе преди буря и слънце усетило вятъра,

размахало лъчите си като пръсти на пианистка

просмукани с музика.

 

 

 

***

 

... само във ефирната броня на думите,

когато периода на живота

е сгъстен до месеци, часове, минути, мигове,

когато смъртта е точка на брилянтно изречение,

когато всяка целувка е откровение,

всеки спомен – стон,

когато от поставеният сюжет в редове ехтят

фрази – потопни

на целият празник придаващи отвъдно значение

и на слънцето, въздуха, топлите дрехи и на храната –

смисъл

 

Моят смисъл – крещете птици –

Аз въздух за крилата ви ще изградя

и при вас се вземам,

и кръжа безземен до

допира на летежа ви,

във домът въобразен,

във глътката отрова.

Брат е само Баща ми и с

благословия и от Него

се отричам.

Спя в нощ без сънища

Каквото сънувам ще живее...

 

Колко е жалък създателя –

себе си намира в градове

невидяни

и е пленник –

издигнал ръката си,

конвулсивно чакащ –

дъхът му да върнат – новороден –

от блатото.

 

 

 

***

 

Езеро изсъхнало преди хиляди години отново напълниха с вода.

Носеха я с кофи, в човешка върволица, упорито преместваща

извора и тръстиката и водните птици.

Отново във сладките сокове на земята ще се къпят,

като река потекли  –

с огромни лилии и свещенност

разсичащи пръстта на континенти.

Ще победят старостта прелепили се със мъгли

върху пълнолунието,

вятъра ще приветстват с тополена симфония

И метеори – падащи, потъващи звезди –

дошли диви – отвъд кроткостта на лъчите.

 

 

 

***

 

Личната представа е вече завършена.

Във музика видях отвъдните си братя,

целунах ръката на най-добрия.

Татко приласка умората ми,

с кръвна топлина ме прегърна...

От ръба на небето с броня от ласки

ще бъда крачката,

която въздуха втвърдява.

 

 

 

***

 

Аз и Ти

 

прегръща майката детето си,

в очите му вижда бунта

и как ще умре далечен

и как гладен се храни

и как я обича

и как продължава

несбъднал мечтите й.

 

 

Аз и Ти

 

във въображение градим мислите си,

като есенни мъртви листа ги разпиляваме,

по тях ходят хората.

 

 

Тя

 

отровата като слънчева сянка

в южната приказка на очите ти.

 

 

 

***

 

Унаследеният скок на гущера

На птицата долунен – летежа.

 

 

 

***

 

Израстват съзерцатели –

миражни – сякаш стълба от току-що засято семе.

 

 

Искам да изградя колоните на сърцето и ума

Да трепкат между тях строфите на душата

Безплътен дух твърдостта да издига

АЗ да бъде последната дума

И точка да няма

 

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Дом не ще търсиш

Времето пиянски ще псуваш

И ще те разстрелват реките.

Крилат над поемата ще заставаш

И в нея няма да се раждаш.

 

 

 

***

 

През лятото на 54г. млад мъж описа сътворението като “епилептична дума”

излязла от устата на гневен сифилистик.

 

Издигна паметник на малцинство – пръстно преборимо.

 

Обобщи новият вид и поднесе цвете в нозете му.

 

Пророка на сина човешки началото и края усеща

като уродлива точка.

 

 

 

***

 

След като разви езика до степен придаваща индивидуално значение на числата,

и думите издигна до фрази-мисли, емоционални шарки и сърдечни мелодии –

Освалд – постави Личността в степен на сложност, чиято вътрешна вглъбеност

може да се прояви като самостоятелен Творител –

отдалечен от причинно-следствените връзки, така както краищата не вселената

се отдалечават от нейното начало, така както божествени деца осиротяват...

 

 в крайна сметка скока е чакан израз на пребогата самота

 

 

Магьосниците на словесни дестилати,

шаманите на мисълта, струните най-тънки на емоцията,

прозренията, и вярата...................................................

 

 

Историята беше до средата, а многоточието очакваше своето продължението.

Изписани страници, рисунки, формули и геометрия – хаос, и една тънка сюжетна

нишка с проблясъци и разклонения като карта на нервна система изпъстрена

с колебаещи се пътища, но и с ясни модели.

Може би затова оставаше впечатлението, че ръкописа не просто е незавършен,

но и че отегчителното усещане, предвидимо за средните страници, предстои...

 

 

 

***

 

Дарът да преминавам

причинявайки мистериозни явления,

откъсвайки образи –

отделни точкови реалности.

 

Регистрирано присъствие оставено от невидим силует,

който в своето обиталище освобождава проблясъци

все едно сътворява светулки върху нощна градина.

 

 

 

***

 

Оръжията свалиха във очите ми

Алените жили на стотици рани

Време е...

 

 

 

 
 

                                                                  3.

 

 

 

***

 

Хаос – уродливо, вече мъртво – разчленено и съшито,

липса на закономерности, преддверие....

 

 

 

Гледам към полетата,

към мрака който тежи върху тях и ги скрива –

шир по която утре ще стъпя

но сега е въздух над бездна.

 

 

 

Вижте във далечината тялото ми – уморено, босоного,

берящо липов цвят, ухаещо на тревни ножове, възкресение

и животно, което свито спи и се храни.

 

Хълмове от сол белеят. Устните лепнат.

Реката ме приближава,

а след нея

тежките води на моретата.

 

 

 

***

 

На разума втвърден като камък се пада отговорността да издълбае корита

за реките на страстите, да обхване стремежа във миг – менящ се, протичащ,

но и завършен като последният дъх на умиращ. На разума – с ясни одежди

и оковаваща последователност...

В търсене на светла лудост и на сенчести пътеки, на опиянение, осиротяване

и далечност, след която дебне пустота – ужасяваща, но съблазнителна –

нечовешка... тъмно було във погледа, болест запламтяла върху мозъка

или там – в унижението на тялото, зад невиждащите очи –

танцуват картините на сътворението и макар в изолацията да изглежда жалък,

този мъж е вече Начало.

 

 

 

***

 

В здрача са вгледани младите сърца. Търсят избавление.

Събират малки птици под ризите си. Трупат богатства.

И огньове пламтят над блатата.

И откриват рая в хартиени гънки.

 

 

 

***

 

Множене. Множене.

Последният оставен белег е

физическа загадка.

 

 

Новороден

между безмълвни приятели

Изплаква И вече подготвя преврати.

 

 

- Не виждам смисъл раси, нации и класи да се противопоставят – каза Той –

те са еднакво блудкави – каза Той – така че сблъсъка им

не води до нищо – историческо повторение с моментно забогатяване и овластяване

на едни за сметка на други – каза Той – революциите предполагат маса,

масите предполагат еднаквост – каза Той – надеждата ми е в превратите,

но не само властови, а възправянето на малцинство срещу мнозина – каза

Той – всъщност противопоставянето между индивида и мнозинството ще

придобие религиозен, светогледен мащаб – каза Той – противопоставяне,

в което аз вече съм избрал страна и знам, че ще бъде титанично – каза Той –

страна – каза Той – не е точно – АЗ – това е моят поход – каза Той – но как

да се лиша от знамената, как да се лиша от групата – каза Той – ето го

изкушението на междинността – каза Той – тълпата притежава вида и времето,

тя е стихия, пред която АЗ е слаб, даже нищожен – каза Той –

тълпата е богоподобна, тя е езика и църквите, армиите и улиците, плодородиeтo

и близостта – каза Той – тълпата е пространството, което тегля и от което се

изтеглям – тя е тежка – каза Той – тя е много, много тежка – каза Той –

тя е земята, тя е половината ми кръв – каза Той – за това – Аз – слабия,

съм принуден да призова менеподобните, да поема риска идващ с междинността, да се

опова на сляпа надежда, да отдам вярата си, да кажа – това са духовете въжделенни,

това е уплътнената ласка... каза Той. Така в сърцето ми се раждат съмишлениците,

обособява се група, така на тях предавам желанията си – каза Той – така започва

творителството по образ и подобие, така ехтя вдъхновен от Господ и от света си правя

дом – каза Той – голяма амбиция е това, голяма суета – каза Той – мерзко е даже колко

труд полагам заради себе си – каза Той – щом вече знам, че друго търся – каза Той –

и ако преврата се осъществи, смени се стимула и ново ежедневие обвие телата,

ако на създаването намеря опора и пристана ми от камък се сбъдне – Аз пак ще

избягам от тях – каза Той – за да продължа да оставям белезите на своята

недостатъчност.

 

невъзможно е, за това е смел...

 

- Не е истина – каза Той – и аз мечтая за вяра братска

и да вярвам като брат.

 

 

 

***

 

В пастелните форми на безсънието

пространството омеква и се окръглява.

Съсредоточението е спотаен унес

и слънчева равнина е унеса –

плътен вятър изпълващ с творения близки

на сърцето и ума.

 

 

Властжаждащи скитници идеи

 

...Духът събрал своите приети истини и рожденият белег.

...Образът, чийто свещен лик отразява

и се отделя от човека.

 

Зараза пръска тялото му

и тирани, и кръв, и хора без сянка във слънцето,

ореоли, архитекти-съзерцатели на безплътна конструкция,

в която живее безплътното.

 

 

 

***

 

Те нямат достолепието дадено

от видяното време

Но имат страстта на пламъка притеглян към небето.

                                                                   ... за тополите...

 

 

 

 

***

 

... преизподно харесват живота. Тъмнична страст ги кара да си представят

освобождението като вихрен, почти разгулен танц със съществуващото.

Но порожденните им сърдечни вериги правят невъзможна желаната близост,

блаженството на прегръдката, в която сливането е като очертан,

единен пейзаж притежаващ бавната менливост на цялото.

Осъзнали обречеността, приели я като течаща в тях древност,

те обозначават своята земя, изричайки АЗ.

И не в участ, а в награда я превръщат. И водовъртежни всмукват затвора

И след затвора небето – по образ и подобие, като любов или ярост,

като тъга или жестокост – редът на нещата е предизвикан,

самоунищожението предстои – “не покой, а светлина” и още надбездно място

за себеподобните.

 

 

 

***

 

... да се стремиш сътвореното да гради столетия,

да прави история, начала.

Миговете да притежават първият плач на цял род.

А земята описана в бъднините

да е преди последният мъж

да срещне последната жена.

 

 

 

***

 

Вината, огромната вина И безвратността,

студената дантела на паяка

и изтляващите огънчета в ритъм – откъснат

или въздушно разпилян.

 

 

 

***

 

Някъде там, пред погледа ми

когато не стъпвам по земята

и сякаш лицето си съм вкарал в шепа,

виждам ……………………………

Неговата усмивка в ласката на вселената.

Втъканите в прозрачността му звезди.

Претворяващ със силата на стремежа.

 

Като озарение на нокът,

в небесна драскотина въплатен,

между себедостатъчността и на мигове

разпадаща се вечност –

моето немеждинно Трето.

 

 

 

***

 

В дом върху вода, юноша и старец едновременно –

жалък творец прикрит от знаци, от плясък на камък,

от прашинки прогорили ирисите.

Чудовищен и древен, хуманоид пропит със слънчева отрова,

бащата на мутациите, на грешките, на многообразието, на хляба.

Неговото месо е разпуканото цвете на сътворението,

дървото на живота, извора нахранил първаците,

парчето съживена пръст, което се размножава и нараства и завладява.

 

Решетката на ребрата му конструира плътта,

обгражда митовете.

Те са градината и затвора, пещерата и църквата.

 

 

 

***

 

Когато погледна назад, във времето на недостигнатите върхове,

многобожието и древните гори – виждам как

действителността набъбва като спряна вода,

като хищна птица издала вик

преди да обагри крилата си със слънце.

 

 

 

Магичният хаос, жестокостта на копието,

необяснимата тишина на сумрачните мигове,

ласката и изкушенията на полупрозрачната горска пътека –

всичко постепенно придобивало лицето на една

ясна мисъл – фундамент за цивилизации.

 

 

 

Дойде времето на неделните утрини –

притихнали и опасни като пред буря.

После хиляди години дъжд

и между двете синеви

гигантските създания на облаците.

 

 

 

***

 

- Всяко ваше движение наподобява пролетен въздух,

земна твърд разклатена от крехко усилие,

топлина слънчево-лазурна, предизвестие за буен цъфтеж

и за богат урожай след време.

Доловили ехото на първичната песен, вече можете да разгадаете

ритъма на наследствеността. Да се опияните и да промените.

Шевовете на духът ви копнеят – аз знам –

а отчаянието – е мрачина и покров.

 

... няма да се върне

 

 

 

Ще каже, че се подчиняваме на сляпа воля

и неудовлетвореността е само следствие,

стремежа също, създаването също.

А Началото – крилообразна загадка,

непрокопано корито на река за нашите представи,

което ако се случи обновлението ще сбъдне.

 

 

 

Не вярвам в употребата на предначертаността.

Огледалата на мегаломанията също са надценени.

Под силата на древността и тежестта на човешките хълмове

провидението е изкушаващ шепот отправен срещу

лозунга на единението.

Самотата е незнайна (даже невъзможна) и само в себе си се размножава.

– Отчаяние – ще кажете Вие – Не – ще Ви отвърна – във тази хладна преценка

има нещо неизказано, повече от надежда.

Ритъмът ме е създал такъв – макар нищожно превъплъщение –

да събирам счупените чаши в цялост, но не със същото предназначение.

Давам воля на своя Бог.

 

 

 

***

 

От нас трябва да идва безумието – страстта, желанието, посоченото

предизвикателство. Върху мисленето ни да се гради донебесната кула.

Върху човечността ни – полетният устрем отвъд.

Работете. Сферата се движи притисната от пръстени, но един ден

няма да остане халка, която да се преминава – и ще се сгромоляса кълбото на света,

ще се пръсне като шепа стискаща семена, защото всеки вече е готов

Сам да бъде създател – без тяло,  без душа, без магнита на общото...

В произвола на сътворяването само себеподобието е пречка.

 

 

 

***

 

- Ако мислиш от днес за утре нищо няма да промениш.

Трудно се раздвижват водите на столетията. Трябва ти магическата

пръчка на времето. То трупа – кристал по кристал – тежест, оформя се,

повлича по посоката отдавна очертана, която скрита от

храстите на ежедневието – чака – търпеливо, почти лениво –

да погълне движението.

 

 

Посока, която търпеливо чака.

 

 

 

Озарение на нокът в небесна драскотина се обръща...

В пустотата мога всичко,

уплътнена милувка –

райска градина за последни двама.

 

 

 

***

 

Връщам се в хлебния ритъм

В унесното отминаване на гледките

Вслушвам се в гласа на протяжните следобеди

В сънената сладост на монолога си

 

 

***

 

Пропътувах цялото разстояние обзет

от предварителен план за щастие.

Не изпитвах вина от бягството си,

а само тревога, че във сковаващ страх

ще бъде завръщането ми.

Помолих вятъра за бръчки по кожата

и твърдо сърце, а небето –

за грижовност ...

 

 

 

Пред равнината

С хладният вятър и дохоризонтна празнота

Пред блаженното чувство за самотност

И унес от мълчание

Като бяг на вода, като опънати платна

Освободи излишъка си от душа

 

 

 

***

 

До Вас...

Пиша Ви обграден от най-голямо отчуждение – отчуждението на смъртта.

Започвам този безумен диалог под формата на литература, защото имам

слабост към думите като занимание, а и това е единственият начин да запазя

разсъдъка си здрав. Осъзнавам колко е трудно за човек със спомени (като мен)

да продължи, въпреки безнадеждното отсъствие на своя вид –

опора древна като плътта, а може би и като душата. Уви обстоятелствата ме

превърнаха в Начало – задължение съхраняващо, моето бъдеще нанизало с дни.

 

 

 

***

 

Съзидателите са обединени единствено

в пещта, която ги убива

Оцеляват... защото оцеляват...

за да бъдат в блатото – време,

което продължава.

 

 

В пустотата мога всичко

и жена и мъж

и геометрията на звуците

и вятъра на пръстите –

раздвижил сенките и ги уплътнил

В какво да ги превърна?

Връщам се до първите хора,

и преди тях – до бозайниците, земноводните,

влечугите, рибите, мекотелите, колониите, бактериите...

и късам нишката

Леки като слънчев хелий се издигат,

бягат от всевиждащите ми очи необвързани

като жест или дихание.

 

Създателя-освободител в празнота

Две деяния различни.

 

 

 

***

 

В дух на неприязън се сътворява бъдещето.

В мисъл, която гали поруганата справедливост и дори отричайки е човечна.

Някъде има унизени братя, някъде гордостта е положена в болестни ъгли

или ежедневно примирение. Някъде цялата кръв на вълците като вой облива

луната, като мъка от глад и остри, настръхнали зъби.

Телесна е скръбта, а от сираци е вопъла.

 

 

 

***

 

Лично аз напускам този изпълнен с надежди рай.

Вземам част от притежанията си.

Обезпечавам с насъщности тялото си.

И бягам.

 

Денят е меланхоличен.

Възторг след сладък сън.

 

 

 

Настанен върху трон от илюзии,

във сърцевината на изворите.

 

 

 

Цигареното острие осветява дланта.

 

Нито за миг... Нито за миг...

Какво е станало на безлюдното място.

Под грохота на пролетни цветчета.

Разтърси коси. Нека бавното течение получи дарове.

Нека диша.

 

 

 

Върху сумрачните ъгли като слюдни късове полепват.

Приласкали телата си с ръце, заблъскали душите си.

Желаят мрак и сън разтворил пустош.

 

 

Отдалечаващите се отражения разширяват Вселената.

Нещо дърпа огледалата.

 

Повея на хаоса сее семена.

 

 

 

***

 

- Ти си мой враг. Но си враг на баща си.

Ще те накажа, не за да ме обикнеш отново,

а да гледам как силите ти избуяват във омраза.

 

 

Истинския властник знае, че трябва да отглежда младите си врагове като синове.

Строго, но не прекалено. И с разбирането, че Той и Те са едно – но във различно

време.

 

 

 

***

 

Тегля душата на своята любима,

побеснял от желание препускам

и се смея... силен.

 

 

Откажете се от историята.

Вземете брадвите.

Къщата искри с пастелно сияние.

Там жена гали потното ми чело.

И от глас тръпнат вълните

и дивата пустош зове.

Алкохол и мечти, ножове и кръстове.

В мрак разстреляни невротични души

посрещат метежа на слънцето.

 

От бълнуванията изградих образи,

от образите – живи хора.

 

 

 

***

 

Приласка ме невинната й гордост.

Като кестени се търкаляха лъчите

и в паяжините бебешкият плач заловен

се оттласкваше от самотата на мълчанието й.

 

 

 

***

 

Сюжет:

Тополи. Две или повече.

Есен и безутешни жени събрани.

В каналите плуват риби под къс небе.

Житата са отрязани. Слънчогледите чернеят.

Младо, бременно момиче гледа към реката. Далечна е.

Под погледа й – хора.

Тя представя чакания живот с думите:

- Разтопено желязо сме ние за него.

Никакво ехо и след миг рана от земетресение.

- Свърши се – прогърмява...

 

 

Когато образите проходят по улиците

като пораснали бебета,

натрупали плът – мускули и кости, и с интелект

пропит от омраза и обич към създателя си.

И парчето време ехти от минало – сънувана утопия –

за тези, които съм обичал ще има покой

и пълнота.

 

 

 

***

 

Слънцето изгряваше бляскаво сякаш магьосник.

Причина за чудеса и тайнства докоснали подземия.

Беше жесток ритъма, а дланите оставяха сенки.

Над хълмовете съживени от присъствие летяха соколи.