2000 - I
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

***

Ръцете на майка миришат на глина и хляб;

седнала под цъфналите череши

плете пуловери за внуците си;

полски цветя галят косите й,

а нежната роза на кръвта й ме прегръща.

Замислена над нещо свое

не забелязва как идва нощта

И усмихват се очите й

под очилата.

 

 
***

- Искам още да е жива

- изкрещя -

ридаещата сила на отпуснатото ми рамо.

Домът е сирак,

пълен с портрети и икони.

Цигарата догаря пред образа й

като метално-сива пепел

във очите.

 

 
***

Децата на житото

са хляба в устите

на паднали ангели.

 

 
***

Ще построя храм на боровете

и бистрите ручеи.

Чистотата на вярата ще е душата на майка

запалена като свещ в малко убежище,

ще приютява живинки,

когато дъжд мокри крилата им.

И бяло ще е светилището –

неопетнен сняг

върху трева и сълзи.

 

 
***

Любовта,

нежно я положиха под снега.

Докато цветята горски не опишат

чудото на сътворението

през очите й.

А това че я разкъсват

е кошмара на моето събуждане.

Корените

със всеки сезон прокарват пръсти

във косите й.

 

 
***

Между светлия рай на душите

броди призрак.

Безплътни се очертават съзвездията.

Господ плаче за нас

и за мравките живеещи в бездна.

Разстрела са дупки

проболи бялото сърце на ризата.

На тихо място живееш ти, на топло място.

 

 
***

Всяко малко коте е къс съвършенство

А майка е топлия вятър

в косите на мойта любима.

 

 
***

Полусъществуването е непростимо разхищение

на късове живот.

Само опита да се надскочиш запалва огъня.

Катарзиса е прелом, хвърлящ в пропаст.

Огромното търси място във очите ми

и тежестта му ме смазва.

 

 
***

Розовия храст се докосва

до веницианската прелест

на моята малка госпожица.

Лапичките на щастието се прокрадват

в съня на спящи котки.

Приветства ни бълнуването

на късове пролетна земя.

 

 
***

Широки са ноктите на мъката – самонадеян човешки дух –

свещенното на пиедестала е храм загледан в нищото –

отпуснал глава в креслата на отчаянието и шепнещ постоянно –

дрезгав е гласът Му и гола е брадвата на неговото слово –

мислите навеждат към самоунищожение –

постепенно се потъпква съвършенството на вселената.

 

Съставните части са перфектно отражение на цялото

Да ходиш е грях

равен на убийство.

 

 
***

Няма вече място за революции –

кръвта е чудесен цвят за знаме.

Мъката минава с произнасяне на надгробна реч.

Кухи са очите ви.

Ягодови момчета спят в чаша със шампанско

и изтрадали са лицата на братята, които хранят

птиците от шепите си.

Железни чукове събличат жените ни

в краката на прилива –

цветята вълните ги вземат

и хвърлят мъртви медузи върху брега.

Дедите ми са само черепи.

Идеала е разцепен на две дървен идол.

Добре направено представление са миражите –

златото в устите на богатите.

 

 
***

Захвърлиха телата на светулките –

мъртва огърлица от огънчета.

Самотните нощи са тъмни животни

с петна по муцуните.

Усмивките гният в устите

и са гладни децата на татко.

В болка се давят най-милите,

преминават със задграничните влакове.

 

 
***

Великите греят върху челата ви

Уроди

Сляпа вещица

лекува сърцата

на дебели търговки.

Свещи светят в ръцете на деца.

 

 
***

Пастелните цветове на рая с тъга от щастие

В градините творящи облаци са цветя за душите

И прекрасни видения създават душите на чистите

Океан от мечти доловим като аромати

 

 
***

Отражението на моето момиче е до мъката

запомнена от снимките.

Сълзите й мокрят огледалото и с тях плаче

портрета на майка.

 

 
***

Мъжете си мислят че могат да откраднат сърцата

на своите любими от пазарски чанти.

Конете – тези прекрасни животни – дъвчат –

не се усмихват препускащите им мускули –

мечтаят за зелени полета и мулатки –

най-доброто от расите.

Само ти шептиш – по-тихо, по-тихо –

будиш пиянството – плесента в очите –

възпалението на кръвоносните му съдове –

това червено злато на съществуването –

най-ценен предмет за пипане и кътане –

облива горите, бягащите, техните бдения под

дървото на целувките.

Ако се роди дете – по право и наследство

е равно на всички вълчета в глудницата

и не по-малко невинно.

 

Елените са създадени за възхищение и храна.

 

 
***

Вече никой не обича райските простори

на моята неповторима душа

Пламъците

И гладко обръснат поемам на юг

през небесните ливади,

през улици и паднали ангели…

 

 
***

Агресията излиза през порите

мрака беси

Мозъкът ми е жаден за съществуване

а душата – не

 

Диаманти във челото

Диаманти във челото

 

Починете си при нас братя

пийте вода от шепите ни

нежна вода, вода като шепот

Изпънете телата си

През безкрая летете

И какво по-голямо и безбрежно

от кожата ви на призраци

и свободата в ръцете

 

Виждам суетата като дух на саморазрушението

Без страх, без болка, горд и обречен

Целият във злато и кръв

А слънцето угасва със очите ми

 

Не мога да не сънувам гласът му,

как прогърмява отвъдното

и започва да те търси…

 

С полза преценявам движенията си

и ги обичам

о, как ги обичам

всичките мъртви преди мен

с мечти разбити

и изпламенени желания

Отдалечени

като време отминало,

далечно

в друг свят

по-свободен и красив,

като изгрева и залеза

огромен

 

Самомнението изяжда като човекоядка,

разпилян,

доближавам се до животните,

до тяхната искреност

 

Аз съществувам чрез тях

чрез тях

О, благодаря, о, благодаря,

роднини излезли от водите

Във вашата светлина

ви убиват само лъчите

 

Разпилейте се

Като призив

На съставни части

На ръце и крака

И по-малко

По-малко

Където си само бъдеще

Едно бъдеще

Движение

За научната мисъл безкрай

И по-малко и по-малко

Към бъдещето

Продължение

Не разум и чувство

По-малко, по-малко…………

……………………………….

И мечтата да заблестя е факт

а след светлината

дано има още –

останало без думи

обяснение за Нищото

като Покой

 

Нека се нижат прозренията

без да са истина

само мой

И какво като побрал съм Вселената в очите си

нима смъртта е достижима за пипане

 

Най-малките частици

са неразгадаемост

в очите на човек

А къде са вълните,

вълните обгръщащи

 

По пианото се влачи малко дете

и вой е музиката му

Две ръце го чакат за да го прегърнат

И с устни израства върху дъба на живота

 

По-прекрасен стана след като го обичаха.

 

Човек трябва да се бори за своята цялост

Плюя на туморите

макар и съвършенни

Те изяждат и се превръщат в единство

Най-безбрежното царство на неосъзнатото

Етиката

в търсене на етиката . . .

 

 
***

Тя гола прегръща острието

Тя гола, гола като утринта.

 

 
***

Ведър като утринни лъчи

човек преминал…

 

Болезнено желание

за господарщина,

поражда сълзи и въздишки

и ако идеала на едно съществуване

си има име,

то е фоерверкна романтика

и удавяне в безкрая.

 

 
***

Камшика възпитава реда на нещата,

тяхната продължителност.

Възхищавам се от дебелината на отрязаните борове,

от кръговете на дългия им живот.

Наследството изгаря –

запалило цигарено огънче,

което топли самотните нощи на мъже

бродещи през дъждовни улици.

 

 
***

Тя е топлият вятър в косите на моята любима.

 

 
***

Останалото е малко и нищожно –

реалността на живота ми си Ти –

която мога да докосна и обичам,

която е моят дом

и моето възхищение.

 

 
***

Кръвта в корема ми можеш да видиш –

смила той съществото

от злато и огън

и безмислено е всяко движение

в безотказния ред на нещата –

тъгувам за измъкването

и омагьосаните плитки

и любовта на децата,

но когато се скъса въжето

и нервите се късат

а падането е лудост,

началото на размазване

и смърт.

 

Същество безкрайно като океан

с вените си храни птици.

 

Няма да ме докоснат

И ще пищя

като заклано животно

одрано в злобата

на съвършенния касапин.

 

Не умирам в нощ по тънка от пръстите ти.

 

 
***

След всяка мисъл за бунт извън възможностите ми

обречеността намира място във тялото

и слънчева лава изгарят движенията,

до покой

приличащ на нечовешко усамотение.

 

Отчаянието е призив за отделеност.

 

 
***

Няма легенди в сърцата

нито митове

болката е закръглена

и умъртвява

В град като очите на древните

опознахме савършенството на книгите

и опианението наркотично на мислите.

 

Ще дойде тялото ми

и ще те уплаши.

През дърветата

до косите ти огнени

ще прокарвам пътеки

от устни.

 

Изкопахме ямите

дълбоките трапове

мечешките усмивки

и желанията нечисти на момичетата

Бъдете подивяли идоли

бъдещи барикади от камъни в плесен,

изкрещете плюмката си,

а ако жлъчката ви е отровна

ще разтваря белези.

 

Забелязах те докато изговаряше думите на песен

по-дълга от косите ти

И омайваща,

гонеща пътищата

песен

През решетки от леко поклащане

заблестява слънцето

А очите скърбящи желаят сливане

различно и огромно

в пропаст със своята самотност –

ужасът на който носиш святост

и отекчение.

 

По пътя лицето му забравиха

и сърцето сбъркаха отдясно

Когато облизват устни, не знаят че създават гений

с усмивки безкрайни

и обичаща докрай домакиня.

 

Аплодисменти гонещи вятъра.

Светотатство на пръстите.

 

 
***

Ти ме обичаш до гърдите си

Няма по-нежно от щастието на кожата ти

И няма нищо в което да се надявам,

освен утрото на греха ми да умре.

 

 
***

Е, ще търсим ли самоунищожението, братко,

без мечти,

гонещи сълзите на алкохола,

брадясали и разгърдени

радващи множеството

разбрали мечтите си

и смъртта на младите си тела.

 

Вампири

събудили инстинкта

като буря върху голотата

трансова.

Какво те мъчи

че не можеш да достигнеш къщата си

и на прага падаш

гонещ очите й.

 

Те са зрелите плодове

на тъмните очила

и любов,

по-голяма от смъртта

която ги трови.

 

Ще ме съдите ли,

за живота

и душите паднали.

 

Изписва пулса си

и своето име разкъсващо символи.

 

Вдъхновението е като обреченост,

изстрел на вманиачен атентатор

Гробницата на мечтите ни

Изгарят върху плът търсеща падането си

Искрата замира, когато дойде агонията

 

Обожавам усмивката ти ангелска

и бдящите ти пръсти.

 

 
***

Ето че се отдалечавам

Дебелият пратеник на опиянението

Неизвестната нишка на съня

приспива

и невъзможно разтегнат

докосвам отделянето си.

 

Подгонихме пътищата,

върху телата ни никнеха цветята пролетни,

приближаваха се облаците като буря

към дъгите на устните ни.

Ние – по-красиви от морфина на рая,

прегръщаме звука на ястреба

отнесъл ни в небето.

 

 
***

Безнадеждна е мъката

- вярата е загубена –

лицата греят със своята свобода и фантазия –

безкрайни са пътищата,

преодоляването сънувам –

любов силна като огъня

и целувка върху тялото на момиче.

 

Края можеш да го видиш

в зениците на мъртъв римлянин

и лудите му деца.

 

Накъсаха съществуването на части . . .

не забравяйте болката,

тя храни очите големи на ужаса и . . .

любовта.

 

Пейте улици, бъдете като струни,

превземайте Йерусалим

и кръвта на Господ.

 

Дълбоки са очите ти –

в тях се давят гущери

и нарисувани двойки.

 

Изгърмяха фанфарите

и закопаха миналото

После облизах устни

и дадох на момчетата блянове.

 

Моретата от небостъргачи нараняват –

вълни опустошили сетивата на обитателите си.

Искам само още малко време,

в което идеалите се сбъдват

 

…и още обичам прегръдките

на пръстите ти във косите си

 

Издигам щастието си като сън реален.

 

 
***

Трепетите са тръпки на страх,

пръснати огледални емоции

по земята на чистите духом.

Във вината усмивките са тъжни

и далечни.

Прошката е огромно изтезание

над преставата ми за себе си.

 

 
***

Къде е марша на силните

вълната от свята истина

вярата воюваща с хладна прелест на миражите.

Преди това, което е събрал в сърцето си

да бъде разпиляно

го показаха на майка му

- корени и жал -

между глава и тяло

отделени.

 
***

Капките страх могат да говорят

върху романтичния бунт на лицата.

Изкъпани, чисти и уплашени…

Малцинство преселено в сърцата си.

 

 
***

Потрепериха мускулите на огромното й тяло –

тя възпя всички ви

и се изгуби в пустинята –

търсят я призраци

за да минат през нея

и заживеят с кръвта й.

 

 
***

Мога да подгоня мрака

да го пипна с пръсти,

по неговата гъстота да достигна лицето ти

и ароматите на нашия дом,

страстта върху библиотеката

и трохите от нея на масата

Само с шепот се изказват думи,

по-големи от истина.

 

Ще търся във мозъка му

смисъл на всяко изгаряне,

по вълните на халюцинацията

и острови безкрайни от полета –

сълзи в червено –

елегантни желания пипащи плитката

на моята обич

и мигът на самоунищожението.

Разтегни болката . . .

до края на дните си.

 

 
***

По пътя към звездите се отправи сама

по-красива от всякога…

 

В някакъв миг ще видя прозрението си като бъдеще

и ще те намеря.

 

От цвета на черешите чуствам дъха ти.

 

 
***

Тъжното чуство че съм преписал живота си

се повтаря в песен.

Дишам своето разнообразие

И получавам образите си като видение.

 

 
***

Градовете се изправиха срещу бомбите,

огъня и отломъците на телата им ги заля.

Докато цвете изгаря - умира живот

и всяка мравка въздига се до светица.

 

 
***

Ще построя храм на мъката по телата ни отпуснати

Ваятели ще го изграждат с усилия хилядолетни

Вярата ще има дом по прекрасен от всяка църква

Ще дишат през порите на кожата ни умиращи

И ще възкръсват

По-силни и мъдри върху брегове от хелий

 

 
***

Полъхът от моят дъх

разклаща пръстите ти

и целостта ти разбива завинаги.

 

Когато подгониш вятъра –

радост изпълва сърцата на пазачите

и те Те пребиват усмихнати,

с нескрит възторг размахали юмруци,

превърнали тялото ти във скимтене.

 

 
***

“Къде изчезна тази жена

Вече дори не я сънувам”

 

Тя е следите на малките птички във прахта

и капките по телата им

Усмихва се от снимката

и в сърцето ми се усмихва

Нейната кръв топли тялото ми

и запълва вените ми

Тя бди над съня ми,

както аз над твоя – мое момиче.

 

И когато избягаме по пътищата

напуснали домът си

с вълшебството на свистящи гуми

през края на лятото

Тя ще е вечерта

със залезната длан

върху главите ни.

 

 
***

Преживените мигове са под затворената

завършеност на черепа.

Място свещенно за изтерзания свят

на ежедневието –

близо до балнуването,

до наркотичната нереалност.

Като крехък спомен

се изживява бягането към зората

и това безболезнено запалване на тялото

срещу вятъра.

 

От вълните на твоето лице ме отделят

секундите дълги на потапянето.

 

Светкавиците няма какво да губят,

те дишат озония мирис след себе си

и се разтапят.

 

Колко е тъжна майка

и как трепери цигарата в ръката й

Тя гледа бягащите коли на ноща

и плаче.

 

Неоправдавам живота и себе си.

 

Целуващият утрото знае

че лъчи, косите му ще изпепелят

И колкото по-голямо става слънцето

толкова по див е гневът му.

 

Как да го превърна в светиня

като не умира.

 

 
***

…………………………………… …

…целувка по бузата на малко дете,

което пораства и започва да краде

душите на скитниците.

 

И са писък срещу утрото думите,

моят безумен копнеж е като проклятие,

и ме разкъсват некролозите

с ръцете на мъката.

 

 
***

Тъгата на идваща вечер

Ръзхотка срещу залезни дни

Летния вятър опъва ризата

и през нея пролазва слънце по кожата.

Тя има лицето на самотата ми,

спомен за тъжно лято,

когато със сламена шапка

и забързана походка

вървяхме към надеждата:

- Дебели търговки лекуват телата ни…

 

Заради погалването на Господ,

вярвам, че върху любимите ти цветя

живее духът ти.

 

От приказна градина –

макар сама –

ти милваш живите ни сънища.

 

 
***

Не крещете

тихо, тихо

изтерична изява на чуства

от устните кръв и зъби

сълзите са като мълчание

а мъката разсъблечена

и необитаема

Свещите

навикът да запалваш огън

Опожарява горите

и събаря покривите

         А горе

     само звезди

И студ през зимата

И сняг върху леглата

         Ръцете

       По-високо

От очите забулени

Магистрали безкрайни от

          червено

и мигове като вечност.

 

 
***

Тъгата има своите принцове –

препускат с коне от мрак и пепел

влизат в осветените стаи на самотните вечер

и опожаряват очите им.

 

 
***

Между празни столове се разхожда,

тъпче цветя и очите на залата затваря.

 

Свободата е видение,

любовно бълнуване…

Кой ще пролее кръвта си –

не намирам истина в бялата брада на мъдростта –

смехът избухва като последен образ в слепи очи;

завряна в мозъка проповед –

за морала, за народите, за тяхната младост –

ядът тръни, разкъсват стомасите им –

под кучешките стъпки се промъква сестра ми

и очите на майка – грешен съм,

няма го духът раздиращ ризи и души –

запалете огъня в косите нежни светулки на нощта,

докосвайте телата си и се убивайте от обич

- разумът, сърцето –

бленуват гърча на израстването,

вечно зеленият храст като изкуство

и вълните, пожарът, тихите устни,

топлината от огън и прегръдка,

тела готови да умрат заради вярата,

страхът . . .

През облаците се отдалечаваме в червена кола

и езерни отблясъци –

вечерта,

фонтани от злато,

но кожени ботуши тъпчат “пътеките лунни”

и обричат децата още неродени –

мъката ви прави грозни убийци –

не винете природата –

създава съвършенство достижимо за пипане

или видимо и прекрасно –

един вулканен миг преобръща представите

и са чисти просяците

като на снимки сватбени

в бяло и черно,

лица замечтани.

 

Времето на непокръстените идва,

те са с кожа нежна и огромни очи –

подземни води донасят телата им,

а светкавици ги умъртвяват като изкупление

пред краката ни –

бъдете самотни,

за да се намерите в залезно шествие,

с пръсти от крехки треви

и нокти от бягащи мравки –

в мълчание до крясък;

гърдите ти не дишат,

аз те целувам и шепна,

че те обичам.

 

 
***

Като закана обявяват края на песента

а ти плачеш във тъмната стаята

пуснала нощта при себе си,

с пречупено тяло върху леглото.

Раната е от ноктите ми

- дълги и мръсни -

не заслужават да те пипат

и да крадат от плътта ти.

 

 
***

През лятото се довършват разказите,

когато листата започват да жълтеят,

през утро, във което тревите прелъстяват дърветата

и изплуват босите ти крака над росата.

А бързат телата по своите пътища,

преминават от слънцето на запад

и кучетата разхождат стъпките си

върху омая ароматен на кафе.

Млади госпожици сънено се протягат,

завърнали се от звездите,

със грима на сънищата по лицата си,

запалили цигара,

в ритъма на сутрешния блок.

 

Рисуват самотните дървета

и раниците на момичета върху тях –

фотографии на печал загледана в облаците.

Липи ме посрещат вечер

и пазят място за сънищата от детството ми.

 

Телата си обричат на книгите…

Мъжът със зелени панталони

прекрачи прага след който няма връщане,

докато четеше вестника и мислите си.

Тополени букви го приветстваха

                        И реката

                        И селото

И асфалта на бляновете

                        И момичетата

И любовта на любимата ми

И тъгата по майка

Само мислите са мълчаливи пратеници.

 

 
***

Вълнението в сърцето ми

кожената каишка

очилата й.

Майката слуша пърхането

на малко същество в корема си,

докато милва косите на първото си дете

и пие сок от портокали.

 

Лято е,

в кошница от плодове събирам усмивките

и сълзите й

 

Транс от събуждане и лягане

                                    и поезия

до очите ти

 

В нежност откривам безкрайни страни

и се отдалечавам

където живеят буквите.

 

 
***

В мигове на ужасно спокойствие

изговарям думите като заклинание,

а от огледалото ме гледа човешко привидение

с прекрасни очи и меки устни.

 

…видение

и горско мълчание,

в което разплитам косите ти.

Ти съм Аз

Цялата волност на Вселената

Пожар във шепите на сърцата

 

 
***

Листът изсъхнало оранжево

е мирният повей в домът на душата ми.

Подгонена от вятъра тъга

милва устните на дъщеря ми.

Разтварях детелини,

търсих щастието

върху пръстта покриваща лицето на мама

В сладка умора прегръщам моите момичета

и сънувам кафявия поглед на очите им.

 

Отнасям стъпките на хората

и усмивките на кучета;

хлябът храни лапички и пухкави козинки

Сгушени в утро – лица на гълъби

между облачна песен и влажно носле.

 

 
***

Отражението на моята музика

гали малките, нежни устни

и раменете на майка й

- моето любимо момиче -

блестят от течността на сълзите й.

 

Ще бъде вечна топла есен

със змии между тревите

Във свят от призрачни автобуси и прашни пътища

ще натоварим багажа си

и ще се скитаме.


 
***

Бащи играят с децата си

в сумрачния край на деня;

последните лъчи топлят хлъзгавите им рамене

и рисуват усмивки по лицата на малките руси момчета.

А те гонят футболната топка

целите в прах и сладка умора по телата.

 

 
***

Към ритъма на запалените лампи

се прибавяше човешката съдба зад стъклата.

Тъгата е вероломна –

натрапва се и обсебва.

Димната мелодия на моята маждукаща светлина

напомня за цигарения аромат върху кожите ни

и очите лъскави на лъвска статуя.

Между пространствата от книги

има много светове, които чакат да намерят местата си.

Като избор се изправям пред душите отлитащи . . .

и по извивките на улиците преминавам.

 

 
***

Ако мисълта се разкрие във своя съвършен вид,

ще представлява огнено дърво на есен.

На тревите падат пламъци.

Багри тръпнещи във вятър и застиналост.

 

 
***

От всеки ъгъл на Вселената

размахват крачета малки бебенца,

усмихват се и се плезят на атомното съвършенство.

Те не избират местата на полета си,

но могат да уловят с ювелирните си пръстчета

фейте скрити в косите им.

 

Преди забравата като сън да зашепне

с нежността на майка.

 

 
***

Върху зимното поле

тялото ми изглежда малка, тъмна точка.

Стъпки на лисица преследват крачките ми;

далече е селото към което съм се запътил

цялото покрито от сняг,

с топлия уют на огъня в себе си.

Между мене и полето

птица написала песента на живота си –

нереална, вълшебна,

със слънчеви отблясъци върху буквите

оставени от пръстите й.

Чета, загледан в червеното на слънцето,

а гърдите ми изхвърлят дъха на пресекулки;

сладка умора рисува фигура с разперени ръце и крака,

отразена в небе.

Снегът вали,

снежинките се топят върху бузите ми

и сякаш плача,

пред погледа на игриво дебнещата ме лисица.

 

Когато се върна при теб увит във шала,

ти ще целуваш студените ми устни,

ще разрошиш мократа коса

и ще ми дадеш да пия чай

преди да седнем на масата

и мълчаливо да си се усмихваме.