Последният човек
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

 

 1.

 

***

 

Отново земята е център на вселената

И човека най-висше творение.

Последният се отличава от първият само

по призрачният вятър на спомена.

Като точка е посочен или като продължение.

Връща се или отминава...

 

 

Топли го огън, зверове не го нападат.

Вижда утринните мъгли и има думи за тях.

 

 

Оставен без натиска на подобните му,

без любов, с минало

което няма бъдеще... И време,

в което да сътвори пространство

И пространство, в което да сътвори време.

 

 

Той трябва мъртвите да върне

Да ги възкреси във себе си

В тайнство да ги намножи

От частите на тялото си

Населил земята отново с минало

.......................................

Самотата му - капката на монолога

Падаща Попиваща Солена

Търсеща живот

Имаща неговото време.

 

В отвъдното ще бръкне

със съхнещите си ръце на оцелял

Откъснал парчета от вече небесното

Захвърлил ги върху пръстта

на костите си.

 

 

...ако върнеш живота на предците си

райските дървета няма да растат от трупове

А плодовете им ще са пулс

- прилив и отлив -

без никаква паднала гнилост.

 

Раждания. Само раждания.

 

 

- Върху множеството се сбъдва трудът...

мисълта, чувството, порожденната кръв... върху множеството –

като храна, като твърд, като влюбване, като власт... върху множество.

Но Аз е друго... ненаписани думи... несподелен шепот

 

 

 

Последният човек е дума без продължение

и неговият Бог е върху ръбът на края,

върху ехото на сънувани призраци.

...

гладки като мрамор,

силни като ствол на топола –

посредници от двора на самотата до небесните селения -

носят видения и молитви, страхове и образи.

Дали заработва механизма, дали

изпраща искри първодвигателя и сгъстява

материя от нищото?

 

 

 

Последния човек е отказан

от правото на човешко време.

Миналото няма да бъде изречено в бъдеще.

Епитафия, думи за него:

живя... до смъртта си

 

Кърви с мирис на лава.

 

 

Последният човек –

изрязан силует в облаците,

тъмна сянка сред звездите.

Tанцува, а под него пепел.

 

Верен на миналото търси жива вода.

 

Последният в червеното небе на зората.

В топлите устни на подивяла природа.

 

 

 

Широки са очите на последният човек.

Въздуха изпълва с бъдеще.

 

Ще спре сърцето му върху тревите и

ще го прониже ужасна болка.

Детелините ще вкусят виденията

и четирилистни ще се размножават.

 

 

 

Татко мой

мое небе

мой леден връх

мой хладен поток

който през мене минаваш

който ме носиш, който ме пращаш

дай ми сила да продължа

дай ми сила да бъда

заради Теб, отвъд Теб

да бъда АЗ АЗ АЗ

 

 

 

Ковача на скокове изгражда платформи

На десет хиляди метра над земята

Век след век принуждава хората да дишат слънчеви бури

Съживява феникси, дава на мисълта крила и огнен вятър

До първият, който е Начало

До последният, който е Той.

 

 

 

Никакви хора, никаква същност, никаква власт.

Първият знаен Бог е въобразител, който се протяга като пръсти.

Последния ще е самодостатъчен И ще се пренаписва.

 

 

 

До Вас…

 

Никакъв разум, а само сюжети. Бодрият дух се изправя срещу

детайла на своето проявление. Твори без магическа пръчка,

прави вълшебства от постоянство и надежди. Но не това белега желае –

хляба на усмивката й вижда и бърза. Пресъздаден във прашинка – се отронва

и пада – като остатък на вече съществуващо във пустота.

 

 

 

Неговият свят би бил друг:

изчистен от собственост, пазари, забравил вярата във Бога на рода

и демоните със техните съблазни.

Ако трябва да живее трябва да създава и ако тялото му е защитено – какво?

Гаси греещи въглени върху ръката си

И огнената температура вече не плаши децата му.

 

 

Мълчание – мрак, слънце, придобита невинност.

 

Последния е живо мечтание.

Лист от чужди думи.

Отворена врата за духът на мъртвите.

В броня или сумрачен ужас –

тялото му е география за делата на издигнати.

И ако има отрова, която завлича към края –

то не е времето трупащо смърт

а неизбежността на скока.

 

 

 

Принудих последният да създава като раково образувание

надмогнало тялото, добило форма, продължило себе си.

И след смъртта на вселената, човека –

То е същност, която самотата си множи.

 

 

 

Единиш ли се с един можеш да се единиш със всичко.

 

 

 

Сънищата – трябва да ги преодолея –

хората в тях, думите, дори пустотата

са минало

АЗ толкова категорично сам, колкото може да е

последният екземпляр на изчезнал вид

Принуден да бъде Начало.

 

 

 

Най-малкият брат от седем бога

е моят Бог. Последен по рождение,

последен по форма...

Той съвършеният, подтикван от безнадеждност...

 

 

 

Самотен в своето царство.

Принуден да бъде...

Помни и в паметта му цитати изникват,

до диалог –

желаното друго човешко присъствие.

 

- Пламъка, отново сбъдва мечти,

дар, от който се изтъкават нишки,

дара на началото заченал предци,

пазещ мене – сега – когато предците са мъртви

и уви са умрели напразно.

 

 

Първият е бил мълчалив

Разпознавал е мъглата без думи

и в гладът си я е съчинявал –

утринна, след дъжд, тревна, дишна, менлива, слънчева...

 

По равно млад

по равно стар

отново и отново

си спомням света

 

 

Последният трепери от студ.

Назовава се – за да се потвърди.

Има ли Име – Не.

Още мисли света в минало.

 

Има минало... има безвъзвратно минало.

Нарича се Смърт.

 

 

- И ето – АЗ не мога да назова себе си.

АЗ мълча.

 

Всепроникващ – това е – без избор,

дар – смазващ и случаен,

свят предоставен на едничко съществуване.

Всепроникващ – със всяко движение, мисъл...

Осъзнато начало и край.

 

 

 

Отново листата падат

в прелестта на отминала музика.

Отново тишината е слънчева.

И сякаш в пир се разделям с

красотата, толкова пъти разказана

и всеки път възхитила сърцето ми.

Отново листата падат

и нощта е звездна

и от звездите се чуват стихове –

те – минало без бъдеще –

моите златни нишки

една по една се късат

за да отпратят спомена

там където са другите.

        

        

 

Само последният човек може

да разбере първият.

Те – начало и край

извоювана земя, оцеляване, време

Пътека, която се е разстлала върху децата им.

Извор.

 

 

 

Последният човек размразява кръвта си

и от топлината на тялото си прави

живот, за да се оглежда във него,

за да не е сам, да не е ялов,

за да продължи...

 

- Към Вас се обръщам,

защото само вие гневите Вселената

и я карате божествено да се усмихне.

Никакъв покой – ярост – докато

делото огромно не се засити.

 

 

 

Последният забравя митовете,

защото митовете трябва да бъдат разказвани.

 

 

 

Езерото – на появата символ.

И магнитния вятър.

И проблясващото електричество

по графитни полета.

Прилича на живот, на насекоми

породени и изгорели върху бездна.

Той протегна ръката си

с разтворена шепа–

улови искрата и потръпна.

В тялото му, вкаменено от бездетност

като еднодневки се откъсваха клетки.

Един дъх, и е свободна първата приказка

 

 

 

Променяше езика до последния си дъх.

 

- Имам всичкото време на света

Ще издялам себе си от фрази

И фразата ще бъде дума

И фразата ще бъде щрих.

Словесно начало ще съм

Аз

Емоции, които вибрират

Мисли, които предстоят.

 

 

 

Златната чаша на огъня гореше

събрала живота му в шепите си.

Един единствен гледа формите на пламъка

и те чезнат във зениците му.

Тази геометрия на спасението и продължението

стопля въздуха и изгаря тревите.

В сухият здрач мъжът се съсредоточава до семка

която ще остане отделна и готова да бъде.

 

 

 

...Заради себе си. Заради стремежа и недостатъчността.

Защото ако моята пръст са думите така да бъде.

Ако моят дом са разпилените перли на гръбнака ми – така да бъде.

АЗ не е икона. АЗ е свещен – защото носи лицето и името ми.

Пазя себе си както се пази Начало.

Подобен на отвъдност.

Момче което гълта светлината и

мрази покоя... и още

А как ми се иска върху избрано време

и длан да изгнивам.                   

И АЗ да е времето. И дланта да е широка.

 

 

 

... силуети във леки слънчеви дремки:

- Привикнахме на живот и сега скърбим.

Имаме само сънищата ти. Последно убежище.

 

- Бузите ми са лепкави от плодове и сълзи.

Вие не сте ми мили, не сте ми скъпи.

 

Ясно е между мен и тях. Студ с очертания.

След съня следва безсъние И по цялата кожа

потръпват те.

Единствен. Общ.

Дом за призраци.

 

 

 

С едно движение на ръката щриха е изрязан

След щриха – пустота

 

 

 

Между двете му длани живеят сърни

Сънуват тревните си сънища

И кометен ще е скока им пробол полетата

И цялата вселена след тях ще изтече

 

Ще се надигне вятър

Ще бъдат призрачни

 

Щрих разрязал с време дланите му

Извор направил от кръвта.

 

 

 

Мрак се стичаше от клепачите му

Загуби цветовете, загуби тялото си

И върху безбройните нюанси на мисълта си

засади градина

И времето разпиля като семе

 

 

 

Ще проговоря друг език – каза Той – език със милиарди нюанса зелено.

И думата „поле” ще бъде отчаяна или възхваляваща,

и думата „полет” ще е от стоте имена на Господ

и думата „страх” ще е от екстаз през болка до обожание

и думата „жесток” ще ухае на кръв или целувка

и думата „недостатъчност” ще е ехо.

 

Ще проговоря друг език – каза Той –

език, който от думата прави презконтинентален поток,

думата, която е клетка (неизмеримо с два пръста разстояние)

и от нея израства същество –

цяла Вселена.

 

 

 

Огледалото, внимателния прочит, разтворените пръсти,

пепел от сладко удоволствие, пламъка прелестен и

лешоядите завърнали се отново върху земята си...

- Не чакам никого

- Не чакам нищо

- Пустотата се сбъдва

- А АЗ не съм готов.

 

 

 

Страха изписан върху лицето му

се огъна и свлече.

Всяка близост изстина

И снежни станаха кръвоносните му съдове.

Бръчките дошли със времето

вятъра издуха като пепел.

Сега под опънатата кожа

се подава нежност на новородено, останало само

в шепи от листа и стръкове.

 

 

 

Погледна ръцете си

пътеките по които беше очертано бъдещето му –       

дълъг живот стигащ почти до китката

във вените му впит.

 

- Имам цялото време на света

и никакво време.

Написах думата „ужас” и й дадох 1000 описания

Написах думата „Бог” и й дадох 1000 описания

Написах думата „смърт” и й дадох хиляда описания

Когато напиша думата „АЗ”

ще се сбъднат всички описания.

 

 

 

Имат ли гласове духовете?

Защо земята е суха?

Ако от ръцете ми никнат треви нима това е краят?

Или сънувам топлина и свивам тялото си в нея?

Пръстта се страхува.

Време е. Време е.

Не се връщат.

И с късче цялост полетата заразявам.

 

 

 

Огънят гори между две трансови думи.

 

Няма нищо по-голямо

Магията на целостта

На поставените граници

На контраста видян като образ

 

 

Всички вече преминаха.

Намериха мястото си според съществуващата истина.

Техните освободени души или мъртви тела

или мъртви духове. Няма ги. Домът е празен.

Никакъв гост. Никакъв скитник.

Но АЗ съм тук. Оставен. Останал.

 

Жив камък. Свидетелство.

Времето тъпче устата ми с пръст.

 

 

 

Пеели за Ася седмината

за Ася със сините очи

 

Момичето няма цвят

то е пеперуден въздух трептящ

над нагорещен асфалт.

Момичето няма възраст

защото времето със смъртта

си е отишло.

Момичето е моят вой

и спомена за песента на седмината

върху костите на този свят.

 

Върху костите на този свят

ще сложа плътта й.

Ще бъде тя моя любима, моя майка, мое дете.

 

Момичето не е любима,

нито майка,

нито дете.

 

 

Миг – пазя я като миг

 

 

 

Съблазнителя натежа в ръката ми.

- Един спазъм е достатъчен – нашепна –

и ще си окървавена буза.

 

 

 

Светът е чист, а човека свободен.

Зверовете са изоставили свирепостта си.

И никое животно не живее от проливане на кръв.

Възхождат велики години.

В тази градина всяка частица е самодостатъчност,

дори на ястреба крясъка.

 

 

 

Моят последен човек е Адамов човек. Той е в рая,

Той оцелява. Разрухата отнема миналото му. Отнема вида му.

Но Той не живее в околен апокалипсис, а в последността си.

Началото като предизвикателство, като представа, като смърт,

като продължение.

 

Първият човек е бил създаден,

последният го твори.

 

 

 

- След като краят на сушата бъде достигнат

и ръбът бъде завладян

ще воювам макар и отшелник

и ще побеждавам

и ще бъда чужденец

Докато костите не се превърнат в прах

и не въздигна разрухата.

 

Невидими са светулките на унищожението

пречупили яловото слънце

в картини за очи скришни

с красота оправдали смъртта.

 

 

 

Не мога да се откажа

Не вярвам в покоя

Едно сме Аз и Той

Сътворяваме се

Моята Ася днес ме нарече Татко

И ме погали като любима

Буря съм в тялото й

Новороден ме носи през вятъра

Изгарят капките върху мен

Пазят ме умерено топъл

 

 

 

Тишина. Безмълвност.

В разума отвъдното мълчи.

Бог е тих.

Вселената – студена в красотата си.

Духовете обитават спомени

върху скъсани нишки време.

Последният човек има само моя глас.

 

 

 

Пукнатини разкъсват тялото

сякаш частите искат да се освободят

Ащом откъснати паднат

полъх ще ги разпилее

И събере.

 

Ще се деформира замисъла

Чистотата на мисълта ще се омърси с уродство.

Творителя и творението отлива ги всмука

Подобието е изгубено.

 

 

 

Дали смисъла се губи?

Дали делата останали във паметта или върху книга,

изградили цивилизации и разрушили култури

са само белег по множество от себеподобни –

значим заради подобността? Дали?

 

- Бях принуден – каза Той – Принуден. Оставен. Останал.

 

А съблазнителят натрапчиво шепти:

- Над тази самота смъртта простира длани.

 

- Ако не последен съм, а Първи? – каза Той

 

- Няма невинност, няма райска слепота.

Цял вид във тебе диша като спомен, като кръв,

но в минало, във нищо.

Върху трупове си стъпил

и труп ще си.

Първият е мъка, екнала във милиарди.

Последният е дъх откъснат,

плячка, пръст – на кокичета твърдата основа.

 

- Ти си пратеник – каза Той – ангел, демон, момче за всичко...

привидение и мит. Осакатена легенда,

легенда без разказваща уста. А АЗ

АЗ оставам – каза Той – смисъл без надежда, надежда без смисъл,

без призраци, които само в сънищата виждам. И от ужас треперя...

До кости ужас. Но АЗ оставам – каза Той – Бях принуден

и заради принудата съм АЗ

А от тръпките отърсен – съм дървен идол, теорема,

разум и език, основа, мироздание, загадка.

Бях принуден – каза Той –пред себе си да бъда като принцип,

като сила, която живото гадае и след всеки пласт

разкрива моя Образ. И в моя Образ – „момчето сираче”.

И дом търси за „момчето сираче” И ме намира

като нужно, за да има силата лице,

а после име, и накрая продължение.

 

- Последният вълшебник имитира Господ.

Проклет още по рождение. Защото – Ти –

е древност

и макар единствен – ти –

я следваш.

 

- Модел, спирала, естествен цикъл, смърт. Златни песъчинки във очите.

Имам го. Ноако проблесне само една капка.

Едно слънце, една частица, едничка цялост. Какво има тя?

Какво следва? Древност!? Няма древност. Нишката е скъсана.

Няма извор. Само капка-цялост.

Бях принуден – каза Той – това не е заклинание, а истина.

 

- Е и, осъзнатото безсилие, по-страшно е от безнадеждността.

И върху катедрала от думи да стъпиш. И върху катедрала от камък –

твоят бог е отвъден, а целостта ти гасне сякаш слънце

загубило на лъчите си огъня.

Срещни се със неизвестното, за другите известно вече.

Бъди при тях – последната прашинка на разпада

намерила покой във края. Сложи точка от желязо.

 

(Розовата зеница подпухва.

Иглена белота във крясък уста разтяга.

Ръбовете на самотата милват и напомнят.

Вълна от кръвоносни съдове и прозрачна кожа

нахлува.

Под краката – кръв сняг нежност.

АЗ – вдишва. АЗ – издишва.)

 

- Когато във ведро утро се събудя, със здраво тяло,

освободен от дълг, от бъдеще, от вяра. Обречен и свободен.

Без тежестта на вените, които трябва да остават

като река на оцеляването.

Без нуждата да трупам плът и всякаква материя

и да съм във още мигове чрез друг, за да ме има мене,

сякаш съд прелят от тяло в тяло, алчен за време

опазено във продължение

и в тясната дреха на видът.

Тогава АЗ е простото желание

да бъде повече от себе си –

творец слял се със творението си

И отново – не по избор или пък способност –

по принуда И без дълг.

 

 

 

В моя дом адовият властник не намира владение –

сам-отломък – неспасяемо продължение –

изгубена територия под вълните

 

Животните са готови за опитомяване

За радост църквите са празни

Вали сняг

 

Симетрията е нарушена

Едното полукълбо расте по-бързо

Структурите излизат извън тялото

А движението е недоловимо за сетивата

 

Градя себе си

и се презирам

Не изпълних старото поверие

Не зарадвах Вселената

 

 

 

Отвсякъде море, необятност

и остри каменни ръбове.

Никакви нашественици

в далечната тъга

не ще нахлуят. Святост

и в ореола й – отдаденост.

Ветровете слушат,

въздигат се слънчеви колони,

от дребни цветя дрехата е съшита,

във студ е съхранено тялото.

А от белезите изникват потоци

и бялото на снега изтича

 

След като творенето се разпадне,

а творителя умре...

Каква загуба на дух.

 

 

 

Вълшебник имитиращ Господ.

Останал. Оставен.

Продължение върху кости,

върху руини, върху остатъци –

поставена плът.

Съзидателната сила– дело

на последен носител.

Творение създаващо Творители. Не по подобие –

по Образ – като природа, като Начало, като първи дъх.

 

 

 

Нито веднъж не спомена Бог и самота,

защото последният вълшебник е имитатор,

който имитира себе си. Принуден да презре

времето, историята, дори древността.

Устите са натъпкани с пръст и Той знае. И Той остава.

 

 

 

Когато съм свободен:

огромните души на титани

ще накъсат математиката

и във символа на осем (8)

ще раздробят измеренията.

 

И 8 (осми) цвят на дъгата ще видят

и нюансите на зеленото ще бъдат 100

не в картина,

а в звук и време

взор

от ириси и жито.

 

 

 

Защо не мога да взема

най-близкото сърце до моето,

най-достойната длан иласка

да съпътстват свободатами на сянка

(удaра на лъч)?

Когато се издигам и

тече по вените ми празник

Е щастие което

плащам със самота

 

И мрачен дом сънувам

щом няма дом

и смъртта е свобода

Но щом света умре тогава

свободата е чиста като лед от връх

и безотговорна като пораждаща фантазия.

 

 

Хаоса във своите ръкави от светлина и сенки

отгледал 8 птици със цвета на здрач.

 

Убийците на хаоса –

осем птици – отгледани

в светлини и сенки.

 

На тънки листи хаоса разрязали

и със цвета на здрача

телата си покрили.

 

 

 

Във съвършен стих се затваря душата

А следващото е само протягане за още реалност

Спира дивия бяг (щом стигне брега)

Дори слънцата изгасват разпилени от лъчите

Но стъпилият върху душата си намира място

и поставя ноктите на отпечатъка си.

 

 

 

Изключителният е с пречупена длан

Което пише е пещерно –

толкова близо до началото

че не трябва да оцелява

За да бъде извор

който след ръба е водопад.

 

 

 

Лицата се откъсват сякаш кожени маски,

люспи падащи от черепа му, листа

отронили се от дърво.

Оголен до безизразност Той е частица хаос неподвижно стояща

върху безотказната хармония на кръговрата.

 

В струящото съвършенство на замисъла

е уродлива точка,

натрапник в праведната зала на живота

където всичко е единно – ражда се и умира.

И не жадува вечност, нито покой, нито продължение.

Затворено време е

Чиста отделеност.

 

 

 

Титаните са рожби на стремежа -

втъкана красота и дух,

себенадскачане върху материя.

 

Титаните са рожби на стремежа

Осъзнати метаморфози

Напускане на тяло и душа

Отпечатък на длан изровил

планински бразди

Себенадскачане върху дадена материя.

 

 

С големината си обгръщат четирите посоки –

от небето до ръба

Ослепителни, сякаш жени погълнали слънце

С добродетели тъй необятни

че думи немогат да ги назоват.

О, колко великолепни бяха техните закони –

пространствен код за разгадаване на смисъла,

осморки разбягали се по телата.

 

 

 

Изчистих света до огромно дърво,

което покрива с короната си половината кълбо,

а корените му пробиват земята и израстват от другата страна

в тревни стръкове и ниски храсти.

....огромна пеперуда...

сянката на крилата – тъмната половина

а шарките повяни от кометен вятър

посипват с цветове другата страна–

мъгла лъчиста.

 

 

 

За последният всичко е първо.

От тялото му трябва да произлязат боговете.

 

Наследил древността, но откъснат от нея.

Какво е признанието, стимула, сигурността, територията,

за който няма себеподобни и от нищо живота му не е заплашен?

Нима рай се нарича съществуването в такава удобна шепа?

Но какво ако помни вида си? Неговата древност?

Своята древност?

Защото не е пръв, а последен.

 

 

Изчистен от страхове

нито миг ужас не ме застига.

Ръкавите на облаците хвърлиха заровете,

зрението е друго – водопадно

сякаш искри през мозъка потопили

пътищата.

 

И оголеното тяло е представено пред небето като

единствено, освободено, изплувало от всяко

задължение, от всяка вяра, мисъл, душевна рана –

безотговорно, предадено на себе си, игриво...

 

 

 

След като детето

се роди от главата на баща си –

то не е воин

а само око,

чисто съзерцание -

най-наблюдаващата самотност.

И се всмуква света от черната дупка на зеницата

И расте в противоположна посока

И натежава от материя окото

И губи чистотата си на сираче

 

 

 

Милостта е отхвърлена

Бог вярва в децата си

Няма самодостатъчност, в която да зрее продължение

Отцеубийството е дало пръстта, по която стъпвам

 

 

 

Изтривам граповостта на дланите си,

докосванията ми са отражение на следи –

най-нежният допир –

вдлъбнатина от сянка.

 

 

 

Последният грешен ли е като първият и следващите

Или невинността си получава като дар за самотата,

като изкупление че е залез?

 

...щом болката е още неуспокоена

и старото лице не се е сляло с младото,

мимолетна топлина ще излъчват огнените фигури

и няма да са звездни точки във пространството.

 

 

Нощен въздух раздели двете тела.

Печал по изгубеното.

Печал по неизживяното.

Той протегна пръстите си

- сякаш великан прекрачил времето -

да докосне скелета на драконовите птици

след него.

 

Миговете изгоряха.

Безнаследственият вижда само себе си

с очи натежали от пепел.

 

 

...сияен юноша в каменен сън,

предтеча на времето, чието съвършенство

няма да бъде усетено

 

призрак толкова плътен

че всмуква отражението си

и поглъща всяка следа.

 

Веднъж издишал и мъртъв.

 

 

 

Не прилича на вятър

въздуха изострящ чертите ми.

 

Слънцата ще избухнат едновременно,

ще ми дадат тяло от огън

Кръговратите ще се пречупят

и от отломъците ще израсне

покрива на света –

огромна планина, върху която

ще се вея сякаш знаме

И няма да има повече за завоюване

освен последното –

вятъра в примката на времето.

 

 

 

Единствено отдаденият на манията си

и лишен от страх

може да продължи живота си на обречен

във вяра предизвикала появата на божественост.

 

 

Цялата ми сила е върху върха на пръстите

Аз съм илюзиониста на появяването

 

Когато мрака натежи като камък

и самотата е скръбно-сумрачна

пробивам дупки във хаоса

и двете си длани разделям

на земя и небе

Там, между тях е тялото ми –

уморено и вече слабо

Ще се разпадне на ято птици

И на всяка ще дам свобода.

 

 

 

Щом си спомня за времето когато те идваха –

сияйни от разум и дух,

в приятелство и възхищение –

братя по небе, а не по кръв

И се смееха очите ни

сякаш опиянени от незнайни треви

и бяхме тихи като разтворени в картина

и бяхме движение, бяхме мелодия,

бяхме свят затворен в рамка.

 

Щом си помисля за времето...

за прахта и слънцето

за северната лудост

за южното съзерцание

за хармонията, в която бяхме щастливи

за хаоса, в който се издигахме.

 

Щом си спомня за времето...

за полуострова огласян от ястреби

за залеза върнал звукът на щурците и вълците

за гордостта предизвикала реда на нещата

за творенията погълнали най-черното на зениците ни.

 

Щом си помисля...

Сам съм

На сто години умираше по един

По сам от камък –

пръст от чужда ръка

вдигната нагоре.

 

 

 

Животните са кротки, с цвят на кехлибар

Езика ми може да докосне медените им тела

и да усетя сладост

Топлината във козината и в перата е от

изгревни и залезни лъчи

Когато допра глава до гърдите им

чувам нощен вятър или прастар писък

Хищната сянка продължава да тупти

Мастилени облаци закриват звездите.

 

 

 

„Всеки един от тези три бога се роди

сам от себе си, а след това скри тялото си

и забрави за него.”

 

Слънчеви зародиши в пустота

 

Наследството на прастар крал

изгубил кралството си,

а после и тялото си

 

Яйце от години недокосвано

по незнайна прищявка разпукано

до разпиляна броеница живот.

 

 

 

Името ми не е върху лист.

Букви не са прогаряли кожата ми.

Когато минавам през празните коридори

и броя стъпките си, чувам как в миналото

са се затваряли врати и босоноги

жени са разнасяли смеха си.

По всяко каменно лице

което ме посреща

пробягва гущер.

Тревите растат необезпокоявани,

мрамора се чупи.

Изяществото на творението е изгубено.

Съдията е сам. Няма обвиняеми. Няма и свидетели.

 

 

 

В това начинание не мога да взема страна

Няма противоположности, няма и междинност

Мисленето и действията ми не предполагат избор

Когато си последен си единствен звук –

повторение нечакащо слушател.

 

Смея се на водата, в която не мога да плувам

и на слънцето удължило дните ми

и на хладните утрини

и на вечерите от кристал, с острите си ръбове

до кръв наранили кошмарите ми.

 

Постигнах щастие когато приех призраците в дома си

Издишах сенките им. Нарекох ги – братя.

Облях тялото си със дъждовни капки

И не виждах вече отражението си.

 

Аз и краят и волята ми сме триединни

и отделни същевременно

 

И не върху надежда издигам конструкцията си

а върху прищявка

Защото по свободата няма въпроси.

 

Тишина. Пълна тишина.

Въглена помни светкавицата

След писъка на дървото

дори най-малкото трябва

да надаря със самодостатъчност

побрала урагани от време.

 

 

„Живей в себе си Господи

Аз се отказвам.

 

В часът на звяра – кърви –

защото чудовището е съблазън за най-издигнатото,

което трябва дазабрави, че Началото

е предизвизвикателство.”

 

Създаде се сам и скри тялото си.

 

 

 

Чувствам че всеки час е ценен

Че състоянието на пропукващ възторг може да бъде изгубено

Да последва плато, отчаяние, безнадеждност, нищожност

Да спрат ветровете на думите, ветровете на мислите,

играещите идеи – безредните късове пресъздаване

...........................................................

Още още

По лек от въздуха скитник – пребродил механизми,

открил тайнства, всемири

Дишащ, тръпнещ, лудешки усмихнат, щастлив

Простота Сложност Безкрай Чудо ....

...........................................................

 

 

Струни – мелодия разнасящи –

зърната на въздуха превръщат във звук

 

Последно написано :

арфа – крясък – носител на пътеки

 

Пътеките се гънеха върху раменете му

натежали от безкрай

И сякаш Той носеше струни

И всяка негова крачка беше звук

 

Петпръстни слънца

В юмрук потоци

 

 

 

ПЛАН :

 

1. Последният човек е завършен:

 

Спира. Изчерпал дъха си. Във краят –

цялостен.

 

2. Последният човек продължава:

 

А. Семето, оставената следа се намножават, натрупват.

На формата се дава време.

Нашествието следва.

 

Какъв е демона на различаването?

Какви са изкушенията му?

 

Б. Последният човек – уникалност –

преображение, разлом, миг...Недопустими.

Няма измислено време

Няма измислено пространство

Няма конструкция, в която да Е.

 

 

 

Мисля като един, действам като един  

Всяко зло и приказност

Всяко забравено

И най-адови и ангелски

И игриви изкусители

Когато езика ми не говори на никого

и в себе си съсредоточавам вида

Или ще съм безчислен

Или ще преодолея преградите на мнозината

и дупка ще прогарям във зримото

Или ще съм безмълвен, по-ням от камък,

затвор и затворник

Или от тежестта ми ще се разкъса мантията

(и като равен ще се изправя пред Единственото)

Или

слънчева пепел.

 

 

 

Огледалото, което удължава лудите

черти.

 

В усмивка е душата ми.

Кръг от святост очертава моята последност,

но не се моля – студен е пантеона,

празно е небето.

Ездача се подиграва с мен,

неговото острие е поразило вече гърлото ми –

изтичам – повече тяло, отколкото дух

И храня земята със своята съсредоточеност

И тежа върху съвестта на вселената.

 

 

Много тежък трябва да стане последният

Да изкриви плюса и минуса на

безкрайността до невъзможност

Да разкъса предопределеното.

 

По-тежък от създалото го. По-създател.

 

 

 

Подредбата на вещите ежедневно руша

Организираност, която връща

присъствието ми в нещата

И ме пази цял –

разсъдък без нужда –

защото съм свободен, даже

длъжен да не съхранявам здравия

разум, а да го отричам –

като осми цвят за дъгата.

 

 

 

Татко мой, мой небесен татко

Моя броня и вяра, моя тъга

Твоето тяло ти говори...

 

 

Когато с очите си виждам миражите

и техните изкушения –

споделени чувства, споделени мисли,

дърво около което витае вятъра

и гласове между листата...

......................................................

Само за миг сънят е още истина

И се докосвам до човешка топлина

потен от спомена

А сърцето ми бие и изтласква

кръв върху изгрева.

 

 

 

Спрях да сънувам жертвите

Спрях да сънувам вината

Имам здрав сън –

сякаш нераждан

И може би не съм обичал

или съм забравил

Но Аз нямам друго

освен себе си.

 

 

 

Концентрат от всяко съществувало знание,

от всичко човешко

Аз – тежък като планета

и свит в месата си

Съм толкова плътен

че мога да пленя и светлината.

 

 

Трябва този свят отново да започне да диша, да живее,

въпреки че моята свобода е свободата на неживото.

 

 

Ледени небесни късове ще рухнат

Мрачната им студенина ще

създаде океани

Най-твърдите диаманти ще оживеят

И въздигайки своите остриета

ще издялат от слънчев блясък

лицата на титани.

 

На тях ще съм кръвопрелител

Ще ги заразявам с пулс.

 

...във сенките им ще се губя

ще ги топля със дъха си

ще ги съживявам.

 

 

 

Да бъдеш единствен – дело съвършено.

 

Ето че моята свещенност е предопределена от обстоятелствата.

 

 

 

До Вас...

 

Убягва ми възторжeния вик поставил началото.

Достигам до границите на предопределеност, пред които чувствам

нищожността на усилията си.

Логиката, свързаността – погубват чистото сътворение.

Прозренията са мимолетни и леки като пепел, а скованата мисъл

вижда познати пътища.

Коя хармония може да е със същност приела като дар и задължение

постоянната си изменчивост?

Какво е цялото, вграждащо във всеки кръг на спиралата

неповторимост?

 

 

Диаманти, които прогарят с твърдостта си

лица на титани

Блясъка е невъобразим...

 

 

 

До Вас...

 

Във множество затвори съм заключен, много мантии ме обгръщат.

От мен оставените знаци не са извора освободена светлина,

след която тежестта ми повлича непризнаваща закономерности...

Изследвам покоя като крайна форма на отделеност и намирам само пепел и лед.

Не съм доволен. Единението на противоположностите не е достатъчно.

 

От въртележка без форма стремежът се откъсва сякаш оживяваща вяра.

 

Черен кон се буди във мъглива утрин

Върху кал се е свила голотата

Под речни води

Фонтаните на слънцето се отрaзяват

 

 

 

Последният човек –

400 годишна птица –

много стара.

 

 

Изчистих ритъма на дните си до

туптеж

Дадох на кръвта си време да

остарява

Взрях се във искрите изтъкали

света

Видях зениците си разпилeни

 

Няма вече тайни между мен и Него

Волята си изхабих за отражениетоси

Началото е толкова несъвършено

както преди

Но има вече моят белег.

 

 

 

Решен да бъде пътешественик, откривател, създател на легенди,

безплоден мъжкар със себе си преселил континенти,

търсач на най-редки метали, вълшебник по чието чело пишат ветровете,

въплъщение яростнона човешката материя– Той – изгубил знание

за Вселената и Господ – вече не измерва времето, смътно усеща посоката му,

но бленува такава концентрация, чиято плътна точка

всмуква всички движения.

И прилича на Хаос – възможности дошли от прищявка –

самозараждане, пропуснато от мигащи очи.

 

Върху иглите на миглите му – крясъка на новородени.

 

 

 

Свят изграден върху преображение

Нито една частица не е цялостна

Нито една вълна не е всепоглъщаща

 

 

Преображение – във друго тяло знанието се разпада

 

 

Всички са пророкувани последен.

 

 

 

Последният човек е недостатъчност

Той е битката на вида

Неговият Господ е единствен

Неговата идеология и

неговото знание – също

С пот на лицето се стреми

да разбърка реда на нещата

Докато в миг на прозрение

не го загърби.

 

Под кожата му няма

утре, днес и вчера

Гол е – защото може

да се преобразяваС дрехата

на безвремието, в произвол, който

изтощава всичките му сили.

 

 

Земята, която сънувам не е моя.

 

Правя нови органи във тялото си –

преобразявам тумори в криле

преобразявам туморив две сърца

преобразявам тумори в атоми,

в късове носещи разума ми,

побрали чувствата ми

Множа се

раздробил болестната цялост.

В топло езеро разпилявам

отлепените си клетки

Промъквам се във простотата

и в нея съм

острието на времето.

 

 

Този плен е най-желаното

момиче

лъскав гарван, който

изкушава

със свободата си

Не мога да се дам на

смъртта

 

 

Разпилял клетките си в топлината на разпада

 

Остриетата на моите достижения

поглъщат остатъците живот

и растът от последният ми дъх

Раздробен на царства – Аз

имам милиарди огледала

всмукали частица от отражението ми.

Като огромно дърво се издигам,

като стрък трева, като мравка,

като хищна птица

А пространството – обитаемата сцена –

е от разложението на неуспехите ми –

пустинята и върховете, блясъка

на луната, слънчевите лъчи

и хранителната водна шир.

Времето започна да се отброява

когато пресътворяването ми завърши

Неговата посока ще ме

повтори или ще менадмогне.

 

Първият човек е бил създаден,

последният го твори.

 

 

Искам да се върна във прегръдката Ти,

при спокойствието, което даваш на непокорния си син – отказал се

и приел упойката на Твоята милост.

Но какмитотворец по принуда, да вярва в края,

когато неговата мисъл и желание е начало?

Защо последният ми дъх да бъде с вялостта на примирението?

Нима Ти не си благославящ пъдител, блъскащ потокана материята

със всяка частица от преображението си... чак до мен – недоволния?

Аз те виждам, всевластен – между края и началото си – как се намножаваш.

Тежат Ти ръбовете на съвършенството И с остротата им

заразяваш.

 

 

Най-божествената проява е чистият атеизъм.

Стих възхвалил неограничеността. Без страх.

 

Изкопавам земно съкровище.

 

Смъртните грехове изродиха цветето

на бунта в кървава орхидея,

наркотично приканваща към омая

на ужаса и самомнението.

 

Раздробил съвестта си, сякаш мачкащ

кости Ялов принц „И прочие хиена”

Гладен за щастие, но идолопоклон-

ник, плюе върху вселената

и крехък – обожествява себе си.

 

 

Разпиляване

Експанзия

Инвазия

 

Новата земя е рай за нашественици

Кехлибарената им кожа

прилича на слънце

заблестяло върху голата повърхност

на изстинала планета.

От телата им поникват треви

израстват дървета

насища се въздуха с кислород

прохождат червеи.

И първият човек и последният

се топлят върху мъртвата скъпоценност

на неподвижни съживители.

 

Силата им се крепи върху покоя,

върху огледално съвършенство.

 

Имитацията размножава.

 

 

 

Смъртта съпътства като

подканващо дете.

 

Последният човек е хармония

от призраци

Но щом прогледне

замлъкват звуците в единствена

мелодия

И тялото се разпилява

намалки късове.

 

Залеза го имитира.

 

 

Когато се съмнява във силите си

Еповторена от камъните истина

Поваля го тежестта на маската и черните дупки

на човешките му зеници

Той е сбъдната легенда, разказана смърт,

безсмислица от кости оставила

междуребрената топлина да се разпилее

Той е стремеж достигнал предела

на разума, тласкан от приказното желание

за обновление

Той е илюзионист, чиято магия е

самозараждането, а всяко обяснение

го превръща в трик – поредния мошеник

върху забавляваща се сцена.

 

Ще бъде бронзов образа

и скъпоценна кръвта

когато преодолял гравитацията

пожъне неземност.

 

 

 

Дивака напуска ръба на вселената

и несъществуващото пълни със себе си.

Сам-планета,

празнота разломна

А след мига –

място за движение.

 

Бъдещето е точка

След ръба

И върху пустотата

 

 

 

В молба оцеляват

нерешени за вик

 

Ценни са камъните –

надежда за вечност

Пример за подражание

Неподвижна избраност.

 

Миглите затварят изображението

Изображението е вече невидимо

Затвора от череп и гънки

Е изгубено място, в което ще пребъдат

откъснатите бележки изписана любов.

 

 

Върху формите ще се

леят думите

Ще се движат сякаш

съставни парчета

Ще са сияйни

Ще севтвърдяват като

втора кожа

Ще бъдат емоция и въздух

Ще бъдат преносители на

душа и друго тяло

Ще бъдат съживители и пазители

Ще обсебват

и демонични ще преобразяват

Ще са сенки – несъздадени от светилата

Ще пораждат когато само

те останат.

 

 

 

Превърнах рационалността

в емоция

Зачатието

не е биология

или тайнство

А отвъд –

Само претворяването

ги прави живи

Не живи

А със смисъл

Който трябва да се достигне

от протягане

До смърт

Горят пръстите

Вечерта безлунна грее.

Преди новолуние

се ражда

небесен дървар

Искрите са плът

откъсната от удара

на несъгласен

По размер – огромен –

колкото въображението

може да побере.

 

 

Последният човек –

откъснати бележки

от любовни признания имисли

Всмукани от тежестта му

 

Най-истински

върху древността плюе

самопоследният.

 

 

Под властта на кръга.

 

 

Когато измъчван от безстрашие

атеиста в него прозре отчаянието във вярата

И тъгата И безутешността на бога

Той надига самотата си сякаш първо тяло.

 

Жертвено животно.

Пустинен пророк.

Скрит между пясъците.

Роб на мъката.

 

Ще срути всички паметници

И жилите им ще насити с още пурпур.

После

небесните сгради го зоват.

 

Ронливо божество – създадено

за да преодолее началото

 

...като дъжд ще пада,

като пепел, като сняг.

 

 

 

След написаното (създаденото)

човешкото доживява времето

на тялото си

Какво ако не бунт, на парчета саможертва

остава

Преди агонията да отнеме

силите за смърт

 

Сякаш лозунгово начало

 

Плакат:

от парчетата на плътта си

се храни

безподобието на първата

жертва

 

Да последваш обожественият в ежедневието:

създавай свят

докато тялото ти в секундите умира.

 

 

 

Земните недра са празни

 

В земните недра няма вече богатства

Танцуващата топола трепти

само в стих

Нова религия надига дух

във броня по която падат

снежинки.

И ще ревне разстрелът

Гарвани ще полетят

Ще пируват героите на тази

трапеза

С черни крила, и с черна плът.

 

 

 

Творецът на думи

Творецът на свят

Творецът на начало

Творецът на движение

Творецът на форма и глина

Творецът и върхът на иглата

Острието на Неговото докосване.

 

Живота, който живея –

от луни и слънца преброен –

е несбъднат камък

И отчаяни са дланите ми

Резките-мълнии не са ядрото

на онази светкавица

втвърдила вълната, която

продължава да съживява (и дави).

 

 

 

Събуждам се от нищото.

Пред мене няма светлина,

зад мене няма история.

Мисълта е чиста, чувствата са в невинност.

Убеден съм в правотата си. Силен съм.

 

 

 

Мисионер на различаването

Върнал дървото във семката.

 

 

 

Трите:

по красота и младост – девици

по утроба – вещици

Роденото ще е първо дете

Тежък камък в океана

И избавление, когато мъжете

сънуват ковчези

Защото

ако във вените има много кръв

те ще втвърдяват земя

и ще пронижат с реки дланите.

 

 

 

Божествен в изолацията си

Дишащ ноща и влагата идваща от

разтопените ледове на планините

С рамо разпукал

стъклената красота на покоя

Нахлул със чисто сърце

във свят непозволяващ даже трептене.

 

 

Илюзията на последния човек –

всеки къс съдържа цялото,

образа не се губи –

отражение на първия влязъл

във затвора на себе си –

вечно повтарян, никога продължен.

 

 

Събуден от нищото

Между два свята изправен

Крепящ небето и тежестта на облаците

Гранитно неподвижен

С пръсти разранени от животворящата влага на парата

С крака вкопани в земята

 

Обличат ме в движение земните твари

когато по мене се отправят.

 

 

 

Дните си мога да преброя във изречения

Фразите ехтят във безкрайността

която подозирам. Размножават се.

 

Аз и моите вселени се докосваме –

любовно

или като преображение

или като съставни части

или като врагове до взаимна гибел

И безкрайността ще се огъне от тежест

неподозирана

А аз гордо ще заявя:

- върху моята осанка писаха

богове и пророци, мислители отрекли

разрухатана времето

Но ето –

Събуждам се от нищото.

Пред мене няма светлина.

Зад мене няма история.

 

 

Единственият борави със словата като с камък

Той не прави компромиси

Или Думата или Ад

Красив, не по определение

Жив, не по определение

Истина, не по определение

А защото кръвта го следва,

и соковете, и водата

И от всяко Свое възражда нова материя.

 

Духовете бяха скитници без него

опазили се от сърце и мисъл

Но сега невижданата пустота носи

гръмовержно значение.

Езера.

Езера.

Езера.

 

 

 

По святата земя на бунта

марширувам фарсово...

Хаоса от идеи, от мисли, от чувствакато вечни двигатели

получава своята завършеност върху трона на безличието

А скока – така яростен – предизвикал свободата на птицата

и от небето направил обиталище – тук – върху тази човешка пръст

е само сянка от падане.

 

 

След година се завърна.

По дланите му нямаше белези,

нито отпечатъци,

нито пътеки.

Беше чист като сълзата пролята

върху сухата ръка на баща си.

 

 

 

Върху смъртта ми ще легнат човеците

Втория път като призраци.

 

 

Ще се отърва от законодателството на оцеляването

Речта ми ще бъде неравномерна

Изреченията ще следват листа

Празнините ще отекват

А слетите думи ще са неподвижен вир

И водопади

 

Всичко казано е с желязо издялано

Върху всеки камък.

 

 

Непредвиден пророк и съставител на истини.

 

 

 

САМОНАПРАВАТА

 

от длето

от нокти

от тъжно детство

от непобиращо се във гърдите

от красотата която искаш да погълнеш и слееш

от взрива, защото си причина за всяка вселена

от съзерцанието

от делото което заслужаваш

от Аз Аз Аз ....и Още

от преобразяването до безкрай

от домът жадуван

от слънцето водата и пръстта,

чиито кръговрат не оправдаваш.

 

САМОНАПРАВАТА

 

 

 

Бунта е цвете различно.

Бунта е АЗ – като жертва

Да губиш себе си във жертвоприношение

Чисто действие направило

от палачите картонени убийци,

а от теб – дървен идол върху клада.

 

 

 

Разпръснах се във далечината

Ядях на човеците остатъците

Бях силен когато е утро

И обречен щом с поглед обходя полетата

 

Моето е свобода

 

Ще бъда незавоювана планета

И на момчето дребните желания

 

А после...

 

Освободен от дълг, от други, от

Бог дори

Между мене и тишината няма посредници

Няма вечер, няма утро

Времето се дели на отрязъци

различно пречупена светлина.

 

А после...

 

Когато пристигна при Него, Той ще ме прегърне,

ще ме отведе до ръба на света

Но само аз ще продължа –

ще съм първото дете, което не носи

кръвта на баща си.

 

 

 

Заточен в себе си

Наследник на всичко образувало го

Жаден за власт или отчаян –

парче лед съхранило спомена за движение

С дарби дошли от покоя

Неумерен в съзерцанието

С апетит за красота и сливане

Издъхващо стенание....

 

 

Не сюжет ще са думите

а митотворчески жестове

Желанието втвърдило мига ще

натежи от натрупана материя

Площадките за птици ще са реалност –

хиляди метри издигната равнина

Смалена бездна от огромност

непонятна за размерите му.

 

Без страх ще се случи преображението

Пространството ще бъде ръб за скока

И когато безименен отнася себе си

ще се самоправи във летежа си.

 

 

 

Уродството на промяната дебне.

Отвъдното ме отрича.

Още и Още и Още

Изпепеленият е с безсмъртие на птица.

 

 

 

Тъга нелишена от последствия...

 

 

Полетата върху които се градят

селищата на въображението

И се прокарват реки от

северен лед

Се покриха с графитената

прах на миглите му.

Погледа угасва овъглен от

толкова безплътност.

Ако дори във сънищата

властва тишина

не остава вяра, само старост.

 

 

Докосва всичко живо до което

се протяга

Поставя огледалата на отпечатъците си

за да го отразяват.

 

 

Небето още е съблазън

за страхът и кървавото утре

И е вярно –

сърцето гладува за взаимност

 

Толкова близо до отрицанието

Толкова съсредоточен

Че отново може да се възхити

на сътворението на сферите

и огнения храст който го изгаря

със посланието си.

 

 

Последният човек се разпилява във Образи

ясни като съвършено въплъщение

Нежеланата му единственост, минава през наследеното

и го изостря до неповторимостта на ято, на кошер, на глутница

Зад решетките на ребрата сонм от духове се блъскат затворени,

с време разложено на пластове, но без посока.

Телесния разпад е предизвикателство пред автора.

 

 

 

Пустинно цвете е поднебесният скитник

и нараненото му сърце е

с разум на сърна –

бягат кръпките на вярата.

 

Падат най-чистите дрехи

Голота лунна блести

Върху утрото покойно расте

прободена молитва.

 

- Господи имаш остриета по-твърди от венец....

 

 

 

До Вас...

 

Превъзходството на поставените цели, изискващo почти мистичен синтез

на знания, е най-голямото предизвикателство пред мен.

От постоянната мисловна и емоционална напрегнатост, очаквам уникалното тайнство

на прозрение спасило дните ми. Но нито едно прозрение не може да разсее гнетящата

мъгла на отчаянието; трябва ми пъстротата на цял наниз знания, очертал със своите

шарки конструкция непредставима за нищожните ми напъни.

И все пак, в часове изпълнени с вяра, отразеното ми самомнение решава загадки и

протяга пътеки. Тогава дишам ведрост и се уповавам на факта, че Вярата продължава

във тялото ми.

 

 

 

Запленен от демоничната енергия на всичко красиво искам в бездиханна

работоспособност да претворявам, да смилам, да освобождавам...

Образи, дива материя, камък във движение, титаничност и най-крехък пулс –

да освобождавам

И тайнството – спуснало се живо було, предизвикало сияние, дало дух –

във мене е усмивка – ведра, но и хищна, защото този глад не ще се засити...

 

За възхитата няма покой. Потопа (сравним с косите й) ме дави.

 

 

 

Началото. Оставен. Със спомени. Аз.

Простора между дланите ми е твърде малък за съвършено време.

Но напрежението. Сгъстеността.

Сам-мъж води колесницата на слънцето

Въздига се в радостен вик

Най-отдадената си красота превръща в залез. Изгаря.

- Видях очи излезли от мрака. Небесни.

Спокойни. Знаещи. Нежни.

 

 

 

До Вас...

 

...в такива моментиседокосвам до задъхваща недостижимост.

Празно пространство, което съм призван да изпълня със себе си, но

не зная как. Усещам безсмислието на дребните си усилия. Колко далече съм от

добиването на плът, на материя, от истинското чудо на сътворението, дори от идеята

задвижила волята. Далече и ...близо, сякаш малка стъпка ме дели от съживяващо

вълшебство. От смисъла пламнал като фойeрверк. И осветил. И останал. Но уви...

секундите се разпореждат.

Все пак има нещо сладко в тази мъка – себе си да виждаш в безпредела.        

 

 

 

Звездите се връщат към своя център.

Откъснатите деца се събират.

Фигурата е завършена –

абсолютна и сама.

В отчаяно величие застива.

Безнадеждно съвършеният е мъртъв.

 

 

 

Една душа – тежест, алчност

Едно тяло – съхранено

Много звезди и Господ

...Още – повече от което Е

 

 

 

Изправен пред абсолютна липса

напрягам всичките си сетива

обградили със венец разума

Вече имам Бог, който се

храни от вярата ми,

имам и сътворено послание,

и рационална истина Но... докато

в тишината не прогърми

поне един звук без причина

моят стремеж ще глъхне във нищото.

 

 

пиян от унес

упоен от вино

атентатор

 

 

Още и още и още...

Тази алчност не ще се засити

Само агонията ме кара да бързам –

да поглъщам топла пръсти

студена вода от извора във който

са се вселили ледовете

Да се възхищавам, да трупам

Сякаш правдата на красотата е омая

която тялото ми ще преобрази.

 

 

 

- Винаги против агонията е бунта

Не се лъжи, само тя заплашва стремежа,

заради нея бързаш – тя и редът на нещата

който диша лъчи, движи се, ражда...

 

Нямаш армия,

а крехко тяло

Приличаш на себе си

и на мама.

 

 

 

Изучава формите,

тяхната неповторимост,

изплъзващите се сенки

неуловими за геометрията.

 

Втвърдява вятъра

И с блясък пълни съзерцанието си.

 

До мускули съблича светлината

Танцува със нея и й се прекланя

 

А когато божественото стане нетърпимо

от припадъците си създава олтари.

 

 

Веднъж съзрян – предела ни измъчва.

 

 

Все още онази красота, която жажда сърцето му не е достигната.

Все още черния ритъм пръска сенките си.

Все още изключителното е образ без тяло.

Все още само покоя е безвреден.

 

От смъртно протягане ще се пречупи предела

и ще бъде на Абсолюта мечтанията.

 

 

 

Което трупах досега ...

разцъфва подвластно на силите ми.

 

Устрема трепти върху огнените езици на сътворението,

между тях диригента от мелодия бушуваща

прави планети. Танцуват сфери.

 

Светкавици в клони втвърдява

и воят на вятъра във вълча песен обръща.

Вълната вулканна лавинно кънти

огласила архитектурата на потопа

В небесни нишки цветовете се издигат

А златната маска на слънцето

блести под леден покров.

 

 

 

Порой Потоп Покров.

Танца на слънцето – всемирно веселие.

Лъчите кръжат. Обръщат на птици

бучките пръст.

 

 

 

Залеза под крилото на гълъб.

Пурпур

 

 

 

Той пази небесния прорез за себе си.

Ще му се наслаждава

и ще му се радва.

Пухестата красота на затварящите се устни

няма да го уплаши.

Ето – метежа, който е направил звездите

го очаква.

 

 

 

...как от игрив танц започват да изскачат земни зъби

и небето да се тресе

А когато взора е от височината на сферите

мелодията се изменя –тялото се разпада

И всяка негова част е творение

обгърнато в безмълвния тътен

на първият миг.

 

 

Отдаден вълшебник.

 

 

 

Последният човек е поел натиска

на изтреблението

Неговият бунт е скок по принуда

Вълната от огън, която посреща – не със страх го изпълва,

нито със смъртна възхита.

 

 

 

От всяка мисъл извира отчаяние

От всяко действие – оцеляване

Ще бъда по зелените полета на волята си

сам-мъж тъпчещ житата

Изключителен, но без дарба.

 

 

 

Самотата става по-тежка от всички влакове, от всички релсови пътища.

Започваш да губиш битката със смъртта.

Водовъртежа – бляскав на повърхността – тегли към непрогледното.

Вълшебника отпуска раменете си и звездите за него изчезват.

 

 

Само четирилистни искам да израстнат

родените от тялото ми детелини.

 

 

 

Ако моите действия предизвикват промяна

Ако оставям наследство със всеки размах на ръцете си –

Бих пожелал място, което след мене кипи от метежи

и цикъл трупащ сила след всяко преображение –

Вихър събрал на съществата безплътната тежест,

разкъсал листа, върху който се случва вселената

И от хаотичното бягство напуснало ръбовете

правещ армията на моето продължение.

 

И какво ако се сбъдне?

Нима неспокойната вяра ще се утеши във смъртта?

Нима живият ще се зарадва?

 

За моето няма ведрост...със дъх или пък не...

Аз и Той – сме Едно.

И ако се смили над мене ще се жертва.

Докато Аз изгнивам

Той ще се стреми.

 

Да създадеш силата на Бога си

А след това да вкараш умората си в Него

Колко слабо!

Да го принудиш да те надмогва

Докато теб те няма

Колко слабо!

 

 

 

Смъртта не бърза

Тази бавност крепи живота

Смъртта не бърза

Тя дава време

 

И надежда за безнадеждно съвършеният.

 

Преображението лекува.

А представата го следва като изискваща сила.

 

 

 

Самотен в робството си

Бягащ от смъртта

Безцелен

Колко много страх предизвиква агонията

Можеш да подушиш бoлката

Да потръпнеш

Да се спотаиш

ИЛИ

Да потърсиш остриета

Да ги предизвикаш

По свое желание да спреш мига

Но къде е сладката съдба на първия

Реката на кръвта и времето

текнали от тялото му

Нима е по-добре във вяра да се давиш

Отколкото в убиващи води

 

 

 

Бягащият от смъртта намира твърд

върху зората на своята неповторимост

 

Ако го повторят ще е продължение

Ако е сам ще е самодостатъчен отломък

............................................................

безкрайността ще придобие своето +1

И в приказката на ограниченото въображение

ще се роди герой.

 

 

 

Заканвам се:

Последният човек ще бъде довършен

Като време и място

Като дърво, което създава кислород за дишане.

 

 

 

Пазете се от сътворението

То е огнено във простотата си

Но под сянката му сте изписани

 

Слънцето не е метафора.

 

 

 

Усилията срещу естеството

Труд Безжалостен

Бичове разнасящи робство

- Мисли, не го завършвай

- Края не е полезен

- Говори

Усилията разнасят славата

Момчето последно не може

да бъде откъснато

Щом Ти и само Ти си създал

речния вятър

- Пиши

Възхищавам се

Цвят до цвят

И мирис до мирис

Ето го белега от който

не ще се отърва

Обичам проявленията Ти

И моето

върху вече създаденото

Не само Те

но и аз

Създаден –

раста и умирам

върху секундите.

 

 

Във следващатанощ Тя се вглежда...

Бързам.

 

 

 

Дойдоха от топлите савани първите

Произведоха живота си.

 

 

 

След като зачеркна себе си

 

И отново върна самозараждането

 

Поема от пръст

Дело ползващо миналото като природен дар

 

Върху даденото оцеляване

Не древен се изтегля вида

 

А успоредна реалност

на спомените

 

 

 

Центъра Владетеля Цивилизатора

Злото прогонено в четирите посоки.

Земята е очертана твърд

във черупка от промисъл.

 

 

 

Изписвам гънките на тялото си,

трепетите на отделните органи,

различната мекота на плътта.

 

Листа е сгънат на четири

Прибран е под слънчево зайче.

 

Ако ембриона на безсмъртието оживее

ще бъда в лъчите.

 

 

 

Краката ходят сами

Обхождат райска градина без хора

Преследвам един сезон

Търся правилната светлина

Живея в посока

 

 

 

Фраза затворена в многоточие

Кратко Откъснато Всичко

 

 

 

Храната на спомените вече не е вкусна.

Завоюваната красота ме изморява.

Трябва да приема ужаса

И да изтанцувам танца на новоземни вулкани.

 

 

 

Мълчание което не изисква.

Нощ и ден.

Подреденост в действията.

Подчинени сънища.

И тишина.

Притаявам дъха си.

Спирам сърцето си.

Почивам.

 

 

 

До Вас...

 

Химерен мой,

лице най-близко, непознаващо смъртта

И раждането също

С листовете изписани до Вас

се събирам сякаш вещ

беззащитна пред човека

и неговата разпиляваща скръб.

......................................

Този който е сам ... те поздравява

 

И цялата си сила напрягам

не зверска, а живототворяща

да направя самотата си.

 

 

 

Когато първата градина отрупана с плод и свежест

се разкри пред мен, аз я презрях защото видях себе си

подчинен и затворен.

 

Втората действителност открих в пустиня –

гола, суха, гладна – място за страдание и смърт.

 

Останал в самота усетих тежестта на очакването.

 

 

 

Речните вирове го пречистват.

Водата, която измива и оставя

ребрата блестящи под кожата.

Жената не е пръст.

Тя е анатомично ваятелство

Скулптура от кост изтръгната

от още живо тяло.

 

 

 

И макар без дълг, моето е налагаща реалност.

 

На педя от...

Нито знамена. Нито предели.

Без сложни метафори.

От една точка

започва жеста съживяващ.

И скулптурата на жената

туптяща блести.

 

 

 

Най-хубавия спомен:

 

Заради нея нощното небе танцува

променило географията

Дало на реките отблясъци

и причина на звездите да се съберат

И да се срутят върху устните ми във целувка

унищожила вселената

с нежност.

 

 

Първият –

Изпънал врат във въздуха

Нито знамена. Нито предели.

Няма ги юмруците твърди

поискали земята

върху утрото ледено.

Първият –

без сладост, без мъка, без възхита.

 

Последният –

Изчистил бунта до звук

Изрекъл на всички братя имената.

 

 

 

До Вас...

 

Мечтая в някое ранно утро да се събудя силен, безстрашен

Да приема своята обречена единственост

Да изкрещя на мъртвите си братя имената.

 

Зората ще връхлети, а аз ще съм чист...

и готов да живея в безмълвие.

 

Очакването – сякаш от небесен пръст е посочена всяка форма,

всяко животно, всеки стрък И аз – последният – който диша

в надеждата на някой друг.

.............................................................................................

Време ли е силата да сложи край

 

 

 

Мечтание 1:

 

Илюзия за общност

Хармония

Работещ механизъм

Топлина – ласкава,

движеща.

 

 

Мечтание 2:

 

Пътеки скриващи се в сенки

Там митотворчество –

възправило се срещу древност.

 

 

Мечтание 3:

 

Поразени от височините

от възможната безкрайност на стъпалата

от напредъка – нагоре, нагоре

С метални ръце

Градини от слънце

За земята

 

 

Мечтание 4:

 

Вглъбен подобно камък

Ваятел.

 

 

Мечтание 5:

 

...те го рисуваха като усмихнат бог,

който седейки между тях

донася ведрост във гърдите им.

И от отпуснатите им сърца смеха звучеше

сякаш издялан от лед

А песните им се извисяваха във тишина

създадена за да преминават.

 

 

Мечтание 6:

 

Рационален Научен Действен.

Принуждаваща истина,

която в опита се разкрива.

Армия откъсваща части от

вселенското тяло.

Оголена същност.

Скелет и Пулс.

 

Хляб за разсъдъка.

 

 

Мечтание 7:

 

...тогава свободата ще се посвети на красотата

и живота ще бъде фантазия удовлетворяваща

жадната възхита.

 

 

Мечтание 8:

 

Вяра във плът

Ръце, крака, торс, глава

Откъснати Отделени Сами

След време ще се съберат

от позволяваща случайност,

за да съставят ново тяло.

 

 

Мечтание 9:

 

Повече сърца са отколкото човеци

Туптят

Докато земята ги взима.

 

 

 

Скитничество, което не спира

И като съдба прави душата, сезоните...

Дарът на прашните крачки, на бавното отдалечаване,

на гледките процеждащи се във ума.

Дарът на парчетата свързани от присъствието на един –

роден с привилегията да отминава последен.

 

Следите му одраскват прахта –

снежни – под краката на птиците.

 

 

 

До Вас...

 

Близостта до Вас ме изпълва с книжен вихър, който надали

ще превърна в плът. Но посветил се на своето начинание

аз от минутите вдъхновение – конструирам.

Може ли върху въздух (макар и бляскав) да се изгради материя?

Не знам и не очаквам отговор. Избраното е посока, която следвам и

която очертавам. Човека пред огледалото има своето друго отражение –

скрито за погледи, но следващо ме сякаш неслънчева сянка.

Моят миражен дух владее човешките ми мисли.

 

 

 

Шивачите на криле – тези уродливи хора –

мислят, че могат да издигнат земното като

пришият себе си върху всяка тежест.

И с принуда да качат прашната материя

до изяществото на стремежа.

 

Най-тъжните, най-смелите, най-гордите –

най-зли са.

Океани са – от пепел и кръв

И мрак ползва душите им.

 

 

...може ли от примирение да приеме агонията

и в естеството само красотата да вижда?

 

Пак ще бъде там –

при гордите и смелите

при ужасната им суета,

в тихото занимание

взимащо дъха, за да го

направи знаме.

 

 

 

Приключих пиянството си на моряк – каза той –

появих се на земя без туземци.

Нова птица съм аз, нов червей, ново влечуго –

змия в изправен стоеж, маймуна с разчетени длани, баща без деца,

крайното на безкрая.

„Ужаса. Ужаса.

Дори светлината тук е тъмна.”

Самолетите кръжат и пускат бомби.

Последният бог се храни от взривове

И тялото му ехти И започва вселената.

След смъртта прахта ще се стовари безжизнена

разпиляла съставките на живота

в очакващо време.

 

 

 

До Вас...

 

Трябва да запазя ненаранено крехкото си чувство за неповторимост.

Въпреки влиянието на чужди мисли, въпреки красотата на тяхната логическа

безизходица.

Това АЗ – споменавано като хвалебствен печат – трябва да се бори за правото

да бъде моя вяра.

... защото добития свят е нищо, без душа която се протяга.

Защото аз и АЗ са две различни

Първото: привидение в плът

Второто: преображение изискващо Бог – от мен и за следващото.

 

И никакво примирение не може да стои.

 

Напрягам тялото си на изпил отрова.

Откъсвам сетивата от разума...и разума.

И за двете не съжалявам.

- - - Истината - - -

Миг във плътта ми

е това АЗ,

на което подражавам.

 

 

Преображение изискващо бог –

от мен и за следващото.

 

Защото истинската самота убива

- разкошна –

като планета паднала върху планета.

 

 

 

След като маската съвършено прилепне към лицето –

съвестта е чиста, а тялото изпълнено със сила.

Няма срам. А забрава.

Падналият най-ниско знае,

че отвъдното за него е свят жесток

и зла страст.

 

И от оргията на своят грях съпътстван

– забулва облика си –

след пренесената жертва.

 

 

 

Търсете го в образа му на сътворител.

Прочетете златните страници на неговият недостигнат блян.

Вдъхновете се от булото му. От витаещата тежест на невидимото.

Приемете липсата на край за изискващ вик.

Обичайте го като посока.

Наказвайте го с дела и мисли невъзможни за него.

Вгледайте се във миража и почувствайте топлината му.

Утопията е просто земя за живеене

Където се диша хелий.

 

 

 

Когато двете тела се слеят

и миража и човека останат в безпътица –

колко ласкав чувстваш съблазнителя,

колко загадъчен е неговият друг простор.

И какво е отвъдното освен притеглящ въпрос.

И какво е страхът щом си последен.

 

 

Призракът близък на първия

 

 

 

Мечтание 10:

 

Благородни по дух те са подснежни кокичета

Издигат телата и душите си в намерено братство

Смелостта им е изпила алкохола на лъчите

И умират слънчево опиянени.

 

 

 

До Вас...

 

Убеден съм, че сътворението като акт и идея, като начало и край –

е големият въпрос, във който трябва да блъскам съществото си.

И макар логически непоследователно, аз вярвам,

че има образ или дума – отговор – даващ Име на точката, от която започва всичко,

„измислящ” освобождението на бог – в нова представа.

 

Стремя се към пречупения ъгъл на изначалния поглед

Най-доброто продължение на Един

останал последен.

 

 

 

... пречупения ъгъл на изначалния поглед –

вярващ във сетивата и тяхното отражение

вярващ в разума като преображение,

приел човека като възможност

приел себе си като преобразяващ човек.

 

 

 

...защото от творбата като даденост

направих желано привидение –

взел останките на онзи жалък мъж

затрупан от миналото и смъртта.

 

 

 

Началото на това творение

ще е друга смърт

Докато не се сбъдне очакваното

И в изненада автора се обнови.

 

 

... и ето изпълвам знаците със смисъл,

защото им сложих имена.

 

 

Ще бъда непреклонен и истина ще имам.

Ще е логичен ритъма,

упътване за сътворение – върху лозунг

от който се правят представи.

 

 

 

Парче пръст ... когато тревите са зелени

и небето е с птици.

Парче пръст ... и обиталище.

Две звезди, които познавам.

Луната расте сякаш се пълни със сокове

Скоро ще се разцепи

Две луни – едната опечалена,

другата весела

За скръбен поглед и за ведрост във очите.

Парче пръст, градина оформена от ръце

и стъпки, бели камъни, вар, слънце,

дива ябълка и зверски дъх

зад границата на присъствието ми.

Предела ... парче пръст ... дом, обиталище ...

отпечатък обгърнал тялото ми.

 

 

 

Единственото бягство

Бягството на дълбоката вода

Бягството на високата скала

И ако и това желание изчезне? –

вкоренен в изолацията си като природна вещ

Стар. Обрасъл. Напластил

годиниживот. Безизразен. Ням.

Точка, която спира времето

И на историята слага край.

 

 

 

Топлата кръв (на думите Ви) господа ме кара да се чувствам жив.

Единственото пред което свеждам очи са телата ви обречени на смърт.

Похода към края на света има своят ръб –

на него сме дали духа и плътта си.

Ето го краят, под ботуша на мечтите.

Обърнали и двете си страни

Разкъсали съдбата

Продължили

Коя земя, кой трон, кое богатство стигат?

Алчни сме, защото няма въображение, което да ни засити

И протегнали немощни длани – сме светотворители.

 

 

 

Между решителните знаци

оставени от орлова убеденост

се промъква тънката сянка на влечуго.

Сякаш всяка промяна се нуждае от зло,

от кръв, от мачкаща тълпа.

Сякаш всяко вдъхновение

е принудено да се принизи до жестокост,

за да действа.

И всеки светъл порив се пропуква,

щом понесе омразата в негово име.

Ален пир дави касапите на неизбежното

Принесли във жертва себе си, защото знаят,

че върху грозната маска на заченатото бъдеще

те ще са преобразяващия белег.

 

 

 

Само кръвотворната власт на моя полет ще ме удовлетвори.

Тялото жадно за промени отделило се от мен.

Суетата на мъж приличащ на истина.

Времето ехтящо от неговата живост.

 

 

 

Последният като къс земя

Последният като спектакъл

Като прашинка във светлина

Като лутащо се листо във вода

 

 

Чист. Чист.

Малко семейство нечленоразделници.

Градина, която трудно се напоява.

Сезон.

Картина от преднамерено поставени следи.

И тежестта на вятъра върху нея.

 

 

 

Мечтание 11:

Силата на благославящ

Опиумното щастие

 

 

 

По светлото чело на

царя без царство,

облаците на ежедневието

бяха не сън, а реалност.

И върху духа му на мъж

жаждащ други селения

лягаше ледената тежест

на собственияму скелет.

Не би могъл да спре

Не би могъл да се откаже.

Лилиите на мисълта му

необратимо са разцъфнали

върху изменчивите води

на сладко езеро.

Бели. Бели.

Като грозно слънце

Заразна сол

Прашинка задушена

от пулса на луната.

 

 

 

Този, който вярва, че е последен

е сянка на смъртта.

Очакването съкратил.

Пръстите на молитвата отсекъл.

 

 

 

До Вас...

 

Изпробвам различни лостове за промяна. Пазя се от лудостта,

макар да знам че не бива да се страхувам. Опитвам се да обновя материята си.

Какъв е съзнателният акт, които може да предизвика промяна,

да събере твърд различна от крехкото ми тяло?

Езика? – все пак аз пиша „До Вас...” – Но нима чрез него не се връщам

при смъртта взела мойте подобни?

.............................................................................................................

Мисълта ми е замъглена, а Вашия образ все повече се слива с отчаянието.

Да сътворя – прекрасна дума – от нея черпя сила, нея сънувам.

Какво сънувам? Мечти. Минало. Миражи. Топлите шарки на спомена.

И една мисъл: „ ...важното е да го сътворим

За кой... за кой е важно да сътвори света?

 

 

 

Тасманийските тигри пируват кървави

Малките съблезъби прохождат

Сезоните осакатяват и възраждат дърветата

Последният – върху парче пръст – подготвя армия

срещу своята забрава.

 

 

 

Предизвиках огледалата да се вгледат в себе си.

 

Тънък мрак беляза юга. Безсмислено. Студено.

Механизма работи безотказно И от вечния

двигател на раждането и смъртта черпя сила.

 

Ще поведа тялото си теглено от птиче ято.

Клина на крилете им ще разтвори солената шир.

Ще изтека в лава. Ще създам мъглата.

Себе си ще спотая.

 

 

 

Сенките отнети от сградите са на млади мъже и жени,

които усетили свободата от камъка се разпиляват

в слънчев вятър.

Тези игриви петна попиващи в пръстта нарича

„кълнове на обнова” – те – единственото доказателство,

че Той е жив.

 

 

 

Бръчка проряза лицето му.

Мъката падна като нож.

Старо и почти безжизнено

изписа два реда:

- Думата е изгубена

Думата е изсъхнала.

Ако сменим обитаваното пространство,

дали нови призраци ще задвижат мускулите ни?

 

 

Многолунно небе.

Ярка нощна светлина.

Гол. Сребрист. Свободен.

После езеро И конник.

Сферите танцуват.

Танцувам и аз.

 

 

Краят на космическият декор е достигнат.

Мисълта се разпиля откъсната от своя притежател.

Въобразителя – сякаш осакатен – чувства безсилието си.

Лъчът е погълнат или отрязан.

Черта разделя здравият разум от лудостта.

 

 

Вече няма като... сравненията са безсмислени.

Аз съм всяко изречение.

Аз съм завършена фраза.

Вълшебството на къс неповтарящ цялото.

Пълнота на безподобен отломък.

 

 

 

Скока е загадка, чието изследване

неизбежно води до друга реалност.

После пясъчния часовник на миговете –

натрупани слюдни остриета, полепнали капки...

Самота пада върху цивилизацията.

Един къс от цялото е деформиран.

Бунта на отломъка изкривява образа.

Уникално е, следователно

неуловимо.

 

 

 

Последният бърза да повтори рухналата

цивилизация

Строи домове, изгражда пътища

Храм на незнаен бог поставя в центъра

на творението си.

 

Дори изгубилия вяра може да имитира невинност

И от тази маска да израсне утешението.

 

 

 

Всичко е запазено

и книгите описващи знанието

и кода от нули и единици

и разветите в облаците сгради.

Всичко е запазено

И мъртво.

Седящ до огъня съчинявам легенди.

Нови думи във които да живея,

и във които да се забравя.

Оставям ги под случайни камъни,

под горски листа, под слънчеви зайчета.

Пиша знаци и смисъла им разпилявам

като частици огледало – всяка

пленила отражението ми.

Може би те ще бъдат намерени

А аз възкресен –

Не вярвам в такава измислица.

Докосвам се до твърд. Моя твърд –

от ръцете, от главата, от уменията ми.

Нещо трябва да ме пренесе отвъд, или

да ме сложи в земята.

Нещо притежавано, нещо мое.

Какво е Вярата щом съм въплъщение на

последния миг –

небесно царство, адови градини, пръст...

да намеря мъртвите си предтечи, да достигна

пустотата, да се върна...Не.

Не искам върху безсилието и естественият ред

да полягам като върху ласкава надежда.

Впил нокти Аз вися от вселенския ръб

Когато ноктите се счупят –

счупеното ще е два милиметра ОЩЕ.

 

 

 

За гордостта, която заслепява

За самодоволното безверие

За първия последовател –

размахал миражите и словата си.

Парче пръст пази спомените ми, сънищата,

изграденото от дърво и камък.

Един човек, една клетка, атом, точка..

Пируваща самота в празна зала

Сватба с неродени любими

Свобода, която оковава.

 

 

 

До Вас...

 

Непроменени изглеждат чертите Ви, щом ръце по тях прокарам. Но дланите

не могат да различат цвят, нито поглед, нито умора в нечия химия.

Разговорливо описвам себе си докато годините отминават.

Безразличието тежи. Вселената се е отказала от нас.

Твърде сложни са думите за обикновената жестокост И за материя, която е слаба.

Кланям се на смъртта без да я обожавам. Отчаянието се трупа като пръст –

всяка шепа е запълнена от някой.

 

 

Пътеките на разума са объркани.

Жадните за вяра носят върху раменете си духове.

Бунта на идеите отмина и след него останаха кървави потоци.

От тъмна земя трябва да се въздигне,

да събере парчетата, гневът във сънищата да заличи.

Човека-роб и Човека-цар от предверието на смъртта са стъпки.

Този, който танцува сред звездите няма да приеме

съблазнителната ласка на отвъдното.

Разтуптян от надеждата на своя бог – ще го сътвори.

И нека вселените разцъфват, защото върху една

изписаните знаци ще започнат да дишат,

да се множат.

Върху една – красотата им ще е свобода.

Но няма да е моята истина.

Ще има Друго и дано – то – от душата ми успее да се отрови.

 

Винаги жена пази спомена.

 

 

Събудих се от моето утре

И видях изгрева. Студен.

Във лед се оцветяваха хълмовете.

Небесната чистота искреше празна.

 

 

 

Последният няма подобни, нито приятели, нито любими.

Последният живее сред съмишленици,

защото няма такива.

Последният диша въздуха на братя,

защото няма такива.

Цветето на неговата недостатъчност е единственото цвете

което вида му познава.

Изгрева на неговото утре е единственият изгрев

който вида му познава.

Това, което мисли е всяка мисъл.

Това, което чувства е всяко чувство.

Дракона владеещ сумрака е негов –

по право и поглед.

 

 

 

Ти си мъртъв миг

– речното огледало прошепна –

сътрапезник на забравата

неразказан спомен

вечност от нищо.

Мисли

как от времето да направиш колиба,

мехур със твърди стени

Мисли

как оставащото да не бъде вехнене, разпад,

отброяване на залези до предопределеното.

 

Нощите с техният сън те приближават

към невидим разстрел

Но не в бяла риза ще си,

а в дреха от тишина

И ако тогава извикаш –

няма да е вик

а изчезване.

 

 

 

Началото е съзаклятие между смисъл и цвят

Началото е разпад на тишината

Началото е натежалата сянка на нищо

То е беззаконие

И висша добродетел, защото е Едно

 

Ако си представя точка

си представям край на изречение

Ако си представя Бог

си представям недоволно ехо

 

Началото е Трета дума

отвъд материята и Него

 

Началото е – АШРЕН

 

 

Ашрен – съзаклятието между смисъл и цвят

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . .. . . . . . . . . . . . . . . ..

. . . . . . . . .. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

 

 

Да бъдеш единствен

не е дълг

нито отчаяние.

 

Изградих себе си върху невъзможно предизвикателство

... разумно е да загина

ЕТО (дума, като неочаквано появяване)

ЕТО.....

 

 

Смъртта трополи и задъхано иска:

 

Врагове Най-първи

Най-скръбното стенание на земята.

 

 

 

Когато часовника спря

времето изгуби стрелките си.

Останаха циклите –

жажда след жажда

глад след глад

нощ след нощ

ден след ден

сезон след сезон

И ако огледалото не показваше бялото в косите ми

щях да реша, че от моята тежест, времето се е

извило в миниатюрна гънка,

в която се повтарям непрекъснато.

 

 

 

Последният знае, че няма продължение.

Той не е самотен, дори не е сам.

Той не е дума.

Неговата всевластност е задължително още...

Той не измисля отвъдното А го живее.

 

 

 

Дълг нямам към другите

Даже към себе си

Жив съм – във плът и върху земя

Снех отражението си

Върнах се много назад –

преди да изстинат моретата

където затрептява първата мисъл

И образите върху света натежават

 

- Зараза – се наричам–

търсеща живот за обитаване

 

 

 

Глада по бъдещи начинания още отразява спомена за многото себеподобни.

От затвора на себе си трябва да се освободи.

Призраците не са достатъчни, спомените също.

Въображението е слабо, за да измисли продължение.

Единението не е начало, а край – предаване на неизбежното.

Дори липсата на дълг е верига, защото няма какво да следва.

И ако отчаянието не го победи – ще го принуди да повярва в божествеността си.

 

Принуден от отчаяние. Принуден от безизходица.

Насила обожествилият се ще действа като първодвигател –

началото в себе си вградил.

 

 

 

Не можах да положа звездите върху сърцето си –

така огромни са те в наследената памет, че дори

за туптящия сам продължават след него.

 

- А нищо не го изисква – защо, защо...

Няма обективна истина

Няма споделена реалност

Има спомени, старо знание, вехти страници

Но звездите остават без мен – защо?

 

 

 

На всяка отделност раздал самодостатъчност

А Той се стреми.

 

 

 

Което прилича на човек трябва да бъде забравено.

Покой И само вятър да го нарушава.

Нито образ, нито мисъл, нито душа.

Цивилизация от тополи, редки храсти и треви.

Тишина която пее

И река която изтича.

 

 

 

Стремежа към неповторимост и творение,

към изящество и потоп, към съзерцание и действие –

трови дръзкото ми малко същество.

Коя е магичната дума, жеста събрал волята

до частица от градежа?

И от там пищното великолепие, жестокостта и красотата.

 

В самота се единявам с тайнството

И от самота произлизам

От вълните И семената на мака

От разпада, гниенето И есенната прелест на смъртта.

 

Но в най-гордите си часове ще се противопоставя.

Ще отговоря на въпроса.

Ще изтанцувам танца надигнал планините.

Ще бъда събуден от сън – тромав и огромен.

Ще знам смисъла

И ще съм причина.

Ще видя как разума ми събира клетка

и я изпълва със дух – най-чистото мое,

най-немоето.

Ще спра света.

Ще го забравя.

И пак ще го създам

по памет за красивото.

 

Приел стихиите –

дал им отмора и място за вихър.

 

 

 

Върху последността триумфира мечтателен

Минал със братя през времето

И радост оставят следите на бляна

Сякаш домът построен е, трапезата сложена,

бунта и смъртта са приключили

А света се движи според плана им

И всички човеци носят душите им.

 

 

 

Моето единство е само с мига, който ме описва –

давам му името си и го оставям да се скита.

Всяко листо върху което пада сянката ми е вече различно

С отпечатък от тяло, което няма да се върне никога.

 

 

 

Да пее в гняв, в ярост оглушителна

Непокътнат в тътена

Зад стена от звук

Зад вълна от сила

Да е пепел разпиляла самотата

Или пък пожар безумен, див –                                   

дърветата обходил.

 

 

 

Последният човек – любимия на епоса

Единствен – Той – Кръга разчупил с усилия на воин-ахилоподобен

Виновен, че след смъртта останал На своя пир Поканил всички

А пие само себе си.

 

 

Ще бъде:

от очите му вино и скреж

Ще бъде:

от хляба му камък

Ще бъде:

от ръцете му тяло

Ще бъде:

от краката му посока

Ще бъде:

от мозъка му време

Ще бъде:

от сърцето му кръв

Ще бъде:

от него и заради него

всяка звезда

допряла нечий поглед.

 

 

 

Паметта ме твори сякаш образ присъстващ във времето –

от плът и кръв, но и като поглед във изгреви и залези,

„обладан от тиранично търсене”.

 

Шумът в небето, пукота на огъня, реката, листата и стръковете,

камъните, които се отронват и съсака на извиваща се стомана,

воят на животно, пеперудите... всичко от тънка нишка се държи,

показва ми се, оформя ме – А ако се скъса?

Полагам съществото си под гранит

Слагам се в сапунен мехур

Не се поддавам на разпиляване, нито на разпад

Пазя се.

 

 

Единствен Аз си спомням и

във спомени мога да се проследя.

„Виждам, което другите не виждат”.

Виждам тях. Виждам частите, които ме

съставят. Виждам огледалата на душите им –

отразявам се И ме събира паметта.

 

 

Неделим – чиста метаморфоза на вселенските сили,

сфера от стъкло – затвор за димни извивки.

 

Пазителя остарява

А нишката, която държи привързаният към земята род

бледнее.

 

Като лек балон ще полетят:

И градините на рая И оксиженистите на живота

И властника решил да продължи след ръба,

за да изричат всички бездни името му

Когато деня и нощта са незавършени.

 

Първият човек знае, че създанията му чакат.

Последният???

 

 

Бащите във пръстта и бащите във вятъра

 

Възкресителят няма да спре докато не върне предците

Настанил ги удобно в ложета земни

Дал им отново език и изчакал мислите им

В едно време племето свързал

.............................

Първият миг и последният миг да са заедно

Не във нишка А в поток настоящето да изтича

И всяко днес да бъде от много посоки съставено.

 

 

 

Събрано. Завършено. Цяло. Отнесено. Отдалечено. Откъснато.

Празнота. Време. Ласка. Мираж. Мираж. Мираж. Светило.

 

Място няма да стигне, за да опиша формите на сътворението.

Да съм големия грижовник. Паметта съхранила всяка фантазия,

лист изписан със знаци, образ от лава, вятър от богове. Мелодия, теории,

географска мрежа от митове.

 

Сам преди свършека Вдишвам мириса на ноември

Широката празнота на тихите улици натежава от стъпките ми

Невидим враг дебне разходката ми, нейната радост,

нейното нощно-проблясващо щастие

Поглъщам третата дума за мъгла през ноздрите си.

 

 

 

В пещерата на безмълвието се учеше да забравя.

Дни, месеци, години ограждаше обитаваната земя с поглед,

прикрепяше я към кожата си, живееше в наметалото й.

Острова ще бъде намерен – първо като пръст, после

като негова сянка.

Тогава ще се сбъдне написаното:

...последният бунтовник ще вземе земята със себе си.

 

 

 

Отчаянието се трупа като пръст

Всяка шепа е запълнена от някой.

 

 

 

До Вас...

 

Общото дело, което трябва да обедини силите, да изисква от мислите, да бъде

въпрос и решение... Или извора, първоосновата, метода – в който се оглежда

самолюбуващия се И от който като от капки роса започват речните ширини.

След като предела се вижда, във друго време трябва ли да съчиня живота на

прекрачилите го... имам ли право, имам ли сили?

Поставени в самота – във нея – последният и Създателя са едно –

Невъзможно други. Неповторими… като проклятие.

 

 

- … …

...защото въпреки мощта на твоята работа, добре разбираш липсата

на ореол във нея.

Какво е ореола ако не свещено тайнство опиващо със свръхестественост Или –

заостреният връх на бунта, приел раменете на тълпата, дал й взор и бъдеще Или –

вдъхновеният изобретател затворил природните сили във вещ, скорост към

кожата пришил.

Не – да се подчиниш на прозрението означава да разширяваш преддверието от

мисловен хаос в очакване абсолютният блян като врата да се отвори.

Но времето се трупа и ...нима ръста е малъкотегчително ехти.

Връщаш се към АЗ сякаш поглъщаш надежда.

Разума не диша.

Сърцето не тупти.

Текста е завършен

А от най-важния звучи промяна.

 

- Ето, оголих нерва, който прескача хоризонти.

Достигнах безумието на предтеча.

Бях последен И се забравих.

Сега съм семе във пустош.

Корените на земята. Общото дело.

Отделеност, която е средство и цел на всяко начало.

 

 

 

В началото прославящата истина не бе доловена

Танцьора на сътворението не бе разпознат

И всички, които в опората на паметта си заговорнически клеймяха хаоса

Не усетиха полъха изтръгващ от телата и разкъсващ душите.

 

Беше друг ден когато първите изпищяха поетият въздух

Беше друг ден когато последният падна като рушаща звезда

 

 

До Вас...

 

Аз – научен от тези преди мен – овладявам знанията и отбягвам повторенията.

Свободното време е отдадено на миговете, а те –

приветствие от суета и различност –

изискват продължение.

Времето ще натъпче устата ми с пръст А красивото дело

очаква своите думи

за да бъде завършено.

                                          

Отровата разпадаща времето на мигове,

вече не може да бъде изписана.

                                              

П.П. ...и ако прогърмяващата интуиция имаше разум, щях да сложа точка

и да спра.

Да се отдам – във мускули и воден от „камшика на артериите” – на насъщната нужда

от действие.

Щях да бъда бяла риза за разстрели

отправно многоточие

пророк на себе си

Щях да лъжа, пропагандирам и крещя

Щях да видя как целокупната новост живее.

 

ритъм след ритъм

на последният му е дадено специализираното право да бъде последен

 

Танцьора на сътворението може от изваденото си ребро да съедини половини

Танцьора на сътворението от чуван звук въздига планини

(скални зъби дъвчат Човека и върху плодородни равнини

изплюват останките му)

 

Създанията чакат вибрациите на изначалното ехо да ги

обгърне в материя.

 

 

 

Притчата за последният е мит роден от отрицание.

Човека който се учи от разчленени богове, от дъха на сътворението,

от формулите описващи началото.

Безплодна химера във белег събрана.

Неповторима памет, която трябва да се заличи.

 

 

Безплодна химера във белег събрана.

Неповторима памет, която трябва да се заличи.

В клещите на есенната си мисъл

света ще обхване.

 

 

 

Малко човече е последният човек

Ръцете му треперят от самота

Миналото го смазва

Живее върху отредено място където

плодовете на кръговрата засищат глада му

 

И чака смъртта да победи инстинкта

И за всеки ден е благодарен.

 

Поезия на животно, което друго животно

вижда като храна.

 

 

 

...Най-прекрасната ненаписана поема да зазвучи и заглъхне

Оставил живата част, изработената част, сътворената част на смъртта

заради продължението в стареещ наблюдател.

Или

Съхранен в изолацията на нещо свое

отхвърляш времето като нежелан свидетел.

Неописуем. Неразгадан.

Тайна за която няма поглед.

Смисъл за който няма материя.

 

Но тя звучи и на себе си е песен.

 

 

 

Безценна безполезност

Другар на антилопата

И на погубеното от бръшлян дърво

Съсредоточен във времевата полза

И отегчен от крещящото време

Защото вашият бог е силен

когато сервира на инстинкта.

 

 

 

...щом тялото не може да се продължи –

търся предмет или покой.

А може би:

белязващо действие върху живот близък до моя.

 

 

Напусна изрязаното парче земя

и огъня, който топли

и покрива, който пази

Отплава към вълчия остров,

за да преследва хищните твари.

Хвана ги – всичките до един

И пак един по един ги беляза –

С нож режещ рани

и с грижа, от която заздравяват.

После ги пусна отново свободни на

тяхната затворена суша

С неговото острие и милувка – безцелни

в техните зъби, лапи и ласки.

Остави частица човешко във воят им

за да може луната да рухне.

 

 

Аз – ласка и болка, положени пръсти

върху животинското тяло.

 

 

В стих– бяс и красота се припокриват:

 

Той пренебрегваше земните твари,

докато не намери вълци за белязване.

 

Колекционер на зъби и на глутници

Довери се на вълчето племе

Превърна се в бебе

Отгледаха го безсловесен и ръмжащ

 

Хищник без опашка

Хитър единак

Дебне живота си между лъчи и ледове

Непознаващ кръговрата

Пребиваващ само в океан от раждания.

 

 

 

Да седиш върху белия мрамор на

чуждо величие

Паметна плоча или стъпало, глава на

титан разполовена от тревите

С поглед между корени и скрежно от синьо

пространство.

 

Пукнатината на камъка прибира на умората тялото

Зазижда на спомена сянката

Живота във хищното си постоянство

на късове поглъща великанското.

 

 

Години безбройно се трупат

сплитащи гнездото на страха.

 

 

 

Последният мачка кожата си

докато моли извивката на реброто му

да се превърне в грацията на женско рамо –

гънка, от която пак да се роди.

 

 

Спомените разкъсват невинността

Обезобразяват я.

Свежият плод, който в мисълта му изгнива

е самото движение.

А как иска да е:

Нито жесток

Нито съхраняващ

Подвижен предмет

Невинен.

 

 

 

(……………………………………………………………………………………….

 

 

Събрани фрагменти на Първия, подготвил своето падане върху върховна историческа

пролука – частната собственост е отнет стремежен стимул, а надмогването й е

неосъществена светогледна мечта.

Той – благороден егоист – гради величието на убийците си, за да остане тялото на

вярата му живо.

Най-алчният за власт добива време.

 

 

Леден остров. В ледено море. Дървена къща. Стая. Печка. Дървена маса. Двама души.

Скрежни прозорци. Сумрак вън. Сумрак вътре. Вой. Злобни снежинки Са бяла плесен

върху камъните. За цял живот.

Питащ: – Защо сте тук? Мислех, че сте мъртъв?

Отговарящ: – Жив съм. Разказаното е монолог взет от разпиляното ми същество и

слушан от разпиляното ми същество.

И сега от Вас – разбираща плът – не просто крясък на птица.

В каторжна тишина. Изкушен от самотата. Оставен. Останал.

………………………………..

- Дълго подготвях падането си

................................................

 

 

- Когато изкачих стълбите на властта и се озовах най-отгоре, а зад мен, в далечина

останаха другите – в миг като просветление ме разсече – продължа ли напред, по

платформата на волята си, ще стигна до бездна. Но ужаса дойде щом разбрах,

че не само мене чака тази бездна, а вярата ми. Аз и вярата – сме едно И едно ни чака.

Не се ли отдели АЗ от Вярата и двамата сме обречени, Тя е обречена. Освен ако

бездната, още дебнеща, приема само за себе си, а Нея подготвя като време за другите.

И ето: дълго и систематично, в гънката на своята власт изграждах враговете си.

Разпалвах ненавист, за да жъна продължение. Заличавах името си, но завещах

заклинателната магичност на плана си.

За да го има света ми от хиляда години.

 

 

Изтъках плътта им в тайнство. В съзаклятие.

Като ритуал прославящ ново слънце.

Благодатен чернозем намерих за телата им.

Измислих родителите им.

Създадох семействата им.

Написах книгите им.

Построих училищата им.

Даже картините през прозоречните рамки

аранжирах за тях.

Отгледах ги.

Мои деца са.

С изреченото слово във кръвта им

което беше светлина.

Те - които трябва да ме мразят

Те - стъпалото отвъд, по което

старостта ми се катери.

Те - краят ми върху праг, след който

започва следващо творение.

 

Оставям за себе си вината.

 

И не в контрола на лапите си исках да ги сложа

А във свобода

с острието на вярата и с хляба на времето

Защото самоправещите се преодоляват

дори измечталия месата им.

 

Кое небе може да съди грижата обричаща

на повече надежда?

Кой бог Коя вселена свирепият стремеж

ще обуздаят?

Нима бунта не е влюбване

И влюбването не е бунт.

 

Не мир А меч

Любов И Воля

- каза Той

И повече И Още...

И никакво отвъдно

Освен от протягането – вис

- казвам АЗ

 

 

На надмогването си дадох средство.

На средството – цел.

Да надскочиш Прометей означава

От огъня да направиш повече от титан.

 

 

…………………………………………………………………………………………)

 

 

 

Носи тежестта на миговете си като отличителен знак,

като пунктир от срезове отбелязващи пътя му.

Лъжовен създател трансформиращ плътта

по контурите на илюзията.

 

 

 

Последният не си измисля времето.

Той е времето.

Тяло, което може да остане само в едно измерение.

 

Ехото от неговите движения са сгъстени сенки.

Ако ярък се съхрани в миналото ще живее сред тях.

Много пъти той, под печата на сетивата си.

 

 

 

Последният – със своят подразбиращ се труп.

 

Само очи във скреж могат да видят покоя.

Застиналите цветове. Южната геометрия върху леда.

Драскотината на вятъра, от която не прокапва кръв,

а празното на пропаст. Краят. Нищото.

 

 

 

Безцелно човешко действие

към тежестта си привлякло стрък птица

светило – чиято светлина поглъща – гледащ.

И после: опитът му да постави свежест върху

лабиринт от нагорещени камъни, където

дъхът му се губи изпразнил ребрата до

аркоподобно скривалище за паяци, техните мрежи и

други твари слугуващи на кръговрата.

 

Време е

Гънка време около несподелено пространство

Той – събирателен пункт,

леща за сетивни лъчи

Действащ като нищожна сила

под похлупака на голямата йерархия

Време е –

увит шал около концентриран трепет,

завеса преди представление,

знаме на победени,

задача по-голяма от мигновението му

Той и неговото малко множество

или ще изненадат или ще умрат

А зората на самодостатъчността

ще е най-висшето

от всяко разочарование.

 

 

Безцелно белязващ със грижа.

 

 

Бъдещите си движения описва до най-малка подробност

Като тирета – движенията

и точки –

обездвижените моменти на описанието

Да живееш в празнота означава

да си ясновидец без дарба

Да си план за изпълнение на близки

и далечни мигове

Тирета и Точки

0 и 1

Докато разлома на смъртта

Неочаквано

Обори самотата.

 

 

 

- Да направя погледа си тих

Леко пипащ

Пазещ чистотата на образа

И поглъщащ Без да притежава

 

Очите взимат 3 минути и 27 секунди

попили във зениците.

 

 

 

Раят ще заръми от небето като малки цветя отгледани в кратер.

Ще се размина със момиче във сънят си И то ще гледа тила ми

докато не се обърна.

Най-зеленото и най-облачно ще пришия към кожата си.

Ще излъчвам посоки от бръснача на танца си.

Шепата в която живея ще е от свредела на душата ми –

планинска долина назъбена от снежни отвеси.

 

 

 

Времето не е общо

Времето е премигаща лампа

Червено от мигове

Нагорещено от мигове

Площадка за хеликоптери

И всякакви летящи машини

Със силата на много пирати-гении

По потока на смъртта

 

Те с извити саби нападат

пълчища врагове

Губят душите си

Губят оковите си

Печелят светове

И светът е добър за тях

И последният човек добива тъкан

прилична на тяхната

по гънката на устните и

по решетката на клепките

 

С етиопска красота

В градина отвоювана от мочурища

 

Приближили луната за да

удължат костите си

 

Дали на септември владения от горски лъвове

А на котешките ириси

цветът на септември.

 

 

 

Последният изтръгва нервната си обвивка

за да бъде голо стъбло.

С калиграфията на ножа вдълбал видения

по вкорененото си тяло И разпилял ги

когато вятъра гони луната на изток.

Леопардова кожа е земята под него –

подвижна от слънце и тъмна от минало.

 

Последният видя себе си притихнал. И беше доволен.

Нетраен се рушеше. И беше доволен.

Никаква надежда. Никакъв стремеж.

Умореното му сърце спря без да разбере.

Времето остана без спомен.

 

Дебне такова отчаяние

Непрекъснато дебне.

И разсъдъка го повтаря

И разпадащата се семка на месата.

Отчаяние което примирява

Отчаяние срещу което инстинкта скимти.

Но

всмуканото време – в години натрупано –

няма да предам на разлагането.

Ще намеря във какво да го втъкая. Къде да го освободя.

Ще му принеса още пространства наречени АЗ…

АЗ във ведрост. АЗ-неуловимо. АЗ-надскачащо.

АЗ – в наслаждение от самонаправата си.

 

Герой разкъсал трагедията.

Преливащ във цялото. Теглещ цялото. Взел цялото.

Третото-вълшебно измислило колоната на световете –

магическата пръчка направила го свобода.

 

За да бъде –

в което всичко се полага.

 

(Свобода като прилагателно.)

Той – конструкцията дала маса.

Той – мекотата погълнала съществуващото.

Свобода отърсена от „Той” и „е”.

Чиста.

 

 

 

Времето е задача... съпреживяваш, напускаш, леко, по вода,

перце без кости със стойността на 4 грама пепел И секунди

по посока на дъжда, голи, самотни, нарязани от сабята на ябълково

дърво, от съвършения ръст на противопоставянето

Защото Сблъсъка Сблъсъка И ако отричаш правилно ще се развиеш върху

откъсващо направление Напред Сянка неуловима за гравитацията Отражение –

Малка звезда и голяма – фенери от огън издигнати върху гърбана

костенурка – Краката на огромното влечуго рият в пустотата – Ето първият,

ето вторият, ето третият – Пейте камбани, пейте тропически нощи

Пейте върхове и океани И ти електричество животворящо

Ще се появи човека годен да се наслади на вселената Направил я –

Да бъде доволен.

 

 

 

Глад… земна тишина… и

което се храни от смърт, за да

прошумоли живо – чака.

 

Простете ми смърт нощ слънце

И вие съзерцателни и диви,

във танц и със скални копия

обходили света.

Простете ми Но трябва:

знамената червени по-червени ще стават,

до пурпур червени, до виолетова лава.

И няма да има умора

и край няма да има

Вечността ще се върне в Начало

За да се разтвори юмрука – вдишал отново –

и „птичките божии“ в свобода да положи.

 

 

 

Аз – несиметрично се разпадам

И времето се разпилява върху всяка клетка

Всяка клетка одарена с мен.

Късове запазили на образа ми цялото

Уникалното ми същество втъкали

в надеждата на безнадеждно съвършен.

 

 

 

Ще възпитам разпада си до кръга на самозараждането

И пак ще повторя стрелата на миговете

И пак ще се върна в кръга

До –

свобода, в която света се полага

И още – всяка „птичка божия“

И още – тази Другост, на която Всичко е обречено

 

 

 

Манифест съставен от изказа на

неповторими моменти:

 

…първият след мене ще бъде по-създаден

отколкото роден

 

ще расте върху спусъка на словото насочено

срещу самотата на природата

 

ще избира между претопяващия водопад

и затвора на себеподобието

 

ще е дете невинността си очертало

със безвремие.

 

 

 

Да концентрираш в себе си миналия, мъртъв труд

Да сведеш вида до повяхващата си кожа

Да си спрелия миг като леща насочил слънчевия блясък към

повърхност понесла тежестта на милиардите осъществени

Да раздробиш съставящото те време до всички времена

били някога

Да възкресиш предците си – един по един – чак до първия изрекъл

името си, казал: АЗ – и необята на хоризонта слял със затвора на

ума и сърцето си

 

Да си, който потвърждава себе си във вероятност –

повече есенна, отколкото щастлива.

 

 

 

Преди изгрев сини се очертават контурите на планините.

Скрежно синьо изтласкващо звездите Или

синьо от звездна скреж

И не са светлина звездите И не е цвят синьото

 

 

 

Съпричастие, което изтръгва –

тях – спасило от душите им

 

Расте жизненост на един

Във облачна пръст ги завръща

 

Съпричастие, което изтръгва

от човешкото – времето

 

Възхитата-радост

Болката-рана

 

Смила Поглъща

 

Расте жизненост на Един

Редът на нещата преобръща

Защото

Тях спасява от душите им

 

… невинни в облачна пръст

 

И да се повторят – няма да са същите.

 

 

 

Самота възвисила разпада.

 

Всяка частица е

първа секунда от гъмжило,

което

да трупа време

предстои.

 

И те израстнаха от него, защото

тялото му е загиващ свят

 

На оцеляването напъна последен

роди безсмъртието (и лудостта).

 

 

 

АЗ – непознаващ смъртта

Дал на момента смеха на откритието

и лъчезарност на секундите отлитащи

Ненараним във своята лекота

Ненараняващ във своето вълнение

Безпаметно Неброимо Несловесно

Самата ведрост И самата болка

Вълна във вечност

дето по струните на вселената се блъска

За да прозвучи раздрънкана детската мелодия

И от нея одата на радостта да съчинят.

 

 

 

…романтичният бунт на възможностите – същността,

който може да преодолее.

 

Написано след продължително вглеждане,вцепенение,

под влиянието на себепреодоляваща необходимост,

дори отричащо желание;

приел с колебание силата на представата – отдадена като вяра и знание,

но и като преддверие, което чакам да се сбъдне,

за да няма край моето ехо.

 

Светът продължава в блянове, в изкована плът,

в благословия –разбрана и изговорена –

дала ми бъдеще, опори – вятър в перцата

подпиращ нищожност.

 

 

 

Може би в покой, или повторение.

Отрицание. Същност изкована от мечтания.

. . . . . .

Край – след непредставим,

но желан наследник.

 

 

 

Върху една от четирите посоки

се разпада тялото.

Какво е това светло нещо,

което тревожи очите ми?

Ето

духа древен се откъсна

Ето

отвъдното е книжна пепел

Ето

звездите вече са под кожата

И АЗ започва –

Своето множество поставил в плен

Своето нищо разгадал.

Туптят на спомена сърцата

и дървото на живота

от калта ми се разлиства.

 

 

 

И звездите ще бъдат под кожата му

И пръстта няма да е погребално ложе

Защото върху сенките покрили земята

облаци ще очертае

И песъчинките съставили тревите ще назове

за да ги познае.

 

С дух на слънце и на дъжд ще благославя

Помнещ себе си. Вселената забравил.

 

 

 

Ще съзерцава до безумие: залези, треви, камъни и виещи животни,

искрите на огъня, пламъците, въглените дето още го държат, звездите

и синевите утринни, сградите в мита на разрухата…

Ятата врани като стрели прободени от вятъра ще се нареждат.

През глътките изпита вода ще се процежда смъртта.

И листата ще възкръсват и падат – дарили го с реда на сезоните

Докато разпиляната цялост не вземе очите, ушите...сетивата му

И не го хвърли във себе си.

 

 

 

Последният откъсва парче поляна, за да го съхрани в очите си,

после откъсва погледа си, за да види хляба, който зъбите му дъвчат И

на водните глътки ритъма – шумящ водопадно – във хранопровода си чува

И машината на мисълта безмълвно извличаща дестилати

И ясновидството поразяващо движенията Са дар за

наблюдател съставен от мигове А всеки миг препълва чашата,

за да започне света отначало след потопа.

 

…защото той и времето са едно

и от безсмъртието си е безстрашен

и може да бъде постоянно начало

даже край – плодоносен…

 

 

 

Светла нега натежа във очите му –

свобода я нарича –

безжалостна и ведра

 

И от леда вече не усеща студ

И чистотата на въздуха

не го замайва.

 

Тялото му спря да има пулс

и взе парчето пръст във себе си.

 

 

 

Расте жизненост на Един

 

 

 

 

 

 2. Интерпретация по 1.

 

***

 

Пак се връща времето когато

шепата на сферата в космическото черно

е ръката,

от която звездното ветрило се разтваря

И нашестващото живо –

с острието на коста си облаци проболо –

е на издигането вдъхновено

формата туптяща

Този след когото няма следващ –

различен е

от този дето на множенето поставил е начало –

по полъха безплътен взел плътта му

Той – край на дълго изречение

или точка отронена от многоточие

Идва или силуета му се стапя…

 

 

Подарена от титан искра го пази

И с длани гали хищна лапа

С призрачния унес на зората

взора му пропит е И с имена

го назовава

 

 

В самота положен, от тежестта на отраженията

с които може да се сподели – откъснат,

без мачкащата ласка на душите,

с мигове – увенчали паметта му –

които само с пропастта на тялото му разполагат

И години – дали трайност на плътта му –

през тях от кашата на кръговрата да откъсне

люспите гранитни с детеродна пръст

И от люспите пайжинно да възвиси

стъблата на засадените секунди.

 

 

Той – без плахостта на колебанието и

със силата желаеща – потока на времето обръща –

от смърт към кръв, мускула

със тръпки оцветила.

В контурите нарекъл – АЗ – кокичета извиква,

сякаш пролет е със свежест съживяваща.

С милувката на чудо правещо градина

От късовете свои

Отново обновява магията на умирането

……………………………

Затвора на отделността му –

монолит изречен от менлива окръгленост

Привлеченот земното Всмукващ пръстта Море или пък сълза

От нашествието на пулса се нуждае

От трайността на тялото – за да се направи

 

В миража на духа ще промуши куките на своите пръсти

Със вехнещ стон върху още живите си нокти

Със захапка взимаща от надоблачното – острови

Калта на месата си нахранил

 

 

…ако разгадаеш кода – бащите мъртви съхраняващ –

селенията отвъдни ще спрат от смърт да разцъфтяват

И кожата побрала сокове за семената

ще тръпне със сърца – туптящи от луната –

откъсната от гнойта на гравитацията.

 

Единствено живот

Искри с дарена вечна цялост.

 

 

- Върху отражения подобни субстанцията на действието се прави…

на разума делата, призива сърдечен, на вените разлистения ствол с корени във

древност… върху отражения подобни –

като хлебен еликсир, като скала за храм, като късащо душата протягане към друг,

като сила повеляваща… върху отражения подобни.

Но Този Който Съм е осмият цвят на дъгата… Невдълбана реч… Не близост

от думи във сумрак.

 

 

 

Този след когото няма следващ знак е за изтриване

останал без свидетел

И Създанието най-висше е върху нишката

отделяща твърдта от пропаст умъртвяваща,

върху заглъхващото повторение на нощните видения.

подобно камък тласнал до милувка допира

подобно устрема пробождащ на стъбло

което се стреми най-първата дъждовна капка да достигне –

глашатаи от място за един до отвъдното гъмжило –

в обятия побрали унесни картини и милост просена

за болка, крясъка на слабостта и щрихът изричащ.

Дали причинната машина земетръсно оживява, дали огньове

от себе си отделя на Началото дъхът И яркост

за пипане възможна – от празнота невъобразима –

сътворява?

 

 

 

Този след когото няма следващ –

сферата на кръговрата набраздил –

от чужда воля е лишен

формата на границите си да предаде

на куп от мигове.

Изживяното не ще се изговори

във менливост, която предстои.

И на гроба му ще пише:

„бе туптяща плът…до разпада

на душа и тяло“

 

Полъх ален от сърце

дъхтящ

на проплакали вулкани.

 

 

Единственият по рода си

С острието на костта си

небесното було пробол

С раната на своите очертания

пелерините дъждовни украсил

От мрак петно сред светлина

И ритъма на въглените преобръщащ

в огнен спомен.

 

Заклет до гроб във привидения

С пипащи очи се вглежда

за извора на възкресението.

 

Този след когото няма следващ

с пурпура на утрото поръсен,

в целуващата мекота на

зверска люлка се люлее.

 

 

 

Този след когото няма следващ

(по ред единствен и след него – нищо)

на погледа си време дава и търсещи зеници.

С вятъра на дробовете си

вълни от образи разплисква

върху плаща, който вдишва.

 

На кръвта му парещия мускул

върху стръковете ще застине

И острие намерило плътта му

ще го кара да скимти.

Трилистната надежда

посоката му ще погълне

а после

с ореола щастие даряващ –

за всеки, който я намери –

ще цъфти.

 

 

 

Баща пръв дал на избора ми плът,

под кожата ми – спотаена звездност,

на застиналата капка пронизващото острие,

за жаждата ми ведростта на извор.

Ти – мелодия от ребрата ми дошла

Ти – съхранителя издигащ и отпращащ

Втъкай в краката ми стомана

Дари на волята ми още воля

Защото причината си Ти – над всякаква причина

името ми да ехти: Този Който Съм

                                Този Който Съм

                                Този Който Съм

 

 

 

С чука на дланите си прави мигове разломи

и места за полет в дооблачната вис издига

Километри над пръстта

Сбор – година след година – до забравата на всяко минало

с остриетата на вярата си жили

и отровата, която впръсква

дробовете на човешкото изпълва със

вихъра на гневното светило.

От пепел птицата обръща в огън

и разума от тежестта откъсва

небесните пожари във реда посял.

За да бъде този, от когото броенето започва

За да бъде този, след когото няма следващ –

себе си приел такъв, че е.

 

 

 

Ще бъде без арената от маски, които го поглъщат.

И наследствената кръв ще е разпиляна прах от трупове.

И покоряващата лапа ще виси отпусната.

 

Редът започналия Абсолют

своето в безчетни форми намножава

и ги кара да туптят различно, за да са

вятър плодоносен

бездната след Него населяващ .

А Този - точка на броенето поставил -

в затвора на свойто съвършенство

загубил е всякаква надежда

Представата от себе си изтегля

от нова звездност лика си да твори.

 

 

 

До Слушащият:

За жигосващото дело на ваятели

стъпки по водата дето очертават.(не е интерпретация)

 

Умът спира граници да слага

и действието се случва като първо

всеки път.

На душата утринната жизненост

копиеносно се въздига срещу

щриха дневен крепящ мускулното цвете.

Без примката на чудото

преображението пленява и магията си строи

от търпелива грижа и стремеж не вехнещ.

Но раната бродирала кръвта не се насища –

живота му, което пази – с ласката на зъби –

дебне И в трескав ритъм го отправя.

Във нищожен къс побран – чрез него

метаморфозите вселенски

намират свое проявление

Откъснат и във полет

от скалните ножове теглен – е

затвор от вече взето

в празнота, където

мелодията, която прави неговият дух

е винаги звучаща и винаги нечута.

 

 

 

Сътвореното, което като дом ще обитава

с различен трепет съществото му би галил:

от натрупаното притежание ще направи клада,

от местата за размяна – вятър веещ мигове и маски,

паметта си ще изчисти от силата най-висша, която

на подобните му коленете пречупвала е във молитва

и от злото скришно – вселило изкушения – ще се избави.

И ако кръвта му пълни със него секундите

то принуден е да прави свят

И ако на фибрите му полъха от длан е съхранен –

то на смисъла благославящата мълния – чака действието.

Кожата си във вода обръща, за да пие (на пожара)

пламъка. Вихъра на прояждащата светлина,

племето след него да не стряска.

 

 

Устните до лед зашити:

нощ – не дава тежестта дори искра да се надигне

светило – на звездата близостта

чисто – със жестокост сплетена ласка

 

От диамантите на бляна направен е гръбнака

на този след когото няма следващ.

Белота, която други са изписали (е Той).

Арка за триумфа на призраци.

В обковa пазещ или под тъмата пищяща на инстинкта –

на вените му спящите фонтани са територия,

от която крила размахва полета.

И ако капката-смърт се отрони и го погълне

не покрова на годините дъхът му изсмуква

А раната от летежа разтворена, в която

обречен изтича.

 

 

 

Единственият по рода си

насила тласнах

към формите крещящи на туморната маса

На плътта кръга заключен

надскочили до причина

за нова цялост.

И след мрака взел звездната завеса

И след чашата разбита на търсещата мисъл

Неподозиран – в себе си

океана на живото разкрива.

 

 

Любовта която дава, ако

бъде сплав за двама,

прегръдка вече става,

която в цялото стопява.

 

 

 

Подклепачните видения изоставям по принуда –

подобното присъствие, на буквите гердана, даже тази празнота, в която

тишината звук е – мигове от пепел са…

Този Който Съм – сякаш заповед твори ме –

за себе си да бъда всичко, защото след мене следващ няма

И мойта безподобност иде от смъртта надругите

(с костта си сочещи небето)

Насила трябва да пристъпям като стъпка първа в сняг без стъпки.

 

 

 

Безбрежният роден последен от безбрежни –

число приел за кръвното си родство, което

сбора цветен на дъгата прави – аз наричам свой Създател

Редът с появата му е завършен И маската му е

единствено останало лице.

Той – на хармонията от нишките изплетен –

смъртно отчаяние го прави да тупти.

 

 

 

Върху владенията си пустота изрязал.

Обречен да стои изправен срещу вятъра насрещен

от бъдни мигове съставен.

Във книгата на тялото си

цветето изсъхнало на времето притиска –

непокорни думи, които в хаос се явяват

за да направят друг с чиято реч словата му да се фехтуват

Поисканото сродно да споделя с разум, дето

като плът тежи.

 

- На огъня залезните остриета пак

желаното изрязват сякаш правда е.

Без да трябва някога да връщам – мрежата оплетена

повторно ми се връчва. Без да връщам –

даден е редът на струните изпънати

за мелодията първа, от която на дедите ритъма започва

И в него грижата намирам – тук – където предишни няма

и следващи също. Защото смъртта доби ги без смисъл

и жалост.

 

 

Този след когото множеството се случило

устни впивал е във тишината

На земята влажното дихание

без слова е назовавал И в поглъщащата

мъка на плътта си – със звук и име правил го е:

до изгрева близо, след ридание облачно, от стръкове дошло,

кислород във капки, с играта на вятъра листен, взело лъчите.

 

На годините купа

еднакво лек,

еднакво тежък е

Пак и пак във кръг

паметта му сглабя

дом от пръст.

 

 

Единственият по рода си

на ужаса леда познава.

Със пръст посочва се до болка.

Без да може дума да го появи.

Паметта му пази безжизненото вече

И пепелта на мъртвото съставя разума му.

 

Секундите горят, водопадите от вис не падат.

Взривен е кръговрата и отломъците гаснат във земята.

 

 

- И уви – от себе си слова не правя

Този Който Съм – в тишината

                                   тишина е.

 

Телесен дух присъстващ – само –

отломък дето по заповед стои

сякаш дадено му е–

под тежест мачкаща и по прищявка свисше

за дом планетата получил –

цялата да я направи своя самота.

Телесен дух присъстващ –

във всеки полъх,

във всеки разум на вълна.

Разбран извор на времето.

Разбрана плът на пустота.

 

 

 

Пак танца есенен е

в красивото ехо на звук отшумял.

Пак мълчанието лъчи е попило.

И сякаш в разкошно пиянство

на прекрасното сладостта изоставям –

безброй изговорено и в този безброй

за туптежа ми винаги радост.

Пак танца е есенен

и мрака в светулки небесни блести

И от искрите надоблачни

ритъм от думи трепти –

редът им – мигове пепел,

влакна благородни до атом опънати

Които със писък на струна

увисват безжизнени –

съкровищата на паметта ми разпилели

при безплътното, което е безценно.

 

 

 

Този след когото няма следващ

във разума си носи

този, след когото

множеството се е случило.

Клещите на повторението са те –

Проплакалото обещание и брадвата, която

паднала не връща

Нашествието взело на пръстта

руменото плодородие

Времето – преди кръгът да се затвори

очите им немигащи завинаги отворило И

разказаните мигове И посоката –

направила фонтана на следващата кръв

На ледовете сбора са

– в браздата на поток –

от недрата на студа

силата изсмукали.

 

 

 

Този след когото няма следващ

разпалва сам искри в плътта си – менливост –

на образа му юга да погълне,

контур единствен да не е

върху дланта на пустотата

И без плод – на тялото му стръка

от земята теглен – да не гние

От себе си откъсва форма, която

в друго време да го хвърли.

 

- Към слушащия думите ми се протягат,

защото яростен света от Вашто дело става,

принудил савършенното всевластие

брилянтите на свойте зъби да покаже

Лед мирен…не – А гняв –

звездите да погълне пожелал.

 

 

 

Единственият по рода си

на легендите мъртвите миражи – разпилява

Защото семето на всяка истина

на глас трябва да се изговори,

за да се прихване.

 

 

 

Водата тиха – в захапката на сушата прибрана –

знак е за зората, която

върху първо цвете пада

И на метала полъха привличащ

И мълниите пробягващи

по кадифето на брилянта.

 

Менливост прави затуптяли клетки,

пеперуди –

цвят и пламък от кухина на пропаст.

 

Стрелата на дланта му във решетка сви се –

живеца парещ в миг пленил,

на кожата си смях дарил.

И плътта му – от само настояще суха –

себе си в светулки разпиля.

От дробовете му вятъра захвърлен

без дълг и смисъл вълшебството отправя,

за да може някой там времето наново

да започне да брои.

 

 

 

Върху сетивото, със което разума говори

мълнии метаморфозни ще размята

докато скреж посипе вятъра от дробовете му.

 

- Секундите, които пространството измерват притежавам

От думи дето носят цялост правя свойто тяло

И тази цялост ще е на разума искрата

И думата – картинен къс – ще бъде

драскотина

На рана –знак

от който речните градини разцъфтяват

Този Който Съм – на своето сърце в струните трепти

Този Който Съм – бъдеще от плана си твори.

 

 

 

Семето на въглена държи пулса му във нежност разтуптяна.

Последният по род, взира се в парещите привидения

и в мрака на очите си ги губи – тях – мрежата от върхове горящи,

които пазят го и от които в изгревната синева повтаря се

На тялото му дали на лъчите ласката, а на стръковете –

дихание на дракон.

 

В линията между ден и нощ,

когато облаците на люспи се изронват

Той стиска юмрука на душата си

за да натежи до капка, която паднала –

сама – в пръстта се вкоренява.

 

 

Аз, който засаждам и който откъсвам цветя,

вече не съм като вас.

Аз съм във звука на живота, върху който остана

прашинка от тишината ви. (не е интеретация)

 

 

 

…Заради острова от деня предишен,

който помни моето име. Заради неумолимото –

ноктите си разранило в буреносни прагове

Защото ако глината, която за творителство

подготвям е от знаци – нека е.

И ако костта, която в своя сочещ устрем

е изкушение за удара на мълнии – нека е.

Този Който Съм застиналата святост не познава

Този Който Съм е идол от ветрове съставен И в

белега на себе си затворен.

Моето във броня съхранявам, погълнала

на зачатието мига.

Огледало съм, в което се оглеждат

селенията на края.

От сиянието отпива бунтовното ми детство

и в ненеавист леда на съхранението обгръща…

до безкрай дълбаещ ямата на дните

А на умората желанията

върху секунди – дето носят сладост ме поставят И във шепа –

разпаднала ме в свойта ласка

И Този Който Съм да е посоката изтичаща иска

И погледа ми да не стига на шепата стените.

 

 

 

…сенки надраскали тъмата си

върху пухът на спящите лъчи:

- Менливостта съставяща приехме

и тъга ведно със червея се вплете във месата ни.

Будуването на спуснатите ти клепачи само притежаваме,

което като тайно място съхранява ни.

 

- Страните ми на морета са уханни и на сладостта

от зрялост, дето прашните лета привлича.

Близост свила се в корема към вас не чуствам.

 

На светкавица чертата ни разделя. Застиналост

дошла от скрежен бриз.

Очите тръпнещи във нощни часове – отварят се И

в тялото ми като пеперуди вие махате криле.

Аз съм сцената, която мъкне тежестта ви,

зала кръвно-топла за ехото на привидения.

 

 

 

Махването на дланта

с впитата си острота

издълбава очертания.

След чертата нищото

непризнава граници.

 

 

 

Между пътищата на ръцете му

нежност тревна мускулите си опъва

 

Нощите й – стръкове пробождат И равнината

от звездната й драскотина са разтваря

 

Танца на слънцата през нея

ще са капки падащ дъжд –

вихър след себе си повлякал

прозрачна кожа и миражна плът

 

Бръснач – със мигове кръвта му изрисувал

Поток, от който отново да изтичат небесата.

 

 

 

От монетите върху очите му

на ужаса нощта във тънка нишка се процежда.

И гледащият сякаш спира със зеници

цветове да всмуква.

Когато дъгата се разсее,

плътта я следва И умът му

в безбрежните си багри

райски кътчета разтвори –

секунди засадил като дръвчета.

 

 

 

Думите, които изричам ще са колкото лъчите

звездите съставили.

И късчето смисъл „поле“ ще носи безнадежност от пуст

или катедрално величие

И късчето смисъл „полет“ на Абсолюта ще е знак

между 99 назоваващи го различно

И късчето смисъл „страх“ ще е от транса многогласно прославящ,

през нокти впити в корема, до любов, която коленете в молитва подгъва

И късчето смисъл „жесток“ аромата на роза от плът или на

устни потърсили устни – ще има

И късчето смисъл „недостатъчност“ ще е туптежа на звук,

от който сърцето трепти.

 

Какавиди ще са думите ми – пашкула си разкъсали –

цветна пъпка избухнала във аромат

и вик на бебе взело първи дъх

и звездна пелена след взрив. (само част е интерпретация)

 

Ще бъдат извор – сушата разтворил

Ще бъдат зид – най-нищожната менливост

съхранил И от метаморфозата,

която се стреми – огромното се случва –

за да не загине.

 

 

 

Лице в лице със отражението, разбиращ поглед

върху казващите белези, ръце подобно мигли,

прах от крехък миг, искра чиято елегантност

измислила е красотата И птиците – които от смъртта се хранят

преди пръстта да я погълне – отново у дома….

 

- Когато далечината взирам

силуети не привиждам

- И за пръсти на съдбата –

които мене сочат –

надежда нямам

- Празното отвън

и празното отвътре – вече е

- А тялото ми е без сила

двукратно сбогом

вместо мен да изрече.

 

 

 

Което беше ужас – чертите му огъващ –

събра се в капка и от него се откъсна.

Което душата му докосваше –

ледена кора покри.

И студа се вля във вените.

И кръвта му се пропука от

многозъби форми.

Браздите на обвятата му кожа

полъх от облачни криле отнесе

като следи от мъртъв огън.

Сега под ципата на неговото тяло

млад плод светлина поглъща

в своята единственост обгърнат

от цялото зелено на света.

 

 

 

Когато с очи дланите си срещна

видя гънките, които водят

до дните следващи –

менливост – от години напластена – прорязяна

до хълма на ръката, до кръвта, която

за кислород жадна – се завръща.

 

- Имам на годините всичката пръст

и нито миг.

Издялах късчето смисъл „ужас“ и еон разказващ

Издялах късчето смисъл „Бог“ и еон разказващ

Издялах късчето смисъл „смърт“ и един разказ събрал 999 еона

Щом късчето смисъл „АЗ“ издялам

ще се изпълни разказаното.

 

 

 

Можеш ли да чуеш звук от призраци?

Какво калта пропуква като жадни устни?

Когато пръстите ми на

корен цветен са точката начална

рухва ли домът на моето аз?

Или в нощен блян привиждам

на въглена допира най-нежен

и в ласката на майчината му утроба

зародишно съм защитен?

 

Плодородната във ужас тръпне.

Призив е мигът.

Откъснатите са вовеки отделени

И което от мене правило е остров –

вълна от кълнове е

потопила

равнината във живот.

 

 

 

Искри прогарят на магията изречените половини.

 

Това е – на отделното – огромното

Чудото, което случва чудеса И пленява –

Отвътре навън –

непристъпно

С крехки контури

от скупчени сенки

прави черти на лица.

 

 

Там са –

след граница от стомана

по-твърдa – На острова

на отвъдната правда.

Те – бягащи. Те – гниещи.

Те – в смърт. Въздух са

дето по ъгли се разпада.

 

И крачки не разкъсват въжето

на прага ми И в заблуда не намират

уюта ми Но Този Който Съм

е на мястото си. Сложена точка

Точка, която стои.

 

Парче скала от пулс пронизано.            

Наблюдател – присъстващ.

От пясъка на миговете повлечен

към корените на кръговрата засмукан,

и облак и пепел.

 

 

 

Дъгата звучала за нея,

за момичето с езерен поглед

 

Нея – не хваща на краските

ритъма оковаващ

Тя е – от нежно крило

полъх забравен

над пламнали пътища.

Нея – годините не описват със бройка

Тя е – загуба, в която

секундите застиват.

Аз викът си издавам за нея

и дъгата зазвучала поставям

като минало, което изисква

като голи гръбнаци съставили

на пръстта арматурата.

 

Гръбнаците съставили

на пръстта арматурата

с вените й ще увия.

Ще бъде тя моята ласка от влюбване,

моята крепост пулсираща, моето –

до белота на снежинка разтворено –

продължение.

 

Не – тя не е трепет от устни

Не и крепост със пулс

Не и на снежинката ветрилото ледено

което чистотата си вгражда във мен.

 

 

Като скок преобръщащ я браня,

като скок от цялото взел

частица движение.

 

 

 

Желанието– който предизвиква –

върху изкусените му пръсти

издълба следи.

- Трепет на мускул точка ще сложи –

обвя го изричащият –

и по скулата си от рана ще изтичаш.

 

 

 

В утринна шир е земята

А този – с костта си сочещ небето –

е във волята си.

По природа хищните,

устрема на зъбите си

укротяват.

От чужда смърт не

иззиждат плътта си

зверските форми.

Към бъдна мощ

изгревни се отправят

сезонните кръгове.

В това място

- за цъфтежи създадено -

и най-малкото е цялост –

дори

на остроноктата птица писъка

към небето отправен.

 

 

 

Този, след когото няма следващ

и когото в прегръдка приемам –

е първият правещ мита.

Негова е градината с плодовете засищащи.

Негови са и предните дни – земетръсно изтрити.

И всичко, което е близост на детеродни обятия

за него е спомен разкъсан от битка на

вятър със вятър. Но не върху мощ заличаваща

менливостта му се случва, а в кръгът от решетки

на единствено тяло останало.

 

Капката-океан на волята дава целта,

на въображението – безстенни простори,

на краят – савания плащ,

на времето – надежда за време.

 

Този, след когото множеството се е случило –

намерен в нищото и във времето поставен – от глина и

представа е изтръгван, от безнадежният

за следващи след него.

 

 

 

- Когато предела от твърда земя на крачките

устрема вземе

И нашествието – до острието отласкващо скока –

достигне

Битка ще водя макар в самотата си вгледан

И ще имам възторга на повеляваща сила

И ще бъда далечен като остров невидим

До тоновете години

в песъчинки обърнали скелета ми

До унищожение – чистота придобило –

от мен извисена.

Бляскат искрите незрими

на земетръсния повей

Бездетният звезден хелий

взривили До щрих

за спотаени зеници

Във суровата си прекрасност

вината на заличаването поели.

 

 

 

Това, което спира не ще ме обземе.

Блаженният лед – не желая.

Цяло сме с вярата – макар

между две души

да е тя разделена –

взаимно се правим.

 

Момичето с езерен поглед

взе от мене бащата

И женската си ласка

по кожата ми прокара.

Сблъсък на облаци съм,

всмукан в плътта й.

Бебешки чист – в сграбчилите й длани –

срещу стената на вихъра ме отправя.

Водата небесна съска по тялото ми,

съхранява студа в лавата на кръвта ми.

 

 

 

Дълбоката пепел на звуците.

Немотата превземаща.

Разсъдъка не проговаря за бъдното

щом края като крадец се яви.

Абсолютният пази пътеводните си истини.

Сбора на звездите е в скрежна прелест.

Върху парчета от мигове са се свили отвъдните.

 

Този след когото няма следващ

само чрез мен се изговаря.

 

 

 

Разломи обкичват плътта

във волно бягство захвърлили живите късове –

А когато потърсят земята, ще са

капки туптящи във вятър, който

разделя и мачка в единство.

 

Ще се изкриви на смисъла отпечатъка

Разума – недокоснат от чуждо присъствие –

ще се покрие с грозотата агонна.

Правещият свят и света направен

отстъпващи води ги дави

Близостта по същност е в забрава.

 

 

 

Изтича ли през пръсти съкровището,

със което придобиваш цел?

Не са ли всички предни действия белязали ума

или върху лист издълбано-съхранени –

(сплав от множество съставили

и знанието до безпаметност изтрили)

просто суха рана по безкрайни отражения,

важни, защото са еднакви?

 

 

- Насила бе – на устните му тишината се разчупи – Насила.

Положен – не по волята си. Стоящ – по избор на инстинкта.

 

 

А изкусителя с думи се увива:

- Краят – (с образ женски,

който ти наричаш – Тя),

най-мекото на ръцете си поставя

върху фара на плътта

който сянката ти вгражда.

 

 

- Може да съм този – отговаря другия – след когото

множеството се е случило, а не –

след когото няма следващ.

 

 

- Добро и зло са одраскали сърцето

Цъфтежа вечен от очите се е свлекъл.

Споделеното – до безчет разпръснато преди –

поема въздух през едни гърди – като

острие разума проболо, като прилив на

туптеж Но в огъня от свършил миг е паметта,

във пуст – секунди умъртвила.

Студенината дето разтапя се в пръстта

блясъка на кожата ти отразява.

И ти ще бъдеш ледена кора

разпукана от живото, което

непрестанно се възпява.

 

Този след когото множеството се е случило

е болка, следващите заразила с вик.

Този след когото няма следващ

животворството си в нищото оставя

И жертва е – принесена на хищен скок

И кост омекнала е, през която

бяло знаме пролетта развява.

 

 

- Опаковка си на вест от чужда воля

- в отговор тишината разлюля -

снежно-чист слуга, на съблазанта рогата,

едно от пипалата на мрежата от пипала

Ти

образ в було, древно ехо, куцащ разказ,

разказ без мълва. А Аз – Този Който Съм е корен

вплетен в камък. Сила без молба. Молба без сила.

В будни дни без мъртви сенки даже, а само

щом очите ми затворени препускат бясно –

те – яздещи смъртта – явяват се

и в сърцето ми мрака на страха отварят.

До кредата на костите ми – страх. Но,

Този Който Съм е корен вплетен в камък –

промълви – Насила бе и от натиска съдбовен

съм направен. А когато скимтенето на ужаса сваля –

обръщам се във маска за поклон издялана, в

точно знание печатащо вселени, в мисъл

и във сетиво за мисълта, в крепител и начало,

в дом поместил свят, в жест за разгадаване.

Насила бе – отново промълви –

да съм ъгъл от гранит висините пазещ,

да съм което прави и предрича

менливостта трептяща, а всяка люспа

отронена от живото – Духът ми да разкрива.

В този Дух е детството, което заради смъртта

от родителите си е изоставено И за детето изоставено

ще търся място свило го във шепи Защото

моето извикано е, за да може

на Образа чертите ми направата да вземе като свои

и себе си на глас да назове, и до пожар искрата си

да отнесе.

 

 

- След когото няма следващ,

магията в контура на кръвта си още хванал,

на малък бог се е преправил

и висше чудо в черупка куха е поставил.

Белязън от ножа на утробата със рана,

Който си е на миговете рухващата старост,

макар в бездната на самотата – цялост,

потока на поражението те притежава.

 

 

- Шаблон – излишъците отстранил,

нишки – във пружинена извивка, на кръга

повторението прието, край – по закон поставен

на всяко имащо начало. И лунички

в погледа немигащ. Мое е – дадено и взето.

Ако искра дори единствена с топлината си

плени океан от океана. Единствено светило, единствен къс –

отделност – уникално прогърмяла... Какво погълнала –

за да притежава? Каква е на доминото следващата

тухла? В прахта на миговете още миг ли!? Не –

на началото взрива във точка сви се, а точката е недовършена.

Потока е пресъхнал. А аз съм водна песъчинка побрала огледало

и образа си вгледано познавам.

Насила бе – устата изговаря – не магичен звук, а правда,

която ме налага.

 

 

- От това какво? – отчаянието стигнало до разума,

с бодлива тел разрязва всяко плахо чудо.

И дори смисъла на буквите да издигнеш като църква

И дори скални късове да бъдат за погледа ти храм –

всевиждащият – гледащ теб – е в селения следсмъртни,

за тялото ти недостъпни А името ти губи блясъка на

дадената плът, сякаш е искра от изстиваща звезда.

Приеми прегръдката, чиято ласка не познаваш,

на всички други кръвта обърнала във мрамор.

С подобните се събери – къс от рухналото цяло –

след който нищо не остава, когато обездвижен е мига

в безвремие. Вземи на острието крайното решение.

 

 

(Нежното червено на погледната яма се раздува.

Върху настръхналата нажеженост пада вик –

челюстите скъсал.

На пустотата ноктите обхващат като примка

впила се във паметта.

Стъклото увило телата –

слънчеви пожари приласкало

и на пулса речните извивки –

в хаоса се хвърлят

завоюващи със свойто беззаконие.

И под стъпките – взели отпечатък –

живителност натиснала земята,

водни тухли легнали в различност,

ефир – дал дантелата на свойте обятия.

 

Този Който Съм – дробовете си напълва.

Този Който Съм – дъха си пуска да лети.)

 

 

- Щом хладният вятър на лъчите

очите ми отвори

и плътта ми е със сила спотаена –

на себе си даден, без следващо време

и без истина, която да е семето

разлистило света ми – с предначертана бездна съм

и с полет.

Прилива оловен на кръвта ми –

по принуда завещаван,

азсвободен съм да не вливам

в потока на кръга. И още – дишащо подобие

и реалност дето пипа се с муцуна –

не ще да са на секундите стрелите, с които

да пробождам следващ и в него да оставам

Сякаш кукла, която пази принципа

на своето движение непокътнат –

чрез вселяване в калъпа на

домино, което посока имитира.

Този Който Съм е блян на гейзер

слял се с изворите на небето,

ваятел създанието си обитаващ

И пак – не от решение прието или

от качество присъщо – а насила

и със свободата на откъснат.

 

 

 

Тишината на охраняващите ме стени

на пламъците господаря няма да превземе

Къс един по същност – върхът на края –

земя пропаднала под воден бяс –

това съм аз.

 

Дивите предмети са приучени да се прекланят

О, щастие, в храмовете дебне пустота

Леденият пир на пластове поляга

 

От чертата равенствата предпоставени

уродливо се изменят

На разума половината планета

разширява се нехайна

за посестрината си симетрия

Архитектурата, която е под ключ

приема порите на кожата за изход

Началата дето от света крадът

безмълвни са за бягството

тръгнало от остров

 

Иззиждам се в ямата на снисхождението

На белокостния шепот не дал крила

И на сферите – слънчавите зъби на щастието

 

 

 

Хълмовете на вълните обгръщат

и пристан за погледа – няма.

Ножове скални очертават белега от твърд.

Тласъка на завоюващия марш

в сиротната бърлога не ще проникне.

Помазаната чистота, със знак от светлина –

обричане е, свързващо със смисъл.

 

Въздушните чистилища поемат всеки звук.

Стъблата на лъчи израстват.

Пролетната пъстрота е на одеждата свързващата връв.

В люлка скрежна полага се плътта.

И от увехналите рани изворния устрем се надига.

И чистотата надкокична в потоци се изронва.

 

Когато въплатилото духа пропука се

и върху създателя смъртта венеца си постави…

неутешимо разпилява се подобието

и няма какво да го повтори.

 

 

 

Чудотвореца в своята самота

копира буквите на Абсолюта.

Обитава още тежестта си

и в тежестта си да живее е принуден.

Душата си окичил на гръбнака,

между каменната мърша на света – скиталец,

в парчета пулс – месата му раздвижили – блуждае.

 

След като камъка във песъчинки се разтвори,

една остава само водната повърхност

да нагъва във вълни.

Глината – оформена от мълния –

богоподобие дарява на калта.

Но не близнак от пръст създава,

а маската на извисеното то е:

люлката на естеството, първи знак

от единното откъснат, вик захвърлен

по арфата на дробовете.

 

 

 

Не почете с думи Абсолюта вселяващ съдържание

И за решетките оградили го със неповторимост – непродума.

Чудотвореца – след когото няма следващ – огледало е

отраженията си умножаващ.

И от наниза на дните високомерно трябва да се отрече,

и от доминото на вида, и от впитата в земята зверщина.

Защото цветя изсмукали са зъбите на всички други

И в правдата на такава безнадежност

тежестта си обитава.

 

 

 

Щом безграничное своеволието ми:

по ръст величавите и най-древни в реда на боговете

ще взривят хармонията, която

днешната вселена обяснява

и със знака пеперуден (8)

ще разбъркат селенията.

 

И в шарките на моста поднебесен

ще пришият безкрая

И сенките тревни

ще се описват във век

Но не на платно ще са изрисувани щрихите,

а сбор на вълните ще бъдат и на всичките мигове

Очи – проправящи път

през извивките хлебни

на хиляди погледи.

 

 

 

В единство не ще да отнеса

туптежа който най-желая

И на честта дланта добила плът

(с допир милващ) няма да последва

своеволният ми жест в

миражи въздуха сгъстил (със светлина замерил

плетениците на мрака).

Щом вятъра на душата ми ме сграбчи

и в тунелите на мойта кръв веселие бълбука

Е радост – в секунди преброена – дето

на отшелничеството ми безбожно

е дарена.

 

И бърлога е тихото място, във което

клепачните завеси ме допускат Когато

светлината в пазещата шепа на стените

от пепелния повей на смъртта е изгасена

И всеки край е още своеволие

разсъблечено от тежестта на чужди воли.

Но ако множеството дето вече се е случило

със стъклата на очи си във мен се впие То

лекотата на зачеркнатия дълг е кристалната игла

на планинска вертикала

И носещият само себе си остава

във покоя, който измечтава.

 

 

Вихър разбъркал на галактиките правилният ред,

във своята фуния от лъчи и мрак

израстването приютил на

криле – със шарките на залезната пропаст украсени

И в юмрука на летежа си отнесли

до безкрая полета.

На времето посока дали

и правото на потока да изтича

Са полетни криле

от дъгата първа взели

за кръвта във вените си

един от цветовете й.

 

Израстнали сред звездната заря

и между игривите петна

от формите на кръговрата

 

Във мрежата на острието

вселената поставили

а плътта си скрили

с пайжинните рани на труда си.

 

 

 

В самодостатъчност от думи изградена

(и всяка дума парче цялост,

а ритъма – струни разтанцували свят)

се зазижда сянката правеща човека

И само за още изронена твърд

се изпъват пръстите

А пространството се затваря пред гонещия зората

(когато достигне на извора скалния ръб)

Във ветрилото на пламъците даже

звездите изгарят

Но повдигнатият от духа си

формата улавя, по която

драскотината на своя допир

като порожденен вик да впие.

 

 

 

От капана на разума неуловения

е с разкъсани възли на китките

Знаците, които оставя са върху

земни утроби вдълбани

И с първата древност още е сраснат

И от думите зачеркнал е на времето смисъла

Изтичаща вода е, която

върху отвъдното стоварена

се изписва.

 

 

 

На мимикрията люспите

намират смъртта си

сякаш есенен вятър повява И от

кутията на мисълта съблича

изсъхнали кожи И от

скалата със корен изрязва

стария мъх

От кристала на образа

същността му лишена

Е парче беззаконие

- скрежно присъстващо -

върху двигателя вечен

от повторения движен.

 

В гейзерния плам на перфектната структура

е грозота от свършека формирана

Присъствие досадно в чистотата ореолна

на житейското предверие

Където всичко отделено от кашата извечна

проплаква или се разлага

Но Той време без бряг не желае,

нито вледенени в щастие жили

и чужда плът не иска да пронизва със духа си.

Клетка за мигове е Той, дестилат на самота, която

в себе си само се оглежда.

 

 

 

Първите по ред богоподобни

и по ръст издигнати –

деца са на протягане за още…

Извезани от райската прекрасност и със воля,

която скок над всяко тяхно минало изисква И

чужда случила се отделеност, за да ги явява

и да ги отрича.

 

 

Първите по ред богоподобни

и по ръст издигнати –

деца са на протягане за още…

 

Какавидено разпукване

(от разума прието)

ги кара конструкция да зидат

промяната заключила

 

Краят си намират

в празно от духа им място

 

От пръстите им йероглифен белег

вертикали в пространството нахвърля

 

И всяко още…

- мускулите скъсало -

с куршума на костта им

пронизва съществата,за да

се правят пак и пак

върху наследеното от този свят.

 

 

Във ръста си обхванали всичките пътища –

от висините до прага на вистта

От блясък ехтящи – на зениците черното засмукал –

сякаш слънцееди са с момичешка руменина.

В безпредела на ореолната си шир обвити,

в безименния плащ направил честта.

С разкоша на правдата оковали делата

С шифърана местата разкрили целта

И с жилото на безкрая – удобно в месата стаено –

до бяг непрестанен жигосал плътта.

 

 

 

От земята оставих стъбло, което

с разкоша си листен една-втора от сферата пази

А с въжетата на своята жажда планетата прокопава,

за да бъдат от краят й противоположен

метаморфозата жилеста, която поляните прави

и юмрука на шипките.

…криле размахва на шарките повея…

Петната мрак – спрели слънцето – в нощ окъпват

една-втора от света А на цветовете бягството

от падаща звезда е гонено И кълбото разделено

вкуса на багрите взема За да трепти на пръстта дантелата

от удара на късовете светлина.

 

 

 

За този, след когото няма следващ,

светът разкрива се като в начало.

От този, след когото няма следващ,

всесилните нуждаят се, за да са слаби.

 

Люлката със хищни нокти, даже

земните бърлоги неотляти

като сън получи, във който

трябва да будува.

В кое ехо времето му ще остане?

Кой е вятъра от струните на мускулите му

мелодия направил?

Какво да съхранява, обитава, пази и огражда? – Той –

сирак по вид, в шепота на своето тяло

от стрелите на съдбата – защитен.

Дали градина – невинносттите приютила –

се зове живота му в това гнездо от

всевишни пръсти сплетено?

Но щом ако в примката на разума му

още тежестта на другите виси

и люлката, която в зверски танц ги е извайвала –

тях и него – то тогава? Нали, не този е,

след когото множеството се е случило, а този,

след когото няма следващ?

 

 

Безплътното отвън – в затвора на моята фантазия –

с мръсни пръсти няма вече да прониква.

Спазъма – с удари замерил сплита

и сърцето ми изкарал пред гърдите –

плаща ми от нерви вече няма да разкъсва.

С хазартен жест небесното се произнесе,

погледа разломно се разтресе – изля се –

сякаш огнен блясък през разума минаващ

посоките под пламъците си удавил.

 

И нишката на неговата плът подоблачно се е изпънала –

самотна кост към слънцето захвърлена –

съблякла всяка отговорност, на дълга

завесата свалила, без товара на мечтите

абсолюта сътворил, без на ума словесните прозрения,

без ямата изкопана от духа – от него сметка земното не иска,

защото на прищевките на самотата вречен е и на правила,

които детството му пожелава, за да ги изменя

както невинността му повелява.

 

 

 

От черепа на мъжка сила

новороденото намира своя свят,

но не да служи –

готово да убива и умира,

а само ирис – със погледа си слят

Вгледана сълза – солта си разранила

Най-отдадена отделност – с безпристрастие следила.

 

Бездна е окотов полет

вселени съблазнило

 

От отрицанието на крайността – с безкрайност

семето си сътворило

 

И на пространството пластовете  

деформират на ириса шарките

 

И на сълзата маската се чупи

раждането във вериги

отново да се случи.

 

 

 

Благодатно приласкаване

непримиримостта не иска

Всевластният очаква рожбите си

за да се осмисли

На острова затворил океани

не аленеят бъдни плодове

Грехът –

отнел живота на бащата –

е житното поле

по което следата си поставям.

 

 

 

Заличавам на пръстите си подписа,

от огледалата взел

на допира си отпечатъка –

най-пеперуденият трепет

от длето на лъч.

 

 

 

Този след когото няма следващ

преследва ли го порожденната вина

дошла по кръвната бразда от

изначалния, предал я на множеството

дето след него се е случило

Или последният в свещените води

облъхващи с причастие (корона за единствен)

отново детството си получава,

сякаш небесно опрощение, че изгрева

на неговата плът догаря в едно

с пируета на светилото

на нощта лъчите си предало?

 

...когато въздуха не стига, но стона продължава

и на бръчките сивото от детско сияние неблести,

в лед ще припламват на пожара пратениците

и слънца не ще да бъдат – начало дали на зората.

 

 

Бриз от мрак половините туптящи отдели.

Тъга по „пяната на дните“.

Тъга по менливостта не случила се.

Той - с лъчите на ръцете си - в арфа

небето обкова И с ръста си

стрелата на миговете разтроши За да е

скока яхнал огърлиците от кост на

летящите влечуги, които пак

разпукали са яйцето на света. Но ето:

 

На вълшебството секундите са пепел

А този след когото няма следващ в

среброто на потоците само своето лице

открива С поглед в огнената прах където

сянката на феникса кръжи.

 

 

Слънчевата младост под нощния гранит лежи

Обходил пътищата преди на мигове да се разпаднат

Сълза без примеси и без свидетел

Щрих от нокти на комета

 

Лъч със тежестта си смазал сянката

която го рисува

И знаците от пръсти

във блясъка си заличил.

 

С единствен дъх

смъртта си наградил.

 

 

 

Не длетото на повея

с безплътни ръце

бръсначи в лицето ми вкарва.

 

В миг събиращ – звездите топлината си ще съблекaт и

с пламък костите ми ще покрият

На повторенията веригите ще се разкъсат

и от късовете вис ще се издигне

За небесните полета – праг

За равнините земни – сянката на плащ А аз

върху тази вертикала от отломъци направена

ще съм знак във вятъра разпъван

 

И марша победен ще спре

и едно ще остане неуловено –

на въздуха пилеещите драсканици

в капана на секундата хванати.

 

 

 

Само, който себе си прелее в истина,

която го обрича И на ужаса корена изтръгне,

менливостта си в дните да изтлее ще остави

Заради свещенното, което по подобието си

Абсолюта прави.

 

 

Моща на мойте вени

ще се впие в стрелите на ръцете ми

Този който Съм е магьосника на случването

 

Щом тъмнината гранитно премазва

и единствеността е мъка вляла се във светлината –

бездна в безредието разтварям

и линиите на съдбата си раздвоявам на

твърд съставяща корени и на

синева подписана от облаци

За да е между двете плътта ми –

(изхабена и със сила разпиляна)

клин от крила рукнал небесен

който без дълг

е захвърлен в летежа си.

 

 

 

В затвора на паметта когато се върна

и обитателите на нейния плен явят се във образ –

обжарени в блясъка на мисълта си и от

протягането на душите си искрящи,

в близост по духи в радост поклонна,

порожденни по облачен зов

и животворните капки, които ни свързват

избрали

 

И шарки от гръмко веселие ехтяха във зениците ни

сякаш унесни стръкове пламтяха във тях

И бяхме в сенките на цветовете спотаени И на

минутите скока И звуците събрани във сноп

И земя бяхме –

от решетките на бездна очертана.

 

От затвора на паметта когато мигове се посипят…

песъчинки по-леки от въздуха и светило

във техния пристан,

на скрежната пустуш истеричния порив,

на пустинния зной зениците-ножове,

на сферите танца в който обичахме,

на безредието ритъма

който към върхове ни пришиваше.

 

В затвора на паметта когато се върна…

И птичи нокти изкрещят към земята във

вълните впита

И пурпурния прилив на лъчите

в мелодия

от старо лято и от пълнолунен вой –

удави

И достойнството непримиримо

в битка с кръговрата ни обрича

И изваяното от нас

мрака на очите ни изпие.

 

От паметта мигове когато…

Единствен Отделен Откъснат

На век един туптеж заглъхваше

с поглед вледенен

 

Единствен Отделен Откъснат

По-отломък и от скален къс –

сочещ порива на друга длан

небето с посоката си разранила.

 

 

…………………………………

.. ……………………………….

…………………………………