2007
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало


***

Превръщам се в трагичен образ, който

не може да надскочи трагедията си.

Затънал в блато от познати пороци,

виждащ призраци

и оправдаващ се в плачливо самосъжаление.

Трагедия на смачкан човек

със зрънца поза във себе си,

заслужил презрение когато

огледалото покаже лицето ми.

 

 
***

Дано завали дъжд

и полетата да изгубят своето очарование.

Да се превърнат в мочурища,

в които растата риби ядящи

семената на тревите.

И от тихите им сенки

земята да потръпне –

в треска избавяща се

от отровата си.

 

 
***

Ще мога ли да се върна Там

откъдето започнах.

При кулите

притиснали въздуха,

под който почивам.

Ведър.

Във метаморфозата на света.

Уморен. Тъжен.

Всесилен.

Препускащо конче,

по което се прицелват

куршуми.

 

 

Тя ме изостави.

 

 
***

Ръце държат този свод.

Пръсти през които прониква светлина

знамена

бесове на мечтатели

сблъсък на съвършенни

и искри от битки.

Планетарен бяг

гиганти разлюляли вселени

ухаещи на мляко бебета

с бащи целунали ги по челата.

Земетръси в тъмните ъгли

живата плът на варвари и разрушители.

Поезия с миражната ефирност

Но действителна.

Армии разделили си пространствата

на пластове и измерение.

Но не във кръв се давят

а в светилото изградено от душите им .

 

 

Моите раси – пируващи, смеещи се, биещи се –

във вихъра на своята убеденост

с вярата като безкрайна сила.

Донесли ласки с мириса на хляб

по устните на своите момичета.

Разделили световете,

воюващи с древни призраци;

красиви когато потта на сърцето и мисълта

избие по лицата им.

И в единствен миг –

необратим, далечен –

те създават истина –

сградата израства,

конструкция реална

от чисто вдъхновение.

 

 
***

Предверие –

колкото безплътно,

толкова осезаемо за допир.

Място сред поляните

между върховете

по вълните.

Свещенно място създадено за надежда

и стремежи

от несъгласие, отрицание и мечти

унес и фантазии

приказност и злост.

От човешките късове

пропити с мразовита пустота и неудовлетворение,

пленници на ребрата стиснали дъхът им,

на душите – прекалено малки –

за неуловимостта на безкомромисният порив.

 

 
***

Умора по-голяма от бръчките на старостта

го слива със сборището...

Вцепенил мекото на душата си

вече недействително ефирен във въздуха,

като перце, което танцува

жестоко дърпано от земята.

Но все още вперен във пустота –

бляскава – отразила очите му.

 

 
***

Стремеж затворен в длани,

решетъчен бунт срещу илюзиониста на раждането.

Привързан към мрачният ъгъл на домът

с квадрат от птици вместо прозорец.

Свободен, сам и безпомощен

по техните птичи летежни,

самоволни пътеки намира.

 

 
***

Предверието ще е ясно структурирана отправна точка към хаоса, чиито

призрачни простори са очертани от контурите на моите емоционални

и мисловни изтъпления.

Крайности, които разчупват съществото ми до безмилостен сблъсък. Мрак.

Въображаем рай. Образи. Идеи. Вяра. Недостатъчност, в която мърдам.

Въплатената в думи стихия на непрестанното създаване

ще ме изтръгва

и от кожата и от душата.

 

 
***

“Моите мечтатели”

 

Моите мечтатели –

бандата събрана с цел

бунтовни сърца свързани в непримиримост

дошли от сумрачни земни кътове –

където вятъра вие и блатото пълзи –

готови да жертват, решителни във вдъхновението си,

просветени –

превърнали сенките, демоните на душите си

в рушителен поток,

в илюминации от пагубни желания –

разчистващи място за трептящият

пулс

на гостите във техните владения.

 

 
***

Студена нощ за тяло, което се бунтува,

очевидно непримирение със тежаща

предопределеност.

Революция на фибрите,

на белтъчната съставеност.

Материята спира да се приема.

Вълците разкъсват сътворението.

 

 
***

Материята ще се разбунтува срещу формата си.

Няма да иска да е обречена, крайна или разпиляна в противоречия.

Марша на оцеляването ще търси своето издигане –

пренебрегвайки дълга на инстинкта,

дълбаейки надолу – до тухлите на плътта. За да преправи белега

по който посоката тръгва.

 

 

Племето ще се обновява в саможертва сваляйки кожата си.

Голите меса – настръхнали, червени, с капещи сенки – ще се разпадат

като купчини върху огън. Ще захранват ореола на светлината – до святост –

преодоляла всичко, което може да се продолява.

А дали в пожари или пепел ще се превърнат ... няма думи за това,

никакви пророчества. Но раната ще бъде дълбока

и трайно обезобразяваща.

 

 
***

Къде е саможертвеният огън –

да изгаряш във идея,

да се въплащаваш във промяна.

Най-издигнатото човешко –

отдаването до смърт

върху пролетният цъфтеж на цветята

във ведрост на вятър

във озонов стон.

 

Бунтовна жертва набола се на остриета

Вгледано в себе си отчаяние което прераства

в нашествие.

Заради себе си ги наказва с революции.

 

С венеца на крайно отдаване

по-различно е присъствието върху

твърдостта на земята.

Образите, мимиките, вътрешната топлина,

пътеките и слънцето –

съшиват маска от вяра и блясък –

съвършенни пропорции –

велики, убийствени, тъжни

до поносимата граница,

след която тържествува упостошено пространство.

Никакъв остатък. Сътворяване. Друго.

Никакви мигове.

 

Кой е тоя, който насила слага им крилата.

И ги пуска

там където стените са високи,

а те са птици теглещи надолу.

Не искат да оцеляват,

и кървят...

 

 
***

Стремежа, като повече от повторение на самата дума е довеждане до крайност на

представа, в опит тя да добие плът – част от тебе – и може би заради това

невъобразимо различна.

 

 
***

Садистичната нужда е препятствие.

Доволството на демони вързани за касапска реалност,

в която – убивай, убивай, убивай

е химн

и се леят секрети

и се впива болката в безчовечният си причинител.

Който е новороден,

излязъл от кожата си

слузест –

владетел на тъмни ъгли,

екстазно имащ силата да обладава

да множи наслаждението си в писъци.

Във мрака на зениците му

ужасът разкъсва обвивки

и е мярка за радост –

единственият удовлетворяващ път

нагоре,

който вътрешностите му искат.

 

 
***

- За великите начала, които ни предстоят,

за недокоснатото тяло –

непомилвано, не обругано.

За цялата хубост на първото бебе,

което ще ни презре.

За видоизменените му ръце,

за разлива на сърцето му.

За скока на мечтите ни, заживял

в сладостните форми на миража

като в дом.

За нас – погубени, мъртви, бездушни.

И за драскотината на нашите нокти

разтворили рана за нов живот.

 

 
***

Крайните мечтатели не могат да бъдат щастливи. Тях винаги ги измъчва

неудовлетвореност, смъртност, нищожност. И само в безнадеждните си блянове

усещат прилива на смисъл.

Защото какво е болезненото протягане ако не пагубен стремеж за още…

където те има в недостъпните селения на Другото...

 

 
***

В извивките на проклетите му устни

изгрева е възторжен,

а денят се разбива в ехидност.

Скръбната маска е носена над океана,

оформена от бръчки,

от пропасти дълбани в древност.

Никаква различност в радост или мъка.

Земята ще го преболедува

и ще израстят туптящи кокичета след зима

под слой самовлюбена, бунтувала се пепел.

 

 
***

Най-нежният от тримата, с прозрачна грация дълбаеше спомените си

върху дърво.

Дълги, педантично изрязани редове, които стават все по-изящни

под ръцете му на творец и преносител на вяра.

Другите двама търпеливо изчакваха моментите му на отдих,

за да забият устни в уморените длани.

Миговете са печални и сладки, нашепващи с гласа на опиянението

(подобно на радост предизвикана от изтощение).

 

 

Беше близост между мъже –

съзаклятници във безкръвен бунт

затрупани от сумрачни ъгли.

Нямаше я само жената, изсвирила

своите необуздани тонове

върху височините на сградите.

Тя може да бъде майка...

да ражда и крепи

тяхната режеща недопустимост.

 

 
***

Сблъсък с тъмнината и нейната блестяща усмивка, която докосва не тялото,

а смъртта на яловото момче застинало във вик.

Защо мегаломанията и разума са заменени

със златото на маска. Ценна като предмет от древност.

Взрив на племенно достижение, между убиващи болести

и пророческа нищожност.

Все пак ярките лица гният по-трудно. Предизвикват злост и възхита

даваща им време.

За тях Бог не е толкова безразличен. Те крадат от Него.

 

 
***

... всяка сутрин от своя нов живот, здравото му тяло се събуждаше с ясното съзнание за

предстоящото му себеубийство.

Но не от отчаяние или от някаква житейска необходимост, а с разбирането,

че плътта му изпълнява нови функции. Тя е убежище, в което очаква

непреклонният повик на своят саможертвен импулс.

Не трябва да се мисли, че той презира тялото си или пък душата – не, във никъкъв

случай, напротив, но природата му, която е трайно променена

изисква определени крайни действия за своето съществуване в неудовлетвореност.

 

 
***

Моето минало трябва да обедини

най-издигнатите бащи, повтаряни от

изречения.

Да е разкъсан живот до отхапани късове

и за допир да е болезнено...

За да са мене –

призоваващи с презрение.

 

 
***

Изчистените до острие представи се изказват най-много в едно изречение.

Даже дума е достатъчна.

Пространство. Стремеж. Неудовлетвореност.

И oще…

Свободата да пренаписваш Божественото.

Да повличаш след думите – ценности, вяра,

вълна от човешко движение, мисъл, чувства.

Които сбъдват вероятности и най-скъпи правят майките –

армията на сътворението.

 

 
***

Злото се противопоставя на слабостта.

Омразата консервира плътта и от духът се зачева адов свят –

Мъката е наслаждение за бунтовна и отмъстителна неуязвимост –

Смелост, която откъсва смисъл като яде вече създаденото.

 

 
***

Последният който може да умре е мъж на средна възраст, с доволна физиономия,

осветявана от нощен огън.

Седи в очакване, в поза топлеща тялото му. Със зачервен корем

и гръб всмукан от студът и от воят на хищници.

Искрите на огъня напомнят за децата му, за присъствие, което пламти

и се отдалечава

изчерпало кислорода, който диша.

 

 
***

Ще замериша

котка ще яде носът и очите ми –

най-мекото – храна, която лесно се смила.

 

Моето животно ме обича

първо ще ме “съживи”.

Преди в глад да ме захапе

и да ме преглъща,

защото трябва жива

да я има.

 

 
***

Сянката на порока пълзи

и дава сили.

Сърцето, което ще промени света

се нуждае от слабост, грешност и вина.

Смуче смисъл от човешки окови

и се смее духът му

когато милва момичетата –

най-непреодолимото свое изкушение.

 

 
***

... има чувството че създава бъдеще, не просто бъдеще на един вид, а вселенско

бъдеще ... и по някъкъв начин спасява Бог от самият него, от сътворението или

самодостатъчността. Вдъхновява мегаломанията като начин на живот. Идеята, че

всичко започва от Теб и свършва с презрението на децата ти.

 

 
***

Лицето ми по човешки се променя,

коремът с тлъстините около

кръста е човешки

оредяващата коса

късогледите очи

повечето брада след всяко бръснене, също.

Момчето мишена вече е мъж

неусещащ вкуса на храната…

Яде илюзии

и лекува племето

като си дава смисъл.

 

 
***

Тя не съществува

виждаш деликатните сълзи на кожата й,

но не те са прегръдката, която мечтаеш.

Проклет си Тя да се въплащава в плът.

Да е твоя обич.

Но единствената твоя те убива

както и всички останали –

без любов –

по необходимост.

 

 
***

...саможертвеният Бог –

 

Бог създаващ, саможертвено отрекъл

самодостатъчността си,

стремящ се към различното, несътворено, неуловимо,

за да обнови себе си, за да се претвори,

да бъде Друг – излязъл от същността си.

 

 
***

... невидима опора поддържа баланса на движенията в определена посока.

Като устрем върху нишка,

като тънък срез по жива кожа –

и напрежението непрекъснато да стъпваш в рана.

Образа отвътре е загубил блясъка си от

постоянният допир до човешкото лице.

И съшитото по рождение,

и роденото –

не са вече същите.

Деформирали са се взаимно до уморено уродство,

до неравномерно разпределение на нищожност и величие

събрани във едно.

Маска съчетала язвена плът с небеса.

 

 
***

... мълчат, а духът им взима от дърветата, от лъчите във облак,

от сутрешната мъгла положена върху речни води,

от равнините и залезна назъбеност,

от върховете когато небето е сиво, а те са ледени,

от просещият живот завихрен заедно със найлоновите парцали по ъглите,

от пожълтялото тяло деформирано от цъфтежа на тумура,

от страха на двама влюбени, които пазят съня си в свирепа прегръдка...

 

Духът, който не може да се слее, не може да се отдели

А ги предизвиква, води, обрича

на безвремие, ужас и щастие

ужас и щастие.

Къса парчета

до оголената цялост, до остротата на вик

като бедствие създаващо видове.

 

 
***

... Ти си най-близкото подобие на човек с което съм споделил нищожността си.

Не ме възприемай високомерно колкото и да съм жалък, не погубвай красотата,

която може да ме оправдае... и спаси. Защото аз съм в зениците на моято облачна ...

и това си Ти.

 

 
***

Разбираемо изнесоха трупа.

Носеха хиляди момчета изминали времето си,

покрити с пръст –

Те – които са се движили с думи, с идеи –

магнит за кръвта на семейство –

разтворили пространство за любими,

поели баща си.

Във ведрост Са жертва на бог, който се протяга...

Неговите искрици надежда...

 

 
***

Аристократичната нервност, засилена от обстоятелствата, трансформира

крехкият пурпур на кръвта му до образ на оголен нерв, останал без прикритие.

Безпричинната ранимост наподобява психопатичен гърч дошъл от небесата.

Присъствието му е болезнено. Мускулите и разсъдъка постепенно се свиват до

ужас от допир, а ъглите на лудостта със своята отвратителност, го посещават

като бърлога на животно. Получава видение за величие в полунощни часове

преди сънят му да тръпне върху безпаметен мрак.

 

Жертва на Бог, който се протяга.

 

 
***

Първото име на жена ... и последното.

Двете величини на раждането, на правият път, на повторението, на сътворението,

на смъртта. Те, които слушат тялото си, гласът на древност събран като

вибриращо ехо във кухините им. Потока на кръвта – с грижата и призрачен шепот.

Доловили без думи света. Удавени в дълбоките води на майчина вечност.

Първото име на жена ... и последното.

 

 
***

Смъртта е жестоко занимание.

Всеки опит за край е болезнен. Опиващите природни субстанции или

скоростта на акта се противопоставят на агонията.

Бог не гледа безучастно, Той се надява сътворените форми да се издигнат над него,

носещи духът му...

 

 

Непрекъснато пиша автобиографии,

но никога не цялостни, довършени

обясняващи ме от ... до ...

Запленен от себе си, от превъплащенията, се отдавам на сладък затвор – закръглен

като формите на гълъб.

И не млъквам... Умират хора, причинявам болка, дишам упойващи пари...

Но Аз продължавам да служа на нашествието, на моите нежни до кокал,

отвъдни момчета.

 

 
***

Къде са татко облачните комини

белите ризи, прани със домашен сапун,

земята която кипи под стръковете

и лицата, които от хълмове

посрещат вятъра с ведрост.

В две ръце събрано е времето

и децата се смеят още при раждането.

Красиви не като войни,

а като парчета взривена поезия.

 

 

Името на първото и последно момиче

шепота задъхан като паметник

неизменност във времето

гранит от плът и гънки

деформирано пространство където да се

изгубиш.

 

 

Проливен дъжд,

навита на колело вода,

обсебеност

която изпразва очите,

но ги запазва отворени,

следящи подвижните пластове на стената.

 

Ехото на потопа прилича на утроба –

разпилява видове.

Небесният избира оцелелите

и хвърля живот

върху зрънцата промяна.

 

 
***

Крехкото равновесие, баланса, ранимостта от въздуха,

потока на подкожни течности,

сълзите, гневът, водовъртежа нощем.

Когато студени ръце те пипат –

страх – дали скъсаните нишки

на роднините не дърпат надолу, заровили

косите ти, ледът на клепачите.

И всеки грях се уплътнява –

докосваш греховете си, говориш със тях.

Те са момичета с разпилени вени и

разбити сърца – парцаливите пеперуди на сумрака.

 

 
***

Суетата ми я води Той.

Алчното саморазрушение.

Искрите от отломъци.

Привързаността към далечното,

от ласка до пренебрегната кръв.

 

Ще се губя в аромата ти

като в невъзвратим спомен.

Ще си останала във времето –

моята топла пръст,

пристана, скривалището, бърлогата,

нагрятото от слънце ложе,

косите-палитра...

Аз – във изгрева на очите ти

когато ръбът те привлича,

а над него летят самолети

и преливат океани от облаци –

и за да потънеш

трябва да се издигнеш –

до без въздух в небето.

 

 
***

Моят Небесен вилнее като въображение.

Поетите са обезсмислено сборище,

реалността се налага с факти.

Хубаво е когато нейната бледост

жива се връща

целуната от принцове в бяло

които като детективи – алчно – са вкопчени

в тайните на къс материя с име.

Разкрили мистерията да те има

и да искаш още ... някъде ...далече ...

Доказали необходимостта

от краткотрайна вечност.

 

 
***

Заличете кръвта след челата широки.

Убийте мускулите на призрака.

 

Косача реже хаос от вени... опиянен

във изгрева на душите. Които вдишва

паднали върху друга земя.

 

 
***

Системата ми страда от липса на мечтателен синхрон.

Съмишлениците ми са с мраморна бледост,

със зимна скреж върху кожата.

Люспи опият изтъкават знамената

Живея като пристрастен фанатик от стъкло и струни,

със разтворени до разкъсване челюсти.

 

 

Хроничните самоубийци със суетата си се запазват дълго живи в мизерията

на непрекъснатата недостатъчност.

 

 

Най-пламенните умират в агония.

Откъсват си месата тласкани от секундите.

Опитват се да се загърбят. Плачат над нищожността си и дарбата.

Но нищо не може да се направи, когато идола носи лицето ти

и неумолимо изисква да се пожертваш.

 

 

Краде светове, смъртта, която прилича на деца.

Промъква се зад тялото – сграбчва и сваля –

после бяга, взела погледа вторачен в ъгъла

още дишащ.

И рухва човешката планета,

най-лъскавото на очите.

Злато за грабител – разочарование за Бог.

 

 

“Почивка от мъката”

Спасен след това

Оцелява моята мила защото

щади своите други, които обича.

 

 

С почит трябва да възприемем разочарованието Му.

Но бунтовно несъгласните възраждат мъртвите.

Защото Той иска – Другият – но не адов – до го обзема.

И в достойно въплащение да бъде своето отхвърляне

 

 
***

След като умишлено, с доза компромис реших да спася живота,

затворих огромната си амбиция в поносимостта на средно статистическо тяло.

Хроничната ми разконцентрираност създаваше парчета смисъл – отломъци на хаоса,

но със сиянието на отвъден тунел.

Хоризонтът пробляскваше като нишка от точки, от възможни тела, светове,

рухване и издигане, звездна смърт, метаморфози, първата крачка на същество,

последната на други, ведрост за мен и за моите братя, селения от безвремие,

чужди посоки, безмълвие – което разкъсва като след пророческа поема

и пуска формите на ехото да отлетят.

 

 
***

Може да живее във въздуха на утринта

да е като водно конче под сянката

на хищна птица

да разранява мостовете със светлина

пречупена през него...

 

 

Не остана пуста педя земя върху която

да изградя света си,

където да усещам призоваващият вик

на празнотата,

сладкият унес от недокосната самота,

от небродили призраци…

Където миражите са единственото истинско

и в спасяваща треска се отърсвам от себе си

като от зараза.

И съм чист. И съм начало.

Живота на месата е в друго измерение.

 

 
***

Знанието за механизма на тялото

отнесен към общата система обединяваща индивидите

логично заимства жестокостта

без да достига сложната хармония, която ни прави живи.

 

Стремежа към промяна е стремеж към отрицание,

безкомпромисност, противоестествена по своята същност.

Прието като необходимост желание за нови форми.

 

 
***

Изгубената вяра

първият досег със смъртта

със неподвижният студ на плътта –

обичана и целувана.

Разрива, който откъсва част от душата

и плевела поникващ като влажна, задушаваща длан.

 

Ловците се смеят срещу гарваните.

Момичета бродят през пустият град.

През ясното небе виждаш лунно затъмнение.

 

 
***

Тя е срещу стена или житен пожар –

мирише на хляб,

на среднощна разходка.

Тя разтваря себе си

и до гръбнака си е прегръдка.

 

 

Изрича клетва, за да го запази,

сваля дрехите си – знае –

нещо по-диво ще го отнеме –

по-сладката смърт.

 

 
***

Империя от просветени.

От деспотите на крайността.

Където всяко човешко е смазано под

тежестта на стремежа.

А очите им са очи на фанатици,

фиксирани в далечното

като в желана земя.

И проклинат И потръпват от вятъра

С разширени ноздри стъпват

като неубоздани великани по

невидими селения.

Защото само Един е над тях.

А те са негова надежда.

 

 

Искам да създам маниакални революционери.

Човеци с плът като бомба.

Моите просветени деспоти.

Разширяват разлома на живота си

до пропаст достойна за смъртта

на озарени.

 

 

Ще дишам вряща стомана

от телата на ковачи.

Целият родено желязо

със племе-остриета зад гърба

с дъх на дим от току що получени хора...

усетил храма на Небесният –

тъмно място, свещенно място –

огромна капка, която ме блъска

и стена оглушително.

 

 
***

Те са решетки и пепел,

смачкани стихове

върху които вият чудовища –

гладни момичета инжектирани с бяс,

разкъсали дрехите, покривалото на кожите си.

 

 
***

Този беден мъж от когото не остана нищо,

който се хранеше със червеи и луковици на кокичета

А костите му блестяха като съкровище

подобно летяща птица, видяна в

залезно слънце

Този беден мъж изсъхнал между страниците,

следван от момиче,

от лед на безброй години – неусетил пламък.

 

Този мъж още пипа най-мекото на душите...

 

 
***

Ти имаш едно момиче – бледо като вятър

и друго – тъжно като сняг.

Пазете момичетата –

безмълвна Тя ги прегръща

и взима –

ласкав двойник.

 

 
***

Никаква литература, всичко е плът.

Безмълвно безкръвие, затворени клепачи, мрак –

лица, които избледняват, разтварят се.

Най-отдадените се преселват във творенията си –

живеят в сенки сгъстени до кръв, туптеж и кожа.

Там където са парчетата на душите им сияят като Абсолют.Рамката. Съвършенството.

Съдника. Тръпката в механизма.

Ако парчетата загинат - световете са обречени на вечност, самодостатъчност,

дебел съхраняващ лед.

 

 
***

Брадата на татко настръхва върху смъртта.

Елегантността на физиономията повяхва под жълтеникавият пласт агония.

Дори чувството за любов се губи в упойващата отрова на болестта.

Съзнанието се докосва до детството

и проговаря чужди езици,

преди цялото му същество да сграбчи изплъзващият се дъх

и да увисне върху безнадеждната опора на последното вдишване.

 

 
***

Концентрирах се върху своята нервност и засиях като

електрически тръпки над новородена планета.

Повърхностната сила отпусна мускулите ми.

Мълчаливият ми световъртеж събираше треската от околното пространство

и я отпращаше в обездвиженият ми поглед.

Никакъв жест не нарушаваше достолепието на моята умора. Нито полъх. Нито дим.

Нито звук. Нито светлина.

Върху фон от гъст сумрак се разиграва театъра на сривовете ми.

После огнени глътки. Много храна. И сън като след самоубийство.

 

 

Бога – Спасител се пропива.

Неговата действителност е упоено щастлива.

Не страда – край на страдалчеството.

Вълшебно убит – захвърлят дланите му като покривало

и сакат го отпращат.

Той върви по вълните, върху гравитацията, по слузта на очите.

Стъпките му са тържество на великолепна ведрост.

Най-крайната – заради изтичаща кръв –

до бледост и самодоволство освободено от дълг.

 

 

Затварям се в тишина подобна на остров.

Никакви гласове не предявяват претенции към изолацията ми.

Чист съм във окръгления миг на затвора си. Невинен.

Делото ми няма свидетели.

Само съдии.

 

 

Време ли е за дупката в слепоочието

от която съвършенната конструкция

изтича като пространство –

безплътна се изпарява към други земи –

вечните полета на мъжкото недоволство,

където в снежен полъх са диваци –

войни на разлома, след които блестят светове (във хаос)

побрани в драскотината на първият.

 

 

Незнайните земи са жадни за откриватели,

за разораване, за строеж,

за непознати момичета станали майки

на първите коренни нашественици.

Чакано чудо е новото същество –

дори натрапено – То сътворява време –

заради всеобхватният замисъл да има Друго.

 

 

Ще остане празнотата, която съм сътворил. След пречистеност и мрак,

до който се докосва блясък подобен на светулка. Управлявам го,

подчинен на разбъркано месо, на отвратителна смърт.

Като полъх дошъл от никъде и разрушил древните пътища на ветровете.

Разглезен мечтател прозрял своята истина. За озарение –

касапски разтворил всичките си вътрешности.

 

 

Като касапин.

Не ги мразя. Потъвам.

Не ги обичам.

Ще ме защитят жените.

Мъртъв.

Във смрадтта на сърцето си.

 

 
***

Когато видиш ужаса на агонията

само гордостта те запазва.

Величаеш тялото и силите отгоре.

Господ се грижи да оправдае сълзите ти.

Никакво чувство – само вдъхновение

във тъгата на сътворението.

 

 
***

Ще изградя най-прекрасната, съвършенна пожарна команда.

Ще спираме миризмата на изгорено жито.

Хляба който спасим ще храни удавниците

под сенките на големи риби.

 

И контрабандисти ще крадат душите на любимите ни,

а ние ще ги връщаме като съкровища

преди пленяващите мускули на тинята

да ги заличат.

 

 
***

Войните са вдлъбнатината на

изсъхналата ми кожа.

Няма вина детството ...

родил съм се от разрез на братски нож

и по рождение се храня със семената на макове.

 

В къдриците на кръвта са изворите

на моите демони

Червенее розата им ...

 

Разкъсват посоките

върху плоскостта на просветлението.

Пропастите свършват след края на дланите.

 

 
***

Във входовете потайни

момчетата са изненада

като отрова превърнала мускулите във хелий

във слънчевост

от която по необходимост изгаряш

Греховен пламък

даден от Небесният

за да светиш.

 

 

Началото – преди време и пространство,

преди Бог, прашинка и вечност

преди лъч или взрив

Началото

от безмълвие до безветрие

Убежище за сътворение пречупило костите

за да се изпълни със въображение

Началото

представата за него изисква край

и от отломъците се заражда свещенното

на друг вид.

 

 
***

Нервността пищи и забързва

... от алкохола и думите

... обърнатият гръб, кълбото мъркащо

електричество, формите на димът

и разпадащите се ръбове на мебелите

Градините са запалени

Дърветата горят, а птици пренасят пожарите

Птичи искри във вятър и песен

от агония и пламък

Огненият летеж заварва влюбените прегърнати

а телата им влажни от топла нощ...

тревите се превръщат в алени драскотини.

Мъже преграждат пътя на огъня с телата си

и мразят светулките.

 

 
***

Всичко е вина

и пространствата отвъд са само разкаяние.

Новите хора са ледени ручеи

Поглеждат се отгоре и пълнят долините със

себе си

Върху мрежата на кръвта

полепват безплътни огънчета

И планинските води потръпват...

 

 
***

Не изричай думите, защото земята

ще спре да се върти и съществата

ще застинат бездиханни

Под камъка на костите им

няма да израстват стръкове

а водите ще замрат в оловно огледало

без ласкавият допир на светкавици

На разруха ще са подложени дърветата, гарваните,

градовете, величествените паметници и кучетата пазачи –

ще ги посипва всепроникващото черно на космически прах

и прояждащите графитени червеи на безвремието

Ще са вечни косите на момичетата

но без полъх от буря разпиляла къдриците им

Няма да нахлуват речни мъгли

Няма очите да се мърдат в съня

Нито връхлитащи сенки

Нито демони превзели душите

Едно тихо място – чисто, затворено, елегантно, абсолютно –

Само

Без страх. Без мъка. В завършена божественост

 
... „и още” – ще повтаря безумен последният ... „и още” ...

 

 
***

Ако погледнете в ляво ще видите лицето си съставено от гълъби.

Не трябва да се тревожите. Това е свойствено за всеки създател.

Той пресътворява себе си в туптежна реалност, откъсната от

корените на мисълта и сърцето.

Краде посоки свободата на Образа – сбъдва се –

срастнал върху получена плът. Туморно превъплащение.

Чист хаос във облаците

 

... и къса живот. Продължава във подпочвени води.

Отделя се като зародиш притежаващ времето.

 

 
***

Белее призрак от вар върху очите ми.

Моите любими са изгарящ клепач.

Техните отпечатъци по влагата на лицето ми.

С разцепен поглед пропил крилата на забравата.

 

Ангели.

Мрак.

 

 
***

Когато очертая скока ще се спотая във себе си.

Или ще агонизирам или ще разбера водите, шаващите сенки,

върбите, влечугите и водните птици.

Ще ровя земята – целият във слънце и със сока на плодове

разлят по гърдите – ще се опивам.

Уплашен от рогата на биволи, прегръщащ небесните стволове,

разцепил комарено було и летен прах.

Ще се храня с хляб и риба под звездана нощ издигнала пеперудите.

Ще бъда усмихнат щом милата гостенка реши да дойде.

И само ласки ще разяждат брадвата

одраскала най-горното на облаците.

 

 
***

Моето съкровище е загубено,

очаква вековна забрава.

Гладът разравя тиня –

търсят злато, а намират

женска прегръдка.

 

 
***

... докато спреш да чувстваш

и очите изгубят посоките...

Да се връщаш –

при призраци, водовъртежи, мътни води

и вдишана утрин

При блатните птици и блясъка

на летните бури.

Загубил логиката на движенията

в хаос.

Звезди ... само звезди

и всичките падат

сбъдват желания

и оставят нощта непрогледна

... а реките във космически огън.

Светулките се отправят нагоре

за да разчертаят небето

и отново да го осветят.

 

 
***

Не човек, а тъга…

ласкави са хлебарките

пазят домът.

 

Момичето се откроява като допир –

цялата реалност, която изисква и дава –

полегнала върху движенията на тялото,

спряла трепета на мускулите...

 

 
***

... вярва във саможертвените герои, които се хвърлят във огъня, за да горят като факли.

На претенциите, че това е безмислен акт, умопомрачение не носещо полза никому –

отговаря:

- сливането с идея, за която си приел, че си заслужава да умреш,

безрезервната отдаденост на себеизграденият образ, който те издига,

живот в неудовлетворение, стремеж и обреченост, и най-вече разбирането,

че оцеляването е само моментно средство в непрестанните опити за цялостна промяна –

ще принудят Човека да създава, да създава до припадък, до изтощение –

сменил кръвта си, олекотил костите си, превърнал се в начало (на нов вид) ...

до безкрай.

 

 
***

Докосването се сбъдва със момичета, които прочитат летежа ти.

Гладът ти за близост придобива форми и нежност.

И дори когато змеят откъсва глави,

нея пак я има.

 

 
***

Извисяват се каменни лъчи като пиедестали за тела ненамерили покой и

рухнали от небето в слънчев дъжд, с вик от ужас и разочарование.

Не са зли очите ми. Под моето знаме се събира армията на хаоса и на

несбъднатите светове – никакви живи, само безплътни.

Марша предизвиква унес, вцепенение за околните,

замръзнали реки и клони без ветрове.

Пух е черното на графита. Знание. Капан за пастелният блясък

на истинското ми присъствие.

 

 

Когато погубя времето аз и думите ще сме еднакво реални,

достатъчно действителни, че да се забравя

и да живея като едно от децата си.

 

 
***

Индивидуалните богове се възкачват като ново езичество.

Богът на отделният стрък, на мъжът или жената, на подивяло в гората куче.

Дали това множество е обезсилено от липса на обща вяра.

Коя отделна душа, отделен къс материя може да превъзмогне слабостта си.

Кой бди над желанията...

“Моят Бог” – звучи гордо, лично и самотно.

Какво е лицето не на съдника, а на пазителя?

 

 
***

Мисловните конструкции съдържащи в себе си емоционална сила, страст,

летежен стремеж, дори духовна алчност – остават извън времето.

Не непременно приложени, понякога покрити от забрава, но

така цялостни в територията на своето нашествие, че макар

безплътни и далечни за света на хората – да са свят, който вече се е осъществил

и откъснал.

 

 
***

Отговорността на един мъж надарен с дарбата да създава представи,

да има бунтовен дух, да пресътворява свещенното, посоките, времето,

вятъра в косите на мечтател – Е огромна.

Той носи смъртта и другият живот – скалите за птиците самоубийци. Жертвите,

победителите, стона на жена, която ражда.

Него го има дори когато го отрича природата, трепета на

погледа и грозното отражение.

Иска да взима, да бъде... води себе си към

най-широкият и недостъпен затвор – глух за нищожността –

затвора на стремежа.

 

 

Не доставя радост уханието на съдбата.

 

 
***

– Какво виждаш приятелю? Рошаво от глави ли е множеството след теб

или си самотен пред откровението на бездна, пред лепкавата кал оставена от потта.

Ще бъда искрен – мръсна е кръвта ти, нямаш нужната чистота за да разцепваш

ледени блокове, суетен си като жена пред огледало – твоето огледало –

мрачна приказка с трагична класика на края.

Как мирише прахта под масите, достатъчно убити ли са вътрешностите?

Не си едър като великан, но не си и удобно дребен. Навеждаш се преди да влезеш,

след което се губиш в мащаба на пространството.

Майка ти каза сбогом, баща ти се прости, бъдещето има ангелска усмивка –

място където ти не може да бъдеш. – Какво чакаш? Поведи въображаемите

орди. Разлом все ще се намери... за да рухнеш.

С достойнство премести тялото си към Края.

С целувка ги освободи.

 

 
***

Думите са написани, за да разчистят жизнено място.

Те са необходимост, чрез която Аз продължавам да бъда ...или –

дават ми време.

Въпросите са изказани, формулирани, изяснени – има ги.

Стар съм вече ... трябва да отговарям. Кое е Другото? Какво е Началото? –

преди Бог, преди алчна да е материята.

Най-крайната мисъл. Най-силното въображение. Най-ненаситният дух.

Представата. Вселената. Смъртта. Мъката.

Пазя най-милите. Пазя себе си.

Умножавам до безкрай важността на телата...

 

 

Досега на прозренията ме карат да чувствам по-скоро безнадеждност,

отколкото задоволство. Заклещен в симетрията на противоположностите,

затворен в рамката на предварително ограниченият, унаследен избор –

мечтая за Другото като за освободителен скок към

уплътнен мираж от сбъднато, противоестествено пространство.

 

 

Формулирането на съзидателната сила като първичен потенциал на всичко, което Е, пак

довежда до противопоставяне на подходи. Човешката мисъл се владее от симетрията на

противоположностите. Опита да се преодолее ограничеността води до междинност,

която накланя правата в една или друга посока, но никога не преодолява същественото

равновесие, което може да изкара човешкото извън.

Без изнасилваща патология допираща до стената на крайността. А като

форма преминала себе си. До чистото Друго. Потвърдило нуждата, която създава.

(Първата мисъл).

 

 

Най-тъжното е когато душата мълчи.

Моето претворяване на същност.

 

 

И никой свят не може да е толкова истински колкото този, който бленуваш.

Разделям хората на пространства и ги обединявам като

стиснати стръкове в длан.

Всички сме жито – даваме си взаимно живот.

 

 
***

Той пресъздава играта по такъв невероятен начин, че тя се превръща в блян.

В шедьовър, в който всяко движение предизвиква емоция, наслада, страх,

изтръпване, възторг до кулминации взривяваща неговото и на другите въображение.

Той е доказателство как действителният миг може да бъде наситен със вълшебство

само ако бъде разбуден пулса на идеала. На безвремието затворило

потока от секунди във перфектно завършена крайност –

юмруци блъскащи стените на живота.

 

 
***

Дните определени за празници са по-тихи от другите.

Обляти с милостта на издигнало се слънце,

с изпаренията на сготвена храна и изпит алкохол.

Децата са превъзбудени, очакват някой да им каже –

дойде часът – радвайте се...

И те се радват на тази специална минута,

събрала във себе си всичките минути очаквана радост.

Календара вече има своя смисъл –

отброява първият ден преди следващият празник.

Бъдещето предстои...

Живота отново разтваря вратите си в дати.

 

 
***

Когато величието и лудостта объркат посоките

и в разлома зашава ужаса на жертвите

и грехът на касапите с костите на техните вдъхновители

Най-чистото ще проблесне и извика:

- Тя живее по волята на душата си. Скъпа ми е защото е невинна,

пази пътя на охлювите през мокрите от дъжд шосета.

Но не се страхува да мрази Бог.

Тя във идеала ми е безумно смела и може да обича до смърт.

Умира като птица докато се блъска във стени. Наказана от Него за

безкрайната си гордост и летежност. Оставена да лекува раните на спасители,

спасени от нея. Които се взират в света и виждат надежда само ако я освободят.

Да отиде в покоя. Да спре пеперуденото й сърце дало вселена от туптежи.

А за нея ... топлината вечна на ласкави ръце.

 

 
***

Свещенното се подава под женско тяло и мъжка обреченост.

Залезът е хубав когато красотата му идва с планински студ и речни води.

Ухае на билки, на сенки, които помръдват –

стари и подмолни в плитчините. Тях ги има предизвикващи призраци.

Най-приказното на моят род.

 

 
***

Във надежди се сблъскват кошмарите.

Злото очаква своето сбъдване.

А дали света на един може да застине.

И само Той да е единствен.

 

 
***

Пресъздаването на света е маниакален опит да се избяга от болката.

Водени от мегаломанска амбиция и родилно проклятие, демонични във

своята невинност – творците на свят – изпълват вдишаният въздух със надежда.

Те отричат, сглабят, късат знамена и мантии, поставят корони, маски, колосални образи

И казват: АЗ.

Тези вампири знаят колко жалки могат да бъдат душите им пред ехото на древността...

във сумрака на джунглата, докато хищни зверове изтръгват стенания. И агонията

остава тръпнеща върху кръвта на всяко следващо дете:

- Братя – гордостта ви е нищожна, защото сте застрашени от сенките ...от призрака,

който се крие не намерил покой. Аз ще избягам, ще напусна сборището

и глада на континента.

Ще сваля нервите си и ще се скитам по хълмове и долини, просмукан

от разтрели, от взора на изчезнали видове...

 

 
***

Не може да го спре наказанието – той е утринна машина, тласкан от

бръчките на дланите си. Вдъхновен поет и проповедник удавен

във медузна феерия – или не – при дънните речни риби,

при тинята и водата, която се оттича със матовият блясък на погубени люспи.

От неговият гръбнак проблясва течението като изкушение за падащи звезди...

 

 
***

..........................................................................

Ето във какво се превръща – в думи осмислили деня.

Къде е безспорната логика. Издигането.

Тъгата на гиганта.

 

 
***

Съших пиедестала с вяра.

Мълчаливият съчинител пред стихията на варварина –

безплътност пред стемеж.

Изящните миражи във четирите посоки –

сбъднати – и стъпкани; Но не от невежество, а от поглед над тях...

Ненаситен е ... иска Още ... Не намерил Край.

Винаги ме отрича...

 

 
***

Върху разюздаността на въображението, на мисълта – страданието е белег –

връща при тялото, до предпоставката да съществуваш като

строител на въздушна плътност.

Бандата се събира, размахва дивашкият си вик,

слиза като умножени планински потоци,

рони се върху земята...

Видът им е на истерици, на болезнени съчинители. Носят се

като пратеници към небето. Приличат на разкъсвани от демони – ангели.

Удрят по масите както се удря по плът – своя или чужда.

И гневни изтляват в искрите си, оставили вероятно бъдеще

след нищожността на своите трупове.

 

 
***

... водата която се оттича с неговия гръбнак

проблясващ като изкушение за падащи звезди.

 

 
***

Най-малките частици на очите му не приличат на зрение или разум,

а на хартия – късчета от дърво върху които проговаряш през времето.

Езика на виждането му е шифър – отекващ през пещери, изправящ маймуните –

прозрачните им кости във бъдеще... Разрязващ тясната кожа на звездите.

Заровеният туптеж може би е началото, до което – разранен –

хартийният се е сблъскал.

 

 

- Ето – аленото отново се въздига.

Господ се връща,

крещя – Татко – като чудовище сглобено от най-скъп метал.

Спокойствието на цъфналите дървета отмина

Аз съм призован от очертанията на скулите му.

- Бъди твърд пред проклятието. Раздавай справедливост

докато не Го загубиш от поглед.

Раят не прилича на огън, още по-малко на отвъдни зелени полета.

Предопределен е за скитник, на който махат за сбогом. За синът

чезнещ в невъзвратима далечност...

Изпратен с усмивка, освободен със надежда...

 

 
***

Натоварих се с тежката задача на откривател... Но не през морета или през

недокоснатите бездни на съзвездия А като център съшил парчетата на огледало

помилвано и обругавано от безброй сенки... Или не... Аз съм шепата събрала

падащите цветчета, след ловците избили всички птици ...и утринта е тиха,

хладна...потръпваща в локвите.

Видове, раси, живи бойни машини – глас, който стопява всякаква връзка с

гъмжилото И те отправя при тунели недостъпни за къртиците.

Не искам красотата на пианистката разтворила пръсти и миришеща на сладост.

Не искам мелодията. Затворените й очи.

По неизвестни причини се провъзгласих и изпълних с амбиции. Сякаш със

специално предназначение обхождам земята и събирам най-отчетливите нюанси –

тънките им, извити черти, искрата, ужаса, раждането... Рамката, която мразя –

но разпъната до край –

до ударите, които си нанася ... до голямата скръб.

 

 
***

Небето синьо на пустиня

с лешояди

раздава юмруци

и хищници, които ядат...

Над първите диваци грее звезда

три ритъма

символ разделен от пламък

плувци когато пещерите са били

морски бездни

и драскат подводни животни

техните антилопи

взривени от математика и съзерцание

изкарало костите им на сухо.

 

 
***

Изиграна трагедия пред множество очи.

Като сюжет от спектакъл.

Истерията. Водачите. Жадните за слава знаменосци.

Огнените мистерии върху жените.

Любовта живяна във безвремие.

И онзи варварин, който плаши с леденият си дъх.

Клади.

Тя развява тялото си и се люби с непознати.

Котка отнема душата й насила.

 

 
***

Ето как най-красивото от красивите е ласка върху пепелта.

Представлението прикрива уханието на смърт.

Блатната гнилост си има сцена, ефирност, изящество –

изкуство от което пият кръв.

Два черни коня съпътстват израстването и свещенната бледост.

По стръковете ходи този, който може да носи съдбата. Да бъде жесток.

Да няма любими или да ги обича всичките.

Ще умират. Ще раждат. А той ще е като статуя. Неподвижен във взора си.

Изплакал душата си. Каменно далечен. Присъствие, което

се тълкува различно. Присъствие като сянка, върху която

може да се построят храмове.

 

 
***

- - - - - - - - - - - - - - -

В този език се припокриват думи с различно значение като:

гълъб – закръгленост – рамо – синева – разрез – очни пожари.

Или:

буря – туптеж – вени и знаме – потоци – разтрел

Това не е просто асоцииране, а тип образност – емоционална и мисловна –

нюанс от мелодията на индивидуалността.
- - - - - - - - - - - - - - - -

 

 
***

Малки надежди

върху челото на широкоплещест

ягуари

между небето и земята

голота проблясва от бронза

останки – кости – отрова

от чашата като победител

разкрил пластовете на времето

и на падащите звезди желанията.

 

 
***

Не мога да се откажа от профила

на просветени деспоти,

от крещящите цветове на кръвта им.

Когато очертават световете си

го правят с подострени кости

и разпиляни вени.

Носят тежестта на вината

докато създават ново племе.

А след като се възнесат –

нито човешкият рай ще ги побере

нито ада на дявола.

 

 
***

... жълто-зелената красота на празния двор, самотните пейки, малките цветя,

запалената цигара.

Падащите като майски сняг пухчета, перуниките, шумният полет на гълъб...

Да не завиждам на отминаващите самолети. Горе вее вятър и заличава следите им.

Ако се вслушам мога да чуя шума на дневните комети. Ще минат точно под слънцето

и ще го набраздят.

Ще вплетат едноминутен белег във лъчите и на крилете в сянката.

 

 
***

...мястото е в плен на аромати, на хипнотичната сила на блуждаещите отломъци.

Прави недействителен погледа, вторачва го в детайлите,

предизвиква спокойната елегантност на всяка душа. Приспива,

като обещава себе си – вместо сън. Олекотява те –

уловим за най-ласкав полъх. Очертава профила ти и те вгражда като

минало присъствие в колоната на въздуха.

 

 
***

Само един образ населява запазеното от мене пространство.

Само той е достоен.

И шарките му. И сенките им. И танца.

Той се впива в сътвореното като чакан дух

и всичко оживява.

А когато го събирам – израства като колос

с глава над най-високото.

 

 
***

Дойдоха момичетата на пръстта

Вече не го е страх.

Главите им не са облаци, а пепел

- Толкова си прекрасна

че не мога да те върна в домът на ризата си

и на устните.

 

 
***

Времето млъква когато всичко, което съм не говори.

Структурата му застива в неподвижна леденост.

Мълчание на мигове. Бездна.

В този затвор се лутам в празнота.

До първата проронена дума.

 

 
***

...белег оставен върху плода

от устни или пръсти.

 

 
***

В пространството ще остане образ вплетен,

без име на създател.

Взимат го назаем

и го деформират в притежанието си.

А той като безцелна машина се движи и застива,

освобождава се от себе си на вълни и време –

слоеве откъснати от него,

пълнещи световете със многообразие.

 

 
***

Беше миг, който годината вкаменява...

 

От смъртта на момчето не израства

с десет сантиметра повече

черешата в двора на старците

И гълъбите продължават да възнасят

окръглената си влюбеност към небето.

 

– Проклета, проклета... – крещи висок мъж,

а тялото му вони на необуздано животно от севера.

 

Ехо... или непрестанен вой на нощна река...

или шума на улица захвърлена върху тревите.

 

 

Мъхестите бузи са погубени,

чертите се сменят от твърдост и пропаст.

 

 

Когато се роди титан, той е неизбежен.

Говори защото трябва да разтовари сърцето си.

Има го като затъмнение. Къс миг след който денят се връща.

Светът му е застинал, притиснат от безвремие.

 

 
***

Грижовните имат ласкави длани.

Стремежните са вик.

Времето се разтваря.

Толкова свят, че е приказка от страдание.

Но Аз... ще запазя дланите и викът,

нека галят и крещят към небето.

 

 
***

Призрак на елен след скок върху бездна.

 

Превръща бездната в смърт, в палеж на мълнии

от душа и тяло.

 

Моята роля е да ги пазя и издигам.

 

 
***

Световете се разделят не във време и пространство, а от стоварената гледка зад очите ми.

Самоунищожението, творящите, летежа като смърт и земни израстнали лъчи, рухнали в

нашествие планински потоци, зверският дух на мъжът следващ водата, съзерцанието в

далечност от самотна пейка и градът затворен в обречена хармония... земите, които се

проектират една до друга и селенията като стъпала извисени към пророческа

драскотина... нарушена завършеност, предизвикана дързост – Съвършенният мълчи

доволен – в пропуканата цялост вижда себе си отвъд, дал е тласъкът от самото раждане

на огромната нищожност и сега бере плодовете на вродения стремеж, на бунта, който е

вдъхновил когато е създавал. Има го без да знае името си, без да може да се опише или

различи. Има го като някой, като Друг.

 

 

– Раждането на хора от хора

На свят от човек

и на светове от човеци.

В стълба без цел,

която хаотично се издига от строежните импулси

на стремежа,

от вроденото туптене на създател

решил незнайното да въплати.

 

 
***

... нежността ми те докосва в плен на вечер,

когато образа е уморен.

 

 

Примирявам стремежа със брадва,

разтрела – със самота, бялата риза и гордостта,

нищожното с изящните вътрешности на вдъхновението

от които в метаморфозата на една секунда

аз съм достоен син...

И в незабележимата бездна на рухването

костите ми пробляскват като капки кръв

от тризвездна рана.

 

 

...никой свят не е толкова истински,

колкото този, който бълнуваш...

Щом вземеш издяланото си лице от

жилите на детството, от рождението,

от чувството, че ребрата са решетки.

Не блян, а дързостта на озарение –

да виждаш бъдеще, заченато време,

кожи, корени, ябълкови простори, очи със ципи, вода –

ястребите са майчини вени, елените не падат след скок...

Може да вярваш, може да изричаш тласъка,

но докъде се протяга душата???

Образа, който виждам е само начало.

Има Още...още много...

 

 
***

Първото дете, във светлите коптори на науката

ще е с един предтеч, хиляди пъти повторен.

То ще е прозрачно – розово ухание на вечност.

Безмълвно изказващо себе си в далечина,

която е единствена и не се свързва... без нишки и лъчи.

Ще е безсъзнателна разруха.

Няма да има разлика между Него, истина, блян, мечти и присъствам.

Ще е създателя който Е, дори да го отхвърлят

Ще е природата, която обичат и мразят.

Ще е съществото в клетка; обругано ако сълзите му

са градушка, метеори, вятър, смърт.

 

Ще е властта на първият ден

щом е началото на дните.

 

 
***

Вроденото туптене с неговото ехо.

В ъглите се спотаява удъра, издишаната душа,

погледа проследяващ с почуда опустяването на тялото.

Скованата гримаса е различно напусната.

Ехото. Ръката, която поставяш върху лицето си.

Студа вътре, студа вън.

 

 
***

Насити се сърцето му на космос.

На вени разрязани, които се усмихват,

на пърхащи движения и пропукани нерви.

Медузената ефирност е извънземен кораб –

няколко написани числа, малко думи –

и не се радва на клюна на гарвана –

а те ядат череши под снимките –

чист гранит оставен за дълго да помни праната риза,

с която го завариха, докато капките бяха и сок

и паднали листенца и мравуняци –

скриват се в яма, спотаяват се в пръст,

тъпчат локвичките восък след отделеният пламък.

 

 
***

Един миг разчупва живота,

разрязва ежедневието на различни пътеки.

Миг, след който не се връщаш и всяко

измислено оправдание е лъжа.

Ако има пътеводна звезда

тя ще тегли към този миг.

Миг обърнат към неизвестното. Приласкал душата.

Oставил я да диша последствията.

 

 
***

Изчистена същност до най-ярки тонове,

до сенките издълбали формата на лицето.

Повърхността на дъхът ти в ароматна капка

прогарящ дестилат – отваря с тежестта си място

за своето съществуване –

невидим източник на полъх, сякаш ехо

от произнесено отдавна тайнствено име.

 

 
***

... разрешете на мъжете

когато се уморят

да умират

 

 

Ритуално, сякаш традиция...

Чистите дрехи, лицето ухаещо на вода, косата прибрана от длани,

изправеният гръбнак, твърдостта на усмивката пред отражението.

Съвършенният жест.

 

 
***

Какво си позволяваш да поискаш???

 

Без памет, с вплетено като тухли време. Това дете създава, защото

няма минало, настояще и бъдеще. То може би повтаря началото –

банално като предишните. Но неговото е свят без компромис. Само Аз.

Преоткрива целувките в близостта на повече от Един. Умножава се

със слънца, планети и дарена нежност. Вижда се във всичко.

И не е достатъчен за себе си.

 

 
***

Вихъра разбърква числата. Стиска ги и ги хвърля.

Те падат отделени едно от друго, от вложената последоватвлност,

от причинно–следствена хармония на нашия разум.

След 1 не следва 2, след 18 – 19, след 22 - 23.

Числата застиват в картинна случайност като новоизградено предверие.

 

 
***

... не миг, а застиналост –

пукнатина в теченията, водовъртежите,

непрестанността на лъча.

Промеждутък, ухание след загуба,

призрачна, затворена цялост, която изкривява времето –

не го въвлича във себе си, а го пренебрегва.

 

 
***

Краят ми трябва да е сърдечно застиване

или изстрел във символ.

Мигновенна мозъчна смърт

дело на дланите ми.

Мускулен спазъм образувал

една единствена уникална снежинка.

 

 
***

Началото изглежда като неистово желание

преодоляло пречките.

Представям си времето до гълъба и интелекта. И пожарите, които възпламеняват

студа...

Но преди... преди в кратера на луната да има ехо от светлина... преди.

До Миг който от застиналост се размърдва, взривява, блъска, настръхва...

Преди...

 

 
***

Удрял е гърбът й,

за да усеща грапавината на гърдите й.

Палил е тялото й,

за да притиска спомена си.

 

 
***

Да превърнеш науката от ровещо занимание,

в отражение на гения.

Делото – в героизъм –

размах на велики, които в самомнението си разкриват тайни

и се възправят срещу унищожителни предизвикателства.

Хора, които изгарят в идеи и мисли... и ги убива загадката,

от която не могат да дишат.

 

 
***

Зеленината на дърветата предизвиква посоките.

И студеният север на лодките, и рибарите удавени във водовъртежи.

Баща ми прозира под пътищата на нощните лампи

когато реката се отдалечава срещу течението на птиците.

 

 
***

Водните кончета на Алфонс II – великият преследвач –

докосват огненото на реките

и заразени с пожара – разнасят епидемия върху житните поля,

обричайки населението на глад.

А хората са безсилни пред волята на деспота, който

раздава милувки вместо хляб

и изисква да го обичат

Защото Той ги пази – отнемайки злото им

и побирайки го цялото във себе си.

 

 
***

Разумът ми ще се изчисти,

сърцето и тялото също.

Ще изградя колоните, опорните точки на светът си... накъсан като пулс,

като изказани фрагменти от прозрение.

Ще се смаля до бебе, до две свързани клетки преди

кодът на умножаването да се задейства.

Чистата памет диша магията на новото, дори болезнено да е то...

 

Изричам дъхът си като прагове за скока.

 

 
***

Ще дойде време когато двете души ще се слеят. И влюбени ще бъдат вечно.

Смесени в кръв. Не мъж и жена, а събрани половини –

имащи времето, в отрицанието на промяната – отново раждащи се –

промяната – единственото продължение.

 

 
***

В крайна сметка трябва да призная, че разчитам на неколцина, на които моят свят не е

чужд. Мъже и жени, които свързвайки се в общото пространство на споделеното ще

изградят здравата конструкция на съществуване, достатъчно широко, че да побере

всички хора – място като предверие за неубозданите стремежи, където оцеляването е

средство да се отречеш от себе си – в непрестанен опит да се издигаш, в непрестанно

неудовлетворение.

 

 

Да затвориш света във живота на хората е недопустимо.

Света е фантазия, която крещи да бъде действителност.

Когато мечтите се превърнат в образи, думи и музика, в разгадана тайна –

се оформя трепкаща, почти невидима реалност.

Когато тружениците на блянове се преселят в творенията си –

се ражда първото дете. Момиче.

... и родът е безпаметен,

а древността го дебне като проклятие и тласък.

Праговете на скока не свършват,

винаги има още

... за покоя само подозирам.

 

 

Ако взривим сянката и на нейно място поставим светли петна,

отърсили от бунта кръвта

и чудовището – което свободата развързва – оставим

в отломъците на сенките.

И от разтворения процеп изтеглиме плът за в дъжда видими призраци,

които се лутат след бавната смърт на душите си И им дадем свят

паралелен на човешката машина.

Ще се сбъдне сградата на библиотеката, и титаните загледани в празното.

Зад стената пленницата ще е птица...

 

 
***

Шевицата около врата.

 

Ще бъдеш невинен, не те съдят...

моят произвол с романтични

бълбукащи води.

Ако си истински Сам ще забравиш

близостта – своята или чужда,

няма да вярваш че си човек

за който предстои смърт.

Ще поискаш и то ще се сбъдне.

А разочарованието ще е голямо

когато обстоятелствата се намесят

или провидението те изостави.

Истински Сам. Неподвластен.

Нито воля. Нито хищник във вътрешностите.

А Господ иска да бъде Друг

и парчетата му са затворено своеволие.

С имена са.

С навлечена мъка.

Самодостатъчни. Вярващи, че ще има още...

 

 
***

Бъдещите дни не са розовото на детството.

Нито тополеният вятър на настоящето, носен от реката.

Земните лъчи ще се издигат като паметни плочи поникнали от пръстта.

Напомнящи с камък за смъртта, за падането като скок и за тези,

които облачни се отправят към ласкавите котешки лапи,

в прегръдките на жени измили кървите, всмукани от сълзите.

Вдовиците плачат и са с вкус на слънце.

 

 
***

Ако се отърва от бъдещето ще съм съвършен.

Окончателно на мястото си.

Твърд като скала пред взривяване.

А сега плувам покрай ръждиви от залезно слънце дървета.

Прокарвам пръсти по красотата на момичетата.

Вятърът е есенен и не ми достига да го вдишвам –

отварям устни...

пламенеят местата за целувки...

обсажда селото плачът на чакали...

 

 
***

...защото действието е компромис.

Поемаш вина, своеволие... или Господ ще съди.

 

 
***

Смъртта се принуди да се върне

не като бедствие дошло на земята,

а със момчетата захвърлящи телата си.

 

 

Мечтите аленеят върху черно

белите вратовръзки

Другият свят е лудост,

за която скрито мислим.

 

 
***

Ще мина по реката

по зимният й лед

Ще ме чакат чакалите на равнината

и моята безсмъртна любима.

 

Кой държи потното ми чело

докато се издигам,

кой гали мократа ми коса докато

се устремявам към шевовете на панелите, към ъглите.

 

Написал съм вече поемата

изцерил съм болните

забил съм знамето

 

Сътворената подредба е лекарството.

Всяко лекарство е отрова.

И ето

от цветя хищни разкъсан...

 

Написал съм вече поемата.

Забил съм знамето.

Ледена реката бълбука.

И е крехък леда.

 

Ще бъда докрай верен на образа си.

 

Беше ли хубаво...

 

 
***

Беше зимна вечер. Влажна алеена вечер. Тя го покри с палтото си,

за да го стопли. Побеляха устните й, а очите й замръзнаха.

Огледалото на лунните облаци потръпна във дъхът й.

Уплашиха се от зарята придружила празника.

Кучето лаеше към цветовете. А мушкатата чакаха пролетта

прибрани в стаята й.

 

Бащите крещят, а тя го целува.

Мъглата пълзи, а тя го целува.

 

 
***

Как цветето изтръгнато от косите й го носят вълни

и подводните течения са тъмни, и влачат удавници.

Но само един лъч е нужен,

за да видиш танца на медуза отправена към бреговете

и отново да си в ласки.

 

 
***

Ще се надушим като зверове

като светци

като поети издигащи дооблачни комини,

като нарисувани птици от детска рисунка.

Ще бъдем заедно –

момчета и момичета,

на които светът не им достига.

Ще сме заедно... и сами –

рана в тялото,

през която душата изтича.

 

 
***

Новият живот започва с хомосексуалисти, вегетарианци и клониране.

С най-малките участващи във пулса частици, които ни изграждат.

Наместваме тухлите на живота си с микроскопични машини.

Знанието моделира телата ни, докато сърцата ни ухаят на агония.

 

 

Душата, името, детските спомени,

оформено от мек материал вървящ по улиците.

 

 
***

Обичам те, защото не ми позволи усмивка

и да се направя с човешки ръце...

ти си моята вина и злобата пълзяща като устрем.

 

И няма връщане за който е убил.

 

 
***

Лодките бързат да се приберат върху последните лъчи.

 

Слънцето е малко, а лястовиците са втория ореол

след мушиците отдясно на небръснатата буза.

 

Приближаването на облаците обви кораба с островен пясък,

а близостта на реката го притегля.

Бурята вилнее вдигайки водни пръски и мидени кристали.

Мисълта е изчистена, окастрена от върби и мъгливи мрежи.

 

Бразда върху новопоявил се остров...

 

Мрак – между двата бряга с различни езици.

През зимата вълците са общи...

 

 
***

Създават своите шедьоври. Мигове, които отминават.

И на пусто е.

Празна земя в главата и сърцето –

роденият с първият ден – във времето си

я затрупва със себе си.

 

 
***

Вълшебното съсредоточаване във дългата творба на живота –

за празната зала и изпълнение срещу тор.

Какво като каза цялата истина.

Все нещо го отвежда върху клада от наследници.

 

 
***

Чистота. Чистота.

Започва.

 

А тя гризе сънищата си

и мечтае за сочен плод и река километрична,

с вирове за удавница...

водите са невидими, застинали,

неогрети от съседски лампи,

нощни, хищни и магически...

раздвижени само от дъха на риби

и от прищявка, която затрупва земните.

 

 
***

Събирам прашинки злато

със примката на косите й.

 

Ще съм богат когато изградя

моята кула без основи – но истинска –

като ведрост, след преодоляно страдание.

 

Обграден от предизвикателството на смъртта –

огромна мишена, която прощва на точните стрелци

и приема делото им като избавление.

 

 
***

Разделям света на смърт по покривите И влюбени атентатори

във детските плитки на момичетата.

Ръцете ми спят отпуснати –

вървят вените и сухожилията като реки.

 

 
***

Едното ми око блести повече от другото.

Остарявам.

В страданието се омерзява душата. Заличена.

Тъгува за миговете АЗ,

които няма да се върнат.

Но те са свободни и сами.

Кръжат между небето и земята.

Ядат пшеница от длани като безпомощни врабци,

познали щастието да няма бездна.

 

 
***

Няма истинско зло само поквара...

Носещият вината е красив

като светец. Сам Е. Самотен.

Неговото добро крещи.

и прокужда душата и месата.

 

 
***

Дадоха ни свободата да сме скотове.

Обезличиха думите за да няма разлика дали мълчим или говорим.

Превръщат ни в предмети, в средна статистика, в уста,

която лапа без да е гладна.

Но най-вече покриха стремящите се души с тинестата вода на яловото печлбарство, за

да не се измъкнем и създадем света, който заслужаваме.

 

Оковите са по-тежки,

когато са невидими.

 

А смъртта в мизерия,

восъчното изтляване, мръсният ъгъл на

принудителната изолация – Не са знаме –

а ежедневие.

 

 

Пълнете романтиката на бунта не с омраза, нито дори с власт –

А с трамплини, от които се издигаш

даже да падаш след това.

 

 
***

Някой ще поеме вината.

Безумец с тъжни очи.

Ще бъде смел,

ще е миг необратим –

като пулс, който затихва за цялото

Душите са прах,

подобно на телата.

 

Такова отчаяние радва Самодостатъчният.

 

Неподозирано, от някъде...

 

 
***

Вървя ден и нощ през сухите камъни,

а небето със своите стихии

беше над него.

След време сълзите му нямаха сол –

бистра вода, пречистена като първите капки

на речен извор.

Върна се и беше друг.

Птицата намери полета си в него...

 

 
***

Разделени – но не на тяло, пол, раса или нация

А на души.

Без избрани,

потъпкали промяната във самодоволство.

 

 

Дошло е времето в което духът ще има своето място.

Не избира. А е там.И примките на стремежа го водят.

 

 

Жена ме изстрадва.

Волята й е обич.

Ще умре преди мен.

 

 

Обединете се в мястото.

Пожелайте го.

Обичайте майка си. Любимата.

Мястото ви чака.

 

Не хиляди, а двама.

 

 

Искам цялата светлина.

Жената, която ме приема в тялото си.

Брата близнак надскочил предела.

Отражението на лицето ми драскащо лозунги

върху стените на блоковете,

по повърхността на шосетата, върху небето със

тежък дим от реактивни двигатели.

 

 

Дайте на момчетата капка слабост.

 

 
***

Цигареният дим пърха по скалите.

Океаните на въображението се връщат.

Само соленият вятър ще удебели контурите.

И между тях музиката в парадният танц,

след завладяването на острова.

 

 
***

– Здравей птицо. Мой разум. Мое сърце.

Още настръхваш докато ме докосваш.

Ям тялото ти... и над безименната звездност съм като петно,

през което светлина не минава.

 

 

Тя отваря вратите и във снежната зима се връща

...как усмивката й е зачервена от студ.

 

 
***

Стремежа не е край достигнал прекрасното.

Не е раят – блаженството в което всичко свършва.

Стремежа е птица –

ако се обясни ще я затвориш в клетка.

Стремежа е недостатъчност на простори.

Идеал за който загиваш без да го достигнеш.

Саможертва, която фантазира светът си –

живеейки, умирайки...

 

 

Дълбочина, която се разтворя.

Като яма със женско име.

Обхваща любимият във водовъртежна отдаденост,

спуска завесата на душата и тялото си.

 

Дарява милият с тъмните вирове,

с безсилие, в което да се удави.

 

 

Стремежа Не е сила.

Нито стъпкани длани.

Нито студенината с която обичта или безстрастието те сливат.

Стремжа е разкъсващо своеволие –

лице, което в далечината се сбъдва...

но не е достатъчно.

Недостатъчно... (и отново)

има още...

Още.

 

 
***

Да извърша експлозията.

Да съм варварина, който притихва.

Да бъда съзерцател на реки.

Отшелник върху празни метри земя.

Да се прибирам при устните ти.

Да натъжавам очите ти.

Да разруша пристана.

Да ловя рибата с която се храня

и опианен от капана на тополите,

от чувството им за вятър и мелодия

постепенно да се свличам

върху пръстта

И да приема, че тя ме заравя.

 

 
***

Преврат на емоционални заговорнци.

 

 

Потайни разрушители на системата свързани с

невидимите нишки на сърцата си.

 

 

Етиката на различаването.

Етиката на различаването.

Етиката на различаването.

Как хората туптящи в ритъм

се свързват.

Как невидими да идват...

и да са взрив от присъствие.

Не леят кръв, А се изправят върху

пиедестала на своята истина.

 

 
***

Паметта за която говорих –

моята котка – тигърче.

 

 
***

Не трябва да мисля света какъв е днес, а какъв искам да бъде.

Фантазия освободена от полезност, от практичност.

Въздушните кули на бъдещето свързани за земята със нишките на моето

пребиваване в настоящето.

 

 
***

Двама от трима злодеи

събуват обувките си и лягат на земята.

Един слага кръст върху пъпа си.

Друг нож – разрязал бузите на съня му.

Има и трети – който щом прави крачка – убива.

Най-злият не дава да се размърдат сърцата.

Говори със тях, когато вече ги няма.

 

 
***

Въображение по ръбовете на познанието.

Представа отвъд представите за света.

 

 
***

Някой ден ще напиша най-красивите си думи.

Ще се леят като опияняваща течност,

като водите на голяма река.

Ще докосват корените на тревите и дърветата,

мълчаливите устни на мъртвите

и застнилата лава и скалата и проходите на дъждовните червеи.

Ще фучат по небето като облачна мисъл.

Ще са ураган върху житото.

Ще са тихи и нежни, озонни, обичащи.

Ще са рев на стотици издигнати.

 

 

Аз самият ще се затворя в къща край реката.

Ще ловя сомове с техните легенди.

Ще засаждам върби и тополи.

Ще копая злато.

Сутрините ще са недокоснати –

място от вдишвания,

след които се усмихвам.

Ще бъда с бузи като ябълки

По листа разнасящ послания –

от покрива на домовете,

от най-високото на сградите.

Своята проповед ще пиша

за незнайни съзидатели

върху стената на мечтите.

 

 

... дълги неразбираеми поеми

прорязани от реактивни двигатели,

от диви деца,

които се къпят в изворите на реки

разполовили континенти.

Ледени късове върху ръждата на мислите ми.

Затвор и цветя по решетките.

 

 

Ще бъде светло.

Ще гния под тополи, върху цветя,

под най-чистия блясък на светулките, на звездите.

Ще съм във дъжда падащ върху плясъка на рибите,

по извитите им гърбове,

избягали от водите.

 

 

Ще изтръгна сърцето си

ще го промия с най-чист дестилат

ще го оставя да тупти върху

белезите на дланите ми.

Топло, ласкаво и изцелено –

сърце на новородено,

изкусително присъстващо

в раят за разстрели.

 

 
***

Вулкани, скръб, песни.

Храм на бистрите ручеи

и олекотените кости.

Нито потъва

Нито лети.

 

 

Никой жив няма да затвори очите ми.

 

Ще гледам.

 

 
***

Градът ще се простира между жителите и небето.

Между тях и дишащата пустош.

Ще се стеля ноща върху пейки за седящи съзерцатели,

които взряни във мрака, търсят шепота

на всички тайни.

 

Във библиотеки ще оживяват боговете.

Ще се променят лицата и делата им

когато мечтател гради световете си

и на лист ги издига.

За да туптят живи като новородени момчета

и от тях да се зачеват планети.

 

 

Ще слязат скитници от пустите хълмове.

Ще застанат на площадите като предизвикателство срещу

призрачният лик на поетите.

Ще ги има – дали жива кръв, попила във духове,

които се разтварят и се отдалечават неземни

с аромата на своите нашественици.

Но прояли обветрените им кожи с думи–видения.

 

 
***

В дъжд прочита писмата.

Размазва страхът му

восъчният спомен.

Беше под светлината на лампата

женственото кафяво на очите ти,

с думата ”скитница”

и кръпка вместо сърце

във гърдите ти.

 

 
***

Най-лудия батко пресича улиците почти глух –

свит във цигарата си,

в леденият дъх обгърнал палтото му.

Надушват го кучетата,

преследват стъпките му...

Силуетът му почти ангелски

се пречупва под лампите

и се разпилява в искри

като въглен.

 

 
***

В небесното огледало се отразява най-чистото

на същността ми,

представата–ведрост,

лъчисто благородство на вече преминал,

достойнството, съзиданието като милувка.

И драскотината, която ме мечтае

с житна пръст, с мълнии и речни извори.

 

Детския бяг ще ромоли по пътищата.

Стъпките на скитника свободен също.

В прахта на август, в снежен отпечатък...

 

 
***

Да е чист гласът ми, да е звънък и силен,

прозвучал в току що създаденото място.

Да извайва кули от най-твърди камъни

настръхнали като отвесни бездни.

И да дишат децата ми разредения въздух на облаци.

И да тупти с удъра на океаните пулса им.

 

 
***

Самодоволното отчаяние ражда бесовете на издигнатите.

Осъзнатата нищожност ги прави зли и рушители,

а изстъпленията на такава суета – жестоки.

 

„Моите” издигнати създават,

в трепета надмогнали нищожността.

Не са ястреби,

а пламъци в очите на гълъб.

 

 
***

Ленността ме прави грозен.

Въобразителят мълчи.

Ежедневие и болезнени мускули,

алкохол и вечеря.

Не идват празничните мисли –

наркотичният смисъл на озаренията.

Самотата яде тялото,

но не преобръща планети.

Жалък съм.

Нищо повече от човек върху умората си.

 

И слабостта... като точка.

 

 
***

Стремежа няма лице.

То е докосване до крайности... и повече...

Често уродливи маски съшиват Образа.

Но не жесток е Той, а недостатъчен. Лута се.

И не смърт... а живот с олекотена тежест до над гравитацията.

Стремеж. Създаване. Промяна. Друго.

Създаване. Промяна. Друго.

Друго.

Създаване.

Стремежа е пристана на вдъхновените,

на съзидатели,

на личности, чието сърце не може да се насити

и иска Още...

Пристан привлякъл вълните,

буреносната им ласка.

 

 
***

Искам мрачната мелодия на съществото ми

да остане обвита във ведрата твърдост на дух,

който се стреми...

 

 
***

Има Още...

Още..........

......................