2016 - 2017
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

 

 

***

 

Стругаря мете стружките на своя труд

и обветря с железни гори люляците.

 

Съсредоточаване върху времето, върху натрупването му, върху овеществяването му.

И човеците изчистени до взаимоотношения, не желаещи компенсация за своята

обреченост…защото какво може да бъде достатъчно когато смъртта е неизбежна, освен

отпечатъка върху общия предмет, деформиращ го до безподобие.

 

 

 

***

 

Между селото и кипящата нощ

вой на чакали пропуква пътищата.

Стената е невидима под

хоризонталната шир на храстите.

Не преминават, а блуждаят

и само в цигарените си огънчета присъстват.

Те чакат да помахам към сърцето си,

за да се втурнат

и разтрошът строителните блокове на телата си

между основата

и бодилите на шипките.

 

 

 

***

 

Гробокопачите свалят ризите си

Готови за прилива пурпурна кръв

 

Срещу малките човечета от слонова кост

не можем да се борим – ще победят

Защото са ценни и многобройни и никоя крепост

обвита в змийския танц на длетото

не ще ги спре.

Ще се покатерят върху нас и със зъбките си

ще пробият кожата ни, ще направят много рани,

от които кръвта ни да изтича

А когато последната пурпурна капка

се втвърди върху земята

ще падне белотата ни скулптурна

и ще се разцепи

под забравата на бръшляна.

 

 

 

***

 

Стругаря мете стружките на своя труд

и обветря с железни гори люляците.

Пасаж небесни драскотини

в залезен парад

оставя пъстротата си.

През стъклените екрани

женската красота

премигва в уюта на всеки дом.

Русият звяр хваща мухите живи,

пленява ги

с чувството на съхранител.

 

 

 

***

 

Островърхата лодка

Водовъртежно лети

Положени – гръмоотводни искри

Комарена клада

Горете тополи във вятър

Кремъка премазвал и рязал

Ширината жестока от жега и студ

Безсилен твърдостта си тай

 

 

 

***

 

Ако ръцете му станат по-нежни

ще е глътка „гранитна вода“

Обгръщащ поток

Пречистващи пръсти

И всяка болка, болест, смърт

са свлечена тежест от капка

която е свободна да изтича.

                               Л.Янков / Лазар

 

Ръцете положени, които

разтварят проказата и изсмукват смъртта –

от дълг освобождават, от здрав разум, от

причина и следствие

Това дар не е –

нокти са – разкъсали на одеждите пластовете,

за да се получи същество отминаващо,

сянка разбрала че не е лъч,

дори труп не е А оголен кокал

ползван за калиграфия

После

Освободения може само за „гранитна вода“ да мечтае

и за вертикала, която като нож да се случи

Или

Снежинката носи бягството си, заради

студа насякъл капката

Или

Какво остава от този, чието лице вече е чисто

и бузите от лъскава кожа блестят!

Зверовете го намериха вгледан в здравото си тяло

- Яжте Яжте – каза

Или

Белязаният с възкресение отново открива поляните,

даже пепелния зной на хълмовете – такива

каквито утрото на неговата ведрост ги е правило

Чудото – изписало костта му и пак месата му съшило

е пътя и живота на друг

Но той – с очи проглежда птиците, за да види

крила лъскави от смърт

- Редът на нещата е грешен – ще каже

И ще презре разбойника-освободител,

дори своя спасител, защото пулса на

пълзящите твари е на полета волната шир

И всички летящи са лешояди.

 

 

- - -

 

Имах конче бяло аз

Имах конче нежно аз

преди

кокичета

от вчера

от вчера

лист

разбяган пурпур

по пръстите

над устни

…което взима

Имах вятър и мечти

бумти

ледовете

коленете

пречупени

в земята

натежали

наводнили

преливащи

по капчуци

по треви

гняв

върху поляни

тополени стрели

но Тя

малък прозорец

очи

но Тя

затвор

и цветя по решетките

та та та

което взима

и не връща

хора

вълни

вериги

желязо

спечелени души

ще бъде

и след разстрела

тихо

присяда

ще бъде

на септември жълтата лапа

пожара на зеленият май

ще бъде

вятър

и мечти

нагоре

нагоре

което взима

и което не връща

което от себе си възкръсва

когато лети

………………..

                                     Гео Милев / Вапцаров / Пол де Сеневил - Mariage d'amour

 

 

 

 

***

 

Реалността е знамето, което предавам

Невидимият враг побеждава танцуващия върху слънцето

Сгъва се изгорялата клечка в зародишна поза

Разпада се пламъка от по-силен пламък.

 

 

 

***

 

Момчетата умират между лястовици

отнесли на вятъра леденото

докато в аромати ги поляга лятото

и върху макове

И телата им не показват нищожност

станали хляб за чуждите зъби

И на смъртта мига разтягат до щастие

което безсмъртни ги убива.

 

 

 

***

 

Надигнаха се от гробовете бащите

С простреляни фонтани в челата

Векове правили сънищата, които

до белота

оглозват сърцата на децата им.

 

 

 

***

 

Техният ум е белязан от разстрелите на миналото

Техните думи разстрелват сега

Те са трубадурите на невидимите екзекуции

Тяхното дело е човешко

Господ, който пази и обрича всяка форма

няма да им прости,

че дъхът му отново се вселява в децата.

 

 

 

***

 

Осъзнах великолепието на спокойното тяло

в обездвижените думи

Острова трябва да е безмълвен

за да е безбрежна твърд –

платформа за скок съставена от корени За мен

скочилият над земята си.

 

 

 

***

 

До Вас…

 

…което трябва да се случи и пълни страхът със смисъл И дълбае…

Свободата виждам само като:

Един (с вина отнета) ще натисне спусъка срещу отпуснатия повей на тялото ми.

И ще бъде миг на изкрещян във дробовете въздух За да се разлеят

струните от мускули и мисъл Върху мелодията, която са създали.

 

 

 

***

 

Ще дойде ден когато родените за смърт ще правят Небето,

защото им е дадено и от промисъл идва тяхното творителство.

 

Ще дойде ден когато отделната смъртност ще види създанията си.

Там всеки миг от тялото ще е памет. Тежест добила плът. Истина

приела време. И демоните пак ще са ангели – крила, които бягат,

за да отнесат.

 

Ще дойде ден когато цялата смъртност ще крачи върху сцена,

а зрителя ще е един – вечната пеперуда еднодневка, която

аплодира.

 

 

 

***

Докато очите се затварят

Най-пламъка на слънцето

От мрак е взет

И събуден в съмнение

Че няма да мога сам

Да си дам ведрост

 

 

 

***

 

Ще падне болезненото на дробовете му

Като семе за орхидеи Като петно върху корема й

Изгрев пръв на родилният й белег, след 37 години

в снежност.

 

 

 

***

 

... Мъж пере ризата си и новодошлия приема с думите:

 

- Белоснежен си ти,

 

Ярка есен те догони

Ярка пролет не дойде

 

На този остров сезона е един

и няма име

 

Аз съм домакинът и моят

камък са мойте тополи

Но дори те не са по-високи

от самотата на скалите

за които е казано:

 

Бъдете отвесни по височина

и полумесечни по форма

Нека само една лодка стига до вас

И ехото да бъде пленник

 

- Да – продължи мъжа –

готви се за малък празник,

пир за доведени,

вечеря за тайни

А после

 

по избора на случайността

ще нахраним рибите

с парчетата на месата си

Защото в океана има

смърт А на острова живот

 

И моля те не бъркай пустинята на безвремието

с желаната всевишна вечност

 

Ние сме затворени късове между

решетките на чужда надежда

Оръдие безмерно сме, попило феникси

в кухините на костите си

Нашето бягство е нечия друга свобода

...

Но първо – рибите

 

 

 

***

 

Люспите на времето ще бъдат майсторски издялани

Мистичното същество – змия или птица – ще бъде съшито

от материалната аура на човешкия труд

от душата експлодираща до действие

от същността ваеща пространствен капан за мигове

Съзидателната тъкан на ежедневието ще е език, толкова вещен

колкото светлината

 

Арената трябва да се обнови. Месестата част на плода, във която

семената да натежат като зъби откъснали (във затвора си смилащ)

друго време – Трябва да се обнови.

Месестата част на плода – хляба който телата ни поглъщат, това което ни

възпроизвежда като факт и чрез което ще се възпроизвеждаме по избор –

преправил разпада.

 

 

 

***

 

Морно море морува

Вълните Вълните

И Морунгия трепти

Над железните лодки

 

 

 

***

 

Саможертвата не е желана Но е

възможност.

 

 

Който се лута знае, че е камъче

в глина. И от този затвор може

да избяга само ако стане прах.

 

Не

 

Крайният звук на страданието е

спасение.

 

Не

 

Войниците са нищожни.

Нищожни са и другите.

Механиците на живота са

слепи богове с метални ръце

посочили пътя върху картите на

яловото въображение, което

цвета на бъдещето прави от

нули и единици.

 

Не

 

Месомелачката за деца и старци носи греха:

мечтите на батериите

са следствие от твърде видима причина.

 

Не

 

...

 

 

 

***

 

Аз, който с едното си око затварям блясъка

А с другото блестя

Давам на слабостта си мечтания

И обвинявам Тази разсъдачност,

която гледа, за да назовава.

 

 

Които сме във вихъра на фобиите

- рак или клепач минутно притварящ се -

ще извлечем Арената.

 

 

Ще дойде тихото кътче

Ще яде от окото ми

Ще е бръсначно червено

За да е звезда плащоподобна пожара

който повтаря: още и още...

 

 

Смъртта изостава И бунта

е в плът разклатена от южния вятър

Тополите добиха грозотата си предпролетна

На повторението ръждата разяжда

 

 

 

***

 

Недостатъчност,

……………………………………

…………Създаване …….....

……………………………………Край

многоточие. (може би)

 

 

 

***

 

От вина и грижа е меча, който дадох

И възела разсечен

по избор ще Ви отдели

Защото духът Ви дом за всяко друго е

И още ваше тяло.

 

 

 

***

 

Стаята със спотаеното слънце

с детски мигли заключили сънищата

с влажна топлина по бузата

с ритъм, който трябва да се повтори

Зада има ведрост и ябълков вятър

и хоризонт от гълъбови извивки

между точките на утрото и мрака

Е радост и плен.

 

 

 

***

 

До Вас...

 

С хоризонта съзерцателен, кошутите във тялото ми не се сливат.

И вместо да се изостри глъбината, пулса неравномерно потръпва и

сетивата разпилява. С тях света, от който искам само ненарушимост,

проскимтява като счупено огледало. Ето го образа –

четирилъчна звезда, върху цигарена катедрала.

 

 

 

***

 

Когато звездите са под кожата

ще ме призове тласъка

отричащ

И във затвора на съвършенството

И във опиума на покоя

И във непонятното всесилие

Ще бъда лозунга зовящ към пустошта

И по ръба на тялото

затихващите мълнии на духа ми

ще прокапват в бездна

за да са захвърлен къс надежда.

 

 

 

***

 

Освалд – във свойте мечтателни мигове –

с черен молив разпъва крилете на

прекрасни духове.

Той – осакатителя – чете техните поеми и

складира смъртта им.

 

Жаден за слава – като люспи трупа

широкочелия им блясък върху кожата си.

Освалд дракона, Освалд чудовището,

Освалд пернатата змия.

 

Бълнува скални брегове и

зверове съзнателни, върху които

като свобода да положи душата си.

И невинен да бъде в

градината райска на голотата си.

 

- Не ме е срам – ще каже Освалд –

че сърцето ми остана без дълг.

Но ме страх за костите и за месата ми,

които ще останат без знаме

Защото нищожен съм пред бездната

на един единствен труп.

 

 

 

***

 

Пророка е уморен

Не заплаква сърцето му

Глътката въздух е за никои

Пази го жив като животно,

което не знае за смъртта си.