1997 - 98
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

***



Вярвам, че нищо няма да остане

от стъкленото ми лице

“и богатството на моя дом”,

това не е мисъл, която пронизва,

това е бавна агония, изгниване,

вмирисване, гной и скимтене.



Контури на фонтан,

размътени,

бледо сияние, перли в нощта,

издигане, безшумно издигане

и викът на птица,

животът, който се крие в мекото на тревата,

приложна философия, изказана на глас,

този флейтист и поет,

чиято мелодия попива в зърната й,

мечтата, гола красавица,

куче,

пожарът, подгонил животните,

жестът,

заревото,

кръгът оранжева светлина,

напомнящият за опасност звук,

племето на поетите,

убийците - моите братя,

събличането - награда и удоволствие,

. . . като търкалящи се камъни и боси светци

и това, което свързва,

в гордост - има само един - само един,

зимен и тъжен плач,

спотаяването, огромния свят,

наслагването на фигури от миналото,

заклани в своето царство крале

и горчилка от жлъчка.

По тези боси крака горят въглени

и в болката намира щастие този мъж - икона.


Ще излети сърцето ми.

 



-Мисля, че няма да мога да надмогна себе си.

Дали ще опръскам всичко със грозота и страдание.

Без мисъл и емоция - пребит, пречупен - смачкан -

в брадясалото ми лице ще има само съжаление.



Вождове и бащи на соколи,

затвореност в себе си разчупена,

слънцето я огрява, тази блудница - душата -

когато забравя за миг

собствената си неповторима индивидуалност,

чувствам се навлякъл нейното лице,

с усмивките му, характерните бръчици,

съжалението на брадичката,

очите, челото и устните -

едно неделимо усещане за нея.



Представям си пътищата, като лъчи,

като фиксирани картини от цветни,

богати на живот, чувства, мисли и смърт,

екзотични в своята недостъпност филми.

Писъкът - истерията от движения -

които ще видят с очите си и с кожата

и върху нея - моя близнак,

кръвта ми цялата във вените й.

 



Доближаваме се, преминаваме през нашата мистика;

топла мистика без страх и тайнственост,

тайнственост има, тази тайнственост . . .

Лъчистият Христос

минаващ през вратите

отворите на Господа,

където с учестено дишане

се свързват душите ни.

Това са думи - сън,

крилото - меко - заспало - виещо.

Ехо от моята представа за света на затворените пространства

и тъмни прозорци, със цигарен въздух и вид изкуство,

две измислени същества рисуват телата си върху половината от таван,

бял, бял и няма нищо по-изменчиво от тези облаци;

един от тях съм аз -

облакът-дух, повелител на земята,

нещо като глина, прозрачните й ръце,

пътищата на мускулите в пръстите й;

когато се върна в хипнозата на земята,

ще я нося като корен на цвете

-Принизявам се като я приемам

-Недостоен син на баща си

-Величието е смазано

И във своята същност скимтя.

От незапомнени времена Додо тъпче плочките,

чете и ги препрочита,

натиска ги любовно със краката си,

изучава характера им,

установява бройката им,

един вид ги притежава като собственик,

пренася ги като проекции от стъпало на стъпало,

прокарва пътеки през тях,

долавя с ушите си техните разговори,

пъплещият живот в стържещите крачки на буболечките,

поема ги във спомените си,

в люлката на своя мозък,

една по една - безцветни уличници, пред фенери,

между храсти, под пейки със зелена боя,

отдава им се - във времето на своя живот

Началото е блестящата сграда

и скулптурата

Тя е от светлина

и мрак.

Тя е самото вселенско многообразие.

Живота и Смъртта е Тя

Мисъл

Мисъл

Сънуването е първия етап

Голо чувство

После образи

Реалност

. . . и Аз

 



. . .Какво може да направи някой с нас. Монолога:

- Самата същност на моето бъдеще е неясна,

пред нея дебнат малки и големи пропасти,

а аз като блед ездач препускам през пясъците наши,

между “сърцата претопени на хилядите бягащи като един”,

засмукал съдбата си и видял нощта,

бягащите деца по лунното крайбрежие,

умората в очите им след време,

слепотата на най-добрите

и няма я другата страна, където светилища се издигат до звездите,

където в танц се руши пустинята на времето и пространството,

няма я страната на любовта, на прегръдките и радостта във маков унес,

и не се гонят черните лебеди по златистото езеро на зимата

и жените не свирят на своите пияна, развели пръсти п о клавишите

и вместо свободата на живите, пъплят стоножки върху грозни,

препарирани, вкаменени, дори не извратени Братя и Сестри.

Знаменитите фрази на старите песни пълзят в ушите ми -

реквиеми за голата шир на изоставени пътища.

Безкрайна е моята печал, изстинали са ръцете ми,

пипам нищото всяка сутрин,

тъжно е да видиш самоубиваща се от любов птица,

тъжно и красиво,

полет към земята, във режещото на скалите,

към вечното летене на смъртта

Виковете ти ме опиват

викове на страх

тихо е след тях

тихо е във празното тяло на стаята.

Добре знам силата на ужаса - този, който не е приятел

и на приятеля също - неговата мощ на бик -

убийството е само молба за прошка.

От един не чак толкова нормален луд, разбирателство за още -

никога не искай помощ, тя може да ти бъде дадена -

цитати по памет. Те украсяват и Ужаса - този брат на вълка и орела,

в цветовете - крещящи - ехидност, ирония, презрение, отвращение -

няма смисъл да целуваш устата на принца,

той няма да стане жаба и жалко;

спасението дебне и поваля, спасението на безропотния,

малко тъжен и унижен съдбовен пламък -

тя е мъката на моите дни -

Учението е само за себе си, то върви по земята, отделено

и макар незнайно - разкъсва - зверове и хора,

огнени пустини и душите на проказата;

вятърът ще изгони листата и ще изчисти пътеките;

паяжини и пейзажи - едно обединяване на думи,

наслагване и общо чувство, моята истерична приказка

в разклатената нервна система на Отците.

 



Тогава ще бъде зима

тиха зима

пълна с прегръдки

и миризма на любов

и листенцата

останали от пролетта

ще сънуват своите

черешови дървета

и рози

червени, черни рози



Съсредоточаването върху една идея -

обсебването - властта разтворила плаща си,

изсипано красноречие, необичайната екзалтираност

на един обикновен човек,

умиращи индианци и спомен от дълги чернобели филми,

а певицата пее със русата си коса

и във шампанско се давят години назад.



Той обичаше своето момиче

устните му никога не са се шегували с него,

а сърцето му не го е подвеждало.

Той обичаше всички вселени

и безкрайни светове,

в които пъплят полуживи същества

на бледа лунна светлина.

И мрака, надарил го с безмерна любов,

го събуждаше сутрин с подигравателна усмивка

и с припомняне за божествената му същност.

Но едно е сигурно - мигът на Неопределеността съществува

като Вечност.

Очарователната Вечност на това, което Е.



Знам градината

пътищата голи

пожарът

душите на гарваните

облизаната муцуна

кучката

разстоянията от камък до камък

водната примка

полето от тръни

пустинята

студът нощем

женствеността

любовта на обречения

страхът от чумата

разлагането

полъхът

лъчите

това, което помня

некролога

и момичето

попътният вятър

кръгът

и звездите

Безотказното движение към покой.



Мисълта ми се лута в измерения,

надмогващи човешките сили.

Желанията - тези, които водят

са величествено грозни -

от красотата се гърча.

Обречен съм на самоунищожение или унищожение.

В разкъсването намирам детството си

и ставам момичешки тъжен.

Дали ще ме спаси бълнуващата любов и нейната безметежност.

За всичко е виновна кръвта.

Източвайки я, живея втори живот на роза

или пияница.

Но иначе ще достигна предела на пълната студенина,

място в което няма да бъда сам пред собственото си възхищение,

място където с празнотата ще се олицетворявам

и дори смъртта няма да е мечтания край.

Листа свършва, аз се навеждам

и губя очите си.



Живея във свят на фантоми,

тъга на жени и публика от собствени образи,

застъпвам тезата, че отражението е роднина на безкрая,

преминавам от град на град и търся отшелничеството си

по дивите простори на земята,

волята ми е ясна - прозрачност - представям си цялото войнство,

брони, маски, тела и се свива в точка -

фиксирано - обкованост на епохите;

портрети от най-остри кристали

и внезапната промяна, уловена в мрежа от прилепи.

Корабно лутане, острови на гордите и смелите -

раят - структуриран перфектно;

създатели на рая - техните фигури са подчертано величествени,

те се разхождат в живописни заливи, издялани от слонова кост,

маслинено уханни и гълъби -

тази матовост запълва празнотите на вдъхновението -

- художникът е вече стар,

той рисува едни и същи полета -

по-ярки или безцветни -

художникът, картината и полетата,

а старостта . . .

моята огнена струя създаде цвете от метал

и го подари с палещо връхлитащ жест.

Поколенията ще оценят по достойнство смъртта на Юда.

 



Диво,

земята е разделена

суха, на люспи,

надига се космато чудовище

Моралът още не съществува.



Бледнеят линиите на добротата

пред скалните копия

Пълзящият страх и голотата,

приказният облик на древността,

оцветен в зелено и пълен с насекоми.



Ноктите са белези по телата

 



Когато ходиш тихо

като диво, гладно куче

и заспиваш под портите

на свещени храмове,

в теб е щастието на скитника

и сърцето ти е голо за любов

във царството на християнска вакханалия

държиш молитвени предмети

и сънуваш

преминала отвъд.

 



Началото винаги липсва в един живот,

висящ във въздуха

Слънце

като самозараждане,

погалила ме по лицето

тъжна мелодия.

 



Обгърнат съм от миражи

и от едно момиче.

Реалните действия избледняват

и остава очарователното тайнство на фантазията.

във чистото отражение

на друг свят



Момичето като отделеност.

Личностите се разделят и се сливат

Момичето като затворено пространство,

рисунки на стена, вълшебство.

 

 



Аз съм див истерик, шут, който бяга.

Във високомерието си чувам думите на фея.

Като тръпки минаваш през тялото ми,

миризмата ти шумоли по лицето ми -

като парчета любов.



Не притежавам увереност -

тези синове изпиват соковете ми,

с техните бронзови маски

и митично-индиански потекла -

сигурно съм убиец на децата си,

моите хубави момчета - изядени-

грозно притежавани и изядени,

гордостта ми знае защо,

но това не я задоволява,

иска да има и свещите запалени за Бога,

после ще поругае храма със писъци във огледалото,

а зад него ще са те - всичките жертви на една мисъл

и може би чувство

 



Притискам я, а тя е мека и щастлива,

поглъща ме с тяло и красота,

в нейната женственост намерих мита

и съжалението към себе си.

Мога да проиграя палатите на черните букви

и бълнуванията на многоликостта ми,

в едно изгубване и една съвършена измислица.

Някой построи тази идеална конструкция преди мен,

но отново дебне обречеността.

 



Волята на господаря е сломена.

Господ съществува

като сила, с която не можеш да се мериш.

Камшика плющи

и оставя кървави змии по голото тяло.

Беззащитен мъченик

без право и без доблест.

Убийство на законен отец

жертвата е синът.

Къде тук е истината,

ръцете са отпуснати,

гласът сломен,

дори гробът не прегръща.

Наведеният гръбнак призрачно блести.



Морето залива приказни каменни могили

високо във небето,

докоснали ледените върхове

и Бог

Във тези къщи живее огънят.

 



Трагичната маска от безпомощна слабост

раздира дробовете му и поетия въздух е кървав.

Да излезеш от тялото си

с разкъсващи лапи

и да преминеш в студеното величие.

И все пак то се случи.

Студът ме обгръща особено днес,

не като приятел, а като повторение.

Тази празнота дори не е убийствена,

прилича на агония.

Дали ще се примири със силите си

или това е друг образ.

Жестокостта, мантията на ужаса

са просто реализираният край.



Разумът съзнава всичко,

дори предстоящото.

Реалността няма да се промени.

Изживях спомени в тръпки от нещо като страх

и удоволствие.

Няма нищо мое.

Цветята, които късам са измислени,

огънят гори само главата ми.

Режещото острие тупа в артериите на гърлото ми.

Ще ги пререже рано или късно.

Мигът може да продължи цяла вечност

във безлично безчувствие.

А това е жалко.

 



Отслабваща е силата на тялото

кървенето

на рани в гной

всяка сутрин умира

дъхът, който крепи

живота на човек

ходещ призрак

И огледалата с тяхното многобройство

символизират обречената личност.

Първото й докосване беше красота и ужас.

Все пак моята годеница ме обича.

 



Изскимтяха като посвещение,

завръщане, в шепи, топли и нежни,

думите: спътницата, тъгата на момиче,

скитницата,

мигащият град, погледите

-тези арабски послания -

спомени от книга, в която има пътища, лудост и смърт,

двама души, жената с твоя образ,

неспокойствието ми и пясъците;

със отдаването се руши една цивилизация.

И изграждащите своя свят се страхуват,

нали от скалите ще се виждат бягащи елени,

нарисувани в пещери.

И ще бъдем живи

със запалени цигари

и кожи от хищни животни

Това, което ме гали си

Ти.

 



Видения бродят

докосват

и се отдалечават

зад прозореца

приглушена светлина

когато денят е мрачен

и топла е нощта

във вазата има цветя

и есенни пътеки

със слънце

и смях

и погалване

и тъга

на сънища

свити деца

и пътища,

изминати пътища

във малката стая

завити мечти.

 



Някой ден ще фиксирам живота си с карфица

за един безкраен момент от накъсани, безлични емоции,

ще бъде трагично - сълзи и пот - бавна музика,

огласяща представлението, от маса на маса тя подскача

и се увива около струите дим - а гласът ще попита

дали може да започне.

Пълно объркване и гледки:

тих, южен салон от безкрайните хълмове, гори,

които небето гледат от векове и жега, в жълто,

убийствена и тежка,

смазващ уют за телата - голи жрици на любовта

във съвкупление със диви животни

- Разкъсване - и определение:

духът на разрушението витае и намира,

той е самото проклятие и величествена симфония,

изправена колона, върху която става единението

със тази вездесъща космическа сила - прашинки,

ситни прашинки поръсват седящите,

болест, черен дъжд, тълкувания -

и във своето бягство

се връщам пак при теб

като във пролет

Незнанието подтиска, а слабостта е най-големия порок,

минавам през пулсиращи стени и в далечината

се стопява силуета ми.

 

 



Влизането, запълването на едно празно пространство,

източна мъгла и накъсани облаци,

опожарявани пясъци, злато в шепите на предател -

пиша го за нея - морското синьо, стъпило по вълните,

в старите разрушени цивилизации

с увехнало писмо го пиша

със символи, събирани във прокълнати гробници.

Задъхан, отдаден изцяло, празен -

в това комично състояние на безпомощност,

не извадил диамантите от тялото си

и загубен за света и звездите,

без бели нишки в косата си,

осъден престъпник, минал през руините,

закопал се във водите на дъното,

където са духовните ми роднини

и рибите - тези тихи същества

- бездомник, безсмислен, изхабен бездомник;

къде е царството? -открих съкровището, несметното богатство,

открих елмази и рубини

- за красивите жени с отпусната походка и гъвкави движения -

попитах я - дали мога да се родя от нея -

по-различен - мълчалив - мъдро мълчалив и умен . . .

във зъбите със мръсната съдба.

И ето връщам се във очите на змията и в отровата и -

там различих горещия сух юг и ножовете -

лъскави тела на стоножки, напоили земята,

цветята сучат от тях и растат върху главите на “скъпи мъртъвци”,

там последна плаче камбаната.

 



Тя бродеше - есенна дама

във черно кадифе

по пътека изсъхнала

трева и утро



Минахме през годините

със черни белези по лицата,

с тела пълни от тъга и кръв,

горди и смели манипулатори,

изграждащи космическите си системи

върху живия материал на жилите - символите -

нашето различаване - първичния образ -

предначертаните ни длани - обсебили себе си изнудвачи -

истинските призраци на този свят и вестители на отвъдното,

черни вдовици, трънени поети - минахме през годините,

прекрасно усмихнати стъпвахме през арки и гробници,

където древните строяха градове,

през магьосниците и техните кръгове,

върху зачервения екстаз на властникаи този, който се съвкуплява с тълпите

и ще кажем:

- Мечтите поругахме на децата и ги измъчвахме

със безсрамната си похот,

от расата на господарите се пръкваха нищожества

и във мръсотия издояваха половите си органи,

цветно е изпразването и раждането между палми

и египетски пирамиди,

те - прокламаторите на разлагането даваха пример

на мазните, раболепни червеи,

с побесняла слюнка, гладна за мърша;

и лешоядите направиха своите статуи върху черепи на динозаври

и бебешки плач.

Ще догори и последното слънце

и пак ще ни има във коремите, човъркащи с пръсти

и изскубващи вътрешностите им - това долно сърце на живота -

и във водовъртежите там сред пустотата,

градината пълни плодовете си - каквото падне ще се разцепи

и ще ви погълне - грозни гарвани.

 



-Викове

-В рокли със цветя

-Сънени

-Миризливи

-Волни

-Морски, далечни и лигави

-това отровно вино

-кой ли чака зад дървата

-изстинал и смутен

-моят дом

-проклето време

-гладна, тя се връща

-върху пейките

-ефирна кучка

-изгнаница

-аквариумът прекрасен

-плувците - тези риби

-и във водата

-където е тихо



Текстът:



Те - прокламаторите на разлагането, даваха пример на мазните,

раболепни червеи, с побесняла слюнка,

жестока във своя гняв, чудовищна във силата си,

слюнка като пророчество, като свещен текст -

тази отрова във устите и острота на зъбите -

каквото не може тя, ще го довършат утробите ни;

и лешоядите направиха своите статуи върху черепите на динозаврите

и бебешки плач

И плакаха майките

Ще догори . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ,

грозни гарвани, никога не сънувани,

чака ви ладията, за да ви отнесе

полета, бягащи полета

катакомби на тайнството

рисунки на каторжници

прахта недокосната



. . . . . . грозни гарвани, никога несънувани,

джунгли на насекоми и разврат, фанатици на съдбата,

прокажени, мръсни и безсмислени, чака ви ладията,

за да ви отнесе

-в горещо лято

. . . . където мечтите се сбъдват

. . . . пътеки седемструнни

. . . . арфи и богове

. . . . и жрицата - незабравима любовница

. . . . подхвърлена девственост

. . . . за огнения чар

полета, бягащи полета

мъжете пристъпват

със ками в сърцата

и цепнати рани във пръстта

Той ще ги помни - вар и зеница

арената с капки

червено злато

черни забрадки, момичета мои, не плачете за мъжете си -

тях ги поема жената единствена, от поглед недокосвана,

жената единствена - черна вдовица

. . . . не плачете за мъжете си с белите ризи, красивите,

със змии в косите си

 



Казаното е в мълчание обгърнато,

с най-хубавия фон -

трева запалена в сълзи



-да ме обичаш

-да дереш гърдите ми

-да спиш в ръцете ми

-да плачеш от очите ми

-да хапеш с устните ми

 

 



Ваятелите на новата нравственост - втренчени -

чернооки момчета - изкуството на манипулацията,

отделните детайли, гранитните части на цялото,

издигнатост, мисловни решетки, приспана емоционалност,

мълчаливите победители на стиснатите устни,

управниците на призрачните нишки,

съдбовните представители - ваятелите на новата нравственост -

недокосната, те обожаваха земята,

стъклено ефирна и божествено вездесъща, не пожелавана,

не викана, нечакана - в миг единствен -

крила наместо ръце и ангелски души в гърдите, чудовище,

тих ужас, вятър в косите, тъгата на времето, море и любима,

племето на другия морал - голота, мургавост и слънце -

мирис на плодове и пулсираща медузена сладост -

златото на пясъка, връзката между хората,

бягащите усмивки, рибите, тревата и хълмовете - ходещите ваятели -

тези скулптури на новото и мъртвия стих,

тръни и красавици в пира на лъчите,

пропагандатори на небесния огън - Смъртта -

и се разхожда сеещата и чака децата си.

 



Започна с разпънатото тяло - плът и знамена -

плющящите удари на змийския камшик - идеали -

ровя с пръстите си в тях - тялото на идеалите и моите пръсти:

честност размива границите на човека - съжаление, милосърдие,

цветя в каските, маршируващи ботуши, мастурбация,

свободата на личността и булото на харемите,

единството като същност, тези гонещи се пръсти по кожата,

гейзерите гъста сладост на удоволствието:

-Вярата на племената, себе изяждането им, кръвосмешението,

убийствата - хора докосват земята, каменни рожби изпълнени с печал,

сухи дървета и диви, бронзови мускули - тяхната истина -

смисълът - зад листата, във влагата, между буболечките -

лапите на хищни животни, ноктите им, петнистата украса

и финесът на безшумния ловец -

балерини във своя танц по слънцето - равноденствието -

изравняването със тревата, с нейната тихост,

с мелодиите и от нагъната, феерично виеща се пара - чувствата -

този букет от билки - неговите ръце и остриета -

течността на безсъзнателното - самодиви - горски майки -

цветовете по лицата - яростта и във своята молитва

лъчите си разпръсква по небето

-когато незнайно защо се върна в прегръдката си,

ще забележи мъртвия предтеча на своите бълнувания

и неговите халюцинации ще бъдат мои -

като наследство и проклятие

-бродещият по тази земя, научава знанието,

законите на самосъжалението, утехата на символите,

вярата в материалността на въздушните кули,

воят на гладните вълци, подражанието на маските,

песните на японските гейши, липсата на вина в детето,

скоковете и преодоляването, вселенската любов,

диамантите като украса за скръбта,

конструкциите и тяхната безполезност,

мислите на великите умове и жаждата на удавника

-пъстри са раните на времето -

пищни са картините на болката

-знаещият изсмуква вселената и я изплюва сдъвкана -

Той - приел целостта й.



Бездните изправиха празнотата си - кулминацията на нощта -

тяхното черно и моето черно . . .

и очите лъчите поемат - сляпо слънце -

гордо издигнати са духовете на племето,

. . . в полета последен с тях се връщам -

и вратите разтварят се пред жигосания дракон -

поема, извива се и смила - прегръдката на незаконната любов -

на твоето величие мога да дам само жертвения одър и сърцето си -

бъди вездесъщ - подивял - разрушителен -

изсмукано е тялото на градовете и чумата - плъхове, грозни свидетели -

задава се буря, в застиване и тишина - мига на светкавицата -

изрязаната кожа, овъгляването - съдбата на божествените дарове -

изумруден владетел, щедър и добър, палач на децата

и този, който тяхната невинност защитава -

вълните от плът заливат с похот - кулите, мъдростта, благородството -

погледнеш ли с очите му ще видиш света едноцветен -

без сюжетното избиване на жертвите - във мазето те лежат,

върху неговото голо тяло - топлината на смъртта -

живият представител на ужаса.

Но не най-долнопробен касапин - и не че гладните зверове няма да го

разкъсат и не ще да отнесат частите му по света с любов -

оглозгано е проклятието, злото, лудостта, главореза,

садистично тъпчещите крака, демона -

мисълта го издигна по небесното въже към страшния съд -

черното е неговия цвят

оправдава то времето и липсата на угризения

 



Небивалата хармония на вековете

опъва бялото платно на забравата върху тяло на момиче

и със многоликия саван на спомените го погребва в утробата на земята -

тя, раждащата, недокосната и чиста -

мелодията, която брои годините и издига паметниците -

съчетанието от безкрайно много части, стопило времето до точка -

а погледът ми прониква и разтваря пластовете от зимни градини

и меко, уханно щастие - заради фибрите на красотата,

ме поглъща умилението и във ведрото ми лице

е тайнството на раждането - благославяне - меки устни - стопяване.

Векът на гордите и силните

духовете на горите

на върховете братята

те стъпват по въжетата

и гледат в бездните

а под краката им поникват рози

и трънени венци

 



Морските вълни се втурват в лагера на заспали моряци

-между двойната синя шир и завъртените водовъртежи на звездите,

техните езици проникват с бялото на пяната си

и в любовна целувка отделят душа от тяло

 

 



Широко, изгризано, носталгично пространство -

гръбнака на творението - самотата на бога -

и искрите светлина, очертаващи контурите -

живият скелет на тялото - световете -

унесът им - върху положените гробове от издигане и разрушение -

славата на дресираната мечка . . . от ръба стъпките поставят началото -

тази безвкусна шега на сътворението,

а преклонението бди над нас и чака края ни

-няма да закъснее отчуждението и празнотата,

страхът и потните длани

-незнайно защо силата е толкова безмилостна и прекрасна

Тя пристъпва в моя дом и разтваря сетивата ми

Ангели, тъмни демони и гробокопачи,

настъпените от вас души, са отровните скорпиони на желанието ми -

дивашкият танц и ударът на умората

Той поваля с огнен чук

и ще заплаче:

за пролятото и отминалото

-кораби, години и небе -

задушава се най-нежната истина:

от теб няма по-съвършена

ти си моята вяра

-в решетките на щастието

погубеният облик на обречен,

от стенанието на глухотата избухва реквиема на изгнаник

-изолацията - свръхчувствителност - болката във всяка нишка -

изкривената в гримаса примка - обесването

-ще се срещнат в изгрев,

до река и с червени устни щастието убива,

между шепите,

с любов и плодове.

 



Ронливата пепел на мистиката

събужда морски чудовища и свръхестествените сили -

една картина си представям:

дракона между небето и вълните,

част от залеза, крилете му запалил.

И ще изгоним това нарисувано пространство,

ще го покръстим и преобразим -

разкошът на черепите и техните знания -

пия от тази чаша, гол до кръста на лунната си сватба,

в този миг боговете мълчат и ме приемат.

 

 



Отворих страниците, мъдростта, сладката захарна прах

и в безнадеждното голо поле бях единствения

-пак сте пияни, кучета

пак затваряте вратите

злобните ви ревове са скимтене в тази лудница,

ще ви разкажа за съдбата и нейните пратеници -

за мигът вина, поколенията погубил -

за розовата паст, ягодово-мекото войнство на ужаса.

Като в тунели пропадащи изгубени същества -

джазово омайване - блестящите кости на дявола -

обвито в кадифе тайнство - начупени танцови движения -

русите вълни в косата на певицата - усамотението -

летежът в безсъзнателното - свободата на безвъздушното пространство

-в бара на сънищата танцува съблазънта, между дебелите завеси,

с миризма на тамян и цигарени устни -

не говорете, само слушайте - негърът-пророк извива кожата си в струни;

-на вечерта мелодията бавна, допира влажното си тяло,

поклаща ритъма дъха на влюбените двойки

 



В тази секунда се рушат цивилизациите,

техните основи, съсухрените им кожи -

градовете със слепите си очи.



В секунди такива . . .



Гордостта и няма граници, тя е самата грация,

нейната фигура очертава моя живот

и се стапя в ръцете ми.

 

 



Печал. Обичам да разказвам за шествията -

изисканата траурност в осанката на аристократ,

скърбящия потомък - тази изправеност с черни дантели -

първият който е описал живота си в книга -

глухо ръмжене, нима има по-незаслужено пренебрегвани същества

от тези под небето и какво какавидено преобразуване -

това е мисъл, знойно чувство

многоъгълния план на метаморфозата:

събуждането сутрин е акт, който не оправдава.

 

 



Не можах да напиша колко много искам

да се отдалечим в кълбета от думи,

да оформим света по свой образ и подобие -

бягащи, гонещи се, с усмивки и радост -

където нашето добро е закон и ти скиташ уморена

и щастлива по морския бряг в безлунна нощ - сама -

между пясъците и вълните, между миденото зелено,

чуваща шума на топлия вятър и песните на русалките -

цялата обляна от мойте ласки - тиха, като нежен спомен,

нашепваща думите, които ти казах -

глава заровил във косите ти.

 



Във фантазията на един човек се ражда образа на злото,

добива плът и кръв, издига се - сътворението,

търпеливото демонично съзидание,

частите се напластяват и оформят - маниакално израстване,

детайл по детайл - дъха на живота раздира пелената на нереалността

и безвъзвратното, полушизофренично сливане започна:

тялото на животното е запечатало ъглите на пространството,

пеперудените му крила рисуват дивия лов на пещерите,

многоликото лице на хищника израства от камък

и рухва върху земята с пипала като корени.

 

 



Ще довърша огнения стон, неговите ноти -

реквием разрязва нощта във жълто

и към небето протяга нажеженото си тяло;

в маковото поле на звездите жени танцуват своя танц в дълги бели ризи;

раждането на второто тяло - като плачещо, сатанинско бебе -

и в косите му е разврата и жестокостта -

душа, най-сетне пълна с кръв и един нов живот в убийства;

по улиците шумолят краката ми,

навеждат се дърветата и ме докосват,

тъгува царят на съвършенството,

в дрехи от кожа и сърце от коприна -

ще дойде друго време с вик на ноти,

музиката на лъчите

и жени и мъже ще се прегръщат в нежна ласка,

преди слънцето в пламъци да ги обгърне.

 

 



Студеният рай на фиордите и тишината на леда,

в безбрежието на сивкавите облаци играят тъжни птици

и утрото е жълто и в бездушното морско сияние

се открояват чертите на скалите.





На бала на призраците се явява светлия дух

на чистата кръв - белия вожд, освободителя,

на границата на едно голямо откритие,

от черното кадифе на кожите им,

изровил истината - тяхната истина -

диамантено изящният скок на змията изпраща в други селения -

по безкрайните ловни полета,

където страхът е вятър в косите на ездачите.

Всичко е мъртво,

сухата пустош на една обезкървена душа -

ръцете му, очите му - но кой ще го съди -

създателят на опиянението -

вълците скитащи гладни в дъха на флейтите

и главите на слоновете украсили короната му -

лудостта спуска клепачите и умората го хвърля в съня,

бягат с пантерена ловкост виденията -

това е древно като раждането и смъртта

и то ги съдържа и двете -

изгнанието, последната стъпка,

бесните движения на преобразяването;

и в проклето място от черна прах угасва светлината;

разрушението е придружено от насекомов крясък -

от небето гледа той -

нека бъде унищожено в огън

-пепелта е тялото на създателя,

нея гущерите носят я в езика си

Пречистването на този дом, на влагата и мухъла -

дъжда - реката знае изреченото, помисленото и почувстваното,

тя отдалечава и покрива - шума на водите й съдържа всичко,

това другото е света на сенките.

 



В плътта си са изрязали знаците принадлежащи на залеза,

устните им обхождат светове - в капки и приливни вълни -

като деца се гонят в кръга на облаците

и виковете им огласят нощта,

а ромонът на смеха им се разпилява сякаш са подплашени светулки:

в този друг свят

всичко е по-чисто и по-добро

прегръдката на утрото ни заварва уморени от любов

ръцете си сплели и с усмивка върху дланите на съня.

 

 



Тя очите ми затваря със печал

и пръстите й се отдръпват от челото ми.

 

 



Царството има своя есенен дъх,

спокойното нашествие на прилива -

блуждаещите водни искри и летящите седефени риби.

По дългите алеи на омагьосани замъци

се разхождат девойки облечени в матовост и елмази;

стъпките им са добре пресметнати земетресения,

които поместват пространството и го сгъстяват.

 



Неумолимият ход на времето се отразява само върху сърцата -

те се превръщат в еднооки орли

и отлитат през гърдите на безкръвните жители.

Върху застиналостта на силуетите проблясва бледост и мълчание.

 



Нося вселенската вина,

безпощадното въртене на световете -

няма по-онеправдан човек от мен, по-бездиханно жалък -

целувам праговете на мръсни коптори със кървави устни -

розата на нещастието е в капките чистота, поникнали от земята.

Мрачен е днес цигуларя на планетата,

плъхове са изгризали пръстите му,

в струните му не е сърцето на славея,

а престъплението вие вместо музика -

от скъпоценна чаша, пълна с отрова -

призраците са провидението и нотите -

черната хармония на скръбта -

обуздаването на поривите, осакатяването,

и прелитат гарвани между руините

и гладни зверове се съвкупляват в океана.

Безжизнено лежи върху кладата

като вмирисващи се останки на минало време

-самотният, незапален труп,

храна за насекоми и живот за лешояди -

от злато са бога и дявола, приказно,

скъпоценно единство на съвършените;

във своите колиби изживяват живота си,

в тихи гори дебнещи тигъра - шарките -

тези букви на действащата философия

и в красотата на скока - легендите.

 



Събличам се над сияещата искра на сълзата,

прегръщам отпуснатото тяло със тънките си дълги пръсти,

меланхолията пада на тежки кадифени люспи

от четирите ъгъла на стаята;

солта блести на клепачите ти като дъх, с който ги целувам -

ти си призрачно бяла и красива,

а твоята тъга е мелодията на есенния сумрак и на моите ласки.

Във утрото ще покрием страха си

с усмивки и прах от светещи светулки -

и докосването ще е малък пожар, разкъсващ гърдите ми

с котешките лапи на щастието.

 



Движещата сила на издигнатите духом

им нашепва мелодии от детството и ги води по непознати пътища.

Прекрачили прага на дома

те се превръщат в белоснежни ангели

и пируват миговете на своето разтваряне

във сградата на педантично подредените галактики.

 



. . . молитва във безбрежното черно.

Мисълта доизгражда себе си със нагънати движения.

В този светещ кръг се въртят и тези, които са стъпили отвъд.

Тялото дава живот на цвете,

а разумът бълва продуктите на разрушението.

Една бавна еволюция, жестока по своята същност -

водеща само към самоунищожение.

Това е единствения правилен ход срещу Него.

Парадоксалното е, че той играе тази игра сам

и ние сме обречени да я загубим - части от цялото . . .



Във своите размисли избълва живота на музиката.

Тази мелодия събужда жителите на джунглата

и ги кара да се самоизяждат.

Разцъфтява похотливото хранене на пращящи от злоба насекоми.

Войната настъпва без достойнство и гордост,

тя е жалко подобие на това свръхестествено сблъскване на силата

- морала на нищожествата

- бандата на слепите оптимисти

- мнението на другите -

От височината на своето положение избухва залеза.

Нима това е наистина кърваво . . .



Този шизофреничен сонет направи от поета жена.

Родиха се близнаците на неговото щастие

две деца запалили дома му.



Опечалени зверове - Аз - който откъснах кървавите ви лапи,

се прекланям пред вашето достойнство на хищни мъченици -

уважението - злото има своите горди представители.

Те са величествени във своя нечовешки транс,

който заличава мъките майчини.

Сякаш не съществуват господари,

а змийският камшик се вплита в жилите на телата им.

Представих си огромната перла на техните чувства.

Тя виси като украшение на врата ми

и ме смазва с тежестта си.

Поелият цялата вина обрича себе си на безвремие;

между пластовете му се скита този прекрасен рицар на пръстта;

в своите очи крие страданието на милиони човешки същества,

върху главите им положил короната на спасението.

В мигове на ужасна болка, той мрази родилния си вик . . .

 



Когато смесената кръв на аристократични уроди

полее вените, кърмещи света,

тогава ще увехнат цветовете

и пустинята ще се усмихва в жълто.

 



Цялото разпиляване, бледост и щастие

изобразява портрета на жена, прегърнала куче.

Ти разби моя свят на парчета със своята студена надменност и презрение

Изгоряха устните ти,

в тях имаше само тъга и мълчание.

Всеки мъж, който я погледне ще разбере, че тя е моята любима

Единствената недокосната от лоши погледи същност на момиче.

 

 



Новите хора, повели война срещу самоунищожението си,

се отличават с бляскав ум и изострена емоционалност,

те градят светове от играта на сенките,

от светлото и тъмното, от буквите върху кожата на земята.

Пропагандатори на залеза и на неговата красота,

издигнати колони от мъдрост и древни предания,

животински тихи ловци на знания,

откриватели на паралелното съществуване

във безбрежни пустини от звуци и багри,

незабележими кукловоди, пролели кръвта си в клетва -

тайнството на създателите, творящи живи митове

от езика на гущера и лапите на пантера.

В непрекъснато търсене на живата вода

и нейните стихове, мелодии и картини.

Протегнати пиедестали към бога -

връзката между небето и земята.

В техните светилища избухва плътта и те я захвърлят

между редовете на свещените книги.

Тръпнещата роза на мускулните фибри прораства

с плашещия блясък на пълно отдаване,

към съкровената същност на началото.

Сетивата увяхват за сметка на първичния рев,

заглушил смъртта на звездите.

Една пулсираща точка от огнена сплав

е сърцето на унеса -

единство и различаване -

трескавото сътворяване на нови действителности.

 

 



Оформя се светлия ореол,

свещените колони на въздушния храм,

молитвата известяваща нова епоха -

грандиозният план на творящия човек -

думите се ръководят от смазващата истина на катедрални камбани -

нечовешкия аристократизъм на каменните фигури

е блянът на свръхчовека - идеалът -

пръстите ми разравят неговата същност

и разкриват златния блясък на събудения дух;

коронованите главатари на бъдещия морал протягат ръце,

хванали разтворени книги -

хармонията възвисява своя лик във математически числа и знаци -

кръгове, квадрати и триъгълници запълват мислите и реалността -

подреденост от музикални извивки и материя;

в града на разума живеят великаните на съзиданието -

прокълнатите майстори на красотата.

 



И в извитите мускули на трагична статуя

гледа самото съвършенство.

 



Пожар от чувства обзема невинните,

когато отъркват телата си в бурята -

песимизма на едно поколение рухва в нозете им -

сетивното усещане за ромона,

дъхът на вятъра и бащината усмивка -

добротата на природата и единението със земята -

безсмъртни химни във музика и стих -

леки са стъпките на гмурналия се в празното създател.

И в средата детайлите на Човека прецизно изрязани и подредени

като надпис пред погребална арка -

тъгата е смесена с възторг,

а радостта е танца на изяществото.



Творящият създател на Вселени -

като фонтан избликва щедрата му воля -

светове безразборно разхвърляни в струящи сенки -

мрак и светлина -

капки блестящо съзнание украсяват челото му

със оттенъците на разум, надскочил себе си,

в трансов унес лечителя на болката и безмозъчен касапин

градят от празното безплътните основи на нова цивилизация -

тези същества от кожа, емоции и мисли

са изваяни от фаталното себелюбуване -

стремежът към Пламъка изгаря в пламък с пеперудени крила.

 



Свободата, която бушува във вените

изригва като вулкан от звуци -

със тътен се приближава шествието от хора във ведър екстаз -

светли чувства бликат от паметниците,

в които е вградена красотата.

 

 



Смъртоносната захапка на съня -

бродят котки с тихи лапички -

малките черни момичета в осветената стая -

залез в главата на змей с тихоокеанско наречие -

моите интереси докарват до истерия

добродетелните представители на висшето движение на духа -

пчела съм в поле от жито,

крилата ми искрят в безброй цветове -

умората отпуска бръчките на челото,

под клепачите се събират сълзи -

умението да предвиждаш поривите на вятъра,

да ги използваш,

да изопачаваш значението им,

да смилаш дъха им,

умението да се рееш безсмислен -

музиката гръмна за да наруши покоя

и придаде тържественост на ситуацията,

новото дете се раждаше на фона на изгряваща звезда,

атмосферата беше допълнена с аплодисменти и затаен дъх -

дали тази върховна отдаденост, която притежавам

не предопределя пътя ми;

моята любов към хищните животни и към жената-майка,

възхищението ми от канибалския танц на паяците,

театралността на лицето ми,

а също така желанието да изградя град от налудничави видения,

примесени с естетически блясък и нечовешки мисли -

открих себе си без да искам,

съвсем случайно, намерих се в галерия на ритуални маски -

застинал символ, идеала запечатил във фибрите си,

бях прашен, самотен и студен,

забравен бях . . .



Всичко, което не съществува съм Аз -

гордото превъплъщение на нереалността -

форма от празното -

безмълвния звук на изтока -

прозрачността на призраците -

отровата на розата -

песента на вълната която подлудява русалките -

нежния скален тътен -

трансът на вманиачен заклинател -

вървящото по покрива с котешко мяукане -

бебешката тръпка на страх -

скулптурите на паяка със тяхната влакнеста чувственост -

трънения венец върху масата и трите капки вино -

птичата извивка на шията й -

поклащането на завесата от безшумните стъпки -

златните кули на небесния град -

женската страст на езическа богиня -

сливането на залеза, дъгата и зората -

пламналите облаци и митичния ездач на вятъра.

 



В своята нагъната форма цветята проплакват,

отражение на бурята, силата на глината

и енергия изпращяла между стръковете -

изобилието - зърната на гроздето, разсипали сока си

върху есенни листа -

водните каскади са бистри и пълни с риба,

в мъгла зеленината на хълмовете е видение

и проблясват езерните очи в огледалото на небето

- наведеното дърво на живота -

плодовете се разтварят като цветни пъпки,

за да изпълзят гладните за нектар усти на пчели и пеперуди -

сладката миризма на плодовата захар

се е залепила по кафявото на скалите -

те стърчат коронено остри, възпети от вика на птиците -

диви котки се катерят по дърветата

със наелектризираната си кожа,

а мравките пробягват между кръговете на тревата

опиянени от виното на скъпоценните камъни -

рубини и елмази - спотаени във земята.

 

 



Възпявам метаморфозата на бледите чела,

на трескавите бледи чела пред орхидеята на пламъка,

мраморно набръчкани чела и платна от ведра мъдрост;

от восъчни локви размесват живота на страниците -

жестовете на първия човек са горди

и изпълнени с благодарност -

силното му тяло е отпуснато

и ръка протегнало към Създателя;

във водовъртежите на своята абсолютна енергия,

съществото му е безмерно и неописуемо отдалечено

от затвореността и красотата на най-прекрасната перла.

И все пак докоснатите пръсти са връзката на техните души -

разумът е изградил кулите за възхвала

-възпявам метаморфозата на трескавите бледи чела -

одата на радостта избухва в пламък и прегръдки.

Те прокарват пътя на опиянението за танцуващите деца -

в крехка невинност и смях,

заедно между миражите на цветовете,

полета и изобилието,

в маков огън и порой от щастие, опарило телата им.

-възпявам метаморфозите на трескавите бледи чела,

светещите контури на техния разум -

празни пространства и решетки от вятър,

стъбла от светлина към нощните облаци,

златни змии изсъскали песента си

и примката на движенията на гъвкавото тяло

-пеперуденият бяг е красив и тайнствен.



В зданието на своята болка и пълна изолация,

той извайва злото от светъл мрак,

земята изглежда прозрачна и изплашена -

през нагънатите метални люспи на вълните

пробягва тихото изсъскване на електрическите корени

в тръпка на отвращение.

Дали задушаващото мълчание на другия свят

не предвещава изгниването на умореното му и побъркано същество?

Във порите е топлината на Африка

и мисълта за обречения бунт на жалък ангел -

пъплещи, смъртоносни насекоми

изяждат надеждата до белотата на костите -

любовта е далечна жена, облечена в траур.

 



Във голямата житна поляна

черни гарвани

небето

на парчета разкъсват



И засияха водите на прелялата река -

в полите на нейната отпуснатост се удавиха най-добрите . . .

 



Волята ми е титанично докосване

до непроменливата същност на изначалното.

Аз съм сам в своята треска.

 



Дните се нижат неизбежно в своето постоянство и неописуема любовност

тяхната нежност е с привкус на градска истерия,

от светещите лампи на нощни улици . . .

Върху свещи са набодени сърцата на прелъстените -

голи и кървави -

със червената си течност оцветили пламъка

в пулсиращ живот на отдадена медуза -

танцът и е съчетание между двете крайности - началото и завършека



В бърлогата на любовта спят влюбените,

прегърнали телата и душите си.

 



Поглъщащият допир на нощта

кара сетивата ми да настръхват.

Те се гмурват в бездната

и образуват концентричните кръгове

на реализираната в образи и движения фантазия.

Призраци населяват този въздушен замък от мускули и кости,

приближават се до слънца,

избухват в искрите на прераждането

и получават новите си тела като летящи огледални капки

от едно първично същество - създало ги.

Около него се въртят безбройните светове на безначалните галактики.

 



Децата ще разберат, че майките галят клепачите им,

защото искат да затворят очите им,

ще разберат, че тяхното време е отминало

и те са изживели живота си;

невинността е дар, който не се разбира,

но те го имат и чистият ромон на смеха им

ще е искрящият поток, който ги покрива.

 



Тази колекция от парчета живот

беше символ на едно цялостно притежание -

тя обвързваше с отговорности по съхраняване и обогатяване -

мърдащите крака от плът

са изящество в обиталището на самотата -

извираха формите - багри върху кожа със цветна пот

и в атмосферата на палещо зачеване

се очертаваше образа на духовния баща -

древен отец - изгнаника и скулптора с музикален ореол -

отшелника, монаха, олтара на вярата

и моралистът, предначертал развитието -

еволюцията на своите безлични произведения,

до вдъхващата уважение самостоятелност

на бременна индивидуалност.

 



В една личност просъществува света, роди се и умря.

 



Блясъка блед на копторите бедни

окичват с палми рая на уродството -

в миризливата светлина на улична лампа -

затвореното пространство на безбожните викове,

където Той обладава

поредната незачевала девственица

с единственото желание да усети топлия допир на

железния аромат по къдрокосите си крака - принце -

златни пантофки за тях -

суетата го прави неразгадаем, безчовечен,

издигнат в просторите на своето самомнение.

кутия, където престъпленията са тържеството на дявола,

сам той добър музикант,

по персийски килими захвърлил таланта

и очите на жертвите си.

Гледка измислена от плач,

разплакан преди смъртта си.

 



А воят на настръхналите сенки събира застиналостта на планините

със бушуващия тътен на моретата

-лед и вълни чертае великата картина на порядъка,

ние знаем само това, което виждаме

-природата-майка е съвършена, неделима и неповторима в частите си.

 



Убийствено изграчиха гълъбите в часа на моето завръщане,

от пръстта изпълзяха белите им перушинести тела,

яйцето се пропука - скали -

земя на мъртвите,

гордият дух на червените коси развява вятъра -

заразата се простира със своите пъпки на злото,

от морския тътен пропуква се здравия разум -

лудостта на орела в небето е смъртоносният му скок

върху настръхналите камъни

и в тази мрачна стая обреченият чертае виденията си

по огледало, обсипано с черни прашинки -

бълнувания изпиха мозъка му -

препускащи конници през вълни от дим и огън -

те се сливат със бурята, със светкавиците, със безсмисленото ;

разрушение - храмовете падат, за да останат само руини,

като гробове на слава обляна в жестокост

и безкръвните лица на самотните безсмъртни призраци -

през зелените поля на времето,

не намират мир, а се блъскат във себе си

и стенат като тъпкани животни,

със ярост и злоба превръщат месата си в каша,

изваждат очите си, за да не виждат,

обезобразяват физиономиите си, за да не ги познават,

режат езиците си, за да не говорят,

но не могат да избягат или да се скрият - демонът -

с неговата жажда за живот живее в тях

и в летежа на вечното си тяло не ще намират покой,

докато камък върху камък не остане.

 



Дали прегръдката може да стопли

Милото лице на заспало момиче

мокро от сълзи в съня си

-притварям клепачи, в нежността се отпускам

цветовете избликват като многоцветни светулки

лъчи ярка радост раздробява гърдите ми

и плача

разкъсан от галещи пръсти и устни

неземно хубавия миг ме плаши

крие ме в шепи от щастие

и в затвор от усмивки

 



. . . написа записки по смъртта на своите мили братя -

духът на последните им часове го вика,

гласът на приливи и величие

на пир, погалване и вяра

на тъга, умора и опустошение

-запалена факла пламти в лицето му

и опримчват кръгове тялото му

и се отпуска спокойствието върху изтънелите му, красиви черти

смъртта е негова и него притежава тя

преди дъхът му да се отдели

-в град огнен се крият поетите, покой намерили в потайните мигове,

когато на музика се превръщат цветята,

над главите им никнещи - песните глинени.

Тя язди своя земен кон, а сърцето й мирише на апокалипсис



В умиращите му ръце гласовете разцъфват



Куцият дяволски брат

Трескавия пратеник на перото

Кошмарите на перверзен юноша

Светът митичен

Наркотични люспи

Знамето на вярата

И булдога под дверите



Натрупа се много злост в душата му

обкичи мозъка му със съсиреци

и гранясващата пелена на гангрената

падна пред очите му



“Брат на вълка и орела

в него дива гордост заблестя”



Тя го вика за да покрие с лаври млечно-бялата му кожа

и с името му да зачева славата

 

 



Пред очите полета, вълни от пара,

черният гняв на дъжда -

дърветата голи, електрическите стълбове

и печалните сгради във вятъра,

във подножието далечни села със незнайни обитатели,

меланхолия подпряла си брадичката,

сантименталност, носталгия

и плътен е мракът - там е голямото куче на града -

вятърът е самотния скитник с червените сенки в очите -

облаците - движения, тонове, музика,

пластовете и цялото, мозайка от фигури:

петна безформени от гори и облаци убити цветове

и прахта се носи по земята

от гордостта на халата

Моята самотна твърдост захвърлих върху тях

вързах ръцете си и повиках палача -

пръст по пръст той ме забрави,

изхвърлих всичко върху огъня,

а пламъците му се оцветиха със злост и жалост -

летящите змии днес се превръщат във дракони,

вярата броди с красивите си криле от кожа и вени,

вкоренени венци, самонадеяни блудници,

миг тишина и избухване -

недостижима е бурята в нейния разцвет -

цветята й се събуждат и сеят такива като мен -

грозните тъпчещи същества на вдъхновението,

изразителите на дъжда и светкавиците,

послушните слуги на бълващата светлина енергия,

превратаджиите провъзгласили залеза

като единствена и неземна истина -

слънцето във своята колесница умира,

за да запее хора от момчета и слепи ангелчета -

в тази въздушна стихия те до скъсване опъват гласните си струни

и страхът се превръща във величествено и мило извисяване -

а след това пробягват минутите утеха

и безбрежно огледало е времето,

в което седя безмълвен като в гробница

и чакам моята любима да възкръсне.