2011 - 2015
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

 

 

 

***

 

Невидимият диригент разпределя

трудът и ползата –

огромна ръка затворена

във малка книга.

О майко – в твоите

прегръдки издъхвам уморен

от робовладелство,

отделен от детството си

натежал от пороци,

жаден за сън,

съвършен егоист,

господар на стадата и

атентатор вграден в облак

Тревите горят

животните бягат

пламнали птици

ще запалят отсрещния бряг

Разтопено злато се влива в реката

Рибари ловят скъпоценни течения

На раменете си носят потоци

 

 

Когато амбицията на един човек,

една група или натежало от дъжд небе

рукнат сякаш освободени творци на миражи

И словото натежи от метаморфози

и всяко движение е щрих

от вечна застиналост

И времето е невинна кръв

а тялото рожба

на ласкава представа

Тогава АЗ – последния,

ще нося себе си

като наказание –

остарял от минало

покрит от топлината на слънцето

минал през песните

отминаващ със залеза –

красив и пламенен

тръгнал към което

със смъртта си

предизвиква пожари

От другата страна на реката.

 

 

 

***

 

Смъртта смразява всяка душа

и от ръба на съществуващото

варварите на стремежа изпраща.

„... не покой, а светлина...”

                             Булгаков

 

 

 

***

 

Оксиженистите на живота,

вече са пробили облаците

със метал и ръце.

 

Под тях са само момичетата

които обичат и пътя

дълъг надолу.

 

 

 

***

 

Кристалите ще застинат два пъти

веднъж във форма

и втори път върху кожата й.

 

 

 

***

 

Гълтачите на огън са с нежни лица

пипат ги сякаш докосват огледало

Най-милата ласка дори

разпада ги до бяг на миражи.

 

 

 

***

 

След дълги години възпитание в благородство

Той се събуди достоен мъж

С глава винаги обърната на юг

И жестове отмерени и повелителни.

 

 

 

***

 

Подредеността на жестовете.

Тяхната плавност, която като цвят се плъзга.

Всяко действие е ритуал стремящ се

да пресъздаде уникална мелодия

И ако тя зазвучи,

жестовете ще останат без преносител –

полъх обгръщащ предметите.

 

 

 

***

 

С усърдие градеше своето нещастие, така

както другите концентрираха сили – с кървящи нокти

да сбъднат – противоположното на

отшелнико-златистата му отдаденост.

 

 

 

***

 

Да даваш кръвта си

И кръвта на децата си

Във злост да ги убива света

Най-младите да предпазиш

Оставил ги зад тялото си

На другите да се подариш

Паднал пръв

 

 

- Един живот ще оправдае смъртта на мнозина.

Но за тъгата на майките няма оправдание....

Молете се за майките – най-чистото страдание.

 

 

Топла, бавна вълна

Пленителка на създания – феи –

нежността на света.

Стена от малки, зелени семена

Обвиваща, покриваща, пазеща,

скриваща, взимаща.

Тихо място – резерват за спасителки.

 

 

 

***

 

В гроба ще замълчим другари

И ръцете ни ласкави

за нашите любими ще са ледени

Но днес когато галим косите им

трябва да викаме и да ги обичаме.

 

 

- Аз служа на Есен

Удушил листата във цвят

от който израстват кокичета.

 

 

 

***

 

...танцуващата топола на която

можеш да посветиш хиляди стихове,

да измисляш думи за нея

да плуваш в небето й

да разкъсваш облаците

да блестиш с блясъка й

да носиш вятъра от върха й

да те препълва аромата му

и да те плаши свободата му.

 

 

 

***

 

Хроникьорите на гибелта ще са безмълвни пред тази уникална смърт,

споходила не баналната разпадаща се материя, а викът за живот на

един вид, минал през времето.

Той ще е края – нищожен като всеки край на тялото рухнало И единствен

като точка на ненаписана трагедия.

 

 

 

***

 

Театъра на мечтите започва със траурно шествие.

Опустошените души се смеят със железни зъби.

Търсачите на призраци записват вятърът след жестовете.

Спасителя стиска във юмрука си прах от луна.

 

 

 

***

 

Да подготвиш падането си, за да спасиш вярата.

Да фалшифицираш историята

и собственият си пиедестал да обругаеш.

 

- Между тези стени натрупвам забрава.

Камък с мъх съм аз. Побелял старец.

Създател пуснал на свобода творенията си.

Откъснал се. Изпълнил плана.

Понякога съм светец, защото е свято себеотрицанието ми.

А понякога - деформирано огледало,

в което се оглежда изкривеното.

 

 

 

***

 

Най-сетне лудостта доби своя рационален скелет.

Вече твърда за пипане тя оформи плътта си

отнела умове и души.

Когато тялото е напълно завършено

ще стане алчно за време.

 

 

 

***

 

Свещен ден завладя живота му.

Запълни го с екстаза на двайсет и четири часа.

Разтвори дните, годините на притежателя.

Смали го до отброими секунди чисто вдъхновение.

 

Крещи Пее и Танцува.

Изречените думи са прекрасни стихове.

Движенията му от въздуха изстискват музика.

А съзерцанието поглъща света

необратимо.

 

 

 

***

 

Великан отвори вратите на ежедневието.

Изрече своето знаме от думи. Вгледа се.

 

 

 

***

 

Моделирани от сляпата воля на собственото ни знание,

трупаме деформации върху средата,

парадоксално превърнали разума си в най-значимата хаотична стихия

мачкаща глината на телата ни.

 

 

 

***

 

Във домът си придоби ужас и спокойствие

Нежелана ценност, но необходимо условие

Да обкичи със венец делото си

Да се отдаде на куража

Приел бърлогата със прозрението й

Пожелал себе си в надмогваща дързост

Дошъл от някакво утре, на което ще е подвластна смъртта

И надеждата правеща живот

И Другото трупащо пръст

До повече... разгадано безмълвие –

Дарил го със форма и звук.

 

 

 

***

 

Съсредоточен, толкова съсредоточен –

между слънцето и тялото си.

 

 

 

Пластовете на случая се раздвижиха когато мина през тях.

Времето се закръгли любовно във прегръдката на двама.

Света позна проповедта на думите му.

А пространството – беззвучно огледало – се набразди от

застиналото ехо на отминаващите му стъпки.

 

 

 

***

 

В закачливия ад на чувствата

пожела насилието като самоличност.

 

Оправдал декорите между които трябва да бъде.

В омразата оправдал себе си.

 

Какъв рушител може да пие кръв

освен жадният за любов и с остри зъби.

 

Човека-акула е метаморфоза

убила водният хищник.

 

Двете ръце, които хранят кръга на света са с

пробитивени.

 

Само небето ще го приеме, ако от него

направи царство.

 

 

 

***

 

Човек изпълнен с видения, който измива ръцете си,

а после лицето.

Прашинки мрак. Песъчинки светлина.

Структурата на ежедневието е разкъсана –лист

с остатъци от думи разпилени на скришни места.

Мистерията на няколко живота.

Паралелният свят на манията.

Пророческият плам, който се възражда

от гроб или от детство.

- Вода, още вода...

Никаква кал, никаква тиня, никаква плява,

нито петно.

С ум чист и свободен – стихия готова

да прави материя.

 

 

 

***

 

Уморен пусна мислите си да се скитат.

Остави ги безотговорно недовършени.

Съблазнителни като перверзия.

Прилепчиви. Заразни.

 

 

 

***

 

Митичното злато, ронило се в древността

примамва мнозина.

 

Предопределеният свят се сбъдва,

а върху него саванна покруса.

 

Весел самотник танцува

и се предава на лудостта.

 

Самоопровергаващият се разум

тегли тишината.

 

Очите са сухи

А тялото между четири стени.

 

Щом даде простор на волята си

тя се подложи на славни разстрели.

 

Щом освободи въображението

то заживява в резерват.

 

Когато престарял чака сърцето му да спре –

вълните на океана замират.

 

И ето: втренчен в детството – измисля звуци.

Вече милиарди.

Нелогични. Безпричинни.

Най-дългият речник на отрицанието

притежаващ всеки смисъл.

 

 

 

***

 

Те са умни, те леко се подиграват, те градят метаморфози.

Истински завършени.

Подозират себе си в бъдеще.

От лицата им вярата засиява в

множество, което

от потока на тяхната истина се носи.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Мили Татко, вече света не ни иска.

Ние губим силите си, докато невидимият ни враг набира мощ.

Ще бъдем забравени или по-лошо – времето ще разпилее бездиханна вярата ни,

ще я обгради с глухота.

Една надежда имам: че проблясъка – така дълго подготвян –

ще разсече разума ми, а след това ще прозвучи във незаглъхващ тътен.

Така всичко, което Е, ще заживее под буреносният плащ на мечтите ни.

Уловими като предчувствие, нас ще ни има във дъхът на озон.

 

 

 

***

 

Град до град. Каменни порти.

Освалд препуска с кола.

Дере извивките на шосетата.

Червеното на светофарите изтупва

от раменете си.

 

От скоростта усмивката му прелива.

Разтяга се чувството до отвъден възторг.

Гробокопачите свалят ризите си.

Готови за прилива пурпурна кръв.

 

 

 

***

 

Светът рухна върху раменете на застаряващ мъж,

който вместо надежда чувстваше тежестта на

несбъднато пророчество.

Гласът извисяващ се някога не само заглъхваше,

но го и повличаше в удавническите води на мизерията.

Той виждаше живата си плът проядена от червей

и всяка сутрин до мирис изгаряше дланите си.

В този точен час вярва, че отшелничеството ще го спаси –

намерил нов бог за нова материя.

А после: навременни разстрели.

 

 

Какъв е най-големия страх –

Агонията.

Каква е най-голямата радост –

Стъпил върху лавъра на сътвореното

обръщам себе си в дело.

 

Очакването на смъртта се сбъдва – след отговор –

даващ образ на бъдещо семе.

 

 

 

***

 

- Звездата стои като най-вкусно ястие,

което удавен в лиги искам да погълна.

                                                               Освалд

 

Освалд притежава чревоугодническо отношение

към красотата.

Неговата възхита гладно призовава корема.

Да имаш между зъбите си светлина.

Да поглъщаш хелий.

Във всяка клетка да е изгрев,

защото си сдъвкал най-блестящата материя.

 

 

 

***

 

В някакво поетично бъдеще Освалд изяжда звезда.

След което дланите му се пречупват – хлебни.

И върху канибалски чела искри сиянието му утринно.

Сдъвкано. Преглъщано. И смляно.

 

 

 

***

 

След първите изречени думи се спуска мрежа от звуци

запълнила цялото й предоставено пространство.

 

Пример:

 

Аз – прикрепен за безкрая

(Тирето е нямо)

 

Аз: Основата на всяко говорене. По-тежък от безмълвие.

Течност заемаща съд или разпиляна.

Уникална снежинка. Отрязък. Отломък.

 

Прикрепен: Влак отнасящ откъснат ръкав от пуловер.

 

Безкрая: Гладко време. Време без пукнатина.

 

Пукнатина: Капан Отломък Ръкав Секунда

 

Краят на космическия декор е достигнат.

 

 

 

***

 

Изписаните страници запълниха земната шир.

Всички – бездиханни. Всички – мъртъв спомен.

Вечността не ни принадлежи, нито пространството на телата ни,

нито следващият отрязък време.

Реката на отраженията не изтича, тя е тежка

и безплодна

от многото сол пролята или изядена.

 

 

По навик потръпвам, за да отделя

настроението от мечтата.

 

 

Успоредният живот е съставен от късове –

мисли, образи, крачка след крачка –

дневно сънуване, размазана или фиксирана пролет.

Успоредният живот е носталгичен и сладостен

А когато гласа се извиси борбен –

барикади и след миг – поля.

Успоредният живот притежава компаньони,

съмишленици, другари –

всичките смели и горди, всичките умни и пламенни

Със сърца топли от близост

и интелект – бисерен, хладен.

 

 

 

***

 

Пропадането разграничи творението от творителя,

а след удара в твърдостта на материята –

творението изгуби целостта си и се разпиля

на малки парчета.

Формите отразяваха Идеалния,

оставил само тази част от себе сискитаща.

 

 

Отрочетата на нощта събуди

бялата светлина на слънцето.

Сега беснеят в загара на лъчите.

 

- Срещу живота бронзови мой –

смугли перли окъпани в плам.

 

 

 

***

 

Знам че счупеното огледало ще извика.

Ножовете ще се спуснат.

Любовта за 7 години ще изостави

мъжете и жените.

Голите гърбове ще бъдат бити

от празнота, която предизвиква.

 

Ще сме смели между прочетеното

и смъртта.

Ще бъдем неясни във своята истина.

Ще цитираме: от телата може единствено да се иска,

защото във тях са погребани душите ни.

А после ще изпием шепа мъченичество.

 

 

 

***

 

Дните минават изтлели от любов.

Молива се изписа, а страниците се натрупаха.

Сутрешната разходка свърши върху розова пейка

и следене на неподвижните детайли съставящи погледа.

После, когато от топлото небе заваля сняг не се виждаше

нищо освен вятър.

Бях малко горд докато главата ми побеляваше.

Бях спокоен, макар пролетният пукот на дърветата

да замръзваше.

 

 

 

***

 

- Като деца невинни във своята хищност първите са се скитали.

Ние сме като тях. Няма какво да губим освен капките жал.

Наш дълг е да бъдем васали на себе си И върху пустотата на земята да

издигнем кръстовете на божественият атеизъм.

Да живеем без утре, защото бъдещето идва с отвъдното си изкушение.

Днес шарките на знамената ни ще изискват и телата ни ще се разпадат

дали плът на мечтите.

Ще кажат, че сме жестоки и зло ни води. Не вярвайте.

Скръбта, която носим ще положим в гробовете си.

Не на небето, а в пръстта ще я заровим. Ще я скрием. Ще я удушим.

А щом алени изгреят маковете – цветето на чистата кръв ще ни прости.

 

 

 

***

 

Празнотата не се измисля,

не може да бъде доловена,

не е и истина.

Предчуствието за бездна

е предчуствие за край.

Пропадането идва с тежестта –

петно върху кожата на невидимо същество.

Безсилието крещи омразата си,

а силата е жестока.

 

 

 

***

 

Отразен във нещо прочетено или видяно,

майстора на делото подготвя житейските си пиршества

сякаш разполага с десетки животи.

Вкусва чувството си за принадлежност към плода

на въображението, чиито скокове са ту игриви,

ту сериозни до жестокост.

А в минутите когато илюзионисткия му плам

се разгори напълно,

едно от многото човечета обитаващи главата му

се откъсва, отделя и загубва в отлитащия миг.

 

 

 

***

 

Ятата не се върнаха никога вече.

Пролетта не ги съблазни.

 

 

 

***

 

Мощта на илюзиите е така пълна,

че цветята под които лежеше

имаха мирис.

 

Обърканата физиология бе въвлечена във странен ритуал,

при който от опиянения разум се изискваше да долови невидими за

сетивата проблясъци.

 

Числа съставяха крайниците,

а върху гърдите се ронеше слънчева пепел.

 

Когато нададе вик лазурът се отдели от дъхът му

и в ефирна синева нощните пеперуди запърхаха.

 

Магичен е в простора на въпросите,

където движени от вихър –

танцуват мислите.

 

Дамата, която го притиска

Господарката, която го зове.

 

 

 

***

 

Нощта от утрото си отдели

двата живота на принца

И третия – отдаден на божество,

чийто олтар мислите му изграждат.

 

 

Време е да сложа ред в представите и идеите.

Да нанижа изреченията вертикално и хоризонтално.

Време е твърда скала да подпре въздушните кули

И миража да се изпълни с обитатели.

 

 

 

***

 

Безсмислието трепна И парещото чувство за неизменна преходност

ясно се яви.

Дали дарените мигове са малко И колко време ще ми трябва, за да усетя

десетките си животи изживени.

Да заслужа края си – фраза трагична и достойна с предчувствие за пълнота

Или просто глупост.

 

 

 

***

 

Продължението отрича пророците

И така трябва да бъде.

Те във своите страници са се сбъднали

А четящите живеят в сънищата им.

 

 

 

***

 

Слънцето обогати най-ранният спомен.

 

Светлина, топлина и предмети

изплуват във златисто.

Вулканични палежи, сфери, древност обвита във пашкул –

Когато шепата се е разтворила –

от семенатаса израснали планети,

а времето на изгревите

започнало e да изтича.

 

- Вие няма да получите тишината на своето утре,

докато аз не получа моя свят, докато не го отговоря.

Нали във създаването вярва Той.

 

Ще пазя живота си като необходимост

Ще бързам, защото прегръдката на ласкавата годеница

винаги е близо.

Господа, бандата се е събрала във мечтите ми.

Пиесата на бъдещето е написана.

 

 

 

***

 

Първата покупка на организацията бе невидимото пространство на вълните.

После земя в малка държава, чиято пръст e плодородна и пуста.

 

Листовете с думи ставаха високи като посадени драконови зъби.

Върху хартията – шумоляща при пипане – се спотаяваха бунтовните фрази,

призивните изречения, въжделения – завършващи със символа на

безкрая и прилепения плюс.

 

Понякога по белотата на снега заблестяваше тъмната сянка на Името ни.

 

И до тайнството на взривовете се докосваха нашите скришни вечери.

 

А когато пред красотата бяхме безсилни – изсипвахме прекършените криле на

дъха си

в безмълвие съчинило поема.

 

Страхувахме се, да, страхувахме се, че от тази издигнатост ще потече кръв

и човека ще се удави.

Не ще възкръсне като сияйно същество, а ще изгние в жестокост.

Не ни плашеше вината А предателството.

Това на което служим винаги е друго, повече, още – Отнас

и като благословия.

 

 

 

***

 

Изтупах прахта на забравените пророци.

Изтеглих плътта им от незаровени страници.

Събрах старият завет, както се събират бисери.

С остър нож разрязах парчета, а после съших цялото

с най-светлото на мисълта ми.

Бях воден от: трябва да бъде

Бях пазен от: очакваща смърт

Хибрида на тримата – странен по дух и по смисъл –

зад гърба си поставих като братска,

но тласкаща длан.

 

 

 

***

 

Само за лъч време чистотата обходи човека.

Върху тясната ивица на усмивката му се преклони

всяка амбиция.

После мрака не беше същия, а още по-черен.

Чудовището изгаси себе си. Вече белоснежно.

 

 

 

***

 

Някакво гнусно страдание изпълни Освалд.

- Хляб в машината – промълви и запали цигара.

Голямо куче мина покрай тялото му като тъжен стих.

От поетия пролетен вятър мустана по-леко.

Спомни си какво трябва да направи и изгаси цигарата си.

Плакат от черно и червено, на който пишеше „Собствеността е зло”

се откъсна от стената и взриви улицата.

 

 

 

***

 

Симетрията е изгубена.

Издутите тумбачета на двете взаимно преливащи се вселени – също.

С едно крило остана пърхащата пеперуда на живота.

Затворената в отражения случайност се изплъзна

и дълго пада до новата си сянка.

 

 

 

***

 

... да откъснеш смисъла от непрекъснатия поток,

да му дадеш изречение, фраза – без обяснение,

без цяло.

 

 

- Мисълта за края въоръжава манията

И само в милувката на продължението се чувстваш съхранен.

Затова трябва да натрупаш мигове различни от тялото

Затова трябва следващите да направиш свое време.

 

Защото мечтания дом е несбъдната плът.

 

 

Когато си последен и себеподобните ги няма – какво?

 

Царственост владее моето настояще.

Единствен от вида си И друго нищо.

Докато чакам края – не въобразявам отвъдно.

Допивам водата на спомените,

а после събарям гравитацията от тялото си

и търся любимата си – гущер.

 

 

 

***

 

С трезва ръка написах:

 

Някой разбърка реките на първата кръв.

Инстинктите ръмжат неестествени.

Така логичното от древността до днес,

точно днес е сякаш взривено.

Времето добива четвърта посока.

И общо 8 стават пътеките за скитника

когато към безкрая добавим пустота.

 

 

Кой опъна тетивата?

Кой стрелите пусна да летят?

 

 

Което не съм аз – е очакване.

Загадките ще се разрешат от само себе си –

защото на очакването му е дадено изтичащо време

И тука е мястото да кажа:

всяко нещо, което се променя е достатъчно...Но не –

сляпата воля е само средство, а целта –

стрелата лети, стрелата убива, стрелата пренася...

 

 

 

***

 

Разума танцува с мислите на другите.

Машината пуска искри –връщат се

и отново заблестяват.

Зениците се свиват.

Устните помръдват.

В средата на бойното поле дълбока яма

поглъща душите на мъртвите... и по-лошо –

техните мозъци.

 

 

 

***

 

Отново престъпното и възвишеното се отъркват взаимно.

Отново размаханата жестокост, кръвопийството,

маймунското властолюбие измамно присвояват

разсичащото острие на стремежа.

Една от трите глави на змея е безсмъртна –

огромно огледало, в което някои живеят,

а други само се отразяват.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Мислите че щастието оправдава живеенето. Грешите.

Щастието не е никакво оправдание – то е безчувствие – пълна емоционална

и мисловна пустота.

Единение дошло от отсъствие. Кухота във кухота, дупка във дупка.

Във космическото езеро на любовта и милосърдието се разлагат трупове.

Те – изпразнили очите си – се въздигат до всевишно безразличие.

 

 

 

***

 

Думите на самотника-звяр звучат като проклятие.

 

Този мъж не крещи, защото устата му е запушена от

твърде много надежда.

 

- Всички сме крадци на души.

Родени магьосници, които от разбърканата смес на телата си

правим деца.

Вълшебници, които от чуждото време извличат свое – тласък

останал във предметите катоследващо продължение.

 

Мисълта прокарва пътеки –

милиметри отъпкана различност

по която може да се тръгне.

 

 

 

***

 

Дневният ритъм

и нощният ритъм.

Ритъма на оцеляването

и почивката на волята.

В сънищата ежедневието се прокрадва –

фантастично, но не достатъчно.

Сякаш барабана на живота повтаря

подклепачното си нищо.

 

 

 

***

 

Градежа на дом – в опит, възправил ме срещу агонията – изисква:

действие, реалност, ежедневие – мигове в други тела.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Вдъхновение достойно, което не може да бъде описано, разхубавява лицето Ви

То кръвоносните Ви съдове кара да крещят набъбнали под кожата, тръгнали

след думите.

Диктувайте миражната песен, носете южният вятър с неговата лудост и сладост.

Пролетта – присъствала на толкова много метежи – ще се възползва

Жадна за власт тя ще пороби прелестта Ви, за да усмири суровият гняв

и въздигне изобилието.

Но страх – не – Вие сте враг, който живота обича.

А Вашият вик – към стихиите прибавя още една.

 

 

 

***

 

Омайника прекрасен със другото утре.

Изкусителя изтъкал виденията си

и уловил животи.

Принца на издигнатата правда,

който от тъга по отвъдното

изцежда далечност.

 

Недостатъчност пулсира в него

и не ще се запълни.

Дупка. Празнота.

И ако в царство от пустота и вечност е сам

ще бъде творител на своята гибел.

 

 

 

***

 

Натежалите от мастило революции ще бъдат осъществени.

Рожбите на словото не са като бащите си.

Повторението е продължение

А неповтарящите – най-доброто от моето наследство.

 

 

 

***

 

Гордите титани на вярата са най-красиви когато

тревна нежност ги руши.

 

 

 

***

 

Ръцете и краката на огромното човешко същество

не могат да бъдат задвижени само от идея.

Трябва организация, отдаденост,

трябват хора, които в богатство и здраве

провъзгласяват себе си за променители И със смях

се хвърлят върху страха

и със танц изкушават друго време.

Тези поети на бунта, разруха не ще ги покрие.

Тяхната твърдост е на светци, но с усмихнати,

млади лица.

Тогава – „дори небето да се продъни” – няма да

е проклинащо, а като увереност в най-чиста вяра –

агонията не може да бъде оправдана,

отвъдното е миражен опиум, а Бог –

въоръжава отрицанието си.

 

 

 

Какво ще направят светците с млади лица?

Първо ще поискат да благославят

После да даряват щастие

А когато усетят, че се превръщат в чудовища,

ще се пренесат на друга планета.

 

Човешкото ще бъде спряно

И колоните, които го градят – срутени.

 

 

 

***

 

Двор пълен със слънце

Схема натежала от информация

Момиче голо до кръста

показва дланите си

Електрическо напрежение

Чувство за скорост

Бавен пулс

Искри

Механизъм в танц

Луната приближава приливите

Водата е солена

Изстрел И двама от конниците

на апокалипсиса падат мъртви

Соколите са течна стомана Стрели

Авангард на една от стихиите

Битката се стича по китките на момичето

Величествени очи наблюдават

Тополите зовът за справедливост

Косача ухае на мента

Древно същество крещи с цялото си тяло

Тревите съхнат Часовниците бълбукат

Времето напредва

Пада мъгла

В мъглата огъня се дави

а водите притихват

Шесторъки нападатели превземат

свещения град

Обезсилителя направи човека

Три северни деви – с прозрачна кожа

и без поглед – го родиха

Той:

миг от мирозданието

семе от буря

роб превил гръбнак под тежестта на облаците

Той:

съчинител на вещите и на химна им

жертва на пръстта

на творящата й жизненост

 

 

 

***

 

За механизма на топлината ние сме случайност.

 

Знанието е по-топло от материята.

То разбира студеното и неговия покой.

То разбира хаоса като липса на близост.

То разбира движението като храна за храна –

кръговрат –най-жалкото, в което

можем да си представим господ и материя.

 

Но спотаено противопоставяне набира сили

И бунта на мислите трупа мощ.

 

 

 

Бунта на мислите.

 

Сам Плах Единствен

И най-плахата представа се множи

когато и дадеш природна сила

защото

момчето родено от две клетки

е всъщност раздвоената една

преди милиарди години.

 

 

 

***

 

Той е длъжен да излезе срещу света сам

В люспи от сол като древно влечуго. Дракон.

Змей. Лъвска паст.

Лъчи в пурпур между земята и небето.

Той е длъжен да бъде кокиче, единствена снежинка

в пустиня.

Дал име на една от стихиите. Той е длъжен

да утолява жаждата с пророчески плам

и от вярата да прави великани

и на великаните да даде богове.

Той е длъжен когато човека придобие ръст огромен

да каже:

- Вие сте вече тези великани

и Ви трябват други богове.

 

 

 

***

 

Твърде ледени са стиховете.

Неподвижни.

Слепи за природата,

за калта и вятъра.

Само върху пейките

символите значат нещо.

С нож е изрязана свободата да обичаш.

Под сняг е лозунга на тайно общество.

 

 

 

***

 

Миг преди сблъсъка

между земята и луната,

моретата ще са протегната нишка,

стълб от сол,

водопад падащ в две посоки.

 

 

 

***

 

Когато печатите разчупя

бистра вода поточна

от ред от стих от всяка книга

като потоп ще наводни

И животите живени там

ще са втора сянка

Мъж жена дете – със

втора сянка, втора кожа.

Духове описани, част от факти,

присъствали изказани измислени –

в ефир по-матов от стъкло

Животните дърветата тревите

сградите дори със сенки

потъмнели от лъчи

А небето в люспи,

в малки късове небе,

небе, небе и друго

пак небе.

 

 

 

***

 

Ще вземе огъня от предметите

Ще ги остави да застинат

 

Студено е живото

Хиляди градуси по-ледено от слънцето

Във сложността си изстива

Повече покой отколкото светлина

 

 

 

***

 

Листа можеш да откъснеш

и да продължиш с късмет

дошъл от алкохола.

Лавинен брат на малките зелени семена –

толкова много, чекато коси се развяват.

Без обръщане

без близост

готов за скокове

и с мътен поглед.

Прозрял механизмите

и на движението посоката.

Написал най-краткото писмо

върху огромна бяла страница.

Отпиващ прозрения

Потръпващ в почуда.

На водната сплав се надяваш, че

ще изцели, отмие, извади

последният

в думи и мисли.

 

 

 

***

 

От всички сънувани сънища пространството на будните се променя.

Вятъра на съня леко, почти невидимо, но постоянно нагъва ефира

и в него здравият разум.

Безплътност в главите на спящите.

Допълнения. Знамения. Скици.

Животи обoгатени от необвързана паралелност.

Неконтролирана от волята реалност –

закономерно случайна.

 

 

 

***

 

Да приемеш гласа, изговарящ думите

като близък дух – приятел или ум, на който

се възхищаваш.

 

Да вземеш ехото на мечтите си

и да го изпишеш в знаци.

 

Ловец на време

звучащ във целия сбор от частици

съставящи вселената.

 

 

- Моята древност е самота

Статуя закопана в единствен миг.

 

 

 

***

 

Да създаваш красота в спокойствие и с отмереност.

Бавно – уважаващ малкото предмети обитаващи оскъдната земя.

Всеки жест да бъде съвършен.

Всяка мисъл завършена.

Дори вятъра да застине като щрих –

белег върху вечността на творението.

 

 

 

***

 

За да потвърди пред себе си доколко е отдаден на мегаломанското си дело

Той употреби всички словестни отрови, като ги приемаше с охота и

изстрадваше сякаш нужна закалка. И да – колебанията се трупаха, но само,

за да го предизвикат достатъчно, така че когато в сила и здраве се почувства

да изкрещи– Аз Аз Аз

Подобно себеизтъкване не е самоцелно, то няма користни, дори егоцентрични

подбуди Защото – какво би бил фанатика на себе си без това Аз – освен

жалка отломка, от която се очаква отломъчно да се разпадне. Но щом издигнеш

идолна статуя – трябва да изградиш храм, а щом изградиш храм – значи има бог,

а щом има бог – свят се създава.

И ето, наркотика на вдъхновението бушува като мелница за искри, а гордия

първоосновател поглежда зад гърба си с презрение.

 

 

 

***

 

Ловеца на време лови хора.

Всичко е цитат – земя завоювана

и повторение на думи, и постепенното им превръщане в мозъчни острови,

в слънчеви мисловни поляни.

Опита има за цел източване на физиологичната течност причинена от езика.

Словесните еликсири са последното занимание на професионалният преобразител.

 

 

 

Днес във малко бунтарско вестниче беше написано:

 

Загубата на свещеното обезличи свободата.

Много хора си мислят, че свободата съществува като дар за човека,

без да разбират, че човека е най-голямата верига, най-прашната арена,

най-робското начинание...а свободата е лекият вятър в платната на

мореплаватели, тръгнали уверено да търсят ръба на хоризонта и

водопадите отвъд.

 

Пак там:

 

В образа на свещеното човека не се губи, само приема форма

подходяща за сливане със сакралният смисъл. Някой би казал, че това е

вид претопяване – и ще бъде прав. Но ако свободата е мечта-прародителка

на всички мечти, то нима надчовешкото, на което се обрича

бленуващият, не трябва да е по съдържание неслучило се, по геометрия далечно и по

проявление (природа) издигнато.

Символ на всичко, което не си, но чувстваш близко.

Близост от страст желаеща да притежава огромност.

Представа за по-голям дух във по-голямо тяло. Любов, самонаправила се.

 

 

 

***

 

Трите различни лица в три различни начинания –

когато се слеят в един човек усещането за цялост не се засилва,

а напротив, сякаш се губи.

Защо? Нима има такава голяма разлика?

 

Четене на две пейки

Припокриване между сянка и тяло.

Всяко вече обяснено явление

трябва да бъде изкривено до пълна липса на рационално разбиране,

до възхитително уродство, до уникалност.

Всяка достъпна до сетивата картина трябва да бъде превъобразена,

а след това доказана.

Интелекта е чист като сълза и набъбва.

Троичен код обособява нова разсъдъчна форма.

Времето е преодоляно, защото смъртта е заключена в клетка.

Движението е своеволно и произволно.

Свободно дори да застине.

 

 

 

***

 

...някой би казал благородство. Но не и аз –

благородството е само притурка към сбъдната сила.

Рамо до рамо да бъда в марша на милионите И да зная.

 

 

Презрях поезията и сега съм проклинащ.

Остров на веселието отделен от океана с рана.

Отвъден принц без царство.

Земен И необичащ думите.

Строител с твърди ръце и длани

подпухнали от труд.

Ваятел на барикади – готов да се брани

и да превзема.

 

 

 

***

 

От разхвърляните парчета –

по твърдост прилични на камък –

може да се събере фигура,

красота в статуя.

Но дори пълен да е сбора от късове

липсва онзи дух, който само

уловената завършеност придава.

Не покой, дори не цялост,

а увереност дошла от тежестта

на материализирана хармония.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Най-упояващите лъжи са най-прекрасните представи. Нали?

 

Времето – лъжа и шанс.

 

 

Седи в мълчание.

Тялото му – извор на земни потоци.

Безпътник, който се усмихва.

 

- Чакам танца ти –

дивашки, но горд.

Под ритъма на пръстите

да се простират равнини

и върхове да се издигат

от семето на твоите пети.

 

 

 

***

 

- Аз разбирам колко непосилна гатанка е това – каза Той –

върху нещо вече създадено трупаме факти, а раждането е само

представа – каза Той – каква е тази нишка, изказана мисъл,

изречен звук, малка частица, гънка от време – събрали света –

каза Той – като сбор от числа, като близост към център,

като сила, която не просто превръща, но и променя.

 

 

 

***

 

Като вечност да обичаш човека,

като дърво –

нежно по ствол, по корени и по листа

Като мляко, сила и тяло да обичаш човека

Като начало на времето,

защото от неговата прегръдка си топъл

А мислите му

са първото отричано нещо.

 

 

 

***

 

Ще отделя от себе си булото на амбицията

и страдалческото предназначение.

Ще бъда отново лек, живеещ, желаещ,

радващ се.

Ще обиколя света, ще дишам моретата и

ще тъпча чуждоземна пръст.

Ще имам много момичета –

млади, красиви и диви,

ръмжащи отвън и отвътре,

с лунички, хиляди обици и възхитителни.

Ще съм духът на плажа, вкорененият във вълните.

Ще бъда древно същество на 39 години

с кожа побеляла от сол и позеленяла от водорасли.

Ще звуча китарен или електронен,

даже от пиано пуснало тъжните си клавиши.

Ще бъда по-топъл от огъня вечер

и по-шумен от прилива сутрин.

Ще съм самата леност

и всеки трепет на вятъра ще ме връща

в упояващото нищо.

Съзерцател без поглед.

Дим от изпечена риба в косите.

Ще съм най-танцуващият

А понякога най-веселият.

В игрите на момчетата и момичетата

ще съм неподвижно същество, което се усмихва –

виночерпец, но изящен като лозов грозд.

 

...Но...

В песъчинките ще видя разрухата.

Последният човек пак ще се роди –

мрак ще има върху миглите му,

мрак и безнадеждност.

Ще мисля

И по-малко ще чувствам.

 

 

***

 

- Толкова смърт –каза Освалд – заслужаваме малко повече трайност.

Да присъстваме като камъни и да се очароваме от сезоните.

Да сме от двата бряга на реката и да шумолим ведно с тополите.

Като гласовити петли да огласяме утрото И в йероглифи да оживяваме по ъглите.

- Има една важна революция – каза Освалд –срещу смъртта.

Но за да я подготвим първо трябва да подчиним човеците –

да ги натъпчем с красота, а може би и с малко издигнатост.

Да махнем от главите им собствеността и властта –

та те притежават само телата си.

Да разберат, че свободата е време, а времето –

изкривено до примка настояще.

 

 

Тогава ще разчупим кръга. Ще се разпилеем и ще чакаме.

Ще съществуваме – всеки с любовните си спомени,

с детските си спомени и със спомените за вкусна храна.

Спомените ще ни отличават от нищото.

После някой ще измисли барута за спомени За да се

превърнем в ехо промълвило ново зачатие.

 

 

 

***

 

1.

Пеперудите и техните желания.

Смачканото същество.

Хлебарка, мравка, гъсеница.

Всичко, което пълзи

Всичко, на което му изтича времето.

 

 

2.

До Вас...

 

Може би всичко каквото Е – е добро.

Може би такова трябва да бъде.

И смъртта просто взима – без никакво предишно очакване.

И революциите са само моментен хаос в човешката машина.

И реда на нещата е единственият ред, който можем да познаем.

А красотата – проблясък – до който се докосваш,

но от който винаги оставаш отделен.

 

Защо тогава...?

 

 

3.

...влечение по безбрежното и по свободата, по метежното,

по простите истини възправили се с яростта на просветление.

...по силата – воюваща и побеждаваща – спасила света от мъченичество,

от праведно страдание и от смъртна сериозност.

Танцуващият с неговият ритъм.

Смехът с неговият тътен.

Всеки единствен възвестява своята огромност на празненство

събрало всички.

 

 

4.

От време на време лудостта избликва и разсейва

мирната мъгла.

Събирания с години вик разтриса въздуха

призовавайки войната.

Сърцата се изпълват със страх,

а смъртта хищно броди по улиции копае полетата.

Изчистени от емоции, изтънени до струни – човеците

са инстинкт и кожа. Звучат

огънати от огнен вятър – забравили,

че има утре, че е имало вчера.

Ужаса – кристално чист – убива или преобразява.

Но нито миг след него не ще е същият.

Представлението ще започне отново, но героите ще са други –

по плът и по душа.

 

 

 

***

 

Гордите свещенослужители на науката множат материята, движат я,

превръщат я във вероятности, раздробяват я, разпадат я, анихилират я.

Създаването се крепи върху ядреният скелет на най-малкото и най-голямото.

Безкрайността се върти в кръг като затвор, чакащ окончателната си ключалка.

Всичко е открито. Великият замисъл е безцелен – но разгадан и прекрасен.

От човека до новото същество остава само прецизна математика.

А ние – в мъки сме се раждали, но с песен ще си отидем.

 

 

 

***

 

Хубостта на мястото се изпари когато младият герой, погледна небето и видя,

че то е празно.

От там нататък трагедията на рухналите идоли го следваше неотменно.

И понеже младежа не беше склонен към самостоятелно отнемане на живота си,

неговото несъвършенство се обремени с влудяваща амбиция.

От това следваше, че пътя му на религиозен и политически водач беше

предначертан.

Но като всеки човек обречен на кауза, голяма мъка – под формата на въпрос –

се спотайваше във иначе веселият му нрав. А именно:

как стъпил върху пиедестал от собствени слабости да разкрие свят –

различен и красив – който същевременно е негов?

 

Как?

Въпрос труден, предизвикващ безпокойство, даже патологии.

Въпрос тъжен и проклинащ.

Въпрос за герой и за трагедия.

Но стига.

Нека стиснем твърдата ръка на стремежа и изречем думите:

- Дерзай, скитнико, дерзай.

 

П.П. Времето, ще натъпче устата ни с пръст.

                                                                                Освалд

 

 

 

***

 

Да прегърнеш великият мъж

И сърцето ти да забие върху тялото му

Да му даваш сърце

Защото призрака е без вяра.

 

 

 

***

 

Цялата възможна за пътешествия земя се огъваот

грозотата на мизерията,от усещането за слабост,

от животинското – благородно проявяващо желанието си за оцеляване,

от човешкото – опиянено от жестокост.

 

 

Изследователя безпристрастно обгърна с поглед наличното пространство.

Написа три основни извода. След което с мигащи очи започна да се наслаждава

на неподвижната красота на своята пуст.

 

Сълзите се стичаха по бузите му, но не от жал, а от нетърпение –

някъде в тялото му се зараждаше магия, която като махване със длан

ненужното ще заличи.

 

 

 

***

 

В най-мекото на ъглите колоездача се луташе

Безцелен и бърз сякаш облак

Отдалечаваше се носен от вятъра на спиците

Ненамерил грохота на смеха си

Върху празнотата на пейките

 

 

 

***

 

Няма вече самотни рецитатори

на отвъдното с плам.

 

 

 

***

 

Освалд не можеше повече да гледа живота си като пропусната необходимост;

затова взе решение да забърза телесните си функции, да ускори пулса си

и мисловната си дейност да изчисти от всяко ежедневие.

Така от полутрескавата, но концентрирана разсъдъчност, той се надяваше

да изцеди дестилата на сътворението – няколко думи, няколко цифри,

магията на смисъла и мълнията на зачатието.

А след това – прозрението да засее като семе, да го засява и да го умножава,

докато всяка материя – включително и той – не застине в самодостатъчност.

После от съвършенството на самодостатъчността по естествен начин

да се пръкне отрицанието. Отново да се задвижи времето в цикъл и права,

до безумният миг слял тази геометрия. Тогава хаоса ще тържествува,

а сътвореното ще изтече зад вселенският ръб. И най-простото

и най-сложното ще се рее безпричинно, защото никаква представа

няма да го определя и да му тежи.

 

 

 

***

 

Блатото е пресушено.

Стотици години смърт лежат на показ.

Мъже, жени и малки момичета обхождат

безводните пукнатини.

Сухота пълни очите им.

Те се самобичуват и изпиват красотата си.

 

Над главите им прелитат самолети

ласкаво напомнящи за бягство.

 

Ако в облаците се разтворят

ще са пара

никога непадаща.

 

 

 

***

 

Имах чистотата на мисълта

Имах вяра

Демона е картинка

Карикатурен ужас

Тялото остарява

Да бързам – означава пиршество

разлюляло вулкани

Гледам не света,

а тържествената несправедливост

грозотата

Знамето тръпне

Търся група

Но и с разума

и с душата си знам

че ще последвам себе си

само когато

делото огромно

примамва завършено

Като посока.

 

 

Да умреш заради Себе си

стъпил върху Себе си

оправдал се със Себе си

Да умреш защото следваш Себе си

и само Себе си

 

Това е отвратителна близост

Фанатизъм до смърт

Живот в клонинг

 

След това остават въпроси, на които

не си отговорил днес,

но се надяваш да отговориш утре.

 

 

 

***

 

Не искам да изпадам в цинизма на неразбраният.

Нито в цинизма на смъртта, на която „естествено” принадлежа.

Моето утре е отговор от огледало.

Само Аз и Отражението

Отражението окичва ме с лавър – То –

по-умно и по-добро.

 

 

 

Отражението му е окичено с лавър,

а той самият е призрачно-крехък.

                                                  Освалд (цитат от последният променител)

 

Последният променител

           поема

Сюжет:

Последният човек се опитва да запази жив вида си,

със всички средства домогващ се до личнопродължение

Което (по подразбиране) изисква изобретателност.

 

 

 

***

 

Млад доберман цепи въздуха

Щастлив от свободата си и хищен по природа

Той елегантно се приближава към зверското царство

Оголвайки зъби и същевременно махащ с опашка

 

Хапете и се веселете

                                       Освалд

 

 

 

***

 

На аристократите отнех тъгата по изгубеното.

Оставих им гордата осанка и планета тежаща на раменете им.

Дадох им свят, който трябва да преобразят до неузнаваемост.

Дадох им препятствия за преодоляване, стена зазидала птици.

Дадох им смях и самота.

Сега, в чистотата на себе си,

те могат да продължат само като време

обгърнало всичко.

 

Близки по дух.

Близкипо вятър.

 

 

 

***

 

Да останеш шумен носител на нещо ново е избор на време и причина

Да надмогнеш смъртта в многолюдно присъствие, спрял себе си от

самоубийство или друга ялова представа за свят. Изискващ – повече, повече –

Момче голо до кръста, което реве песен И небето не спира когато спре песента

Но звучи ехото в небесния трепет.

 

 

 

***

 

До Вас....

 

Натиснете копчето и взривете емоциите си.

Екстаза ще запази радостта във очакването

и ще намали страха.

Крещете с чувство за облекчение,

имайте сладостно предчувствие,

изпийте до дъно чашата,

бъдете във вятъра.

Което Ви взима, нека усети, че сте достоен

за неизбежното.

 

Подслон, който не желаеш

и от който се боиш.

 

Из „Вълнолома на смъртта”

                                                 Освалд

 

 

 

***

 

Погрома над човешкото дело е пълен и окончателно завършен.

Строгата, беззаветна, ясно очертана индивидуалност триумфира.

Първият истински повярвал в самоотреклият се стремежен бог

придоби неговото тяло и загуби всякакъв страх.

Зад гърба му застана армия от фанатици

И плътта на новият вид започна да се оформя.

Очакването на смъртта затрептя в предчувствие.

Началото приличаше на преобразена бездна,

върху която вече може да се стъпи.

 

 

 

***

 

Трябват му малки стимули, за да проходи и проговори

Трябва му небесен ездач, който да повярва във него

И когато пламъците се издигнат до облаците… и отвъд

Истината му на атеист ще разцъфне в разума на творците идни.

 

 

 

***

 

Щом тъмните сили оживеят – каза Той –

цялата страст, която носим

ще търси тяло, група, вид, за да излее

порождената си омраза.

Да мразиш себе си, да мразиш другите, света и вселената,

бог и всяка форма - е необходимост,

тайният двигател на развитието.

Омразата е уродливо сътворение (но сътворение),

дело в лъчите на отрицанието, перверзия,

която те изпълва с мощ –

защото си немислим във своята жестокост.

 

За това боготворят дявола – каза Той –

щом не могат да бъдат искрата на Началото, в него

намират неповторимо продължение.

 

Но слабост е това – каза Той – слабост,

вихреща се върху вече създаденото.

И няма своя форма, и няма свое съдържание –

деформирана сянка е това,криво огледало.

 

 

 

***

 

...от луната към залеза...

 

 

 

***

 

Свещен вятър облъхнал и победил,

обърнал посоката на волята,

събрал изгубеното, очистил нервният смут,

северната лудост обвил в творящо действие.

 

 

Натрупахме толкова много, че разбирането ни за света се откъсна непреодолимо от

древността и нейните изисквания.

Ние знаем, че сме част от времето, но такава част, за която предишното е непонятно.

Инстинкти, вярвания, цивилизации...когато ги забравим мисловната ни тъкан

ще се докосне до безнадеждно съвършенство.

 

 

 

***

 

Клеймото върху ребрата,

под кожата и мускулите

подобно на семе

съдържа всяко движение.

Даже повече –

и чувствата и мислите са затворени

във вдлъбнатините на тази калиграфия.

Жигосани със жестокост по белязваща

от нажежено желязо –

всеки туптеж им се подчинява,

всяка илюзия и истина е по рождение.

 

За да изтриеш белега

жилите трябва да се превърната в камък,

а душата в пепел.

 

 

 

***

 

Дали е застанал пред духа на брат си

Дали го е докоснал по пречупената от въжето шия

Дали е казал (след това):

- Отмъстих

Те са в кръв

И заради спреният ти дъх

И заради делото.

Сега на Марта ще дадем щастие

А Мария ще е в ласка

от страните ти отвъдни.

 

                                       В. Ленин/ И. Каляев

 

 

 

***

 

Песента кодирано звучеше: Късно е да бягаш. Вече късно е..

Ритъм под ромона на дъжда.

Късно е да бягаш. Вече късно е..

Показа опакото на ръката си: изпразнен от съдържание и миролюбив

Овехтял...Късно е да бягаш. Вече късно е...

Старостта му втренчена в пердето, а дъхът му изплетен от паяци.

 

 

 

***

 

„Ръката, която люлее люлката” изстина, вкамени се.

Среброликият великан стовари своята жестокост върху него.

И устните му безпокойно се извиха.

И в пропасти за направа

погледа му се стопи.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Картинният флаг на щастието съдържа ясно очертани нощни облаци под

светлината на огромна луна. Ние обаче не приемаме всеобщото повторение било

във образ, било във чувство. Без да сме аналитични, без да сме познавателни и без да

сме художествени – вярваме, че от красотата трябва да направим ежедневие. Докрай

изсмукали наркотика на прекрасното, нашето е подвижен ред неподлежащ на бог и на

вселена – приласкал звездите, направил ги, отрекъл ги. Съставяме себе си и властта,

над която очакването на смъртта дебне. А след неразочароващия импулс ще превземем

ръба изрекли недостатъчното – Още...

 

 

П.П.

 

Няма да спра и няма да се надявам. Ще измислям вяра и бунт, и моето

утре...Защото с кожата си виждам как елементите съставят дращещите нокти на преображението.

 

 

 

***

 

„Има естествени размери, естествена сложност, някакво оптимално качество за всичко –

звезди или атоми – и това важи в пълна сила за живите същества и живите общества.”

А. Азимов

 

 

Отвращението, което го крепи и което го измъчва.

Думите изказани или извикани.

Оформен звук крачещ през коридорен мрамор.

Лабиринт от песни и портрети в устрем.

Законите са върху камък.

Оптимално качествени и естествено сложни.

 

 

 

***

 

Гирляндите на общото мислене.

Перлите в огърлица.

Кръгът бяла светлина.

Музика, образ и логика.

Три поредни решения сочещи общ източник.

Позоваването на себе си откъсва част, която в даден момент

заживява самостоятелно като фундаментална истина.

Градят се дантели от стомана върху самомнение.

Приетият свят се държи от халката на преносител свързал

минали събития с бъдещ ред.

Той е коронован и признат от децата си.

 

П.П. Поради невъзможност за звук предците мълчат благодарствено.

 

 

Малкото небесно човече снежно се топи.

 

* Белфлор и Дунаевски 4

 

 

 

***

 

Безцелно печален

Безтелесно скърбящ

С поглед в техническото бъдеще и изобретенията

В тъга се разделя със смъртта

И има живот вечен

И прилича на камък, в който шава отчаяние –

абсолютното движение.

 

 

 

***

 

Жертвата на вероятностите, търси своите фрагменти по олющени и лъскави стени.

Разходки съпътствани от величие и доблест.

Посланията на съдбата са още скрити, но тамедно приятелство дебне.

 

 

Хапете и се веселете – е донякъде призив, донякъде загадка. Лозунг

с втълпена конспирация, а може би прозрение, дори напътствие. Мистика

И протест. Некролог. Любов. Научен факт. Призма разслоила бялата светлина

на декември.

 

 

 

***

 

„...спокоен, безрадостен – веднъж завинаги – неутрален.”

М. Уелбек

 

 

Безстрастие от затвореност, от неподвижност.

Сравняваш го с камък, но камъка не остарява...Може би дърво, чиято

кухина се разширява, чиято празнота расте.

И всяко сетиво служи на земята. На потоците вятър, на слънцето,

на случайния допир – приятен или не.

Ако ноктите бяха корени щеше да се впие във себе си, да се обели и

да погълне достатъчно парче свят.

А после в мир да храносмила.

 

 

 

***

 

Кораба плава и лицата са дим.

 

 

 

***

 

Нищо повече от бъдеще.

 

Излишество от живот, което се мъчи да манипулира пространството,

да получи изгода И да затвори страницата крепяща се

от инстинктивна поход.

Какво значение има ако виждаш слабостта – твоя или на рода.

Смисъла е препятствие. Да си чист хаос или

съвършеният ред на многоточие –

усещане за продължение

част от пленничество

милост на освободител

очакване от изречение.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

...от една страна безкрайната сила на идеала – когато се излива в проповед, когато

ехти в блян, от друга – стените от хора, през които трябва да минеш и пред които

вървиш – мигове възхита свързани във ежедневие от земност...

 

 

 

***

 

Библейското тяло и виртуалният код са двата похода към вечността.

                                                                                                 Освалд

 

 

Въоръжени със бомби и собственост

царете на новият Йерусалим ще владеят времето.

Ще са обезсилени адамовци спечелили света.

Те – камък върху пръст – най-твърдото, което земята

може да погълне.

 

 

 

***

 

Когато величавата сграда на реалността се превърне във цирк

и магичен хаос от ъглите зашепти......................................

Хора-ваятели ще изнасят представление

обходили четирите посоки на времето

и доказали –

че светът е плосък

и безутешно очаква продължение.

 

 

***

 

До Вас...

 

С наивен патос Вие проповядвате освободено въображение творящо бъдещ свят. Но

желанията, тежестта на материалният декор, дори реалността на вдъхновеното

настояще са само минало произвело машини и представи. Разума не може да се

освободи от времето, защото проследяващият разум е самото време. И глада е първата

халка от веригата на цикъла. А смъртта – последната.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Поради хермафродитното влияние на леонардовите образи достигнах до ясна цел:

слях човека със всички организми приели живота. Взех телата и във тях не оставих

никаква предишна истина. Единих създателя. Получих маса от плът която...

неистово се стреми към разпад.

Доказах тезата: уловени в устрема на стремежа, създанията чакат новите граници на телата си.

Разделено. Скокообразно. Завладяващо.

 

 

 

***

 

...искам с ръка да докосна бузата ти и да се извиня –

въобразих си, че мога да усетя тъгата ти,

а всъщност самосъжалението си разпилях по теб

като поредната обида.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Защо се стремите към отшелничество – то е неизбежно.

Смъртта ще Ви изпрати в рая и ада на единствено същество – собственото

Тогаваперсоната Ви лишена от прегръдки ще умре втори път –

самоубиец решил окончателно да се заличи

приел разлагащата целувка на съвършеното единение.

 

 

 

***

 

Той...неподвижен пейзаж, който бива ползван от сезоните

като доказателство за време.

 

Мъже в бяло носещи чукове

Ритъм преместил треви

Ледено поточни кокичета

Химн на порядъка от изгрев до залез

 

 

 

***

 

Когато поисканата прошка пречупи коленете

И от вярата ехтяща в къщата молиш извинение

Ще можеш ли като нов да се изправиш

Със тяло и дух взел правдата

Която на милиарди дава продължение

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Отказа от всяка предишна мисъл – своя или чужда – ме връща в самотата и предопределението.

Редът на нещата е грешен не означава утрешна ведрост, стъпила върху глинените

крака на въобразено човечество,

нито щастието на нахранени роби, нито даже смехът на децата-гиганти, които от

бъдещето се издигат.

Трябва повече.

Преображението ще вземе възприятията ми и ще направи тяло.

Върху тялото израсналите кокичета ще са невинни колкото вечността.

Невинността ще се отдели за да остави цветчетата на себе си.

А изпитаната свобода ще е на създател освободил създанията си –

доволно мъртъв в пренебрежението им.

 

 

 

***

 

Ръцете, очите, ноздрите са израснало минало

Мислите са минало А залеза прославящ зората –

първата кръв

 

Равнините създадени след земният танц

И пръстта кънтяща от живот

Въздуха с вкус на леден поток

И дъжда падащ през слънчеви пръсти

 

Мислите са минало

Ръцете очите и ноздрите

Залеза който прославя зората –

първата кръв

 

 

 

***

 

Да срещнеш краят си

Краят като посетител

Отражение на близнак със сърце от дясно

Приближаване към края

между стъпала на ескалатор

Краят – лице срещу лице

Ако докоснете длани ще изтриете съдбата си

Разминаване със края

Отплува кануто индианецо и в него косите на татко

Краят – земя само от бъдеще

Остров, който винаги ще потъва

...по-скоро небе отколкото пръст

 

 

 

***

 

- Виждам основаването.

Млади мъже, достойни по дух, чисти, благородни.

Поети на зората, на ведростта, на ледените потоци.

Пазители на зората, на ведростта, на ледени потоци.

Наслажденци на зората, на ведростта, на ледени потоци.

От ведрост, от зора, от ледени потоци.

Дракони и гълъби. Летни пожари и жито в хляб.

Гордост и съзерцание. Реки обходили континенти. Градежи

от време. И слънчевия бунт разделил слънцето на осем. И танца

въздигащ планини. И песента И трудът на мускулите И глътките вода

И смехът правещ кислород. Още въздух в дробовете Още живот Още въглени

обърнати в искриОще минути, векове, секунди, дни

превърнати във мигове.

 

 

 

***

 

Бляскавият пир на нощта

възпламенява фосфора в телата на будните.

 

 

 

***

 

Оставени на себе си децата на рая отново ще започнат да чувстват.

И забравеното ще се повтори – първо като име, после като притежание,

след което като продължение.

Второто тяло, отново ще стане първо

И отново земята ще се изгради от кал полепнала по семена

Тогава всемилостивият ще върне смисъла

и какавидената си дреха ще облече.

 

 

След като храната бъде дадена и времето освободено от оцеляващ труд,

какво ще правят децата на рая започнали отново да чувстват?

 

 

Ще се специализираме до клетка.

Ще повторим множествеността на природата с един вид.

Ще го раздробим сякаш избухнало цяло.

Всяко човешко подобие щее с форма и среда.

Планетата ще разширим. На бял свят ще извикаме детайла, за да има

човека стойност И късове безподобно време запазено за него.

Няма да останат пирамиди А плът ежедневно творяща своята различност –

ненатрапчивата необходимост на себенадскачането.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Понякога възприемам себе си като единствен заговорник в дело богоугодно, богоборческо и прекрасно.

Истината срещана по страниците, изтръгната от земята има за цел

да ми даде желаните знаци.

Шанса за покой трябва да бъде разрушен

Мечтата за единство – забравена

Съзерцателите правят дракон от чист залез И не ще се спрат

докато не достигнат дома от корен и вода.

 

 

 

***

 

Ние хвърлямесемена без да очакваме израстването им.

Ние даваме време без да очакваме пространство.

Нашето своеволие е добре осъзнато.

Подчинено на принцип, а не на прищявка.

 

 

...определен тип сила

Времева сила

Преобразуваща времето сила

Преобразуваща тялото сила

Сила – изваждаща с хирургични ръце плесенният ствол крепящ месата

Сила – разтуптяваща живителност достойна за спомен

 

 

 

***

 

Когато в ясна вечер изпееш името на

разпнатият, разчленен и изгорен

речният бряг оставил в очакване........

 

Израснаха хлебните зърна.

Мансур е жив И с него драконите идват

И гълъбите И децата.

 

 

 

***

 

Те са мощни птици, техните клюнове са страховити, техните тела силни.

Пият барикадно вино и опиянени строят донебесна кула.

Изкушени от безкрая не биха се отказали от всяка метаморфоза.

 

- Не ни интересува настоящето – каза Той и щракна с пръсти – то е само кратка

прелюдия към деформацията, която ще остане.

Рисувам власт – каза Той – когато рисувам цветя.

Тази красота мечтае своя материя А не само претворяване – каза Той

Бог ще ме спре когато ме превърне в трофей на смъртта – каза Той –

дотогава ще съм негово единствено тяло.

 

 

 

***

 

Емоционалността в шепи и отделянето от тялото трябва да бъдат преодолени.

 

Да градиш себе си като свят и да не се разпиляваш в единение означава

устрема си да превъплътиш в дело.

Да правиш човеци. Да бъдеш природа. Да си нравствеността на даденото.

Да си повече от среда – да си смисъл.

Посока, която ще познаят неродените.

 

 

 

***

 

Защо дълбокото вчера вълнува устните,

които секунда след секунда целуват смъртта.

 

Гладко и без тяло.

 

- - -

 

Котешката сянка се смалява.

Върховете на ъглите могат да я поберат.

Стените на домът са голи и ничии.

 

 

 

***

 

Стиснати зъби, напрегнати скули и жили окичили врата...

 

След като кулата на надеждата се срути

руините жаждат феникси.

 

Птицата, която се завръща.

 

Последният и първият са свещени по време

Миг-отпечатък, който тежи.

 

---

 

Да строиш барикади...дело на архитект – естет и философ – прецизно

въздигащ бунта.

Изрисувал скока, преодоляването на пространството

в изображението на едно тяло

Придобитото качество е недостъпно планинско цвете –

само тъмата загатва за неповторимостта, която предстои.

 

---

 

Шумът на дланите и шумът на човека

Когато капката се удря в капка

Да прозвучи върху сухата земя

В жест изрязващ древност.

 

 

 

***

 

Прибираш самотата си в семейство

Друго Ти

По физиономия и по кръв

Ласкав, избрал своето единство

Грижовен по плът

 

 

Върховете на самотата не признават Бог

Нито родна кръв

Те са отчетливи във своето продължение

И то е Време...още Време

 

 

 

***

 

До Вас...

 

Мигът в който духа е всесилен загуби прекрасният си блясък.

Затвори се в мисловни конструкции.

Пожела съвършенството на рационалната цялост.

Отдаде се на човешката глина недостъпна за времето.

Обрече се на продължението и се възхити от формите му.

 

Сянката на последният е стих.

Аромата на последният е стих.

От мислите - последният - е стих.

 

 

 

***

 

Отрязъците живот издават различни звуци

и са с ръст различен

Картини в накъсанатата лента на пътя.

 

Картини, лента, ябълков сок, река премината точно когато,

устата поглъща потоци, сладост, захар,

ледени пръстени – слой след слой, тежест от небето, хоризонтален

вятър, пчелояди вбити в брега, точно когато, мълнии, мълнии, отрязъците

живот,

село Байкал, в самият край, паметник, „ и септември ще бъде май”, имената:

Паун Дамянов

Ангел Дъртов

Коста Митранчов

Дамян Възлов

Паскул Първанов

Борис Гроздев

 

Комарите спряха да ме докосват.

 

Някой ден победените ще развеят

мистичните си перчеми

срещу изгряващото слънце

изрекли с устни и поглед

унеса на вчерашния ден.

 

---

 

С думата Любов отприщи видовият организъм

и съши частите му с Бог е

От там нататък химерата от личности –

обединена и разделена от инстинкта за цяло

воюва помежду си.

 

Някой ден победените ще развеят

мистичните си перчеми

срещу изгряващото слънце

изрекли с устни и поглед

унеса на вчерашния ден.

 

 

 

***

 

Само фраза от цялото уподобява съвършенство.

Всички съвършени фрази ще сътворят цяло без живот.

Но ако има кръвоносни съдове, които ги свързват. Плът. Плът. И образ

Ще се надигне новороденото, само избрало името си.

 

 

***

 

До Вас...

Може би трябва да приемем гъмжащата пъстрота от жизненост и агония –

да се възхитим и подчиним.

Повторили природата – фонтана от различност, жестокост, смърт... и хармония.

Божественият атеист умря напразно.

Диваците точат брадвите си в ледените му меса.

Те знаят живота си като факт и никога не мислят за него като необходимост.

В това е силата им И в разпада, който ги храни.

 

 

 

***

 

В миража на смисъла бе усърден труженик.

Отдаден на просветления, предан на мегаломанията, творящ детайли,

оформящ същности. Но

оригиналният му щрих издайнически препраща към строфа от преди

20 години:

Да споделиш и да те споделят до бездиханност.

Напомня за незараснала детска мисъл от винаги трагично очакване.

Жестока, почти осъзната перверзия скрита във всяка търсеща крайност

За да се повтори написаното и илюзията да се продължи

До бездиханност – дума която може да се множи и да трупа още и още жертви

А вината и ужаса са верни спътнички на истинското трябва...

Защото света трябва да бъде променен.

 

 

 

***

 

Щом годините бъдат усмирени

умора вече няма да чувствам

Очите с цвят на топла пръст

ще са от небето до небето взиращи ме

Плодородието в летен унес ще застине

И лениви следобеди душата ми ще татуират

 

 

 

***

 

Усетената близост до всичко живо го

накара да потръпне почти разгневен.

Как може да променяш като

същевременно съхраняваш

Върху каква тъкан на времето трябва

да пренесеш материята, за да я

запазиш непокътната и зловещо ухаеща

на живот?

 

 

 

***

 

В тихи моменти

дремеща сила

изпълва тялото.

Съзерцанието натежава

и измества плътта от

сенките.

 

 

Нощта на късове идва

Тихо време натежало от съзерцание

Алени залези в писък на ястреб

Предмети изблъскани от сенките си

Люлка люлее живи острови

От властта се отказва разума

Студени полета прогниват във скреж

И утрото е в хаоса на размразяването

 

 

Когато картината спре да бъде съдържание и форма,

ще е създание дочакало себе си.

 

 

 

***

 

Гласовете свити във мизерия

няма да поискат себе си

Заразна скотщина ще ги попие...

И отново:

От гняв озверял атентатор

като от векове прегладнял динозавър

ще е хищника който разпаря телата

и в смъртта прави всички еднакви.

 

 

 

***

 

Расте призрака, който ще ни освободи

                                               Освалд

 

Пурпурни лъвове във сенките на градовете

Под трона и между тълпата

Окървавени до кост единаци

Събира ги

съзаклятническият сърп на преврата.

 

---

 

Нека скъпоценното слънце запази лъчите си

за утрешният ден

Да не пилее пламъка си в пепелна сладост

а обновата на пожара да озари със начало.

 

---

 

Отново с танц танцьора се завръща

От всеки ъгъл с дебнещо лице.

 

---

 

...знамената червени по червени ще стават

до пурпур червени, до виолетова лава...

 

 

 

***

 

В направа с топлината на длан

Тя е пелеринена нежност –

перо или паяжина

Дори когато е безводна твърд

пулсира от красота

И реже чертите на пътя –

безмълвно.

 

 

 

***

 

...свързваше ги желанието за братство обвито от топъл разгул и леден аскетизъм.

Противоположности толкова ярки, че от допира им се разтваря рана

а човешките същества политат във убийствени емоции.

 

Нито със смях, нито със сълзи може да се изрази това чувство на единение и самота

Пъстротата на мигове и форми живот до водовъртеж от агония

Камъка на безнадежността до вълна от войнствена еуфория

Отчаянието на крехкото тяло до надежда разпрала душата

 

Всеки от тях беше достигнал и прекрачил ръба обшил

целостта на разума.

Вече са спомен, който планетата пази и повтаря.

Вече са омразна неподвижност.

 

 

 

***

 

Рационален до невъзможност

Самотен до скръб

Настигнете образа му и ще видите

как частите притискат голямото

неистово стремящи се към освобождение.

 

Лъщящи Грейнали Красиви

истории за ястреби

 

 

Свежест в лек ветрец

от чиста дреха – отдалечила се с човека

или от възторг.

 

 

...тогава благородното влияние на този мъж ще се отчупи

и като пещерно острие ще се забие в полуживата плът

на околните.

 

 

 

***

 

„Свеждам до нищо”

Разпадам

Побратимявам

Малкият дом на вихрещата се свобода с нейната кръвожадност

Колони, прави ъгли и по средата на помещението –

намек за експлозия

Хаос от огледала намножава металните кристали плод на разрухата –

стометровите й стоманени рожби взели дъха на хармонията са

копията на времето.

 

Унищожениепроектирано перфектно –

колкото предвидливо, толкова и съхраняващо.

 

 

„Сведен до нищо”

Побратимен

Домът на вихъра с неговата кръвожадност

Събудени от хилядолетно отегчение – огледала

Откъсната капка разтресла

огромните образувания на вечността

Танца на дете-сираче преобърнало реда на зачатието.

 

 

 

***

 

Континентите са обхванати от пламъци –

без един,

един е в мъгла.

Тялото му е голямо и живо от

реки с прясна вода хранеща.

Там, върху невидим остров се е свило слънцето

със тласъка на светлината си.

Усещам го когато ми трябва сила

и широки миражни пространства.

 

 

 

***

 

Лениви летни вечери

скупчени деца върху

старческият шум на пейките

череши в плитки

скърцащ пясък

асфалт лепкав от пчели

Протяжно

Акогато завият кучетата

над леглото трептят аромати

и лунната хладност със своят вятър

донася преспи върху чаршафите, комарена злост,

даже пътя проходен от влаковете

Доматите зреят във мрака и от сладост

се пукат оглушително.

 

 

 

***

 

Бичуващото очакване на смъртта раздвижи китките му

Бълнуванията му заостри до възможност

Да бърза Да издишаДа намира хора Да изгражда хора.

 

 

Той лети надолу

И има два избора

Или да се примири

Или да умре

И двата ще са следствие от падането

НО

ехтят алкохолни дробове –

какъв е края на добрата приказка

ако не разстрел.

 

 

След като се разчетворя няма да ми остане тяло

Но не ще бъда призрак, а първо подобие за четири.

 

Най-обичаният е най-безотговорен

и най-верен

Неговата правда е невиждан дворец,

безподобие което

бога ми сбъдва

върху дланите на Бог.

 

 

 

***

 

Братята на изгрева са в млякото на зората

„Времеви човешки схеми”

Нито едно наше превъплъщение не е първо

Поезията не е утеха

Все още хвърлям кожите си по вятъра

зада гният върху полета изпомачкани от призраци.

 

 

 

***

 

Във вятъра пламнала скреж

И утрини набучили пеперуди върху обелиски

Сънувам влак притиснал ме между начинанията

И звезда след която няма връщане

Лъчистата направа ще ме запази от

едната страна на огромен бор –

разноцветна лава която не го наранява

а до корен го краси.

 

 

 

***

 

Пророчеството – сбъдваща се мечта

и несбъднала се далечност.

Пророчеството – пречупен трамплин от минало

освободило сенките от тежестта на бъдещето.

 

 

Всичко е направено от движение – каза Той –

и нежните стонове, и слонският рев, и трамвайното

маршируващо чудо, и счупеното време

открило географски недостъпната реч.

 

 

 

***

 

Режещата твърд на тялото ми

Върху безвремието прокарва рана

Шума на дланите ми да остане

Дори когато спомена за тях

Ехо спре да го държи.

 

 

 

***

 

Ще се чувствам добре в общество, което се единява с привидения.

Резултата от тази любов ще е телесната нереалност на бъдещите поколения.

                                                                                                             Освалд

Професионалните революционери

изсмукват кислорода от пожарите.

 

 

 

***

 

С търпеливи пръсти да докосваш струните на дните

И лъчи да топлят летните ти бузи

Когато слънцето залязва и от изток

мълнии се сливат със кръвта му

Докато седиш върху ален камък

и змия избягала от крясъка на ястреб

със сянката на тялото си долината наводнява.

 

 

 

***

 

Ще изтръгна малката си суета, ще оставя голямата.

Ще бъда най-отдаденият проповедник на себе си.

Две лица ще имам:

Едното – скрито, забулено в безимие, съставено от думи,

от знаци положени по ъглите на блоковете, върху върби и тополи,

като птичи йероглифи по гърбовете на мъжете

и върху клепачите на момичетата като завеси.

Другото – по улиците ще пренася възвания,

с проповеди ще замеря от покривите на сградите,

ще заговорничи скрито зад цигарата си

и ще изревава юмрука си върху тълпата.

Едното – с постоянната сила на водата.

Другото – с припряната красота на искрата.

 

 

 

***

 

Идва времето на ордените, на сектите, на тайните братства,

на сенчестите институции, на пиратите и терористите,

на атентаторите и тяхното удоволствие от хаоса,

на архитектите оставили мистериозни знаци по колоните,

на сумрачните персони, чиято поезия е лавър върху

главата на човечеството.

 

Идва времето на големият преврат, на световната гражданска война,

на революциите – които палят и гасят пожари с кръв,

на кладите и на барикадитесаможертвения шепот

отнел на прозорците блясъка.

 

Идва времето, в което сивата прах на живота ще се вдигне

А под затъмненото слънце оголените нерви ще засвирят симфонията

на апокалипсиса и сътворението. И по мелодията от „интимни взривове”

с бесни крака ще танцуват великани.

 

 

 

***

 

Дървото разтворено отрони женско тяло

И чистотата му от дребни цветя и дневни светулки беше почетено

Извори взеха сиянието му И водопади могъщи

се хвърлиха върху жадните.

 

Приветстват обновлението си градовете

От олющени блокове рицари се въздигат

И по вода, а не по улици ходят принцеси,

автобусните си, уморенилица захвърлили.

 

Ще бъдат песен И вик И деца,

които издигат безцелно-красивото

Ще бъдат огърлица от години

върху шия от живи звезди

Ще бъдат душата на всяко Начало.

 

 

 

***

 

През облачно небе ме гледа Той

През среброто на обедно слънце

И това, което повелява

И това, което тласка

По-голямо прави сърцето

и по-остър ума

За да имам крачките

с попътна сила

като праг пристъпящи света

А Той – тялото единствено,

от което проговаря.

 

 

 

***

 

Този особен тип човек, чиято

божественост дъждовно се стича

по гранитно-неразрушимата му самота.

Този зародиш повит от разпад.

Тази материя, чието единение с небето

по неизбежност предстои.

Той

е загадката на предела:

Какво е продължението

ако следата е изтрита.

Какво ще пази вените и мускулите на

взелия със себе си вида.

И няма утре

И дълг, и чест, и слава – няма.

Всяко богатство е от забрава за забрава…

………………………………………….

П.Ч.

 

 

 

***

 

Празни са сърцата на изгубилите способността

да вярват.

На Вас – „родени и отрасли“ само с пришитото върху телата ви

притежание.

Изхабени предмети сте, в които

болката е последното останало човешко.

Но страх – не.

Аз ще ви помилвам, обгърна…

Ще ви дам омраза, за да се направите в нея.

А после ще отнема вината ви.

И няма да сте празни –

няма да търсите скални върхове и влажна голота.

Ще сте ораторията на регреса.

Ще сте ярост от умора израснала.

Ще сте сухи смокини проклети от любовта.

Но ще горите.

……………………………………………….

Боли ви. Мирише на болка.

 

 

 

***

 

Моите очи Времето държат.

 

Самосъзнателни и несамосъзнателни същества

изпълват с изненада потока на възприятията ми.

Дори най-застиналият, ледено-стъклен миг

в тялото миразбушува вълна от неопределености.

Аз – в затвора на физиологичната цялост, в отграничеността на самомнението си –

съм изначално лишен от самоконтрола, отделността издигащ до свят.

И подвластен – но с разсъдък натрапващ самотата, се лутам

между кръговрата (пораждащ спомени) и плода – обгърнал всяко израстване.

 

Третото-вълшебно ще позная, когато чудото на различаването се слее

с различна материя.

 

 

 

***

 

Грижата намери своите принцове, своите роби.

Съпричастните – видели в огледалата си убийци.

Благородните – взели омразата върху себе си

Те – които могат да носят вина

за да запазят невинност.

Те – за които ада е желано нощно видение

за да размахват върху утрините волята си.

Защото всеки има своята роля,

но само най-смелите приемат да ги разкъсва проклятието

когато със животи запълват празнината

оставена след скока.

 

 

 

***

 

За близостта, която започва

За любовта, която отделя

За света подпрян на плещите му

За грижата, която изтръгва

За благородството, което разтваря

За издигнатото, което ще е дом

И за подобието до най-издигнатото

За свободата, в която ще положи

За презрението, което заслужава

от отведените там

 

 

 

***

 

… Зад менящият се свод на съществуващото

таи се сграда като половин вулкан

от която всичко се разкрива

И който гледа – вижда

- от острова на съзерцанието –

пропастта на живота, където

звуци милиардни се гънат

А един от тях е примката

която ангелите ще освободи

За да може неописуемо далечният

(чийто лик не се изрича)

да остане без армия –

новородено

от сила нему чужда

спасила го от могъществото,

завърнало го в утринта,

в предчувствието лъчисто,

че нещо предстои.

 

 

 

***

 

Ще се претвори населението

в огледала затворило своята мърша

защото какво можеш да вземеш

когато умираш тепърва.

 

 

Ще се въздигнат отново

на вертикалите пратениците

завърнали се от върхове, комини,

от скрежната пустош…

Ще вземат мълнии и ситен дъждец,

семена гранита ломящи ще пуснат

И ще пресушават блатата, за да има земя

и земята ще засяват, за да има небе.

И ще палят във пир на светулките огъня

И водният бяс с ореоли от живот

ще украсяват.

 

 

И

Плоска ще е земята отново –

карта, а не глобус.

Ръбът й ще е тази опора

от която безвъздушни да се оттласкват.

Но няма да мъкнат тежестта на костите си

нито вселенската пустота в сърцата си

А ще са първите, които

гноящата ненавист на реда разкъсват

– носещи далечина –

противоположното на двете начала.

 

 

И

Всички ще са поети

А неуспелите архитекти – лекари

Над облаците ще се разхождат инженери

докато себеподобните им зидат статуи

от жилищни блокове

И ще се наслаждават парапланеристите

на ръцете им скулптурни

върху гранита на планините отпуснати.

 

 

И

Космонавтите върху своите звездолети

ще лекуват чуждите планети

с най-прекрасните поеми

от музика и букви

от цифри и от статуи

И от светлина

още, още светлина

От която мрачен нокът

с думите на раната говори

а кръвта пролята са

невиждани простори.

 

И

Тези дето гледат времето с очи

ще видят как се прави миг

Как от градината на хаоса застива ред

а реда в хладен ручей се обръща

Който с водната си паст света поглъща

от турбинните длани взет

тръпки електрически съставил

Как ковач от сърпа мели хляб

на житните лъчи ухаещ

Как кокичетата се пробуждат

от следите на врабците

И как пулса в пазещи ръце

отново заблестява

За да бъде всеки следващ дъх

под потока леден,

който съхранява.

 

И

Небето послушно ще дойде

върху сал от красота

положило душите които се връщат,

за да се вселят във раят на света.

 

 

И

На живота им оксиженните ръце

в метална капсула ще оставят

болт с такова съвършенство, че

всеки свързващ върху него шев

да е приказка за братство.

 

И докоснатата вещ

ще я прави силата на отпечатъка

А геометрията на впитите пръсти

ще разклонява линиите на съдбата.

 

Научени на съпричастност.

Възпитани във благородство.

С обърнати лица на изток.

 

 

Ще е предел на всеки тялото

И от всички предели ще е времето –

бавно или бързо –

по волята на прегръдката им вълноломна.

 

Защото вълна срещу вълна се изправя.

 

И

От смеха им ще започва синева на ледници

И слънчеви бури радостта им ще възпяват.

 

 

 

- - - - - - - - - - - - - -

 

Но ето,

пак и пак боде гнева

И не стига

И е дупка във сърцето

Ще бъде щастие когато

несравнимото

яви се в плът

И ще бъде мъка

щом тази плът

по право ги заплюе

във лицето.

 

 

***

 

Проведите, проведите меня к нему,

Я хочу видеть этого человека.

Сергей Есенин “Пугачев”

 

 

Доведете го, доведете го при мен.

 

Изтръгнат от клетката, пробит, прободен,

нахапан от ножове, върху карфици разпънат,

със шипове в тила, със желязо в сплита,

от огледала нарязан, със сърце втурнало се

към ребрата.

 

 

Доведете го, доведете го при мен.

 

Увит във знаме, консервиран,

върху хълм поставен, неподвижен, от гранит…

Едната му ръка небето сочеща.

Другата земята милва.

 

 

Доведете го, доведете го при мен.

 

Отровата на сълзите му ще вкуся.

Място за тонажното му вдъхновение

ще направя.

Гордостта му ще върна – локомотивно яка.

 

И последния изстрел няма да се случи.

И черепа с кости ще бъде пречупен.

Защото армията от трънени венци

ще възкръсне

И вселената ще бъде спасена.

 

 

 

***

 

Тогава смисъла ще го погълне.

Свободата-миг ще го претвори –

в две души, в четири души,

в безброй души – заедно и в раздяла Защото

лебедовата песен кънти и ръба чака своето още…

Препълнени със другост

крилата ще изтеглят до висините калта.

Тласъка на платната ще носи вятъра във себе си.

И следствието ще е причина първа.

 

 

 

***

 

Ехтят повеляващи колиби

с тяхното ловно величие

Марша на брадвите от живи гори

дяла идоли вкоренени в земята

Човешките същества повтарят реките –

от писъка на извора, до солената вода

по гърбовете на рибите.

 

 

 

***

 

По детски сериозни ще са в своята безцелност

С магичен език ваещи времето

До аритмия от мигове, удължили или приближили,

неизбежното си поражение.

 

Вие звероукротители и изпълнени с вяра,

в пира на самотата изревали пепелта

и подчинили плътта паднала върху светлината

Изтръгнете ръкатана ласката

дето най-милото пази

Аз ще съм който

върху краката ви слага

пантофката, която различава.

 

 

 

***

 

Епохата добива връх –

между небето и земята – сияе

хармония в издигната пръст.

 

Срещу делото на сляпата воля

аз се боря

и срещу правдата на блатото

и скръбта

и естественият ред

и оцеляването –

запомнена древност

и срещу същност, която от спомена

прави вяра..................аз се боря

 

Моето ново не са твари затънали в пръст,

а човеци, които започват

И думите са:

Отново земята е център на вселената,

а човека най-висше творение.

 

 

 

***

 

Локомотив, който тръгва

и мачка всяко колебание

Ти – във лапите на знаме

Изсмукал на небето провиденията

Ампутирал отвъдното

като надежда за себе си.