2001 - IV
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

***

Работници с очи воднисти

преминават като жертвени животни,

разполувени от удара на стълб

събрал безнадежността на ракиени автобуси,

тяхната разделена плът с крака на момичета, вряща течна стомана,

в чието оранжево изгаряне се давят всяка нощ –

прелепени до сърцата на жените си, с голи гърбове,

по които снежна линия се стапя

и напомнят за брези и зима

и виелици.

 

 
***

Близо три милиарда души живеят в свят изпълнен с кръв,

а когато бедността ги свари неподготвени - плачат за децата си,

за това че не могат да платят цената на новият им черен дроб.

- Ужасно – в мизерията на обичайте, пневмония разстрелва дядовци

и те падат по очи, когато слънцето е океан от жега –

40 градусова сухота – рай от силиции в бръчките на челата им.

 

 
***

Опита ми да разкрия блясъка на разума се провали

сблъсквайки се с естествената жестокост на отстоящите близо до земята.

Космическите победи прикриват неравномерното разпределение на благата.

Заселниците желаят анархия,

чаша вино, бруталност, с която да жънат житото

И над всичко това – колективен дух, трупан с хилядолетия.

Вървят към краят си и меришат на дим от хамбари.

 

 
***

Когато последователите го обидят и го нарекът човек

ще се срине небето

и раят, който дълго чакаме да слезе като милост за душите ни

ще пребъде по земята;

за да спре историята и именуват всяко новородено – парче от Господ –

пред портите на своят свят.

 

 
***

До този висок орех –

целият във йод и катерици,

окопавах череши

над сивата шепа на селото

и си представях че жъна светкавици

във буреносна ведрост,

като знак от небето.

 

 
***

- Каквото мога ще направя сам,

а останалото нека е дело на Бог.

И цялото му съсредоточение се разпиля в нежния люляк на младостта,

когато пътеките са ухали на езерни острови и вълшебни места,

без смърт, найвно като първа тръпка;

стремеж към съзряване на детска душа

възпитавана строго в болнавото тяло.

 

Във плаха нежност опозна кожата й с устни.

 

 
***

Трудно може да се съобрази кое е дело на пътищата,

кое на хората.

Ледените полета разпростиращи се пред очите ни

са част от врабчетата

и малките зимни синигери.

Само тръни и бяло.

А в центъра – Аз.

 

 
***

Едното око е по-блестящо от другото.

Едното око е по-блестящо от другото.

Едното око е по-блестящо от другото.

Като порцеланов белег.

Уродство близко до хаоса.

Присъствие на ветрове в машината.

 

 
***

“Последвах сърцето на сина си”

и как се отдалечава – щастлив и дишащ,

леко, прегърнал жена си, туптящ, осемнайсет годишен Дух.

 

 
***

Отворени за болката

със сърце като диагноза,

в нещо подобно на тъга

алхимици творят чудеса.

 

Слънчевите изригвания са придизвикани от сломени ангели,

те едновременно пляскат с крила в главите на хората.

 

Малкото същество на бунта отхвърля себе си…

 

 
***

Системата величаеше Аза в противовес със самата себе си

Организираше преврати, нестабилност

Земетръси разтварящи пропаст между настоящето и бъдещето

Където новата човешка емоционалност откъсва историческата нишка от “друго време”

По широкото му чело като от длан четяха бъдещето.

 

 
***

Мъже от юг носят храната си,

в раници –

студено месо и сирене;

ято птици;

в края на пътеката снегът се потапя в реката,

зимна мъдрост събира вълците.

А над парата прелита влака,

за да спре под селото –

два километра преди водопада.

Ерусалим вече ме зове

както и тайнствените царства на изток.

 

 
***

Поемам тръпките на тъжното ти тяло.

 

 
***

Гърми по улиците кожата

и ръце събарят телефонни стълбове.

 

 
***

Любовта ме гледа право в очите –

обърках земното

заспах във лапи,

близо до кофите

като циганче.

Снегът е назъбен, стича се –

река по улиците –

пропълзява под краката ми – хапе –

цялата мъка, негодуванието.

Ръцете ми като хладно оръжие

духът ми като убиец.

Връщам се в къщи.

Прегръщам те.

 

 
***

Концентрирал несъзнателно в себе си истини –

жесток предтеча на бъдещето –

с мисъл за Утопията като възможност за оцеляване.

През деформираната същност на духът ми

като през черна дупка преминавате отвъд

Защото Той води суетата ми.

 

 
***

Когато изгася лампата

и ноща нахлуе, непривично пролетна,

забравям че си момиче

и устни сливам със Неземна.

 

 
***

Той я любеше

любеше е гладен,

с полусмазано лице,

като чудовище от огън –

целият в желязо и в очите с белези,

болест, от която високомерието черпи сили,

за да създава деца –

петна от планети.

 

Обединението на всички в блясъка на вярата,

войни на мечтите,

общество от чисти духом,

в градове, хълмове, държави от светъл мрамор,

под звезден танц и братски устни.

 

Върнах се

дишам мъхове

камъните под тях

ангелът който си ти.

Дали небето е несъвършенно

И от облаците валят само рани.

 

Агонията няма граници,

ярост са устните.

 

 
***

Те вече шептят,

всичките след нас:

- Уроди – окови за вас

и кръговрат.

 

 
***

Мигове в които вехнат пеперуди

и необратимостта на тяхното превръщане

ги отнася в открития космос

като шарки между черното,

прокрадващи се към Венера.

 

 
***

Стремежът на тази книга е чрез многократни извивки да се достигне до Край

приветстващ пристъпянето ми в неопределеното.

 

 
***

Макар да се опитвам да запазя живия център на моето същество непокътнат и цялостен,

съзнавам че възможността да се разпилея е голяма

и превръщайки се в пространство, да изгубя събирателните сили на точката О.

Но дали въпреки това оставането има матерялен израз

или е време да открием частиците на душата,

като опит да представим Съществото в поезия.

Само една дума е достатъчна

А после ще ни вържат.

 

 
***

Изолацията. Оставен на произвола на себе си

- тих -

в прозореца на едно отгледано дърво.

Няма нищо освен нея

Във пръстите, по челото

И потта, когато се страхувам,

от пропаст под краката си.

 

 
***

Където няма човешки отношения,

а телата са обсебени

В редици с мойте братя

срещу ножовете

Като листа от лавър и маслина.

 

 
***

От събрани души е звездната прах

И слънцето от което живяхме преди.

 

 

***

Пещерата е код от отдалеченост и изолация –

инстинктите ми са успоредно присъствие

наслоено върху мелодията на вселената.

Мечтата за незабавно нарушаване на реда

е самоубийствено неосъществима, със неосъзната молба за помощ във себе си:

- Дай ми сили и озарение;

до там където живееш Ти, разтоянието се преодолява само със Скокове.

 

 

***

Гръбнака й е роза и пролетно ухание –

сънливост – до чаша с кафе.

 

 
***

Със края на мъката, агонията, болката,

свършва историята

и видът се преселва.

 

 
***

Женски пръсти по пианото...

аз и влюбени, между зелената зараза на върбите.

 

 
***

От прозореца докосваме Венера

и дишаме летен опиум

докато изсветлеят очите ни.

 

 
***

Няма сила придизвикваща съдбата по този неповторим начин,

че в сблъсака тя да спечели.

Може би само нажежения Меркурий

миг преди да избухне.

 

 
***

Отдадох се на писане, в последен ден, сякаш показно,

с цигара и кристали от силна химия, в деня на Арениус,

кошмарно преминал, от дванайсет часа токсичен,

а гърлото хаос от лимфи и момичето ми, далече, само.

Оправям предназначението, тровя се,

търся изначалния механизъм на страданието.

Като мъка са ставите ми – наранени –

и се сгушвам във майка и цъфтя във кокичетата й.

Разделя ни пеперудата на гръбначният ти стълб,

твоят полет.

 

 
***

Сговора ален, езика ми гори на слънце,

мъглата поклаща момичета,

нежна си и те нося - малка до мускулите,

които са прокоба, наследство от дядо –

Аз помня, във влашките поля, Той е треперил

и тихо, тихо е гаснал – неподвижен – с мозък граната –

по реката, по нейните залезни облаци,

където митично животно отнася костите и ни убива.

Сом, тополи, жита и дини.

 

 
***

Дълго мислех как да те опиша

как да те потръпвам четейки –

като моето момиче, като спомен за майка

А ти си нежна и ежедневно велика

и никога няма да се преродиш отново –

ще ни разделят ангелите и тревите.

 

Дали ще ни разделят ангелите, дробовете ми

и ще си спомням само този, който идиоти. идиоти. идиоти. умира,

в храчки

със думи

нашарени в очите като прозрение,

с кръв, сбъркала пътя си,

излязла през носа.

 

Завърших те гола, запалих цигара, отворих прозореца

Небето премаля краката ми

описах се

а Той ме пожали, заради дъщеря ми.

 

 
***

Сенките крият хищни целувачи с дебели устни.

Раздават нежни впечетления,

грамадната си любов.

Умъртвяват с ласка.

 

 

 
***

Сякаш времето ми пренадлежи

и се вграждам в разкривени, каменни знаци

оставени от ръката ми.

Представям си двуякото желание на брезата –

да бъде природно изящество

или петно светлина – трептящо, неуловимо, без очертания –

като сродна на слънцето и на вълните.

 

 
***

Свободен ум, поел света и раздал себе си –

жив, със розови пръсти, предаващ устрем дори на вятъра –

завинаги млад, под водите на леден поток.

 

 
***

Оранжевите очи на гълъб –

лицето ми в една линия с птичия пожар.

Птицата премери разтоянието

и обгърна с крилете си бездната.

 

 
***

Ако умре, сигурно ще бъде изненадан,

защото неподготвен сварва Тя

прегазила тялото ти с големи бузи от гума,

които връхлитат от вечната улица “пролетна”,

преди да разцъфтят черешите.

 

 
***

Синьото ме призова…

нагледах се на момичешки извивки

запушили с влюбеност,

гланцирани и пухкави.

Не се докосвам до вашата къдравост,

имам сърце на небето.

 

 
***

Сънищата от потрепващите й клепки се разпиляват по бузите докато се усмихва

Тялото й е ката топло място, издълбано във чаршафите от ръцете ми

Там се свивам, в едно със среднощните си страхове

положил трескава глава във ямката на рамото й:

- Спи - ще кажа -

докато заслушан гоня пулса, отмерващ времето на нашата прегръдка.

 

 
***

Ехото я докосна,

прекара ръб по бузата й –

крила на орли, които гмурват нокти във водата

но срещат само кожата й

и изпищяното ми име.

 

…и в ръцете топли на Ирина

е моя пристън,

моя татко.

 

 
***

Платната безспир…

през океана като бог, по време на гръмотевци.

 

 
***

- Връщай се, връщай се – страхувам се за дъхът ти,

не забравяй сянката която дебне.



С мента по хълма,

когато подпалвач докосва меката ти плът

и в този дом е залъкът ми,

доказателство за любов, пред олтар от скръб.



Водопади от които няма връщане

и в ухото - вятър,

черно палто отдалечено на безкрайно много самота

под корените на дърветата.

 

 
***

Индивидуалността лекува,

образ продължен във времето

лечител взрян в мъката

бунтовен

и океаните до него

и посоките на вятъра

Прокарва личността си като разлом –

брадва за разума и сетивата.

 

 
***

Опустяват корените, всяка мисъл опустява

и се връщам във ноща, при изгасващите прозорци;

хладния въздух с тишина на заглъхващи стъпки преминали в съня,

при свойте любими, във техния дом,

а дъждът мокри асфалта и се впива в стените на стаята ни.

Преди да те целуна се радвам на пулсът ти.

 

 
***

Когато си до мен губя нереалността на сънищата,

все по неистинска си –

парче топла плът, духът на човешките ми вечери

И само в устните ти има обич –

с вкус на кафе, и утрин.

 

 
***

Преоткрил тайните на живота

наблюдавам дърветата с възхищение и близост,

тяхното присъствие, незабележимо, тихо,

само във вятъра и в пукота на събуждането им,

а корените дишат и сока пее към слънцето.

Могат да летят, защото са небесни същества

така хармонични и цялостни,

че не изпитват нужда от никакъв друг живот

за да ги има.

 

 
***

Чудовищата от небесната градина са пропъдени,

помагам в градежа с усмивка;

пеперуди пърхат в порите ми

и събират вятъра на силата ми в точка.



…непрекъснато разтрелват този испанец

и бялата му риза като лист

придизвиква куршумите.

 

 
***

...

и те мечтая непрекъснато,

не те крада

но се промъквам –

звяр съм, с късогледи очи.

 

 
***

…ще е крило на птица,

малка пулсираща вена –

пожар в очите й

Ще открие дървото, нежния стрък, шепота им

Ще е полет през небесни пръсти

Ще е есен –

неуловима игра

на три листа във вятъра.

 

 
***

“ алаш сер санта “ – промяната на слънцето е в кръвта ни.

ашрен – дума означаваща безкраен стремеж,

протягане към неуловимо.

 

 
***

Тя живота ми събира в шепи.

 

 
***

… и глухарчетата са готови да избухнат

 

 
***

От мен трябва да започва историята,

като баща на птици

като превъплащение.

Дал израз на нечовешката си мегаломания,

взел от мазето брадва.

 

 
***

По лоши сте само вие

между блуса на дъбовете.

 

42465 – 452 във върхът

и изтръгват жилите на бора.

 

 
***

Ръцете му прокарват пластове,

рани по главата на гълъб;

по масата свлечен човешкия дух

и гневът на малки късове плът

разрязал вратната вена.

 

 
***

…от пръста разравят цветя –

луковици красота –

стремеж към моята любима.

 

 
***

Мечтите спасили душата

и погледа взрян в бъдещето,

където прозренията ме обличат във сила и вдъхновение,

за да дам думите си

и се опияня от смисъл,

който неизбежно предстои.



Близко приятелство, до кръв, до смърт,

като семейство, като братя;

огнена песен, вълчи проповеди.



Светът не зависи от ръцете ми,

само моето момиче докосват линиите на съдбата ми.

Стремя се към прегръдка която може да ни слее.

Заспивам, но продължавам да сънувам

че не ми достигаш.



Има една истина

една точка, където света е в цялата си ширина.

И без лице е Той

и във вечността може да умре

макар и хилядовековен.



Нощ от чист страх,

боря се със разума –

тази подреденост, съхраняваща механизма на съществуването,

свята лудост,

а Бог като мелница се приближава.



 

 
***

Моята мила свива сърцето си в дупка,

тъгата на лицито й се разпада, като пепел върху пода,

катедралата на цигареното й огънче проблясква

преди да изсъска, потопено във сълзи.

 

 

 
***

Мотора ръмжи

Тъжни сме с баща ми

Пътя – в януарска кал

Небето тежи като камбана

И влиза с кълбовидни мълнии при нас.

 

 
***

Аленеят устните й в блясък на светкавица

и бурята в очите й прониква

С ято гълаби избягали на изток

крилата й в стъклото ми се блъскат.

 

 
***

Така ще бъде всеки ден,

ще изниква от безкрайна самота

лицето ми със ментов дъх

и пепел на горски пожари.

 

 
***

Жълтеят откъснати поляни от небето,

а то фучи и събаря

улющените балкони на съседа.

 

 
***

Посветих сърцето си на друга вселена,

станах владетел от слонова кост

в парче земя покрито с мрак –

смърт, под листата на дърветата.



Без страх, без вътрешности…



Само Тя, далечна като сън,

забравена въздишка на душата…

 

 
***

…под очите им соколи режат сенки,

издълбават място за сълзите.

 

 
***

Очите които гледат далече зад смисъла, зад идеята,

на които сърцето е в кръв от бичове

и плюят душите си;

когато е зима и ги мачкат ботуши –

бодлива тел като жива реже пътя,

а в нея се удрят мълнии

и смъртта на деца

и врабчета премръзнали.

 

 
***

Пропълзяват капки пот по скалпа,

умората сънува слънце за душата

и крещи полето от захапката на куче

подивяло, с брадва - съблича кожата си

и са бяло сияние месата му.

 

 
***

В света на двукраките може би ще умра

с накъсана реч отправен към Господ,

отнесен при бащите,

приласкан като син, прекрачил неуловимото.

 

 
***

Злото не е огнен меч,

не са ръце, които разкъсват пелена към невидимо и викове във въздуха.

 

Като успокоение напипвам сърцето си,

изваждам го - влакно по влакно

за да съблека тялото си

и беснея като животно –

голямо колкото небето.

 

 
***

Ако беше поел човешките страдания

нямаше да е нужно да го убиват.

Кожата му щеше да се разпука

и подивели котки да разнасят месата му

под всички череши на света.

 

 
***

Цялата сила на света няма да ми стигне

щом притихнало свия съществото си…



Златна вълна ще обагри душата ми

за да я изгубя.

 

 
***

…нощни песни – лунен блясък по листата.



Къде е славата,

къде са мойте братя

като гарвани върху тялото ми.

 

 
***

Злато са очите на птица –

запалена слама опожарила града

и вдъхновение което обхваща,

когато от земята израстнат въглени.

Огромен нестинар вплита в косите си светулки

и ги превръща в пламаци.

 

 
***

Тя единствена, последна,

изгрева на моят дом –

душата ми събира в шепи,

изпусне ли я ще се разпилея

ще изчезна…

под камъни и вишни,

като плесен, като малка птица

опръскана от сока на плода,

замръзнала в небето.

 

 
***

Искам ти да си това

трептяща в умовете на хората,

топола, под крилата на метална птица.

 

 
***

Природата ражда ябълки,

щастливи плодове в ръцете на поета

който пребира бръчките си

и беснее около очите на жена си.

А в лавицате на книгите му нежност,

гола, пустинна, изсмукваща надеждите,

пречупваща колената

тяхната уникална окръжност

в цикъла на безумието.

Вдъхновението премрежва клепачи

и дъхът изрязва черти,

дълбае лице на юноша

загубил петте си пръста в пясъка,

допиращ се до агония

в спомена за жестокостта си.

Парализира го като паяк

като бълнувене и суета - разрязали вцепенението,

дошли с арсена, къдравите коси и унижението,

когато тъгата прилича на риба и сълзи –

солена вода препречила пътя на изрисувани длани

и страст, търсеща своето съмнение в загубен живот,

пробил дупка към слънцето.

 

 
***

Искам да добавя святост, сияние,

все едно вятър от светлина се е вплел в лицето ми

и е очертал чертите на профила;

имитиращ безплътност, живеещ в самота,

приел кръвта на своята любима,

намерил покой…

 

 
***

По-страшни от човешката жестокост

носят телата си като бомба –

неразличими между другите

умират само в буря.

 

 
***

Привлича като разплакано бебе – новородено слънце

и търси в цялата огромност – единствената точка,

за да се освободи от тежестта на душата.

 

 
***

Всеки ден съдържа в себе си мисълта за нещо изгубено,

дъждове прекарали длани по косите ми,

тръпка на унес,

вцепенение в което напоявам земята със тялото си

и се вграждам като сянка в душите на скитници.

 

 
***

Наркотични сънища в полумрак,

избягала кола, буреносно приветствие от планините,

убиици които дебнат уморените ездачи на мълнии

за да изрежат свободната им воля

бруталната им красота.



- Скъпа почитай клепките ми

гали косите ми

и във нощния мрак ме обгръщай…



Почакай мъглите да покрият бърлогата,

заведи ме в Нищото

и ме остави при Него.

 

 
***

Сърцето ще забие нарядко, затворил очи

до последния блясък на живота

до викът на мълниите

до единствения звук на тишината.

Покой със пръстите докоснал.

 

 
***

И няма да стъпват хиляди по коридорите на моя бунт

Само Аз – същество самотно, със опънати жили

Огнедишащ във поле от макове

Изправен срещу всички и щастлив –

ще чакам.

 

 
***

Ще създам мой ад

като разцепена кожа на бузата,

сив студ, нелогичен хаос със остри ръбове

Стъпил върху човешкото в опит да се издигна,

във водовъртеж от лудост където няма близост

И съм безкрайно отделен,

сякаш автор на живот

търсещ края на света си

за да достигне до Нищото.

 

 
***

От ъглите на очите ти събирам пръстта,

не спрях смъртта, бях страхливец,

на бял кон разреших да отнесе тялото ти,

да те положи далече от мен.

 

 
***

…надарен с мисия, може би невидима,

скрита под човешкия облик на душата ми;

лениво пренасям себе си от стая в стая

като призрак, чиито пороци убиват близките ми.

Сякаш безсърдечен изрод смучещ сокове,

паразит под стъклото на очите си,

студен, жаден за слава и суетен...

готов да притихна

когато Той спре да ме води.

 

 
***

Ръцете му режат оловото на вълните

за да настигне делфините някъде в центъра на океана,

отворил широко очи,

плуващ към дъното със всички сили

…към студеното сърце на водите.

 

 
***

Нощната умора движи устните ми –

те ме чакат зад борове, под облачно време,

пълни с чуства

свистящи над самолюбието ми.

Някъде по пътищата ме следват –

рушители с алени ризи,

опили се от машинното масло на траверсите,

напуснали сутрините, ухаещи на кафе

гладни, пияни

готови да умрат, в малки пусти градчета

с блестящи от лудост очи

и поглед откъснат от тялото

върху слънчеви поляни.

 

 
***

Пред мене огнена вълна

зад мене грохот;

от душата ми изгрява слънце

и плаши Господ.



По-голям от звездите,

отивам при татко.

 

 
***

Лъщящата му кожа ме сграбчва като юмрук и ме мачка до писък,

небе излиза през устните ми и звезди погубват очите ми.

 

 
***

На яроста усмивката е торнадо

рев изплашил живота

и стенат дърветата

под светлия бог на въздуха.



Ще разтвори вратата,

навън ще лазят пътища…

 

 
***

…опитвам да се направя нежно бял

сякаш крилато същество, по гърба на което излитат самолети.

Шумят облаци от моето приближаване.

 


 
***

Не си спомням пътищата обратно,

нежна мелодия накъсана и изкрещяна,

тревите, отблясъка;

изтрелян върху косата ми – чуждия въздух смъртта

фантазията – вещество направило вселени.



Обърнал глава назад докосвам жива материя,

вълшебна гора, духове събрани – сияйно племе –

горди гиганти обичали само веднъж…

 

***

Събуждам тялото й с викове

с удари,

панически блед, дърпам нишката,

опитвам се да я върна

да изплаша тъмнината.



И когато тя поеме въздух

разтреперано радостен благодаря

притискам я до себе си

галя късата й сребърна коса.



Не искам да я оставя

искам да дишам от кожата й

да целувам студените страни

да плача неудържимо.



Тогава Тя ще каже:

“Недей, недей –

Господи пази сина ми”.

 

 
***

По-тихо, по-вярно,

премазано от гилотина

мрачното ми лице

се връща във старост

и в безумие на примка –

мечтая за жива вода

за глътка хладна сладост…



Преди изгрев - подтиснати сънища,

откъснат от параноята

бавно изплувам като цвете окъпано в жестокост

като ясен ден

обагрен от слънце по окървавените си ръбове.



От порите ми вдишват удавници.

 

 
***

Улиците разтварят ръце

вали ситен сив сняг върху момиче замръзнало в бягството си,

гори душата му, събира бездомни кучета, топли ги.

 

 
***

Прекалено ярко е слънцето през януари

и като потоп се изливат дъждовете през април;

съединяват се усмивки

полъх на билки и жажда за топлина.

Пчелите преоткриват своята пролет в очите на селянин

когато черешите цъфнат

и под уханието им, разсъблечени дечица се смееят

боси във локви от мед.

Горски пожари като брадва надвисват,

халата реже стъбла;

пропиват се частиците на цялото със светове

протягам се към небето, а искам да изплувам

пред мен - жива икона с кръв от лек вятър

тя е морски дракон, образ на залез, алкохол прекършил сетивата, прости думи.



Тревогата на птица, която знае че ще зазидат децата й

превърнали къщите ни в жадни за полет обиталища на призраци,

жестоко убити, недорасли да избягат, да се разтворят в облаците

и да умрат свободни.

 

 
***

Лицето ти –

с китарени струни полегнали около очите.

Децата, които сучат от гърдите ти,

синът на грохота,

Аз - разрошен, с глава във твоя скута.

Обичам.

 

 
***

Искам да се приютя във тъгата на душата ти

където духат топли пустинни ветрове и носят жажда и пясък,

звезди над студените нощи,

в които свита заспива пролетта

и ти - ранима в прегръдките на мъж

в острия вой на неговата грубост

в живота като нож…

Скитаща по следите на разкъсана огърлица

по капките разпиляно вино,

неуловима, далечна, притихнала под планински потоци.

 

 
***

- Къде отиваш? в отчаяние на стъпки,

с прекалено много грим, в унес, пожелала ангели на сватбата си…



- начертах мислите му – образи от бягство,

чужда земя и ръка поставена на горящо чело



- спокойно, заради мен, заради топлите длани на майка ти,

мириса на хляб и глина



- когато черни жътварки надават вой и ме носят към варница -

мелодия на падащ дъжд, освободени птици



Мътни води под мостовете изтичат

- Къде отиваш?



- чакам само тъмнината да ме скрие

да поема въздух и да те обичам –

леден мой мили.

 

 
***

- Аз съм извън времето – като зората

нежно червено полазило по земята

воля от топлина и живот

безкрайно повторение до смърт

и обич и безнадежност

Умора.



В центъра съм на едно измислено място –

мойте най-тъмни фантазии –

умираща плът под було на илюзия.



Безпрепятсвано Той идва,

като рев на тигър, като блясък.



Няма ме в сърцето ти вече

Няма ме в ничие сърце

Не съм част от Вселената

Сам съм.

 

 
***

Началото е Огледало, уловило въздишка

от другата страна на Бог.

 

 
***

Завъртяха колелото пред лицето ми,

хипнотичното движение рухва, сякаш центъра изчезва изведнъж.

Отново събират парчетата мойте малки труженици.

Облаци скриват главата ми.

Безсъние, прилив на безтегловност,

фантазии пропълзели под клепачите –

подредени

чакащи, да се пръсне сърцето ми.



Но ако поема въздух

и направя последната крачка

ще бъда САМ.



 
***

Във звездите е кодирано съобщение от духовете на движението

Раздялата нахлува във покоя, като малки семена отчуждение.

 

 
***

Ние ще издигнем хуманността до религия

и ще създадем религия от живот и божественост

На къде вървим –

към тихия пулс на щастието

подготвящ грохота на великото.

 

Новият човек е Сам

Творец стремящ се към покой

Във него доброто и злото са изострени като бръснач

Той не е жесток, а тъжен.

 

 
***

Водовъртеж от звезди помита облаците

светлината се разделя на две

изпълзяват ледени змии.

Скока е само миг между двете половини,

сянката увисва в ничие пространство

в забравен къс време.

Горят мостове

пръсти докосват лунни късове.

 

 
***

14 – 2000 57,3838/-----(52)?68~13**109



Тези числа не са безмислица

Те изразяват еластичността на лъвската кожа

В тях има вяра

самостоятелно познание

фрагмент –

който не се стреми към цялото

който иска да се освободи.

 

 
***

Издигания взимат силите ми.

Потното ми лице се осветява от мълнии, преди да падне.

Слабо същество “изиграло театъра на силата”

разтворило пръсти към небето

поело енергията на милиони.



Една крачка не ми достига,

само една.



Ритуал носещ святост,

за миг гонещ нищожеството –

сякаш буря къпе сетивата ми.

Оставам Сам

достигам предела –

ще се разцепи кожата ми

ще се превърна в икона –

цялата ми вяра,

стремежът.



Една крачка не ми достига,

само една.

 

 
***

…до момента, в който чистотата на творението

ще се слее със покоя

и индивидуалността на създателя, поета от това което е негово,

ще бъде ведрост.



в несъществуващо място

в несъществуващо време –

живот.

 

 
***

Топли ветрове събуждат улици,

скитащи момичета прегръщат любимите си,

всяка звезда си има сън, прошумолян в косите,

есенно листо одрасква бузата ти.



Запалените ни цигари се гонят като влюбени светулки.

Въздуха ухае на вълшебство.



Книжни парцали от прочетени вестници

превземат спящия град.

Ноща е красива, различна,

късче от друга планета.



Вълци са напълнили луната

и сиянието им очертава устните ти.



Целуни ме.

 

 
***

Беше елегантен, лекуваше болести,

умря преди изгрев – неимоверно щастлив

с мисълта, че е последния страдащ.



Радостен плач мокри лицето ми

От всеки остров едно спасено дете се усмихва.

 

 
***

Момчето с топли ръце

Стана му тъжно за тях –

зъзнещи като врабчета

Наведе се и ги целуна

После замина на юг

с рояк усмивки под палтото си.

 

 
***

Деца по-големи от Бог



Когато покой обгърне живота

мойте творения ще затворят очите ми завинаги,

ще ме спрат.

 

 
***

Кой е там

Кой може да дойде

Да бъде неуверен

Да бъде тих

 

Сякаш старец -

гледа черешите с часове

и заспива само по риза –

над два метра висок,

а в ръцете му слънчева пръст и костилки.

 

 
***

…душа която се протяга

разрязва понятия

разтворила рана във времето

намерила място да обича

и да живее.

Създава подобия,

а в прохождащите си рожби – посява величие.

 

 
***

Музиката ще е тиха, приглушена,

нежни звуци на пръст и поникване;

живот прелят от птиците във хората,

живот от ледени извори,

със дъх на залезна сладост, на нощ –

парчета слюда – огледала на сънища –

поръсват главите ни с видения,

северни сияния,

косите на моята любима

нейните целувки,

целувките на милиарди други жени

…ще палят слънцето.

 

 
***

Трябва да спрем редът на нещата,

да взривим слънцето или да запалим второ,

да разрушим връзката между елена и вълка,

да създаваме образи от свобода – недосегаеми преливащи,

да разтворим място за душите си,

да са факли телата ни.



Песен преди първо действие –

рее се погледа като хищно животно

разчертава равнината на квадрати.

 

 
***

Звезди ще оживеят като ято птици в очите на моята любима.

 

 
***

От образа й вдъхвам ведрост.

Свобода на скитник вгледан в пътя.

Бистър ручей ме покрива –

полските цветя

на устните й рани.

 

 
***

Леят се залезни водопади – стръкове от порите на кожата.

Запалени дървета, с оранжеви езици разкъсват облаци.

Слънцето искри във разломите

и лъчите му събарят влакове.



Точно преди изстрела

елен се скрива във мъглата.

Скока му - река от лунни копита.

 

 
***

Кървава бездна във тялото на птица,

тунел от разкъсано месо – хипнотизира;

потъвам във топла влага, до туптящото сърце

паля светлина

и върху раната поставям прозорец.

 

 
***

…с лица на дракони ще сеят огън

 

 
***

Вяло дихание

Поява на разум

Неоценима помощ за всички вас

През пресечена местност бълнуванията искрят

свличат се като черни гъсти сенки,

болка в главата, проблясък прозрение,

в танц, птици, ято, кръжи –

предзнаменование през мрачната синева на небето,

туптежи последни като червен, разпилян по листа пулс

макове;

смърт във вените са тези пеперуди,

обриви от слама

и път с каруци до домът,

бледост.

 

 
***

Затварям вратата.

Обелвам очи нагоре.

Никой не идва.

Отиват си всички.

Блуждаещото единство на спомените гръмва като взривен портрет,

стари майстори отлепят люспи светлина

и във мрака образите се губят

като сенки с магически умения

напуснали калдаръма на градовете,

скрили се в пещери –

призовават елена –

кървавото месо на разума –

скока от плавно съществуване

до самоубийствения импулс на интелекта –

прокълната сила ваееща гъби

и белези по кожата на деца,

сякаш жизненият сок е скуптора

от рани.

 

 
***

Красотата на хората които обичам

небесно чело

цигарен ритъм

сияещи лица

малката електрическа искра

стрела до клетката,

до жълтия фон на живота.



Униние на шпионин.

Свлечени сенки, свличат и лицата. Лица,

моето момиче като красива балерина

с очи забодени в завесата.

Приказка вързана за конец,

пияно в средата на слънцето –

пръстите й се веят като платна –

слонова кост – богатството на диваците.



Точките от пространството на които е вдъхнат живот,

издигат се сякаш сгради, с лице

и разчертано бъдеще по дланите.

Имат ли избор,

Съдбите се управлява от червени светофари

от сенки на нощ.



Трябва да повторя бълнуването многократно,

непрекъснатия разказ,

да говоря докато вървя,

затворил очи, забравил –

там е последния миг

и първия.

 

 
***

Птиците са се скрили в зеления стих на дърветата.

Поемам въздух, за да напълня ръцете си със светлина.

Вървя, докосвам челата,

а от тях – дихание на вятър.



Полярен лед пречиства нежната кожа на новородени.

 

 
***

Искам да видя земята далечна

като взрив отшумяващ в ушите

и очите на детските скелети, пълни със хляб,

да кръжът сякаш са гълъби

на топло под ризата ми.

 

 
***

Дали ще изгуби душата си

след като създаде света?

Света – непроходило чудовище във белези.

Неговия дом Господи –

запален от искрите ти обич.

 

 
***

Ти си най-чистата ми тъга –

отразени небесни сълзи

потоци хлад затворени в шепа

и съживителния дъх на слънцето.

 

 
***

Предизвиквам пролетта повдигнала камъните

недочакал хората да се превърнат в птици,

непрекъснато Аз –

след паднало листо, в неговия гръм отделям разума си,

не съм същия, притихнал над водата,

а лицето ми – мъка;

…в миг сърце, което хрипти за въздух

сякаш се стапя във гърлото,

преодолявам времето, задушавам се.

 

 
***

Изток – слава във пръстите Ви, виновно отпуснати,

а със върховете галя гладък мрамор –

цветовете му –

докато изрязвам профила,

нейната прекрасност

и я обожавам – грозен.



Отровена душа и дим;

мечтите се завръщат

облаците също.

Той е Бог –

носи в храчката си живот

за да насели друга планета.



Последния римлянин затвори вратата на цивилизацията,

събра смелост и се пренесе в жертва;

децата му притихнали се отделиха от него във детството си,

скрити и щастливи че го има света

“от три века слънце”, във който живеят.

До какво ще ни доведе утринта…



ревът от пещерите



А после ще изгубя името си

ще се завърна във прилива

ще изплувам

…и по назад,

когато топлината изгаря.

 

 
***

Дъжд носи по перките на самолети

капки ледена вода от върховете.

Нахлува в празното като крясък –

птица върху мълчаливи устни.



Напълва дъхът си с хълмове.

 

 
***

Най-хубавата утопия:

свободни същества дишат озон

а в ъглите на очите им – вятър.

 

Покоят, майчице…

Летят птици

Той ги събира

и тялото ти спи

върху топлите гърди

на безброй гугутки.

 

Редът на нещата е грешен –

плюя на него,

искам да разтварям Небето

сякаш късам плът,

за да се наместя.

 

Моето момиче е птица

под облаците

над синьото небесно;

целува вечния жених

и го отминава.

Не разбирам защо си я оставил тука

и те обичам защото я има.