- - -

Феичките на бунта по тънък лед искрят

Звуците на растящите му нокти

са симфония простреляна

от реактивни двигатели

След плясъка в сто картини

ще бъде скитащ ескадрон

изчегъртващ варовика от

ребрата на приятелите си

Завирането му между планински вериги

паднали фасове и аквариумни рибки непременно

ще го отведе при изискаността на алкохола а

после до кървавите парцали на насилствената му

смърт Но преди това ленив ще се протяга

отронил след прозявка тонове копнеж върху

тварите които имат нужда от немирност за

своето БРАВО И какво като вече няма да бъде –

Аз ще го помня претопен от влюбвания да спи

в белега на един герой

А – виновен

Б – невинен

Поради което Арто

завърши с викове

вместо с писане

             К. Уайт

Все ми се иска да се радвам

в потока от сиво

кръвоносно пълзящ

и смилащ Но уви

Ще трябва да стана безсмъртен

и да напъпя от сили

Ще участвам в заговора

на даровитите си приятели като

техен пудел пазач

Ще искаме реванш

Ще обявимдуел

Няма да оставим ничие

име да се повтаря

в героична гримаса

Ще започнем новата ера

така както се започва

пропаст

. . .

Лети птицо лети

кълви паднали ангели

Сърцето на бОрис прокърви

и нищо не ще го допълзи

като удушена хубавица в лед

…и накрая той беше толкова уморен

от издаваните звуци

че приемаше да се носи по

вселенската хармония

като плувец по гръб

…аз разбира се ще кажа добра дума за теб

щом прозвуча в небето

               Асен Китанов – Рашка Гращица

Обковът блести сякаш съм открил приятелско рамо

Реката няма сянка

Потока няма сянка

Водата няма сянка

Леда – да

Ще ми се да се раздвижат образите

които

не са се научили да плачат

Един

да си избере революционната паст

на последният човек

Да остане достатъчно за да напълни

очите си с гледки

Да се влюби в поток и във жена

Потока да замрази

Жената да убие

Да раздаде безсмъртие и сянка

А някъде там още диша Перелман

Гостите ми запалиха

цигара над

куп от крем

и друга сладост

която на маста

тежи

Пепелта не пада

а бълва

приятелска закана

Щом отсъствието

стане пепеляво

един ще махне

и ще си излезе

Сякаш всичкото това

веселие

може да надбяга

красотата на разрошената

черноземна

стрела

Го и Го

мачка

черното

на делфини

Сред дървета и гори

никой да не наруши

самотата му

Грижа ме е как тези отървани от злото същества

да не станат презрял плод меден

орнаменти съставили вертикалата

на разпада

Прекрасна си ти О фадромна машино

отнасяш пластовете за миг

и славиш името на мислещите

в механична сила

Широки са раменете на плодородието

което ни завеща

и безкрайни зелените полета

за неродените волове

Да вървя намусен

с малка папчица

в която да крия

метална карта

и дребни монети

Картата да ме предпазва

от куршум в челото

а монетите да славят

бедността ми

… впечатлява педантичността в отмъщението, която по-прилича

на художествено произведение, отколкото на причинно-следствено

домино настръхнало от логика Бруталното настояще с баналността

на жестокостта си, придава на шедьовъра завършеното несъвършенство

на реалността И още нещо –разбирането, че грубата сила е

по-ефективна от великолепната архитектура на въобразяващото зло

пада като дъжд, измивайки заблудата, че сложността управлява.

Но – в името на очакването като празник – плитката на смъртта се разплита

бавно, за да тържествува алчната фантазия окичила вида ни с лавър, дори в

зверското на своите проявления.

                                                                                                      О. Зилберер

Феичките на бунта са от крехък лед

раздават се златисти и гръмотевични

като Маркс и Бакунин двояки

Между небето и земята листовете са празни

Общата собственост върху средствата за оцеляване,

себенадскачането с неговото Още…, даже

изтръгнатото до биология зло не стигат

за да залепят телата в делото от сутрин до вечер

и то като мозъчна гънка да остане в децата

Аз е алтернатива на абсолютно всичко

Да посочи главата си

и да се усмихне

защото може пак да не е

и толкова

Нож горе

Йод долу

Шевове-рана

Гънка от съсирек

       Го и Го

Като амеба проглежда

през кожата си

Теглят го

лопатните искри Не

тинята в окото

Рийте Рийте

до твърда скала

И още

Рийте Рийте надолу

така

както се изкопава небе

А после

Слава

Слава на борците чиято разсъдъчност е прагматична Чиято

сила не носи товар Чиято смелост е щит и никаква зверщина

Слава на вашите ръце на вашите открити лица на вашите

язовирни стени и електрически пътища

Слава на стръковете череши ябълки праскови

на които сте дали годините си

Богатството на моя дом

в неговия ромолящ зародиш

се стряска от сянка

или от падащ сняг шумолящ в косата

Празни са листовете между небето и земята

…като разговор за скорост

…като секунди със собствен скелет

Празни са листовете между небето и земята

пъргави насекоми чернеят върху тях

вирват пушки фортуните на свободата

и блесват букви от крака очи крила

Територия 47 е втора под небето

Нейната важност е чудото на най-малкото слънце

Тя е като перце върху контур от падания

Самоцелта ще се събира в различни детайли

чакащи машината си

Ще се трупа като сложност в голямо и малко

И всяка привидяна цялост ще е една променлива

за творителите на време

Сякаш някой примамва стрелите на любовта

за да са център около който се върти начинанието

и принцовете на прогреса

отдали телата си

безкомпромисно да се превръщат във време

При спокойна душа

усещам великолепието

с което ме награждават духовете И още –

възхита пролазила

чак до крехкостта на глезените ми

Крайният срок се отлага

Мъжът във креслото сивее

Около него най-верен приятел

подрежда листовете както

се подреждат металните рамене

на мостове

И светлината ще е с корен

На това място изтъняло от хора и титаничност

решителността ще откъсне само кръпка

Ще я положи върху напоителни канали

и ядрени централи И към сянката на вярата

ще я прешие

Сякаш ме чака този дом във който болката на един

прераства в болка на милиони А после хихикащия

великан цитира последният човек Защото

тази мъка отново ще се влее във един Но първи

Така започва –

пернат гущер

в център на вселената

Да цопнеш в рая със едно краче

а после с цяло тяло

Бих могъл да погледна на себе си отделно

от претенцията манията суетата дори истината

Безкрайно честен.

Но веднага ще се превърна в малка точка

на милиарди километри от Юпитер

Може ли тежестта да се разглежда като съпротива

на обвети със скелет структури

На лой щракнала живот

Изпищелият от болка събуди смъртта.

Дойде сезонът на кучетата

и луната която ги вдъхновява (1994)

Моят пламенен слънчев наивник докосва

съзерцанието така както се докосва

пейка мокра от дъжд И нищожността си изронва

във вятърни мелници

Проклета кръв

мачка я като хляб за водни птици

Секундите със собствен скелет вече са готови

Напоително по (усещане за) красота

Поставящо стени и чудеса

пред циментовия полъх

на дух който се протяга

Кенет Кларк витае

около Ницше Маркс и Христос

някак хубав

Може би докато пада перестия зной

на смъртта

този хубавец ще бъде сетивно чадърче зад което

седи вятър – ту южен ту японски

Сянката на жена му ще

сребрее от заслепение

щом той затваря книгата

знаейки единственото правилно място

на което да я положи Тази предупреждаваща

вещ и усмивката разтегната след

милваната красота

Въпреки че ви питам заради баща ви

няма да ви отделям от майка ви

Той (Баща ви) е само причина

докато вие сте повест

Не вярвам, че ще успея да създам едно скромно произведение, в което прозира склонност

към градинарство.

                                                                                                А. Касарес

Задраска „бяха мъртви“ и остави само „не се побираха в ръката ми“

Шумовете са други когато подземието привика

Невронната мрежа служи на център който е описан като надежда

Красотата на малкото телце няма да бъде спряна от разгула на жестокостта

даже напротив – едното останало око ще призовава синчеца канелата стъклото

и ангелското копие на новия свят

Такава възвишена работа като разширяване на Слънцето, може да е дело само на

най-висшата вселенска сила.

                                                                                                О. Бланки

Да свърши с Бланки

Да започне с Касарес

и после да го прегръщат различни жени

докато жълтото преобладава

На север скалистите вълни

са преди реката

К-а-я е тяло

Във джоба ми има количка

а на пианото каменна пура

Между две земи

хубаво е да се отдалечаваш

върху мост

неповторими

малки бели

уклеи

рибки от метал

тук там огънчета

и гнезда

Насилието няма край

Аз съм безкрай също

Ние сме абсолютни понятия

Преди лягане

След ставане

И във забрава

да дойде

да придобие

да хареса

и да остане

по тези страници

като боксьор

или плевел

като

огледало

виждащо

трохи

Нека мъглее зеленината на тревата

и да ме посреща ХЛЯБ

Льосовете ме чакат

а аз подпийвам от блоковете на Свищов

До Н.

Натоварвам тополите

Погалвам пчелоядите

И тръгвам

П.П.

На път 52 се раздадох във танца

Бах аз и чакалите

Болеше ме крака

От ляво ядрената централа ръждясваше

Дясно нямаше

Много любов клатеше светлините

като големи гърди над ручей

Нека мъглее зеленината на тревата

и да ме посреща ХЛЯБ

Пърха като скакалец със стълба на рамото

а по петите му лястовици

дали армия или преследвачи

ще се изкачат по пожара

в името на спасителя

настаниха рибите около масата

и го биха с кравата до възкръсване

и ядоха опушена риба след това

после легнаха върху песъчинки

от счупени пламъци и мед

и сънуваха вълната под която

ще се заслонят

П.П.

Момчето още държеше тиквата

а развалата приличаше на гръм

разделил човека на три

Бях забравил, че растенията се подчиняват на космически закони.

                                                                                    А. Касарес

Чудото дарило нощта е всъщност механично произведение позволяващо

противоположностите да конструират кълбата на мисълта А Третото

да е дивайн

Трака-трак сблъсъка

за да пролази старо бебе

и да търси с носле върху скала

кое реже от кое се скача

и кое слага край

на пропасти и на вселени

…действителната работа

е да дишаш да се къпеш

и да се оттеглиш

           Гари Снайдер

Остана едно единствено –

утопията има власт

защото тя е задължение

към рая и още –

тази ведрост която разпорежда

преди да я забравиш

а после пак да бъдеш

но вече друга пръст

Стъпилата между два моста

бяла мечка

постепенно се превръща

във вълк

Реката е черна

а Той –

мощта на пролетно трудолюбие

изработило чист въздух

за еволюцията

В строгостта на хармонията

крехкостта ни трябва да намери дом

а сянката ни да я оживи

Веща да ни принадлежи

Да ни е близка

Да е това което обитаваме

Знанието за веща

Познаването

на сложността

инкрустирана от високи чела

и сръчни ръце

На конструктивната красота

На информационното ветрило

На действието й, което като

магична пръчка удължава

усложнява вплита ускорява

телата ни

Тя – копирана милиарди пъти

заравя скелета на колелото,

побира божествената искра

на първото

Заработва строгостта на хармонията

където крехкостта ни трябва да намери дом

а сянката ни да я оживи

Едното гребло се отблъсква в пламък

другото в буря, докато тя

изрязва любовта си по лицето му

След нея пътя му ще премине

през мизерия, за да завърши в нищета

Но каква поезия

И колко много заговори

Или сред черешовата градина

Или като бомба вместо петолъчка

…когато твореца на затвори е щедър

покаянието идва само

Тишината обгърна Хоторн

и той замига затрака така както се сади

бор пред погледа на архитект Там

работата върви многовековна с

име лишено от любов но натрупало

арки и вкус Този талант не изисква

множество а братство или дълъг живот

който да се впива в сетивата му

И когато реши да се разплете

гънка по гънка

ще дарява

тихо място за

метежници и аферисти

За да се окаже, че те са първите деца

на космическата ера

Каква жал

И толкова много падащи сателити

Където се промъква безпорядък

и тялото се разпуква плодородно до

златните чаши – Костта

се възгордя във благословия

…а после ще измайсторят от нея нещо счупено

за драскане по земята или за ръгане

                                    „Kостта“ – Освалд 1-2-3

Обща собственост върху средствата за оцеляване

Сложността… и машината за ефективност

Трансплантирам ли седем бели червея върху стъблото на богомолка

тя ще се вкорени, а после ще се трансформира до първото хищно растение,

за което фотосинтезата е вторична еволюция (адаптационен механизъм)

А червеите ще са по-подвижни от средностатистическите корени, но също така

жадно ще отпиватот пръстта.

Идеалът расте до втора клетка

а след това се разнася

в геометрична прогресия

и така 1000 години

Гибелта на цивилизацията

                             по Кларк

Страх

Отегчение

Нуждата от увереност

Умора

А може би съзерцателност?

Склонността към съзерцание

откъсваше песъчинки от

каменната твърд на колоните

така както се разбягва пух

ако вятъра плесне с ръце

Варвари нямаше

Вината беше в очите

Уви камъните в бял памучен плат

Те самите също бели

Подтиквах го да се възхити

защото знаех че ще намрази

А възхитата му ще разбере

и ще състави план

как убивайки врага си

да го накара да се прослави

като от ръба на съвършенството

го блъсне

…

да пее

сам

със сандвич

сред звездите

                        Ричард Хартайс

Отегчението от варварството е по-голямо

от това от цивилизацията

хаоса на дълбокото изкарва на повърхността

монаси с черепи решенив смърт да удавят

лъжовното

всички ние се очакваше да приветстваме усилията му

така както се приветства малко лебедче

напънало се да лети

жизнеността имитира смисъл

докато дъхът се опитва да избяга

във Не-то зад спомените

Големият рояк търси тяло

в което да се разпадне

между малко красота

и с много надежда

мелницата на нещата

каймата от вещи

боли мрамора в ставите й

и като кошмар любовта й

нищо не може да направи

Пиета Мраморна вис Микеланджело

напрежение

истерия

любов

в съкровено

което посочва

по инстинкт

и без симетрия

полуживата

от сладост

В далечината три момичета хвърлят

пиратки Гърмят тунелите от яден смях

на полицай Грации прекрасни –

но без нито гънка тлъстина Светлината

прогонва силуетите и те пишат по

стените ГНЯВ – Боцмане – вика лудия

и свирва А в торбата му свит

акордеон – Палиш Палиш – запява певицата

и като рибка скача във вълните славещи

бензин А 95

Нови маслини израснаха на мястото на изкоренените

Камъка не се промени –

нито безформената канара

нито този иззидал къщата

Красотата се ширна от страх

Пожелах вълни за да пея високо

Пях И намерих убежище

Не виреят дървета около моето убежище

Крехкостта на тревите само се гъне

първият крак прилича на мокър вятър

Вятъра като необходим, за да тръпне

визуалния хаос

Имагото на героизма разтваря

слюдни криле

Още от гънката в мозъка – повече, по-дълбоко – до гръбнак.

Мистиката на:

Вкуса и Идентификацията?

Таланта и Сложността?

Прилагателните и Производствените сили?

- Яжте страх Яжте малки палавници

Ще ви направя инженери на камикадзета

викнали първи – УРА

Ето ги висините

Ахват момичетата

Ще разтворят врати

ще си подават сол от шепа

Ще са дърворезбари и каменоделци и

създатели на понятия

Ще пипат с твърди длани

ленивите следобеди

Ще са гънка върху плодородието

Ще раздробят астероида премазал Венера

а някои ще яздят отломъците му

като червеи

- Това е само началото –

ще гърми и ще тътне мавзолеят

пазещ порцелана от костите ми

Фортуните на свободата вирват пушки

преди това изсъскали до обветрен кон

„… и птиците летят за красота“

                                                   Елегия дороги

Хубави хора – различни

Архангелск

Иркутск

Тежат

Всички

Науки

Паметта

Моята

Тяхната

Ще бъде още време бялото на домовете

за да крие във обятията си мрак

Страх – Не

В самотата остава само надеждата

А това което се надява

не си ти

„ … пожелава ми ангел“

                                    Елегия дороги

Липсва ми героят и неговия ангел дáли

неизменното на осмислящата трагедия, или

мащаба на презрението включващо от смъртта

до наказанието

Страх – Не

е което пожелавам на скачащите преди себе си

Не защото ги мразя и искам да погубя душите и телата им

в баналното на смъртта

Не

А защото в самотата остава само надеждата

и това което се надява

не са те

Така могат да скачат до друго

безсмъртие

безсмъртие

което Трето стои

Разстоянията ще разпилеят престъпната кръв

Географията ще я разтовари от злото

Топла крава и ласка на резачка

Върху лодка семейство мелничари

И платната и мелниците останаха зад нас

Само поле и младост, омраза… до съзидателната сила

Тъгувам за последната цигара, която трябва

да премълча И досега Господ се

грижи за шарките, а за хората – не

Ако кулата е много висока ще побере всички

Едни ще са във вятър, другите във пръст

Голямо слънце и Голяма сянка

Нощта ще е оглушителна, но по различен начин

А погребенията ще са полет

разграбване, страшен привет

за черноземни къртичини

Моят пламенен слънчев наивник

по бялото му тяло пробягва мрамор

и плисък злато

Влистява се от вълни

като Дафне подгонената

и обичана

Пяната която изплува след дохранването, съня и източването

на оловото от мускулите – започва да допира буза до красотата

Ще се скрия в междучасията

на семинаристите

Между младите и весели

с мъхести бузи

Ще бъда гарван под камбаната

Ще раста на нокти

и на чернота

Лъскав Лъскав

падам по острото на ъгъла

а от разрязаните ми гърди

се точи сребро –

плата

за армията божи работници

преместили рая

и накрая умира някой

тялото му се огъва

и заглажда ъглите

Сещам се как от дървеният под

разпращаш целувки

Те не славят красотата

а падат като парчета мазилка

докато някой сивее във стените

Отплава кануто индианецо

Извита от любов конна дивизия

пухкава от елитарност ме среща в своя рай

подарява ми мустаци и ме

поставя легнал във ръцете на планети

до косите на татко

прегърнат

голям

не мога да догоня

ъгъла

прилепен с игла

като пришито насекомо

пускам чужда кръв

да багри безсмъртието

Обща собственост

и …

Непрекъснато напрежение

непрекъсната недостатъчност

физиологията да е свирепа във своята дружба

нащрек

което може да се долови

друго да се създаде

пушещ испанец до гръбнака

                                                човек

после

каньон

            от горе

                        до челюстта

ловец събирач

малко диво

още…

Аз ви дадох всичко

което под хубостта ми

се крие

Пренесете го на ръце

като дебело агне в

чертозите на графита

Няма да изпълзи овчия

мирис

и няма да се делят

стадата

Вместо мляко ще пием

гневът на дъгата

Сутрините ще са дъждовни

А морската синева

ще се замъглява от

зеленина

Живот ще замърсява

чистотата

като два кални крака

от които се изронват

семена

Територия 38 чертае карти

защото е рядко докосвана

Пътищата й са дим

и отказ от горене

Последните дни се промъкват

до огромния площад на

чистите й намерения

за който

не е измислена още прегръдка

„…покажете ми герой и аз ще ви покажа трагедия“

                                                           по Фицджералд

Позовавам се на спомен от младостта

твърдейки, че всяко мое събуждане сочи трагедия

Инерцията заличава името ми, оставяйки делото

без герой И с това ме опровергава.

                                                            Освалд 1-2-3

Племената са настръхнали

Твърде много за вярата

Твърде тихи за вярата

Пух

и вишнев цвятна метри от луната

Пиршество на отчаянието

Приветствам грешките в плана

изтрополили преди да разбият

След като унищожението се разгърне

започва да блести на слънце

Майсторството изисква раните да са прищявка

на ломната нащърбеност

Индивидуалните знаци на доверие са компромис

Крещящото на героизма – компенсация

Което ми липсва е глътка тежка напитка

по върховете на дърветата

и рими

с които да опиша златовезаните класове

допуснали ме до себе си

Ще се скрия от корабния зной

и ще ме намерят

ниско при стъблата

- Кой е този любим

който не обича

и вместо да страда

за загубата

поглежда към черният дроб

на милата

като гръцка трагедия

Разгръщането на сложността трябва да се храни:

домино, сферично прищракване от малко до голямо –

зигота екнала

Първо кожата

за да не се разбяга

това отвътре

Смъртта призовава

най-красивото да взема

и да го положа във краката ти

Ще нося маската с увиснали устни

Ще заобиколя себе сиотдалече

Здравейте другари –

            Призивно

                        Шумно

                                    Шкаф

На Маяковски

Чакам комарено було да приветства вечерята ми

до челото си вдигнал вода за ловците

Кой не обича когато

свободата е сънна

и нервните окончания

се реят между

разкъсаниоблаци

Влизат във тях

и се мокрят

Тялото се размива

а някъде отвътре

е прилив

Голяма част от страха ми е поради нежеланието да бъде нарушена моята цялост

опакована във физическата ранимост на кожата нервите костите месата…

Всеки удар, всеки силен шум, всяка необходимост да настръхна в пробудените

инстинкти разлита грижливо събирания шедьовър на самота без сурогати.

Под южния полюс на погледа ми се трупа цигарен

сняг

Кофи гранитна вода се изливат, за да освежат

смеха ми – както преди

В недоумение се разраства жътвата от скални

ръбове

от половин лица

Няма какво да направя освен да се наведа напред

и с тежка капка слюнка да изпреваря първата

атомна бомба

Стремежа от съня да изтръгнеш сочна действителност е поради

отчаянието по невъзможна самота замърсена от други

Тези носители на ценност най-ярко блестяткогато

прохождаш и когато умираш А редящото се „между“ е низ от несподелености

във общото на недостатъчността Затова лавъра на всяка отделност

ще е да бъде животворяща арена – Освободител на създания или

Свободата като прилагателно А произлизащото от саксията на целостта й

ще е най-другото – Примерно:

хищно цвете сред тигри

Които са с пръсти уморени от положени съкровища…

Гнездо от мазнина

Утеха

Четвъртата съпруга няма да е последна но

на нея ще благодарят най-много

Народа ще хлъзне

по космическия лед

и така

до друга звезда

до други пръстени за венчавка

Във нея ще се спасят

стъкмяващи огньове навсякъде като

дупки между ребрата й

от които бълва светлина

и ръба на купата ще се огъне от умора

и всеки натюрморт ще е авиньонска красавица

побегнала към Африка

С гръб към очите и с лице към пропаст

…

То остава, но без коронация

Дойде времето когато образите трябва да натежат

от словесен релеф

да добият розов ореол около пръстите

Издигат се, сякаш могат да трептят по-леки

от ценността си

Единичното случайно явление вае глинен съд

който да напълни със душа Тя да бъде

носена и да остава дълго време в плен

Границата работи за отделността, т.е.

за късмета на Другото

Ако замълча ще бъде отвратително

Под много домове ще легна завит до брадичката

Ухото ми ще порасне сякаш

разтопен слънчоглед

Ще стана ограда на райска градина за звуци

Во веки ще пазя всеки стон Но няма да позволя

и един шум от растящи дървета Само

голо човешко присъствие сред съсека на ветровете

Там съм приготвил тепсия

със вече узрели череши

Нуждая се от хубава глътка и

оранжева стрела на кран за да запее

ведростта Хайде Хайде дишай – да кажа

А след като го напиша, да го изгоря

Да стане погледв металната мрежа на крана

До Вас…

Престъпния зачатък от правилни човеци

беше планиран като хвалебствие за Вас

Талантът ми се похабява, но може да бъде

проследен до многото надежда която

не се бои да изгори окончателно

Домът ми е крепостгромяща вълните

Църковен хор е бръкнал в пазвата ми –

дере и потропва с 45 секунди ритъм в очите

Държа и не пускам. Раздавам живот както мигли

желания

В развръзката която напира да се случи има нещо неочаквано, друго,

но не като сюжет – а предопределено по образ Защото

въплъщението му в дух божи неминуемо го разпада до различност, която

освен пиршество за тревите е и ъгъл за орда сираци Прахта на името

се смесва със глината И ничие име е време за още тела…

П.П.

Може ли факта да зарадва зайчето в гърдите, изчерпало

зародишните пози, разпухано пред изстрел

Разглежда образа като амфора от достойнства, от което избора като

съдба

Но не предзададеност върху необятна длан, а дело чиято магичност върховее

в чудо

… накрая от любовта към света остава

мъртва струя въздух, дъх изпразнил дробовете

в помощ на лъщящия от здраве разпад

Той – радостен от външното

се спуска върху му

разтворил дробове

Всмуква и мучи, вее

цветове и някои растения,

аплодира напрегнат от

глад, преглъща премлясква,

между пръстите му пръст смях

хрущи и узрява в плодове

А след това

като жена-осица кръжи и замита

остатъците от пиршеството си

Това е режещ вопъл за който

трябва да имам бързолет

и кристали захар във ръката

Не мога да бъда спасител

когато съм само преминаващ Нужна е

уседналост в рода – корен изсмукващ

злото От бели гушки да възкръсне

правдата на чистотата А тя не е

кокалеста вечер, нито слънце над покрив

Явява се като природен закон,

като крака по водата За да падне сълза

и да разбута място

В сенките на млади животни

се крият гарваните на различаването

Върху купчини захар снасят яйцата си

Здрави юмручни яйца От тях –

сладки пилета И безсъние

под челото

Нищо. Ще мятам гори в бруталния си дом

при красивите си любими и при скалният къс-

планина до който допушвам цигарата си

Дадох да ме вее смисъла и с него сто тона

ловна стрела отнесе паметника неръкотворен

под пластове разум и никаква надежда…

Органичното възвание се бори с предсказания

обречени да се сбъднат

Царството на свободата ще повтори

родово общинния строй след

радиационна прокоба…

Все още не мога да си представя Последният човек – чието тяло е

единствено тяло и чийто разпад е окончателен –

като първи

Нито инженерна самоцел различна от изкуство – с полезност неподчинена

на предзададена пространствена манипулация –

като механика на общия смисъл

Но се надявам да разтворя физиологична пропаст, дошла

от пророкувано сетиво за детайла, т.е. от раздробяване на

многовековната човешка шир до самота по възприятие

Толкова неразумна ще е такава вакханалия, че рано или

късно ще избухне във видово многообразие Преди това

генетично обучено (от майки и бащи и други зори) всеки да е

сит остров по име Картаген

Рибки-блеснички в гейзер

от смисъл

А в морето

Тя

Така започва В началото

досадно подвиква

Третия режим загуби

Втория също

Сега пием от корена

и се оплакваме колко

много са касапите

Погрижете се за човека

Приветствайте ръката му

Не оставяйте такова майсторство

да съхне

„Тревожният му гений“:

две смели думи –

не са ли много?

                        Паскал, „Мисли“ (59)

Извивките на устните й са красиви

макар и част от лош сонет

На най-прекрасната ненаписана поема

…преследваха щастието като кошута

Денят минаваше в простор

и наедрели щъркели

Ще ми се да стана и да откъсна стъблото на бръшляна

но не го правя

Царското палто се разпиля

по многото посоки на войната,

остана парчета

от тези които го изплетоха

разшавали се божи синове

се точат нишки светлина

по слюнката на паяк

. . .

в наслада от материята без бог

дайте им слънце канещо се

да дълбае

Освалд допушваше цигарата си

до големият дъб отделил го от

приятелите му Подготвяше дървото

за островно божество шептейки му

призиви

Доработвам мечтите си

преди да се хвърля в басейна

и имитирам Плясък

При милите мили

всички написани

. . .

и мастилото на сепиите

Всяка вълна пише, а те

събират вълните в снопове

И плюскат

Една свиня струвала златна жълтица

Много злато щъкало в горите

и грухтяло

Какво се очаква –

да се изплюе зад гърба си

да напълни домът си с

детски книжкии стъклени

похлупаци, да обикне спорта

и със своите другари да

тренира и крещи насърчително

При милите мили

всички написани

Като орхидея разпукана

във спирт И ухайна И ходеща

Като пеперуда от вени

закована под бялото на

стената и избиваща сякаш

полет Но повече вик

Като голям залък сух

хляб във гърлото

заради който въздуха свисти

защото недостига

Три

Една остана

Посвещава се на НИЛ

пълноводната и най-протяжна

Цял живот охраняваща

плодородието

Момичето със седем бряга

под бурен вятър се прибра

при своите котки за да имитира

старост

Почти провъзгласен за нов

инстинкт или скрит и разкрил се

като хомосексуална маса

изсмукани бонбони

Смърт – предназначението ти

е отвратително, а резултата

натъпкани тирове с призраци –

насам натам се лутат, за да

озвучават вятъра и да пукат

с панелите нощем

Това е – толкова много мъка

за няколко звука в муцуната

на чакали

Крадец на каменни обвивки

Или появата на листата

Или преспа която се помни

Сюжет 10:

За

Двете същности в един вид

Фея

и Голям Сечко – как летят

Феята – уловена пищи, бръмбара – не

Аналогия – двата пола.

Всяко гледане раздвижва

но не откъсва

Острота си ти във куб

24 прави ъгъла

Сега – след толкова много любими –

стреля по църковните кръстове с прашка

Не от бунт, а за точност Тренира с речен чакъл

Вечер мирише на пипано желязо

Не изпитва ужас нито отегчение

работи като потен гръб за изсъхнали треви

Приема чучулигата за татуировка

Довлачва рамото си във синьо или в зима

Потръпва от ракия

Прогърмява Отшумява

Учи чешки

Сади шипки пред пещерите

за да ги скрие

Пази ги от злите

А сам е водопад над тях

Тефтерите които притежава са

стол за тежък мъж

достолепен под лапа

Ненадейна ти

дълбаеш родното

по-жълта от есен

Кух е звука

но няма да е птица

лекотата

Щракваш с пръст

и от пръстите ти се разлита

броеница

Което видиш до ребро

го гребеш

до семенце

във мила прелест

Не е песен това

по-прилича на пластове

лудост

които не ще се разнесат

по живо по здраво до бистро

докато не счупят ръцете

на всички момичета

Духа

пробудил се в гризача

заварва залеза

в пирати на луната

Много са жертвите

на такова разочарование

затова не пожелавам

баналното на крилата

Симетрията е нарушена

След убийството си

не умирам

нося жълт пуловер

Търся такива острови

да заспя

и да се събудя робот

във халифат

не нарочно

пробягвам – птиче сред други

и залезен корем

във лодка

след успешен риболов

малка рибка

подарък за хубавица

във буркан

много

обичана от старец

и велик поет

набрал букет

от думи и дал го

да се мъчи нацията

Учете ме!

Югова дъщеря

рецитира стихове

Успех във цепнатините

Ти беше първия

Аз съм такова щастие

че шия искри върху

копита

Ще стана криво небе

докато допушваш

във очите ми

И съм търсил съня

малкия бързия от тук

от там с духове

кавалерист на лекотата

Тялото ми успоредно

Жлъч

Все по-често се мярка

Лотреамон

кожата му – вар Любим

зад зелени корици Когато

между две епохи

бях надежда

Пропиляхте ме глупаци

Откъснал е вече

сълзата си

Белтъците си зашива с време

взето от четирите посоки

Над този сън тежат мустаци

От този сън дерайлират трамваи

Полицаи заграждат участъка

където сенките на бъдещето

чакат телата си

Между червена лента и

късно лято той сънува

че тя разбира …

Само от любов разбират

От много целувки по лицата

Но ето

по плочките пристъпва този който

светлината Някак си ще замени

След години отдаденост и зъби без кожа

сянката вече може да запали звездата си

Защитната реч запълни първата страница

Някак повелително заридаха всички

Откъснатото гори Гори и се забравя

В миг-свобода се накланям

и с глава се докосвам до ручей

Провиждам света който казва:

Без теб съм само белези

сведени

под крака с мегафон

Як каменен животворен

и няколко бури

Изтляха клоните по пътя за Мурманск

По гъст от мен попи от ляво и от дясно

Забърсвам следите му и се хвърлям във колата

Няма да позволя празнотата на тялото ти

да напълни призрак

Бавно По дума на ден

По дума на дванайсет дни

По дума на срещнати близнаци

В преследване на мъглата

дала на водите мляко

и със стърготини от сняг запълнила

изтощението на всяка твар протегнала език

към езика на създателя

Черната черта в картините на Гоген

е винаги Мадагаскар, а не Таити.

След достигане на съвършенството, носителите на разум остават празни обвивки

напуснати от кутиите на мига И колкото кожата да се бразди – напразно –

пеперудите нямат вече стопани, а бащите са сираци

Раждането на трагедията ясно се илюстрира от

илюстраторите Гог и Винчи

Увод в бунта или мисли за Фридрих

с карамфил под мустака

е фраза отвратителна по образ

но словесно сладка

Когато носителите на разум

пред своето съвършено ахнат

телата им ще се разпукат,

пеперудите на щастието ще излетят

и бащи-сираци ще останат

                                    Освалд 1-2-3

                                    позволено му е да сглобява друзья от бяло

Цветът на хаоса ще е бял

и искрящ

от никакви закономерности

. . . за да може магическата пръчка

да заработи в ледения блок притиснал

великан

Щом самотата е окончателна

братството ще е абсолютно робство

или идеал имитиращ хода на стоножка

пукащ камъни за да се настани  

от дясната страна на Господ

Наследствените нагаждачи ще

усъвършенстват биологичната

си механика, пивки

между първите паднали кестени

Полуострова ще ни очаровас

домашните си рибки гуляещи

във шепи

Питомните им

гръбнаци

ще бодът

рентгена

на нашите очи

. . .

направи ме скитник

тъпчещ пепелта на твоя

гняв

               1994

…ентропията е истинското понятие творец, което описва еволюцията на

процесите, реда и хаоса, структурите…

                                                                                    „Синергетика“– М. Бушев

Зад кръга, в който похотта ни яде и е по-мъртво от материя всмукала дъха и скръбта

на надживелите, има аз – малко красиво небесно и от небесното с посока,

но размътена – разум отучен от телепатия – маргаритка с един център

цветчета потопила в изтръгнато предсказание за любов – останал само

причинно-следствена немощ строящ екзоскелети и железни нокти за браздите на покоя –

разгадаващи парче по парче стария свят – защото парче по парче са се трупали

монетите на сложността и със тях знанието частна собственост взета на въоръжение

от армии невръстни

На язовирна стена някой пише:

Не-тата ще се ронят като зърна царевица Или – отдадения на струната-идеал

ще бъде мръсен – локва под жаби – но непреклонен като принцеса, която животни

преобръща

„Пилотската кабина е непозната територия

и устата на хищното цвете – също“

Пиша тези редове на язовирна стена

построена върху трупа на Брьогел

Соченият път е готов

да се гмурне

и мътност

да го отнесе

До

.моята

.мила

.като

.моя

.тъга

Е разочарование което

непрестанно ръми

тъгата която ни навестява

викът без въздух и без звук

Лайбниц Линей Лаплас

Ламарк Ласал Лассагар

сглобиха Хайзенберг

и Пурпур мержлее вмрака

като зимен Христос

Завършеното е безвременно

ако е нерушимо от вълни и морета,

или ако е много много малко –

по-малко от семка на ягода

В неделя мълчим

Камон ребятки

нека звучат песните на малък взвод

Ще акомпанирам със сребърно тимпанче

и любовта ще трае цял живот

Поведението му на историческа фигура

не бе помрачено от възпитание

                                                    Малтус В

Кутия-миг протяга венчална халка към Малтус В

Всяко дзън отшумява с калпак между рибарите

Тази словесност е мигрантска поличба

Ще дойдат от морето като пирати или сафрид

… по-скоро някакъв вид изчезване

О, октомврийска лястовице

ти ухаеш на човек

                        Последният

                                    стъпил в зюмбюли

Не нося щастие а жест –

криво око потекло по физиологията

В купа

череши плодове праскови цветове

Стадото ще бъде добрия пастир на топлата вечеря Но

индивидуалния пулс ще е ускорен заради люляната последност

във душата

                                                                       ПУРПУР

сам в премигване и във комети

Във асфалта ще се пили похотта

Архимандрит-самец е хрумване което трябва да бъде пребито с камъни

Биографичната странност

е някак биологична –

снимана, за да я заковеш с пирон

или да изскърцаш с гуми

Държи се за живот като кит

недостоен за залеза

Ще останат върбите, които само

Александър Захариев да залива

            Един Ти

Мърда като застигнато от дявол огледало

или Вода амебна над която

радостно се стоварват маргаритки размахали

червен клин към небето

Никое общество в последните години от бездетния си живот

не е било с по-дистанцирана бруталностот подмамилото ме

върху бивните си

Свине, грозни свине

Нормалността е величие

Аз ще съм навсякъде

И в бузите

И във цветята

Щом си сложим зелените кожи

ще надигнем глави като кокичета –

малки барабанчици върху стрелите

на крана

Ще измислим архитектура

която може да умножиш по нула

и тяда остане

Полковника държеше цигарата си

леко вторачена

Нищо не предвещаваше славата

дарила го с уелски песни

Когато по пътищата пробягва заек

пълни устата си с бензин и се прави

на факел

Виждам копие във разума на

Голямата стъпка

Бреговата линия е Антарктида

от страната на Австралия

Другото е все пакзвездно небе

Има океани и прекрасни спомени,

минарета и корабни стихии

В скафандъра се оглежда още земя

Безкрайно слаб се очаровам

Сякаш само това чакаше –

легна на асфалта

и се престори на врабче

Така хубаво е когато

горят сухите треви по дигата, a

реката е недостъпен кислород

Ние сме отделени от всяко племе

защото от хрилете ни тече живот

Върху северните страни на дърветата

крием сърцата си

От много любов израства мъха

любов между гъба и водорасло

            Един Ти

Без жена и деца Сам Върху вътрешна гума

                                                                        по реката

Лейка струяща

мамеща ветровита

От увереност дошла

Във увереност отишла

Като златно

което мърда

след разклатен лист

ламарина

Обемащо градини

Дорийски танк

пред мазно човешко петно

Усъвършенствало колони

с гнева на меднобради

дето дърпат камък

под ръба

               Кап Кап

Лейка струяща седемструнна

Глас спотаен в разкош

пухкав между шишовете

. . .

Когато ръцете ми се залисат по смъртта

и един от делфините на Посейдон изписука

подводен реквием,

с котешка зрялост надигам глава от отчаяние

и подивявам в парка неразумен за скръб

Толкова много остарях

че май няма да имам време да покоря света  

освен с пищови

Горе ръцете ще викна

и ще намеря най-търсеният

                                    от пророка на себе си

                                    на илюзионистите останали сами

                                                                        се посвещава

ноктесто електричество тъне в мекота океанска

Гласната струна се разпъва във цистерна с вода

Пожарите ще бъдат загасени

Злото няма да има над какво да действа

Аз умирам придал на момента скъсване

Следсмъртното отлетя безвъзвратно

заедно със кривата уста на зората

… не цветя върху нас

ние сме тази празнота

около ни шлема на богиня

по-наляво друг –

жилата му се крепи от Лира

По кората на сънищата като талант се забавлявам

Фигурист ръсещ циментова прах върху малката смърт

Природата замръзна и във двата свята – прокапала

преди да се скове

Отпрепарирам възхитата си и тя

отваря устата на змийче

от брега взиращо се във потопа

Мисловния бунт вижда

как от трепкаща и вихрена

тя се сковава

дала уста за червивото поле на тишината

От тази посока ще взема плодове –

второ небесно царство и гълъби израснали

във жито – Добро начало

за слънчевия наивник върху язовирни стени

                        …

всичко е такъв ужас, че докато копая бръчката

подозирам стъпки

Тя няма да ме спаси защото и малката смърт и

голямата смърт приближават Ту с вой

Ту със стенания

пожар до гласна струна

и злото опустошено

намества хоризонта

прибра оцелялото житно пиле в джоба си

и се ухили под мъглата на

дланта с топола

на хиляди години срещу смъртта

като струнен квартет от хубавици

и петна от мъгли и върхове

старците под земята са зли –

спят, а не са мъртви

може би ще открия тайна като блестяща монета

Събираме се напоени с кукичките на мига

Хриптим от впитото

                                    . . .

който стреля е най-верния човек на Агире

Вече мъртвите застават при дърветата –

гората расте зад връхната дреха на скулеста дама

Тя носи скръбта си с такава богородична чувственост

че едра шарка се впива в очите на армиите погледнали я грозно

Гръб до гръб с последният човек –

чака ни на водите

немигащия дом

Предизвика чудо напълнил чашката с рогата хубост

През горите

и до гордите

където духовете

са душици

светло зрънце

в палавия мрак

който боботи

и се възвисява

пак и пак

будуващ

бушуващ

бушмен

весел великан

нахъсан да не е

Не се предаде

беше куражлия

малка стопанка

на златисто-кафявото

А то ценно като дявол

като глътка прекрасна творба

като черна черта и Мадагаскар

като подарък – уши

Беше подбудител с нож

и проскубана нощна птица

            Кукумяу

за рибарите които се поливат

със мравуняци

научили се

да потъват като юнги-жребчета

с деформирани крайници

Разплитат твърдите късове

до голо навечерие и се

представят нови – не мръсни

от победи Пред който на

времето се мръщи –

вече друг

вече карамфил

Под кожата му гълъб врабче

Големината на любовта му

с кълцащ порив отдели

враговете от всичко останало

Видян от камерите той се

върти в прохода настанил

отново блатата

Плодна връв минава

върху зимен пясък Не

се страхувайте да бъдете

заблудени докато описвате

гледката –

тя е разкош от ненатрапчиви

форми, за които чертата

под ш пада естествено

Лъщят черните камъни

като уродливи боровинки

преди възмездието да изтръгне

жълтото от месцата на осите

Върнах муцуните по местата им

и сега кучетата са тополи

Спомена за него не е Благодаря

Хлип Даже хартия която гори

Препуска с хлопащи крака по хълмове

във вселената където сте сами

Важното е да го запомня за да се къпя

(потапям и рея) в пресъздаване

Вариации на тема посрещане

1.

в ямата покрита с вар

е кокиче което се подава

2.

Антропоморфна фигура с набръчкана кожа

се появи до утринни кукички

С кирилица без вятър изписа на дървото – М+Л са влюбени

Накрая

ползата ще вмъкна

във средата

Върху това което не беше плавателно вече може да се плава

Дълбочината пази срам под римски тухли

Острова на мъртвите привидях в стволове-тополи

Огънах се и сложих в преддверието му Пурпур

Не се губи във сериозността на разказа

Не се затваряй в прелестна слънчевост

Не ставай смел, за да бъдеш благороден

Майка ми беше учителка, а сърцето й лежеше до

инженерния гений на баща ми – освободител на

речни корита и поет изстискал светкавици от

човешките пространства

Отплува кануто индианецо

аз чакам да ида при него

Отплува кануто индианецо

и бели са косите на баща ми

Отплува кануто индианецо

Аз чакам да ида при него

Тихо е нощем индианецо

Тихо е вътре във мене

Аз чакам да ида при него

Отплува кануто индианецо

и в него косите на баща ми

Аз чакам да ида при него

                                    1995-96

Бях северен

с лисичи кожи

под табелата на

своята причудливост

Любовта ме пипа

докато развъждам

дребни животни

за лов и украса

Понякога чувствам подигравки

от въздуха и от ръба

хвърлил автомобилна ръжда

в урвите

Берат хвойна

красиви дами с овце –

порядъчните им жилетки

дъхтят на арката

на свободата

Ще бъда сам, без ръце

които да лепят

камъните

Ще расте разрухата

около мен–

все по-плодородна за

другите видове

Нашето тяло

ще закъснее с години

защото е светлина

от мойта звезда

Ако разбуля презрението

черни момичета ще ви

наскърбяват до клечки

изгорели от мъка И не

защото сте камъни палени

преди разстрел, нито

чуконосци загинали от

тежестта на ранните си

творения Моят спомен

за тези земни лъчи е

мускулен блясък притаен

във скафандър, и още – бремето

на пирамидата до която

се добирам гениален

да цокам красота

и над паметта си

да я оставя

в чашата за разум

на земноводните си

приятели

(…като кошмарен козодой

или сладко малаче…)

заварвам

залепеният етикет

сам, след цяла нощ

престой във асансьора

толкова отдалечен от солта

на морските звезди, от

облаците непредвидени

за дъжд

Светът не свърши когато

Пурпур се отдели от човека

Нито тръгна по стъпките му

като палаво кученце

Убеден съм, че има бог –

каза коларя

После коларя каза:

сладостна

етикета е сам

къде си вещице

армията е без крака

От ръба на небето начертах

кулата която да следвам

Върху ребрата ти съм

принцеса по стъпала

Лекокрила бяга

надолу Тя,

под водната леща

атомно дълбае взрива

Сомове и хибриди чакат

да изправят гръбнаци

Заварвам

чудовищата на децата си

да се веселят

от смъртта издялали дъски

за кораб

и гумена топка

за игра

… и разума на жабите само ще ме слуша

Във времевото общество, времето няма да се движи

Ще разчита на вечност с контурирано безсмъртие

За да създаде наблюдатели, които до най-малкото да са съзнателни

А всеки остров на името да е материализация, успешно върнала смъртта.

Омръзна ми от върлините на историята

от крале и герои –

те са знойни и често закръглени

. . .

ще бъда втория убит статист

На 50-тата година геният ми си почива Напук

размахал нова представа за сложност

в житейски план – физиологично невъзможна

Ех велики умове

маймунската отрова

е повече от кобра

Вехнат жилите ви

и след кремация

повтаряте че сте навсякъде

Ще прекъсна личната му трагедия

с юмрука на възхищението Ще го

поставя в центъра на арена и

ще го обявя за брат по език И

понеже му трябва да бъде обичан –

речни долини ще освободя зада

го обливат почитателите му

За метрите му височина ще разчистя

необятни пространства, където да свири

на китара и безполово да се наслаждава

на всеки звук, на всяка песен съставена

от две от три от повече купове

мелодии – есенни листа, бягащи крака, тя –

най-добра приятелка задъхана от меланхолия –

сладко оранжево въже или бяло хапче –

кръг срещу змия или зима

Царят на царете събра слепите оръдия

на своя гняв и каза:

- Нека изгори света до едноклетъчно

Без влечуги и без гризачи

На надеждата си ще дам още

2 милиарда години

а на бреговете –

от всяка песъчинка – ваза

Твърдението че симетрията е синхрон

надзъртав спомените на друг,

преди това дало възможност за близост на езика

Поради което впрягането на мишци във фигурата

на Давид и в миналото на светлината

може да развее пътнически самолети

в косите на момиче

Да присъства в белег или във разлятата капка

която със сигурност ще дойде

Съзерцателен върху платформа има

вятър и мечти

Там. – кънти защото не подозираза свършека

и ябълките, които го хранят

сучат от гърдите му

Върху туй стихче се държи неговата кожа

Противоположни стрелки в циментовото УРА на домът му

За ръка

в баварска ария, когато Тя се оттегля

отливна

и защъкват чужди клетки по пясъка

- Смърт Смърт

не те познавам

не те ям

не те пия

нямам дума

Щом кажа:

огнено момче

виждам светла каша

да се разхожда до мен

защото ние се разхождаме по хребет

и знаем само живото

Пиша книга-лале

за извънземен цъфтеж

започващ със звук подобен на Б

Не мога да разчитам на хора

част от чуждо въстание На блатно-закръглените

козли на успеха

Ще изгоря уродливата глина която не е

най-прекрасната ненаписана поема

Прахта ще е бъдеще с руси коси върху

неизмислен череп Със силата която имам

ще подбера сладострастна козина и

върху нея ще изроня скъпоценното на

стремежа Ще работя по въпроса ден и нощ

и така десетилетия – до забрава Накрая

ще стана

жаба

и цивилизация под водите ще започна

Или

зъл старец който не умира

а спи

В черна одежда

невъзпитано голям

като пустинно момиче

Пие

и приветства

скръбта

на контрареволюцията

Катерица в бездната на алкохола

опустошен

молдован

чиста болка

от етажната собственост

понякога крещи

или

ръфа хляб

точно над металорежещите машини

Умри

и откъсни

мърлявата дружка

душата

Това по същество е

скокообразно взаимоотношение

леко одрано в ляво

Начало което трупа голямо тяло

от втори тела

Тунел между две майки

тогава ще стана все

по труден за обичане

безспир от сипеи, който

се подпъхва под корените

като тунел между две майки

Коя ще ме посрещне –

мърляв, не горд,

искрящ на болка,

хищна птица като меки устни

Сънувам рицари

разцъфтели череши

ям плодовете им на

23 юни

и плюя костилките

в най-дългия ден

Мърлява дружка е душата

Покатерва се и се вкопчва

в горната част на скелета

Там мръзне като Панталеймон

Кирил Марк или Маргарита

щом вън е ледено

а бутовете до пъпа

са във снежен трап

Туй-то е подигравка с

мъничко пърхащо

Хем да е пушена шунка

хем да е стъкло рязано с кокал

От цялото това догонване на съвършенството

омекна и стана животно-парцал за популацията

Нещо като плюк се разгърна в хубостта на душата му

сякаш зимна ябълка затаява дъх след ловна сачма

в едната й половина

Ах ти сърцебиене изкривило глезените му

сладък за ядене мой албатросе Давам ти шило да се прободеш –

непотребен да бъдеш по волята си

да те рее водно пространство

като облак над дънните дракони

Които набръчкани от вечност ще крещят:

- Млада птица е смъртта и вече

не мисли от ляво надясно.

Вече е равенна задачата си

Младост младост от теб аз искам

силни думи

Ръси и загива

                                                                     Константин Павлов

Макар никой да не те чува,

точната дума трябва да бъде изречена

(в самия център на веселбата).

.

.

.

Ще бъдеш чут!

И ще ти бъде отмъстено.

Това е смисълът

(пълно безсмислие...)

на хвърлената точно дума.

                                                Понимай

                                                                        Тед Чан

Сиротна майко, чий камък тежи на плещите ти, какъв

многоизмерен рудимент се намъква във страданието ти

Страданието ти – започнало всичко – ниже посоката

Аз съм само негово копие – фаготен караман – острие и зародиш

прикътка водовъртежите

с варено жито

отпразнува с речно дъно

погиващата надежда

С червен молив подчерта

измисленото перо укротило разпада

Те са с мускулна маса заслужаваща велико преселение

Да опънат космически ребра между себе си и светлинни

години Където отиват червенее смъртта и оптимизма

надига срамежлива главица

огъня на Кортес пламти в едното им останало око

самота – нахранена свободна ухаеща на заличаване

на погиваща надежда

Да опънат космически ребра

и много светлинни коне

да подгонят

Да прокървят сърцата им по залезно време

и да построят блок от пръстите си

Представям си когато завали

когато рогатите натрупат

песен

Мила ми

Кой те люлее архангелски

и нас разтваря

във мания

Първите и вторите са некачествени за любов

Нощен вплитам отвеси и застинал вятър

във който пада котешко око като цепнатина за светлина

Аз недорасъл от лодкаря се издигам

до мълчанието където напред-назад вървим

всички мъртви предтечи – безвременни защото

сме най-малката частица съставила отрязъка, който предстои

Много хубава вода

от дъха на живите

се стича

Полегнал на хълбока на старостта

разчесва точките които го убиват

Нашия риж приятел е великолепен в заличаването

Вече е само загатнат

напред във времето, а не назад

На

храбрите момичета които

с мокри коси и развален български

ме приканват да говорим за Бог

Те са с пророци в сърцата

Тях ги чака рая Но след хиляда години

Защото рай чака земята

Дотогава аз (също дъждовен)

ще измислям предизвикателства

в градината да има скакалци

В градината да има скакалци

където минат нищо да не оставят

Яжте Яжте

рожби мили

да ви стане

на триметрови крака

След като върна китовете в океана

Марангозов легна по корем на леглото

а лицето му се разбушува във възглавницата

сякаш отроче на насрещен вятър

Край

Жизненост се внася във телата

От безсмъртните се раждат безсмъртни

и се пълнят полетата с глад за удоволствие

Приятно ли ще им бъде като торбести катерици

да се реят в океана Ще им стигне ли плът от

плътта за да не ги обожават посредници с

куци крака За тях няма да пише: Тук се роди и

живя Борис Атанасов Лингурски На 23 години

няма да умрат Ще си подаряват семена и вълци

вместо „никнат“ и „израснат“ На тях се пада

да не пеят, а да се връщат със златни пети

Стари камъни във кротък сняг И верните им

кучета Какво веселие

Два пъти намират един и същ гранит разбил

устата на момче и паднал на земята със

петно от горна устна

Утринна пръстна с аромат на актиномицети

и папрати в листа омрежили водата

Виждам те

вече бавен

с изплезен език

като червена малинка

върху сивото четинесто на брадата

После пак – чакаш

Хайде корени

Хайде сън

под каска

под тежестта на строителна кал

във висините на козела ръгащ

до смърт

Когато и зловоние не остане

ще е само Тя

и два ордена

за храброст –

единия към ядрената благодат на

2175 година след Христа,

а по-искрящия – за борба с куцото краче

на досадния всевластник

Революцията смачква лицата на

шрапнелната младеж

                 Нo

от калта на костите им хермафродитна

прелест се надига и

Един Ти белее под ноктите

и във ума

Струва ми се, че тогава

възпитателите ще имитират

пукот

. . .

Подпухнали от ултра звуци

принудили торнада да жужат

и колибри да се съживяват в орхидеи

Ако от тук се засиля ще ударя следващия хълм със

малък двуместен самолет склонен към момчешки

лудории Отдаден на моментния вулкан като

приятелско намигване към селото готово

да спаси всички удавници които тровят равнините

с мъка

… градежа ще започне от нула, защото

творци по предназначение няма да

познават смъртта, още по-малко

кръговрата

Общата собственост за ситото тяло

постепенно трябва да прерасне

във сух хляб за Робинзоновците, после

във виртуални поселения за

истински клонинги – деца необременени от

растеж и развитие в каторгата на оцеляването

Друг вариант би бил – амазонски диваци

близки по профил до Тарзан –

извадени от недрата на природата

и от господарите на ручеите и ягуарите

И сложени като островни добичета

върху радиационните поля на Пурпур

късащи души и тела с проповеди

и мутации

Промяната ще дойде

Пернатата змия ще се яви

Сложността ще стане друга

Галактиките – наши кухини

Дотогава –

работете велики умове

работете малки богове

… трескá в къдриците на мраморна статуя,

топло яйце върху изворни хоризонти

Ще бъде ден

разум хармония героизъм Празник

Купчина брашно размесено със водка

Акварел мечтаещ да се разгърне

Революцията смачка лицата на

шрапнелната младеж

                 И

Не можаха да запърхат върху хребета й

Не станаха хиени богати на радост и

склонни към вечен стремеж – даже

до безвъздушно пространство

Лицата са грохот взели комета

да я облепят с очи костици и зъби

да са дебели птици, пътници

предвещаващи първата чума и вълна

от воняща самота

Обща собственост върху средствата …

и индивидуалност размесена от копие

Един човек

Едно тяло

Един двор

                        а после плодове, нарове

Архангелите копаят

земните недра и

величаят своята

самостоятелност

Този рай няма да е с господна светлина,

във него всеки отделен ще преплита

копие със смъртта докато изрязва небе над

Борунди

отгледани от боите на Рафаел

с една азбука

и молив ценен като злато

Мигове на бродещо вдъхновение

което стои и не дава дъх във вятър

докато влак реже титаничен

и се отдалечава от пристаните на мечтите

Ловци и дървосекачи прокарват пътеки

Спортисти катерят върховете

Един Екзюпери е летец и Модиляни

негов пророк

Трябва да приемем

че две истини за потопа са възможни, даже три, че и триста

Трябва да ровим в кутиите на мига

Където е безвремие и може да се развихрим

Обща собственост за ситостта на телата

и

дигитални пространства и плодове медени

Ах вие ездачи на роботизирани машини,

строителна мощ

върху подводни полета,

пустинни хора, магарешки тръни,

бойници

Първите амфибии са уроди

Сбъдва се пророчеството за акулите-хора

Лотреамон се дави във жлъч

Аз проследявам копитата им

и пиша ледено бяло –

чисто вдъхновение

повече от смърт

повече от бъдеще

Миг

със разширени ноздри

бях близък до кита който ни прокле

бях негово око и светлинка във мъдростта мукогато

слънчев лъч се прокрадваше

Затова сега съм меч – освободител на погълнатите

Повтарям убиеца на дракони неизкушен

от много злато

Не се страхувам от пладне и от надвесени богове

Ода на радостта съм

зажумяла

пред полета пълнис нар

Със вълча паст вървях към баща си

носих това от което не се спи

Скреж дирижираше бойният ми рев

Изначалното противоречие трополи във вечност

Гробище Гробúще Тананикаше струеше

и обгръщаше като площад

О земни върхове короновани от слънце

Със вълча паст вървя към баща си

Нося това от което не се спи

12…

Ти вървиш и калта не е кал

и пътя не е меден

и душата ти пее

и тялото ти е меко като вълк

като малинка в средата на старец, и коса на снайперистка

Ти вървиш и под снежинките

дванайсет знаменосци са сграбчили едри любими

хахаха хахаха хахаха

припкат гърдите им и от зъби

се назъбва дъхът им

- Майко мечко

ледът е в рамка

знамената топлят мустаците

картечниците почиват

чакат ни звездолети

и да отидем някъде

между върховете

като камък на прашка

Летете

„Буда, умолявам те, помогни на моя Господ да се спаси от морето на бедите.“

                                                                        „Задачата на трите тела“ – Лю Цъсин

До римпоче 2 само молдованите се докосват

Римпоче 2 не носи друго освен красива, но дълга сага

в която час по час приканва своя Бог да помогне на другите господи

Сякаш е момиче което тука седи, а никой не го открива в продължение

на цял филм

Вълни от вяра взаимодействат помежду си, карайки боговете да се движат

подобно три космически тела

Подвластните се спускат скупчват умоляват и разбягват като трибунни

лъвове ръмжащи надтрупа на Офелия

Думата „навсякъде“ добива цитрусов смисъл

Канделабрите светят и във небето и във очите на дявола

Всичко прихожда

с кози крака и дребно-зърнесто пожелание Защото ще дойде

великолепие което е живо И като нокът като дим ще го приветствам

докато се правя че свиря на орган

Планетарен баща е тласкащата надежда

под синьото небе на Джибути

Където кръг ни сменя с кръг, безпристрастно, във ритъм познат на комети

Но аз съм череп и кости

не пират а ножица

изговарям себе си сякаш свистя през пори

и моето братство е селски площад

от строители на големи животни и бронзов ян

със осми цвят

Кой е по голям от средно голяма планета

Пеликана взима рибата на корморана

Смърт за пеликана

Кой е по голям от средно голяма планета

На границата вее коси

отглеждат я портокалови дървета

подават й мляко във кора изпразнена от плод

пие мазно мляко

и се храни

Дъвчем орехчета върху тухлите на древен Рим

превзели чернозема с рало исъс Шостакович под ръка

По-големи от средно голяма планета  

Ронлива госпожица

Неуместно стоиш ти

в двора на баща си (1997)

Обща собственост за ронливите госпожици

и бойна слава за пелтеците на сложността

Кой ще ги поведе към звездата която не трепка?

Те се разнасят невкусни

А Аз – слънце

Водка Водка Водка

и яростни бисквити със масло

Зад пердето тежък кварц

Крадец през пролетното на комина

в буца пясък отгледал пчелояди

Летете пърхави гробокпачи

Презират се докато се грижат за лъвското си здраве

Захлаждат с трепет

Загубиха южния полюс

Откъсна се като дъно на чаша

Кой ще ги поведе към звездата която не трепка?

Образа който ме подкупва

и с корабни въжета ме покрива

дава злато на клепачите ми

да тежат и да са съкровище

Реакция

Нихилизъм

Пламък

Повторение

Магичния сюжет се оформя чукоподобен

като цял един свят след окови

Папа Юлий е раздробил църквата

и свято тежи

Мария е настръхнал пирон във Одеса

забива се

и разкървява жилата над петата

Един Ти прошепваш целувката си –

дават ти солени маслини

и те гонят

                        Красив

                                     Слаб

                                              Любовище

REX

под стъпките на магарешки скелет

Най-щастливия човек на земята под

братските ръце трептящи от

любовна паника

във въз пълничкия бронз на Балзак

се весели

Най-щастливия човек на земята

се долута до четвъртия образ

който обожава

Предишните три са

никакви братя

никакви мъртви предтечи

Ненаписаната поема стои –

без да пада и без да я държат

Омагьосана от своето Не