2006 - II
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

***

1

Нощта гони от тъмните вирове

 

... изпитваше любовно усещане към разклатилият се свят. Сякаш дланите му

се разрастваха, за да може да лекува страха си, поел трепетите на чуждото нещастие.

Емоционалните палежи го привличаха, както се привлича пристрастен от субстанциите

на друга реалност. Живота му – затворен в денонощия – колкото и щастлив да е, се

разтърсваше от необясними нервни разтройства, които го мачкаха като чукове

до непрестанен световъртеж и броене на дните. И не че пейзажа от сърдечни взривове

го успокояваше – Не – но поне го правеше нормален, по своему уравновесен,

извършил успешно бягство, преселение до неговото неблагодарно, лутащо се „и още”...

до ръбът на рамката, където се диша някак по-свободно, по-истински.

А щом се измореше от себе си – лягаше – и чакаше за него да се погрижат тези мили,

от чиито любящи затвори беше избягал.

- Самота за тебе, самота и зверове, които да те ядат, когато си слаб.

Те идват, покриват с цветя и обичат като майки.

 

 

Има ли план в начинанията ми, обмислена предопределеност, поставен образ,

житейски път с амбиции и кроежи, който безсъзнателно следвам;

размахал вглъбеността си, жесток от суетност, градящ контурите на света по

изкривена представа дошла от миналото, може би от детството.

Разстлал себе си, ширнал се като природна сила, борещ се с устоите, които ме държат,

със съхраняващият инстинкт – пазещ целостта ми, с това, което пречи да се въплатя

в търпеливо създаваната илюзия... и кой знае, да я превърна във вярност.

Челото, веждите, брадата ... след малка крачка са вече вятър...

- Не, не толкова лесно. Богатството на моят дом не може така да бъде откраднато или

опустошено. Не съм се надценявал толкова много година, че един човешки скок

да ме взема, па макар и в бездна. Аз мога още... За какво блъсках душата си в стени,

за какво модифицирах профила й??? С малко помощ отвън няма да ме побират ковчези,

пръст, небе, космос... Помощ...

 

Работя върху добре нахраненият си идеал. Двуглво куче се усмихва. Потръпвам

когато хапят зъбите.... Заспивам.... Утринта е пълна със сили и самочувствие,

със целувки, със обич, която ме слуша, пази, разбира, пред която споделям

уникалността си... Тя като патерица крепи и като верига хваща опиващите опити

за мое лично надскачане.

Сякаш времето не докосва спомени, а непрекъснато старание – превъплащение в образ.

Чакан миг, в който разперените ми ръце прегръщат себе си – завършен вече.

И краят идва. И отдъхвам. Изпълнен. Цял. Доволен.

С призрачна усмивка в пространството на рана...

 

 

2

- Губи концентрация, правата линия на мисълта, последователността на чувствата,

общата множаща се единност, която трябва да е смисленият израз

на задъханите му проявления.

Липсата на търпение и решителност са предвесници на хаоса, който го описва.

Натикал се сам в калната вода на моралното си объркване –

мрази еднопосочните възприятия на света – предопределили избора му...

- Кой може да лиши от живот, когато не може да даде на всички?...

Собствената смърт оставя следи – наранено достойнство, дезертирала обич, болка –

сбор от различни причини... Невъзвратимата болка от смъртта – тя преследва,

предизвиква яд и сълзи, злоба и себеотричаща мъка.

 

 

Чистача мете

а едното му око

голямо, размазано

плаче.

Петно от човек

който натежава

във влакната на метла.

 

 

3

Използва местата, климата, криволиците на лястовиците, облаците и лекия хлад

на вятъра

събира се, съсредоточава, довежда необходимата наситеност на чувството, за да може

да се превъплати в думи, в удовлетворение, в прехода от самота

към нужно споделяне

... заради страх пред лудостта, от суета, от дисбаланса на настроенията си,

от тъжно раждане, през тъжно детство на тъжен мъж...

чистача мете, а едното му око – голямо, размътено – плаче...

 

 

4

Оказа се слаб,

не преодоля най-важното

Отплава кануто индианецо,

а в него косите на татко...

И цветовете красиви

легнали в пръстта

И студената зима с чакалите

и бурята в жестовете му

ударила тополите, гръмоотводите

на въдиците.

 

Полепват насекоми по влагата на тялото, с очите си жадни

Изкапа до капка при черното на биволите.

Запалиха кладите от детството мълнии –

гори хляба до въглен.

Приемат майки побелелите си синове. Нито сълза....

 

 

5

Духът не побира огромността на стремежа.

Тялото не побира огромността на стремежа.

Света не побира огромността на стремежа.

Господ не побира огромността на стремежа.

Заглушават го всичките до реалност.

А нереалността е придадена към действителността

Капки искащи Още,

здрав сън до полунощ

и после гонитба в голямото

и недостатъчност в отраженията.

 

 

6

Индивидуалността се изгражда оставила парчета,

търсеща невидими ръбове откъсващи плът...

Изплашена пред дверите на очакваното.

Набождаща се на остриета отцедили капки кръв,

съживяващи крайниците, пръстта под тях...

Но пази целостта на живота, като животински трепет – здрав, разумен –

първият инстинкт сглобил машината, придал смисъл на туптежите... и все пак

... толкова жалка е тази умора и толкова много са усмивките над сълзи ...

Къде е магичната ведрост към която се стремя – в пространства или време,

в моментите, които запълват други празни моменти, във всеки миг щастие, че те има...

докато се задушаваш, докато прескачаш трупове, докато чакаш да се стовари брадва

върху душата ти и знаеш че това ще стане ... Къде ... Може би примирението

е мъдрост, вяра, спокойствие от постигната завършеност...Или обикновено примирение,

съгласие с правилата – така, както ги разбираш – но оцеляващ, част от хармонията на

оцеляването (от природата, от света).

Оставям за себе си нелеката задача да се вгледам и намеря едно тихо място,

пусто място, където мързеливото ми съществуване да полегне и в дрямка да сънува

раничката на ведростта, докато мравки бавно отнасят живото ми тяло...

Не мога да не съм жесток, защото се изчерпвам, не мога да не искам ласки, защото

най-желаната е мираж, страхувам се, защото преди кожата да се пропука, аз съм

още в нея – никакви илюзии – свит, но истински...

Стремежите, които убиват другите и теб.

И плачем с най-голяма мъка, и се смеем като безумни.

 

 

7

... - не, няма да се върна, ще остана да живея отделно. Ще пътувам...

Готвя план за бягство от всички, които обичам.

Надявам се разстоянията, посоките, дните без корен да ме очистят,

същевременно Те да започнат да ме възприемат дистанцирано,

като присъствие което не радва, но и не причинява болка ...

присъствие, което усещат рядко, но което е с вълшебната сила

на скъпите спомени – ярко и далечно.

 

 

...а тя ще ме целуне по устата. И ще ми каже да седна.

Ще сложи храна на масата – леко притеснена.

Ще е красива както никога... Моето старо момиче ...

с очи като топла пръст, със сърце на пеперуда ...

и лека небесна усмивка.

 

 

8

Търся доказателства, че ме има ... когато крачките удрят земята ... в дом, пригоден

за живеене – с легло, маса, столове, хартиени тапети ... В лицето, което грижливо

поставям, за да бъда недосегаем по улицата. Вървя и дишам бъдеще. Хлад. Ведрост.

А бъдещето се вплита и донамества парчетата – така че пропукванията,

разумното отчаяние са само мигновенно настроение,

което въздесъщото бъдеще и колосален образ – изтриват.

За да преминавам уверен през своето безнадеждно очакване.

 

 

9

Моят романтичен пламък, сякаш възпира блатната част на манията ми, цинизмът,

тъгата, злобата – породената от тях жестокост.

Все пак стремежът за огромност не може да бъде затворен зад тъмнината на стените,

в които живея.

Идеала е смислен, когато вместо себе си виждам Него – как само ходи – Този – който

не стъпва по земята, как преминава като благословия през миналото си,

през пречупените съдби, през извратеното спокойствие след сълзите – причинени

и изплакани.

Невинността на съдизмът ми изпълва миговете, следва линиите на дланите ми

дълго очертавани от мене, като в постоянство нанасяни рани.

 

 

10

Хипнотично вярвам в изострената крайност на стремежите като поведение,

в мегаломанското поемане на въздух всяка сутрин, в емоционалните бури

водещи до предела.

Моделиран свят, в който напрежението, трепета – е движеща сила,

животворяща необходимост за личността – нейното чувство за важност, за смисъл.

Безжалостно отношение към миговете на правата линия, където щастието

е наложена значимост, където са недопустими метаморфозите, истерията,

задъханата обич, злост, разстреляните викове, непримиримостта – смазвща

до деградация, до издигнатост.

Но няма да простят любимите бягството.

Няма да приемат или оправдаят.

Ще загубиш облик когато пръстите – пречупени – спрат да се протягат.

Ще си повече виновен, отколкото заслужил.

И сам ще оправдаеш трагедията си.

 

 

Поривът на несъгласие, на недостатъчността може да промени света,

във драскотините ведрост Аз вярвам.

 

 

11

... умря, докато се бореше за сътворяването на поредното чудо.

По челото му избиха капки пот и каза, знаещ че издъхва:

- Мигът е пълен. Аз съвършенно се докосвам до смъртта, пак изиграх агонията...

Пулсът му отлетя с точката в края на изречението.

 

 

Животът му се свежда до надхитряване на агонията и надежда

за трудно достижима драскотина ведрост в небето. И двете

до голяма степен независещи от него, но изискващи

определени действия, непримиримост, наложено пренебрежение

и непрекъснато, донякъде безкомпромисно изграждане на

неподвластният на реалността образ –

с героични черти, невинно жесток, но най-вече достатъчно силен,

че илюзията от която е част да се превърне във всеобхватен свят,

където да живее цялостен.

 

 

12

След дълги опити предопределението може да се изкриви до уродство.

Затъват в блато величавите емоции, приемаш земното щастие като цел ...

не спориш за цената щом израства детето ти ... Или ...

...виещ вдъхновен от трупове, от тяхната необходимост за “прекрасният нов свят”.

Не го спират стенания, нито самоубийството на жените ... Новородените са

войни изковани от камъка на сърцето му ... Колко жалък може да е когато

химически субстанции разраняват черният дроб ... и смъртта не е тържествено зла ...

А мъглите на балконите са платформа ...

 

 

13

Намножените лица постепенно се превръщат в свят, в робство –

на суета и на осиновени безплътни създания

- Суетата ми я води Той... и сякаш над очите пада пелена.

Не различаваш чертите, които те обичат,

не намираш телата им когато искаш да бъдеш прегърнат.

Пренесъл си в жертва всичко, което е твое,

което носи името ти и има имена. Сега си сам,

като провъзгласил се управник на тълпа,

който твори бъдеще в миризлив сумрак

и чака мъченическа трагедия да го оправдае

А делото му да се сбъдне.

 

 

14

Заплю като кучета обичащите го –

този – който носи на всички обич.

 

Спасителят на всичко е най-големият грешник

минава със ботуши през душите с лица.

 

 

15

Напуснах семейството си още като малък. Спотаявах любовта си

към родителите, милата, детето си – в твърде човешко кътче

от мегаломанското си сърце.

Може ли да бъде пречупено? да се радвам на красотата им,

да не се боя за тях, да бъда щастлив, изпълнен с

тихо блаженство. Да не обожествявам нужният пиедестал на

самотата. Да не приемам за страхливост живота ми с друг.

Да са в покой пръстите, които се протягат

с техните хищни, налудничави конвулсии към недостижимото...

Как се пречупва? Как се припокриваш със себе си?

 

 

16

Твойта красота, красотата на чувствителните устни

Очите, които докато гледат сякаш плачат;

Навика им да ме опиват

щом вляза в тях като натрапник.

 

 

17

... нужната концентрация да се разкажеш, да се опишеш.

Неминуемото изкушение да се оставиш да бъдеш прочетен.

Събираш се с контурите на желаното лице –

достойно да го има, заслужило своето присъствие,

заслужило да си Ти ... Фалшивата ми цялост

като едно от нещата поставено в рамка – изящно и мъртво.

Далечно. Вълнуващо. Плът, която няма да се сбъдне.

 

 

... и сякаш крещи: - Искам да се преоткрия. Да застана пред огледалото и да разбера, че

образа, който виждам е на моето лице. Че аз мога да се отразявам и че отражението е на

човек, който диша, спи, пикае, яде. Моята радост е в това отражение. Моята скръб е в

това отражение. Нямам нищо повече, освен даденото на това отражение.

Аз съм толкова ясно изписан. Толкова затворен във... Толкова реален. Толкова

свободен във... Колкото е това отражение. И не е мръсна дума, думата отражение. Не.

Отражението е образа с който се сливам когато обърна гръб на огледалото и

се отдалеча. То е моята действителност. То са обидите, погалванията, подлостта ми,

усмивката, бръчките, изживените години, малкото мъка, малкото щастие, мургавата ми

кожа, късогледството ми. То е милата ми, жалка човешка физономия.

 

 

18

Там са устните с тъжния плам

аленее мътилката – разранена от удари

и целувки излишни като струйки текат

вървете – разпилявайте лилии.

 

Уморена красота – моя мила – уморена, безцелна, преливаща ...

Няколко думи ... и спотаеният дебне,

не убива, лъже гадината.

 

Спасява ме – лесно спасява

невидим смисъл, въже

и си летя, макар да съм пленник.

Но го харесвам – невидим, издигнат...

 

 

19

Скришно вярвам, че хората трябва да ме обичат - тези които ме виждат. Че трябва да са

обучени жертви; Аз да ги страдам, измъчвам, присъствам. И въпреки ... те да ме обичат.

“Не е справедливо”. – Знам. Но какво от това? Още ме душат ласките им. И са ми

скъпи.

 

 

20

Страхът и мегаломанията ме осмислят.

Ненавистта към страданието и желанието “за още...”

Скимтя като земна твар; поставено на мястото му същество – болно, уморено...

моментите, в които съм слаб, подигравка, цялата истина,

От която се възражда Бог, огромността на вселената, съвършенството.

Всичко, което не съм

 

 

21

Може би ти си моята патерица.

Сигурен ли е без нея вървежа

Или застопорен в празна самота,

в илюзорни усилия, в прах от кожа

предизвикващ хъркане...ще бъда себе си.

Най-грижливо съхранил се.

 

 

22

Пълният блясък на собствената личност, състарена от напъни, предизвикала идеали –

замислен лъжец, оправдал се с надежда, че е свръх силен – поне като планета.

И ще се пресели – пак недоволен от света си (макар по образ и подобие), докато

заскимти раздиран от патологичната си карантия. (Не си го пожелавам Господи).

(Страх ме е че се оглеждам). (Пазете ме като праведна ценност). (Оле).

 


...и няма да узнаят името ми
щом тялото се сменя.

 

 

23

Мегаломания и страх ме осмислят.

Страданието на другите, страданието по принцип,

страданието, което виждам в дните си ...

Цялото всеобщо страдание е предтекст, даващ повод

на личният страх да се развихри – сътворяващ вселени...Не, не вселени,

а тази уникалност над която не прозират брадви и хищно провидение.

В която съществуването не е кръговрат – сблъскали се в безизходност

противоположности, самодопълваща се необходимост от жертви,

възхита пред “естествения” акт на смъртта - не просто смърт - а агония.

Родено с мъка и умиращо в болка дете.

 

 

24

Хибрид – от единият с хищни зверове за разплод, а другият с две кучета –

пазят го като родители.

 

 

25

“... как да не влезеш в дух величав” когато се изправяш

пред неизменни дадености, пред впита във фибрите,

в най-малките частици – същност – “неискана и непожелавана”

от клетките до слънцата.

И роденият с негодувание, с недостатъчност дух – беснее, натрапва –

презрял слабостта си, желае друго... и...още ...към невидимото ...

... за което има само едва доловимо усещане,

но което носи покой, запълва празнините.

 

 

26

Нито за миг не искам да съм по-слаб отколкото съм. Да се разболея, да агонизирам.

Ужас да накърни любимите ми.

Всяка сутрин треперя докато обличам одеждите с мълнии, докато профила ми

добива неземност.

Все пак Аз съм много повече романтичен персонаж, отколкото самовглъбен

страхливец.

Стремежа към... е броня ... от сърдечни пристъпи.

 

 

27

Ще бъде непознат между дърветата.

 

 

Възхита от съвършенство.

Не празни дни,

унес на нахранена котка –

лапи на тигър върху дребните птичи очи.

 

 

Най-прекрасният е разбито слънце

петно върху въображаемото си бягство.

Палачите са силни и умни,

разбират красотата за която се борят, налагат я с кръвожадност.

А той управлява планети

От блатото възражда същества величави

..............................................................................

Мъката лична – убива. Изтръгва вярата. Дори пепелта на идеалите.

И предавам обичаната на плъхове.

Побеждават гризачите.

Безумният страх.

Дебелите търговки са носилка за трупове.

 

 

28

С уверено спокойствие се оттеглям в тишината.

Не, не в тишина. Непрекъснати диалози, макар и беззвучни са мое намножено

присъствие. От време на време лица на любими хора се мяркат –

Аз им говоря – а те ме гледат с очи в обич.

С неприятна изненада установявам остротата на предметите, сякаш ме удрят

с твърдото си присъствие – за да изпитам болка – точно определена, ясна,

приземяваща парчето плът, вкарваща го в дебело очертаните контури

на съществуването му.

Тогава наистина настъпва тишина. Млъквам, оглеждам се ...

 

 

29

Емоционалният диапазон на слабостта нахлува. Страх. Тъжна самота. Незначителност.

Обреченост ... Най-плашещото е, че това са мигове реалност и разумът напълно го

осъзнава ... И ... Какво от това ако усетя хладна ласка ... ще съм отново на мястото си ...

ако прочета предназначена за мене дума, ако в гърдите ми смехът и крясъкът е силен,

ако пулсът ми се забързва докато се докосвам до Другото, и изпитвам възхита, и се

отделям, и чувствам криле и нокти на неземен ... ще съм отново на мястото си ...

Близо до щастието.

Пожелавам си краят да дойде, когато съм там, където е най-голямото на духът ми.

 

 

Пожелавам си краят да дойде, когато съм там, където е най-голямото на духът ми.

В опиянените състояния. Във вихъра от мисли и чувства. В задъханият градеж.

В пълното пресъздаване на това същество, което искам да бъда – с цялата му сила,

гордост, усещане за всеобхватност ...

До неговата небесна драскотина побираща всичко.

 

 

30

Тровя я с ръцете си. Със тремора, който навлажнява пръстите ми

и те лепнат по нежните й бузи. Тя се е взряла в мене,

вижда капчиците пот, напрежението, на пресекулки поетия дъх.

Опитвам се да махна съсредоточената гримаса, да сменя блуждаещият,

невиждащ поглед, да пренеса бъдещето с тихото блаженство на годините – в нея.

Да се въплатя в обичта си към нея. Приел това, което имам,

спрял бесовете, надскачането... доволен,

защото тя е най-прекрасна, и е пред мен и ме обича.

Тровя я с ръцете си. Със сутрините, които броя.

С приетият като стени дом.

Между мене и нея тегне рана. Моята... нейната...

Бягам в себе си. При призраци и желания ...

Но чувствам че я освобождавам. Че я трових с ръцете си.

Тровя я с ръцете си...

Искам да падат като завеса следващите символи ...

И тя да ги разкъсва ...

 

 

31

Говоря до шепот. Откъснатите думи. Сенките на листата между мене и него. Дългите

паузи, през които опипваме детайлите. Всеки от нас е болезнено притиснат.

Не сме заедно. Чужди сме си...

Приятно е ...

Еднакво отдалечени от центъра на самотността ... и много слаба гравитация.

Блуждаещето реене сближава, отблъсква ... Но ако връзките са прекалено силни

хибрида би бил уродлив.

 

 

32

Над мене тежаха спомените на баща ми.

Мястото, където е прекарал живота си.

Силният смях, говор, хубавички жени, вицове, алкохол, интриги, приятели, кабинетни

любовници

и гълъбите върху перваза сред аромата на сутрешно кафе.

Неговите миражни брегове извън домът, неговите пътувания, приключения, случайни

любови ...

Тежат ми ...

Аз винаги съм бил от другата страна – при майка.

При властният й профил, който го бранеше със

саможертвена ненавист и твърдост конструираща устоите на дните му –

чистеща стаите, пазеща детето му, мразеща живота си...

и накрая – уморена ...

Липсват ми... По човешки .... Те са ме белязали с кръв ... и в тази кръв съм аз.

Те – Единствените, които не могат да ме заплюят. Моята егоистична застраховка...

оправдащите им прегръдки.

Обичах ги – инстинктивна обич, докарана до изстъпление – сълзи тровещи очите,

скимтене ...

Днес тяхното присъствие вече е свалено от раменете ми. Моят живот се развива

по план ...Ъглите кънтят от призраци ... Дишам, храня се ... Съсредоточен само

във великолепната земя отвъд, която чака да бъде сътворена.

 

 

33

Ако кажа, че момчето е болно – съжаление ще натовари красотата му.

Ще го принизя до химия объркана в мозъка,

до психология обясняваща детството.

Самомнението му от тръни ще затворя в самотност, в патологии,

ще омаловажа скока, на който е обречен

до ежедневни причини.

И ще е ясно, логично – величавият вой, погледа от стъкло ... втренчен, далечен –

като халюцинация – дала му дни.

Никакви порожденни тръпки,

никакви невидими нишки, които го издигат.

 

 

34

Щитът на манията се пропуква. Нахлува мириса на дълго събирана прах,

слабата восъчна светлина на единствената крушка осветява трохи по масата, мръсни

чаршафи, портрети на мъртъвци, книги, много книги и хлебарки.

Отвратително и мое. Бърлога ... Място, където да се свиеш, да преспиваш,

място, което не задължава като дом. Пусто място, натоварено

със смъдяща тъга – събира бучка в гърлото, трезвеност....

Но вместо отчаяние добивам извратена увереност, сякаш самото място

се нуждае от странно животно, от Нея – за да ме пази от стремежите ми ...

Люпило за невидим... но може би щастливо далечен...

(и всички ще взема).

 

 

35

Погледът отвътре винаги обърква. Създава картини от натруфени

преувеличения или омаловажаване. Неестествените чувства са

болезнено разтегнати, истерични, някак шумни, натрапчиви до досадност.

А другото – “обикновеното” – се слива, добива баналността на думи

изказани от милиони...

Пренебрегвам човешки съдби заради величава, налудничава представа,

заради фикция, зад която пеперудени вени червенеят разкъсани по стените.

Напразна жестокост. Жестокост. Осъзнавам се като палач,

като неизпитващ удоволствие садист в сенките.

Затворен в доспехи от бъдеща най-чиста ведрост, със своето ужасяващо “...и още... “.

Стискам зъби, за да съм коравосърдечно твърд, почти кръвожаден към себе си

и човешката си обич.

 

 

36

.... не единение. Никога не съм искал единение –

просто спокойствие, пълнота и спокойствие.

След толкова опити да го приема, да се почувстсам част

от естественият порядък – малка частица от него – от света,

от природата на нещата, които ме изграждат и които изграждам.

С мъката и радоста като придатъци накланящи съществуването

в една или друга посока, но в крайна сметка без значение,

защото ме има и това от самосебе си е хубаво;

“част”от предполагаемият смисъл на едно общо цяло,

което трябва, най-малко заради размерите си,

да ми придаде значимост; достатъчна, за да съм миниатюрно

огледалце на огромното, към което се стремя с примирение на мравка

изгаряна от слънцето, но с възхита от величието му ...

в спокойствие, в пълнота ... в огън, в писък .... в хармония.

Не се случва. Уродливостта надделява.

Но дали грозна е тя?

... този въпрос, този въпрос ....

 

 

- Не, не ми харесва, отвращава ме. Но все пак благодаря ви за предложението ... Бяхте

мил, изтърпяхте ме дълго. Грозно е. Не ще го приема.

Има грохот между мене и Вас. Шумно - но вълнуващо.

 

 

37

Смъртта дебне. Обичаш и дебне. Застрашително над тебе. И студено когато си сам.

Спира дните, очакването, приятните окраски на бъдещето,

на жените струнната разтегнатост, вятъра със ароматите

...и удря смазващо на мъртъвците присъствието след събуждане.

Пак са тук моите призраци и не ги маха челото одраскано.

 

 

38

Пресъздадените епизоди са отчетливи. Сменят се.

Нишката описва настроения. Отчаяние. Упадък. Възхита между прах,

женски лица и спомени, които по-скоро наскърбяват. Когато е слънчево

или небето е с облачния блясък на август. Сутрин...

Размърдва се животинката. Не спазва часовете на навика.

В нощите е жива. Предчувства. Тъмни окраски, които разтрисат. Стряскат ...

Немите викове на съня. Топлината на котка мокра от потта ми.

Невидимо присъствие, дошло отвън, през отворената врата.

Леко одраскване сякаш вятър.

Мълчаливо обитават стаята няколко безплътни. Живи и мъртви.

Чувсто за обърканост в мен. Безвъзвратно. Отминало. Тук. Пропаст. Новият

знаменосец. Триметрова пеперуда.

И сякаш отново ведър става той.

Със забързани туптежи пред очаквана радост.

Не тегне острието надвиснало.

Само прилив на сила пред вълни. Срещуположни. Отмиващи.

 

 

39

Пътища не ми стигат. Дърпат ме дървета. Тежкият ритъм на чужди съдби. Моята

самосъжалителна вглъбеност. Пътища не ми стигат...

Към бреговете където блян е детето ми – най-радостното момиченце на света,

и аз галя косите й, и тя е красива старица.

Моето момиченце – танцувало в облаци, смяло се с потоци, живяло като в прегръдка,

в залези и изгреви, в планински повей, в пухкави снежни пръсти.

Обичало. Обичаща. Обичана. В подобно щастие, с децата на моите връстници.

Невидимо далечни, но толкова живи...

 

Не го мечтая, а като желание ме разранява.

 

 

40

Мисълта не би могла да създаде идеал тъй прекрасен като усета за чувство,

което запълва празнината в гърдите и кухините на костите разширява.

Идеал като неуловим стремеж, въплатен в камъни и желязо –

за тях и за сърдечните ми чукове.

 

 

41

Оголвам причините. Дисектирам ги. Движещата ме сила става

грозно конкретна. Емоции по-скоро издаващи слабост.

Мислите, чувствата се обединяват в бленуван мираж зад който

няма нищо – край на историята, личната ми история, завършена,

добила плът илюзия, без монолози към неизвестното с полъх на прокоба,

без сянка на агония в същността. Да те има ненакърним е извоювано.

Пренесен в сътворени шепи – не по образ и подобие – а по-ласкави –

най-неуловимата прекрасност, на която съм способен.

Стремеж дошъл от човешките страхове, от дух ненамиращ мястото си,

от желание за вечност – меняща се, но осъзнаваща се вечност...

Натрапвам се върху всичко... защото съм част –

недостатъчно смела, недостатъчно силна – вродено й е да се моли.

Но и молитвите ми са към Него, който съм пренаписал.

Защото трябва ... (за да вярвам)

 

 

42

Първите пролазващи в съзнанието мисли, оформяне на разбиране за

спотаеният хлад, Който прераства в отвращение, в недостатъчност,

в стъклена преграда – отделяща, правеща самотата желан спътник от нервност

и крайни стремежи.

Юношеството – когато емоционалното разкъсване е толкова познато –

почувствах изолацията като нетърсена, но зовяща ме необходимост.

Мечтаех близост до болка, житно поле – живо – извивки в полъха, сливане, разкъсване,

мълнии, топлината на стръкове, братството, тела прорязани от велики пориви,

хаос от викове на души непобиращи се в гърдите...

Моето голямо детско разочарование...

Прерасна в студ. Погнуса. Отчаяние. Мания. Смисъл на живота.

Да бъда в свят, приличащ на мене. С убеждението, че този не стига,

че е чужд, че е дребен. Че всичко голямо е мачкано до смърт – даже по-лошо –

до агония. Че то е неестествено и трябва да бъде задушено,

доведено до допустимите граници, в рамки. Където сме

полузаедно, полуотделни, полумразещи, полузли, полуобичащи, полудобри,

полунещастни, полущастливи и всичко смесено в обща каша от полуживот.

Където всеки опит за надскачане е обречен на бездна.

Но не романтична пропаст за летежа, а блато, отхвърляне, изсмукване на

живителните сокове – до пизрак от плът неразбрал смъртта си,

методично погубван, примирен, претопен, обуздан, оцеляващ или луд, скимтящ,

с кървящи вени, изтичащ като мръсна вода, невидимо... С начало и край,

а може би не... може би кръгът, който олицетворява безкраят – ще ни поеме,

ще ни завърти, ще ни се присмее.

И единството, което е като клетва ще убива деца, за да храни треви.

И красотата, която понякога пълни очите е омърсена – израснала върху трупове.

 

 

Безумието ми придобива стройност. Сляпа сила движи тялото. Хубаво е.

В ритъм се извиват гънки, живи са – дишаш, ходиш, усещаш вкуса на

храната, мириса на въздуха. Кръвта нахлува със шепот на река. Израствам.

Ставам огромен. Стометрова топола. Чист огън. Над земята.

Не тяло, а хищна прегръдка... Моят смисъл ...

 

Моят смисъл е безнадеждно боричкане с даденостите. Вой по пълнолуние

от всичко, което съм, което е, което желая да бъде.

Опит да префасонирам до неузнаваемост света. Измамил агонията.

В постоянно бленуване “...за още...” до разкъсване, във възхита...

повече от въображението, от мисълта... което не можеш да си представиш –

само едва доловимо ехо от сътворяващи трепети.

 

 

43

Спомен е времето когато самомнението ми беше сила.

Когато с лекота поемах вината и не се нуждаех

от оправдание за своята жестокост.

И краят на историята беше факт – реален –

със смъртта на последният човек, поел всички грехове

и най-големият – своят. Творец на смърт. На надежда

от Нищото. Неконтролируемо. Без въображаеми очаквания.

Просто край – най-добрата основа за ново Начало...

Последният човек бях Аз. Причината - бях Аз.

Ужаса, смазаният от тежестта му...бях Аз.

 

Напълно безконтролно. Хаотично.

В мига, в който се извърши – времето е скъсано

и душата “окончателно” кънти по протежение на тишина несподеляна.

Погребан вид. Съзнателно заровен. С пренебрежение и надежда.

Убиваш тях – убиваш себе си.

В този миг – не живот, не вечност.

Милиарди чифтове ръце те задушават.

 

 

Този Край идва след неуспеха на бръчките. В провала на Другото

От самодоволстволно отчаяние по-голямо от страха, от жертвите, от живота.

Отказал се от драскотината–ведрост

Признал слабостта на разума и сърцето си,

в сляпа суета – изгубил водача си.

Прилича на гърч от безсилие – макар в кожата на надскочил се.

 

 

44

Загърбих извора на светостта

“... със страдание се отплащаме”

Тъгата удължава лицето, ужаса го изкривява

болката дълбае под кожата, под очите, под ъгълчетата на устните

Ечи от отвъдното възхвала

Градините са напоени с жива плът

Душите получават своята награда –

топли ласки за стигмите,

плодове, които вечно ще опиват ...

 

 

45

Свят, воден от брутални експериментатори. От тъжни мъже, превърнали тъгата си

в действие, в коравосърдечие, в небесни мечти и вяра –

божествена, сътворена от самомнението им...

Като блян е бъдещето и Аз виждам как започва от земята

и преминава в неизвестното.

Без страх кучета – от демони, от наказание – яздя бял гълъб и удрям крилете му с

камшик :

- Бързо, по-бързо – където не се вижда, където ме очакват братя в полетата ... и Още...

сватба над слънцето... и Още... САМ... и Още... по-далеч, по-далеч... и Още...

 

 

46

Ръцете ми са чукове от момичета.

Пазя чистотата си като се оправдавам с призвание, мания, противоречива натура

вдъхновена от детското си прозрение.

Тя е под моите целувки – и е обичана. Бялата кожа и нейната нежност,

раните, птицата...

И която лети Рязана В парчета... И ме обрича.

 

 

47

Присъствието ми се долавя в момичешките тръпки

и очите им премрежени от мигли над тях.

Тялото е толкова отдадено, че само устните ми са достойни.

Желязо по белезите и лек мъх, върху нея с която се храня.

 

На сънища пленник, иска присъствие...

като остров реките разтваря

в дървета превръща кошмарите.

 

 

48

Енергията, силата, мисълта, въображението – градят Образа.

Сложните връзки, противоречията като остриета

трябва да бъдат обхванати в цялост,

в пълнота, за която времето не съществува.

И дори сложените рамки не са разбираем ред, ограниченост,

а само контури за внушителното присъствие,

което като прилив може да премине отвъд.

Защото Образа не е във... Той Е. Без подобие.

Хаос изненздващ себе си. Неуловим от никоя представа.

Предверие. Дете. Безброй вероятности.

Като остров реките разтваря.

 

 

49

Подменям тежестта на мисията с ежедневно действие – олекотявам я,

правя я поносима.

Дребни начинания запазват целостта ми, сякаш машината трябва да се движи,

да се осмисля в постоянната незначителност,

за да мога да събирам разсъдъка си, безмълвни да остават устните ми.

Да не се губя в несъществуващи селения, където съм незавършен. Пуст.

Вибриращ от нервно електричество. Болестно придобил нереалността.

Изсмукан от далечност – подмятана празна обвивка – Не пиедестал на стремежа –

а призрак в мъчително отчаяние, в безплътен свят...Жив...жив.

 

 

50

Идва като юмрук утрото. Не е сънувано. Няма вълшебство.

Не се връщат мъртвите, освобождават завинаги

като самонанесени рани

... душевната болка – некрасиви белези

в дните, които остават.

 

И обичаните прежалват когато си зъл.

И е справедлива участта на бито куче, щом избираш да си палач на съдби.

Но как да устоя на градежа, на дълга, на въжето, което ме крепи.

Жестокост в кръв към извисяване,

носеща прегръдка по-силна от живото ми тяло.

 

 

51

Опитвам се да държа злото надалеч.

Демоните са само развихрена фантазия –

мене жесток, по-жесток, нечовешки жесток.

Пия кръв като се съвкуплявам разкъсвам мъже ям месата им... и още...

по-жесток... в кое мога да спра... тях ги е раждала майка... плюя

От смехът летя – животното спи.

Будят се в оцапани пердета.

И което виждам са с имена – жертви.

Моите ръце до лакти...

Взето присъствие в бъдеще.

А аз ги нося по-далеч.

В ласка сбъдната.

Хранят се от мене.

С моите шепи.

 

 

Той не е Бог. Но ги обрича. Той ги взима.

Той ги вкарва. Не ги съди. Те са Сами.

Той е Сам. Всички имат само себе си.

Само себе си. Той. Те. Са в самота.

Истинска. Невъзможна. Непредставима.

И ако спомените са бъдеще, нека бъдат и храна...

 

Въвличане в самота. Нито награда, нито наказание. Оставени в произвола на себе си.

 

 

52

Имат свой смисъл желанията, непрекъснато разраняват, преследват. Като хрътки

доловили далечни аромати – искат да захапят безплътното, да го подчинят.

В тяло са те, което хищно се убива.

При агонията, размаханите пръсти. При удара приет като награда.

И дори покоят не стига ...

...защото красотата на света е погубена, когато роби се хранят с мърша.

Когато най-тъжните се разкъсват и тъпчат ведростта на очите им.

В контурите не се побират. Силни ветрове на парчета ги отнасят.

 

 

53

...да сме пророци на себе си.

да проповядваме най-чистите, болезнени стремежи,

най-недостижимите си блянове.

Да живеем в тях, да им се обричаме.

А когато усетим близостта на целите си – да искаме още, друго

...в постоянни опити да се надскочим...

до втренчено безумие, до пълно изтощение, до смърт разпънали

малките си, човешки души.

 

 

54

Как да се презреш? На презрението отдаден.

Че чак смъртта не е истинска. Да те оправдават момичетата,

които предаваш. Да не си зъл, а дребен лъжец.

И във вцепенение със себе си да събираш утрини,

най-хубавото чувство – алкохолно безотговорен –

с начало и край – логична агония.

Ще избяга момчето, ще е туптежи по полетата.

Разрив в миг. Очи при корените на кокичетата...

- Е хайде. Чаках те. Вярвах. Сега ще ме приемеш

като твой създател. Като Татко нуждаещ утеха.

 

 

55

Съдбата се грижи за мен. Има лицата на жени, които ме прегръщат докато

тялото ми трепери. И студена пот се всмуква в кожите им.

- Заспивай – шептят – утре ще е друго, ще те целуваме по уморените устни,

а ти ще се будиш лек като перце в ароматният въздух на косите ни. Заспивай,

ние ще бдим над сънят ти, над раните, ще изтръгваме мътилката, гнойта –

впили устни в кръвта, целите в теб – обвилите те с крепост на ласка.

Заспивай.

Заспивай дете мое. Мой татко, мой мъж. Заспивай...........И ноща се оттегля.

И малко преди зората ги сънувам над мен, под звездно небе, в тихия вятър

отделил ни от земята... размесил нея със звездите.

Съдбата се грижи за мен. Изпраща нежен звук. Вярност. Омагьосващи, речни потоци.

Съкровища под водите.

 

 

56

Ръката й спря върху ръката му. Застина. Притихна. По-малка от неговата, по-бяла.

Силуетите са тъмни, но виждаш как тя е обърната към него, притворила устни, жадна.

А той е взрян, безжалостен. Никъкъв трепет, сякаш пулса е спрял

и чувствата са отшумели като ехо от сърцето.

Жаждата свива тялото й. Тя се свлича.

Прозореца се е впил в очите му. Зад стъклото е безкрая, незовоюваното нищо.

Чудовищната непроницаемост на безкръвието И проблясъка на единствена мисъл.

Дрехите им се свличат.

Под тях тя е ласка върху мираж – птица – която отлита

в писък на момиче...

 

 

57

Лице върху красотата на вселената. Процеп във възприятията. И движението е

застинало. Водите спират. Косите замръзват.

Вятъра събаря звезди и прекрасни те падат, като сбъднати желания... При сомовете.

При големите кости. При великани мистериозно мъртви...

Над хълмовете мълнии. Баща ми плува по житни класове и водовъртежи.

Не се давят. Ефирни са. Миниатюрни ангели около тежестта на тялото.

Покоят на мрака. Мътилка след удара. От гърдите нещо изкача. Лута се около

шаващи сенки. Слива се с гадините, със струните, с ноща–лунна, с процепа през

който виждам нея, лицето, звездната каша... Безшумно. Впито. И в студът,

и в леко потръпване някъде...

Къщите горят, но светлината им е слаба.

 

 

58

За всичко си има определен жест. Определено движение.

Паленето на цигара. Смъртта. Вродената елегантност в пръстите за сбогом.

Притеснен сън. Вятърът е по-силен, а часът е точен.

Една секунда повече и изреченото ще отеква в спомен.

 

 

59

Детето застана между нас, с бебешката закръгленост на ръцете си, усмихнато, в

тъмнозлатистия лъч светлина. Около дърветата залезът се издигаше в пара, наситен от

дълбоко зелено, в което потъвахме тримата, мълчаливи, в отчаяние на възрастни и

птичо чуроликане разбулено след дъжда.

Вятъра докосва косите й с тежко потръпване, от което тя отмества погледа си –

ту отправен към стъпките, ту небесно страничен, отбягващ ме.

Чувството, че присъствието ми й причинява болка буди в мен страх, мъчително шаваща

тежест, дори отвращение от себе си – безочлив, мръсен, потаен... окован с вериги към

тези, които обичам... и жесток, и даже злобен.

Приближаваме се към вратата. Разделяме се. Чувам мъркането на котарака, който

прегръща. Усещам страданието – деликатно прикрито – на детето. Смехът в очите,

уловеният лъч, мигът без време, подтиснатото щастие.

Отдалечавам се... В пепелявата ласка на самотните маси. Свободен и мъртъв.

(Не толкова свободен, колкото мъртъв).

 

 

60

Допусках до себе си присъствието й, като нежно

я погалвах с пръст по страната.

Тя се свиваше в корема ми излъчваща топлина и пулсираща като

сладка рана, от която изтичат токовете на моите болки.

Пренесе топлина и в кръвоносните съдове на очите ми –

завесата рухва – претърпявам метаморфозата на съня, споделен

с елегантното студено безплътие на сенките.

Мрачно е. Пожара ни пали. Без вик искрим.

 

 

61

Насити се на смърт. В залеза, когато силуетите изгарят са неземни –

очертания с устни на момичета.

Бенки. Светлият мъх, настръхнал от хлад – в любовна песен, в разруха,

в нахлуващия с полъха облак.

Остри рамене блъскат мастилото. Отърсват се от тежестта в танца на мушиците,

в безцелният вървеж върху магията на шосетата.

Вкус на сол, на прехапани устни, на влага, която гъделичка брадичката и оцветява

обратното на дланта премахнала усещането.

Вятъра дразни кожата,

напомня за свръхчувствителната болезненост, от която отърсва само поетия унес.

Вцепенение. Листа като в джунгла. Стълби. Изградени ложета. Небесни

наблюдателници ... Желанията валят със звезди. Одраскват сънищата...

преди клепачите да застинат.

 

 

62

Той се връщаше в любовта на едно момиче. Любовта на едно момиче го връщаше.

Какво ли безумие би го застигнало, какъв упадък – ако я нямаше тази любов.

Истеричният вопъл, който разтърсва страданието по лицата – тъй земно и истинско,

че не можеш да останеш безучастен, дори в обиталището на илюзиите си.

И когато го отдалечават стремежите му – бръчките на тяхната мъка

го пленяват, събират.

Сломеното сърце от вина и обич, е до други сломени сърца –

извори на живот, на дни и нощи, на пътеки и на сезони.

Несподелено, но натрапчиво силно, за да се буди сутрин в последствията

на обвързаната си с други същества – реалност.

Като ласка жигосан от пределната острота на чувствата.

Почти благодарен, че може да бъде от плът, да се движи

докато се местят сенките на къщите.

 

 

63

От нас се пазят вълците, защото сетивата ни са така изострени

че воят не просто боли - а събира.

 

 

64

Изпитва огромен страх да не би да го напуснат бляновете му – твърдата основа на

самомнението. В един миг да осъзнае, че ще умре и светът ще си остане същият,

наистина същият – няма дори да трепне пред силата на мисълта му, от бурята

на емоциите му.

Не че неговата суета е толкова дребна... Нуждае се от пространство –

широко, безбрежно – върху което да стъпи като на своя земя. И да го има – единствен,

напълно значим, трагичен – губещ ума си в стихии, разкъсващ момичетата от обич.

Сутрините да аленее сърцето му, неразличимо от залеза.

 

След него е друго, от него започва видът.

 

 

65

Увеличеният размер на човешки вакуум го отдава на утопията му

умножаваща часовете негово присъствие в безтегловност,

в далечност викана по рождение; белязала до уродство мечтите,

неподвластна на физономията му.

Дните и нощите не са минаващо време, уморено тяло или бръчки,

а необходимост, която приближава постепенно – условие за градежа.

За място след което скока е рана

от живот одраскал хоризонта...

преди падането.

 

 

66

Превърна живота си в организирана подготовка за среща с Нея, в преструвка,

в самохвалство и надхитряне на сетивата й, на вроденото й студено изящество.

Имаше го като промеждутъци – по улиците, в мисълта, през кръговите посоки на

пътищата. Подобие на човек, сянка спотаена в тяло, обитаваща стъпките,

хищничеството, знамето на невидимото си присъствие.

До момента, в който Тя ще го извика, ще са си близки като откровение, ще го притиска

и по врата ще го целува сякаш единствено момиче...

Но накрая и Нея ще излъже... Не за дълго... До състоянието извоювано

на неотменна безсъзнателност.

 

 

67

Очите сякаш не можеха да фиксират реалността, когато се блъскваше в погледа му.

Мечтата, която го покосяваше, която го погубваше, в която бълбукаше като същество

умножено в различни посоки – се удряше и отскачаше от силуети на хора и предмети.

Той се взираше неуверен, объркан, в петната чуждо присъствие, които бяха пред него и

вулгарно се натрапваха в периметъра на възприятията му. С претенции. Нахални.

Шумни. Истински...

Колко много разхищение на илюзия. Колко много стерилни създатели.

 

 

68

Духът ми се разчупва, душата ми се разчупва, сърцето ми се разчупва, тялото ми се

разчупва, разума... Запазвам се във вцепенение, в кашата на спирта, която примирява

и придава абсурдна логика, завършеност на хаоса.

Моето щастие изисква жертви, пагубна вярност в извивките, които докосвам. Аз искам

– в мегаломанската кула на самомнението си – красота, хищните крайности –

да ме издигат до трепетно спокойствие... Там в святост да превземам земята

на бляновете си... ...И още... И още...

 

 

... очите му безбрежни, непреодолими от скръб и щастие.

Най-отдаденият разстрелва птици. Във вина като брадва. Невинността му пази

мигът последен на времето.

 

 

69

Опитах се да възстановя структурата, целостта като страхове, представи, мечти и обич,

и устрема и слабостта, която ме подхранва. Завърших миналото, настоящето,

загатнах бъдещето – просветените тихо пристъпящи, прозренията пристрастили ме

в собствена значимост, нуждата от глад и изолация под гордите погледи,

които ме спират – мълчанието – всичко над мене, гледано, но недоловимо.

 

 

70

Вече се отдалечава от мен – постепенно, с времето, наранена...става равнодушна

сигурно има друг – мъж праведен, по своему красив. Целува го

и спира да мисли за нас. Аз съм лош спомен. Палач. Гняв,

когато почувства абсурдна вина.

Твърде много непреодоляна мъка има между двама ни. Две различни котки,

които се свиват в гънките ни.

 

 

71

Часът на идеите съдържа безименно време.

Прекрасна жена, която те прегръща.

Капка, отронена между мене и Него.

Глътка смисъл. Скитане. Детайлите на конструкция.

Изневяра на всяко чувство за обич.

Обричане на наркотика, на животворящия дъх откъснат от гърдите.

 

 

72

Шум от врати зад мен, които се затварят.

Непреклонна воля тежаща във въздуха, полепнала върху лицата.

След като излезеш се стряскаш от пустота. Отдалечен от притеглящата сила

на всички мечти и желания, кръв и биещи пулсове.

Мускулите застиват. Тласъците спират като вятър. Неподвижен си.

Дали в предверие оставен, или окончателно навън.

 

 

73

Сякаш ръцете се разтварят след сън и докосват стените

на затвора ...тишината между мене и Него...

полетата по-притискащи от решетки,

плодовете, които гълтам от девствена земя без птици,

въздесъщата енергия-вселена в семената на джунглата,

опиумното щастие да те разграбват. И от парчета

да израства процесия и пръстите да се протягат,

да се блъскат в звънък смях,

в моята небесна раничка.

 

 

74

Майка и татко висят в мъждукащата светлина,

тежат върху разума и сърцето; играят си със сънищата.

Престъпник се прокрадва по коридора,

пробягват сенки на застинали вени.

Спрялото движение затрептява в смях –

грозота на безвремие под ударите на озлобена истина.

Не докосва, а рови – гребе кожа и меса...
Изтлява восъка в справедливи пламъци.

 

 

75

Искам винаги да бъдеш моя.

Да ми останеш вярна и всепрощаваща.

Да ме обичаш и да не ме забравяш.

Ще те изкушава злобата – не бъди жестока.

Наказвам се сам – убиват ме камъни – тежат, смазват...

 

 

76

- Вие не бихте извършили подобно престъпление тук. Вашата великодушна доброта

не би позволила. Вярно – маршируват разгулни ботуши, но това е изчистената злоба на

паралелен живот. Там сте жесток, дори садистичен – пирувате с кръв, подхвърляте

души върху острите си нокти... но тук, Вие сте обречено нежен, пазещ крехкостта на

походката ми. Изричате думи, фантазирате недосегаемост в лекият шум на гълъбите.

Тук Вие сте моят мъж. Моята старост. Моята приказка. Моето вълшебство.

Вашата личност побелява с мен – в моята красота.

 

 

77

Изпращането на мисловни послания разтваряше хипотетични врати в

несъществуващо време и пространство.

Освалд се съсредоточаваше, знаейки че контрола е по-важен

от въртележката на въображението Че от вихъра трябва да отдели един фрагмент

и да го накара да застине подобно облеклото от плът дало живот на призрака.

Той виждаше как пробляскват гръбнаците на виденията му, шмугващи се

в постоянния, разнолик цъфтеж. Убягваше му само хищническата сила,

с чиято помощ да откъсне туптящо парче от цялото и сякаш убивайки го

да го захвърли в реалността; като желание, което се сбъдва,

като изпълзяла от пролуките на черепа му мисъл и вяра.

 

 

78

... природата на нещата...Господ, търси издраскания процеп в небето,

през който да се измъкне от себе си;

използвайки вложеният съзидателен потенциал у всичко, като предпоставка

такава вероятност да се случи.

Редът на нещата “иска” да бъде променен.

Хаоса от безброй възможности Вселената да Е..., всъщност са опити

чрез творческата случайност да бъде Друго.

 

 

79

- Късно е да съжалявам, че не можах да ви докосна по начина, по който сърцето ми

така искаше.

Вие сънувате прокоби, жестоките детски души разпънали птици.

А аз съм който пази неопетнени мъжете от печал на нощни чудовища.

Поел като хоризонт вината.

Невинни оставил своите жертви.

 

 

80

Разума чувства вълшебството до което се протяга стремежа.

Обагря завесата на прозрението. Логически обособени зрънца хаос, които връхлитат и

раздвижват реката течаща във тялото.

Машината работи, плете нишки – безплътният небесен чадър – окръглено съвършен

и безконечен.

Предизвиква вдъхновени съзидатели

Тръпне ново племе в очакване.

Сам–планета.

 

Мисълта се мъчи да догони безименната огромност на духа.

 

 

81

Разплаках до смърт вените й. На стъпка от заглъхващ писък. Близо до парапети.

До приласкаващият зов на пропаст.

Сънувам я как преминава през мен сякаш съм призрак. Обича ме като жалка далечност.

Смее се със смехът на дъщеря ми. И ме забравя като отминала с белега рана.

Моята бяла булка.

Разцъфнало от жестокостта ми кокиче.

И няма да съм виновен.

Ще се погребвам достоен.

Най-безмисленият сред косачите.

Реже себе си в суета и огромност... в бърлога и плесен.

 

 

82

Бащата е суров. Моят изстрел. Тренировка за смел край.

Тайнство в ъглите където сумрака се спотайва. И клепачите са тъмни

над затворени очи.

Блудства пиянството. Граби мозъка до инстиктивна права и унищожителна истина –

не търпяща възражение светкавица ударила

преди да се родя

...или

върху предоставената ми вечност.

 

 

83

Сутрините започват в обещания като паузи, преди нервноста да напредне,

за да разконцентрира очите ми и раздвижи плоскостта под краката.

Изкусителните секунди забрава в дни, месеци, години

с безотговорното си лутане, варварщина, късане на плът –

ме разпадат до полумъртво блаженство. Където съм нежен и крехък и звяр,

и всичката обич за миг върху тебе. И следвайки предназначението

се будя в нощите при безплътното –

сам – задушаван от дневните си призраци.

 

 

84

Не е драматична болката, не е мигновенно преобръщане.

Тя е търпеливо разяждане, минали в агония дни, които променят

дори тялото с постоянството на мъката.

И върху четирилистна детелина се процеждат лиги и сълзи.

Яде пръст вдървеният в гробища – спомня си валса на миналото –

танца на цигарите, таванската бърлога, храната за вечеря.

Самолети излитат от балконите – вятъра изкарват от сянката й.

Мрак и котешки бебета огласят съня й...

 

 

85

Най-лудият батко се зарежда с алкохол и кравешко мляко.

Зениците му искрят, избухват и притеглят планети.

Прощава на родителите си, защото не е роден, а създаден.

Ръб от пропаст, която призовава.

 

 

86

Ще напиша петнайсет реда прощално писмо.

Ще се издигна до височината на утринните блокове.

От слама ще е сърцето ми – ще гори силно и кратко.

Няма да разтопи стомана. Ще е пожар в гората.

И ще скачат елените в пропаст

като комети наранили небето.

От острото речно подножие

звезди ще ловят със костите си

и пеперуди притеглени в огън.

 

 

87

- Спрете, трябва да сложим точка. Никой не го интересува бълнуването. Далечен сте

и сте щедър към видения. А реалността е жестока като болка от наранена плът.

Не се обиждайте, но Вие сте мечтателен паразит. Вярвате в няколко написани реда;

оправдавате своята жестокост със стремежи... Но дните са истински –

с минути и часове,

с ритъм различен от вашето бягство на предател.

(Аз слагам край. За вас безнадеждност).

 

 

88

...светлините спряха върху нея. Във въртележка от падащи листа и вятър.

Реката притихва, сякаш пленница на зимата.

Тя е вече в час без време.

 

 

Луната я докосва... също светлина.

Лицето й разрязва на бяло и черно.

Пали цигара нощният рибар.

Защо над водите няма светулки...

 

 

89

Не приемам илюзията като даденост. Тя е в усилие подготвяно състояние.

Разхвърчани парчета живот, градят фанатичният образ. Формите са хаос,

сенки на някакво утре.

И стъпвам върху човешката си мекота, ям и сънувам утопии. Моето място,

моята близка несамотна далечност. Моят ясен като слънцето поглед. Просмукан

от най-величавото на планетата, от отровата изтикала телесните течности и

оставила ме блед и прозрачен като стъкло,

зад което чужд пир се вихри.

 

Гравитация притегля хищници към центъра на сърцето – мечтаят изтрел

и сокове; лочат вече мърша, заблудената искра, разложените ангелски черти в бяс

послужили на чуждо небе, което със зло нахлува, с тумури и петлистни детелини

 

Изкопава скали. Скокове. Падащият жъне. Длани с бъдеще. Пътеки. Майчините

трупове с техните души, които сбъдват желания... Върху морски бряг – непредубеден и

тих – дъвче болезнените си вътрешности. И в гърча на проклятието изравя дупка.

 

Наранява дълбоко земята – удобна за непроходимите му вени.

 

 

90

Човешкото блуждаене, което измъчено идва и търси крепост.

Злостта на ударите; съдбата отвратителна като природа или Бог.

Във свещ пренаписани, защото нейната прегръдка идва

и отделя раздразненията на кожата.

Пак да съм силен.

 

 

91

В трезв разсъдак изтривам паметта си, фанатичните кучета пускам на свобода,

тялото си храня със пурпур, затварям целеустремената си празнота

и тръгвам на всепроникващ поход... От хермафродит се раждам –

самодостатъчен като планета. Никаква жал. Рея се гладен.

И с вълна от зъби и нокти заличавам света. До звездица себе си разпръсквам.

 

 

92

... Първата глътка отрова изостри погледа му до блясък.

До дървото на вените виждаше голотата им. Изпита мъка... и удоволствие...

всяко мило тяло се разтваряше пред него като разсъблечена тръпка –

нежно и беззащитно, с ухаещи изпарения на месо. Колко силна става обичта ти,

когато можеш да прегръщаш до кост... И с впити пръсти да търсиш другата

душа. Хищно да я притегляш. В ласка на кръвопиец да я сливаш със себе си.

Да я убиваш и да сте едно.

 

Не съм сам.

Взел съм любимите си.

Когато изгасне последният огън

ще ги разпилея сред вълците.

 

 

93

С вкарани пръсти да търсиш, да ровиш до кост да се приближаваш.

Да заличаваш отвращението със вцепенена упоритост.

Изкъпан до розово сияние на кожата. Готов за прегръдки като новородено –

корен впит с неутолима жажда – в нея, в месата й, в безкомпромисната й обич.

Спасителка изсмукана до капка. До отвъдна бледност.

Оцелявам...

 

 

94

На купчини хора и гълъби ядат остатъци от чуждо пиршество.

Телата ни са тлъсти, отгоре ги целят с дъждовни капки студена вода.

Локвите се разлагат от храна. Плуват малки пъргави рибки, на пасажи.

Пусто място.

Разширени ноздри подушват мършата.

Ледът сковава остатъците. Запазва ги.

Семето е окръглено повторение.

Чака.

 

 

95

Със затворено семе в обвивка ще докажа как моите лъвове ухаят

и прорастват мислите ми – агресивни, твърди и неподатливи на разруха.

Като метаморфоза, която ме сбъдва – менящ се, но реален,

с всичко затворено в черепа и гърдите ми.

И виденията ми се прокрадват зад храстите,

сякаш уплътнен въздух, нахлуващ във фибрите на тялото:

Лечители, откъсващи тумури. Вълшебни пътници, които се успокояват

когато чуват смях, застанали на прага на тръпнеща и безболезнена ефирност.

 

В мрака стъклата които блестят

и силуетите разтворени за полъха като пролуки,

получават нежност и забрава,

докато се отдават на този нечовешки миг,

да посрещат ласка от невидимото.

 

 

96

... още не е късно да се пренапиша. Как? Какво е това, което истински искам.

Пространство, запазено за мен, за любимите... светлина.

Да съм доволен когато в музика приемам отражението си. Всеки нюанс от

картината. Докоснат... Дали светлината не стига... Демони. Ангели. И по-голям...

искам... Да отдъхна над пепелта. Над сиви простори.

Да преселя душите, тяхната противоречивост, жестокост и обич,

неподвластни на награда или наказание;

чисти човешки души – затворени в щастие.

(Затворени. И самота. Затворени.).

...цялост, която дори във виденията не е ясно очертана.

Стремеж от страх и гордост, от величие и нищета –

изпълва кухините, прави те тежък, като острие от ведра стомана

или към дъното падащ камък... Удавник ... или първият, който лети.

Вдъхновява се от своя бог, от разперени, предизвикващи ръце... към далечина,

нахлуваща като бедствие – хищно за мозъци, въображение, светове, за духове,

които се лутат заслепени от рядката си чистота. Простор жесток

когато агонията скимти. Никакво колебание дали да го има.

Завършен пристан за страдалци и времето.

 

 

... не милост е саможертвата от която Той се опиянява – плашеща вина е –

от нея искри живота за Него и след Него.

Безсъвестен, страхлив, нищожен,

но толкова вдъхновен от отвращение и гнусота, че преоткрива себе си

в дързостта на престъпник; отхвърлил наложени ценности, приел жестокият изход

като предопределен.

Казва, че вярата е това, в което се вслушва; че като неповторим пътешественик

открива непознати земи, които да засели с духове;

че е измил грехът си когато новата форма живот до същината си се пропие с ведрост.

Има ли сила, същество, разум, които да го оправдаят. Да го нарекат освободител.

 

 

Обичта ехти. Омразата е парадоксална проява на милувка.

Падат телата на избрани след жестокост на удар. В надежда за царство без плът.

Където след страдание, мърсотията им ще се изчисти, и което ги изгражда

ще бъде здраво. Вкопчено в свят, създаден от престъпният бунт на друг,

поел отговорността. Заменил Господ. Даващ предварително.

 

 

Според желанията му се подреждат върховете. Открил тайната.

Говорил с неземно същество. Разбрал колко слаба е всяка дума,

колко безжалостен е всеки удар.

Видял тела в мъка, души разкъсани от задъхана захапка.

И когато в часове на съсредоточение се взира в небето

изпитва омраза и страх и прозрения...

Ще изпълзи от бърлогата си, ще хипнотизира сезоните,
ще твори чудеса, новородени, ред от неща, хаос, загърбено слово;

Ще гради въздушно мироздание, вдъхновил с реалност въображението си.

Защото има над Него – Друг – по-истински, по-силен, по-горд, по-нежен.

 

Там тварите дишат мечтанията си и са капки чиста кръв,

запазени от топла шепа.

 

...докато аленее в поход човешкото ми тяло...

 

 

97

В началото не беше Бог, нито Материя, нито Съзнание, нито Душа.

В началото гънка от далечно ехо създаде времето.

От времето се събра и прорастна като цвете от семе.

В началото беше гънката, тихата долина, събраните устни, прореза, бездната, ласката,

от която се ражда и умира.

 

 

98

... сякаш всичко, което Е, е подготовка за желано събитие;

Очакване заложено от съзиданието – във всяка форма, във всяко съществуване –

вероятност безвъзвратно да се преодолее. Да се “напусне” –

макар и шеметно многообразно – окончателно,

в същност неподозирана.

 

 

В светлината и мрака се вглежда.

Като в спасителен гърч.

Разрязан до кост.

Без продължение. Отрицател чист. Различен от доброто и злото.

 

 

99

Допивам милувките. Излязъл на светло.

И не съм зъл, нито възвишен.

Меланхолично отдаден на време без белези и вдъхновение като лавина.

Поглъща пътищата, смила пътеките.

В откровение – чиста възхита... и плач... с ослепяващи сълзи.

Сякаш удар на ноти, думи, бавни секунди и мигове.

Капка от вик, разцепил дробовете, издигнал мечтателни хора над северни борове.

Отрекли логиката. Представят си тъкан и тя се сбъдва в плът.

А плътта ходи, разнася зараза от миражни блянове.

Ако умира, е с чувство на есенни дървета – без зверство и наранени очи.

 

 

100

Спомените се сблъскват с продължение...

след убийството на лястовица... и овощни градини посадени над майка.

Като проклятие в паметта... Като истина.

Възможност да следвам раната, която изисква

да се гоня като жертва.

Не по нишка... Върху разума на острието

и неговите на късове раздробени пътеки.

 

 

101

Не ми е достатъчно.

 

Породих гънката и с нея времето

и от времето Господ, първата частица

Като точка на тихо, в безветрие. Раждане

самодостатъчно, което иска...

Но има Още и от ощето се разтеглям

по-първичен от вирус.

Не убивам.

Само се стремя.

 

 

Има ли “смисъл”?

- Смисълът е в неочакваното. Бог иска да изненада себе си !!!

 

... и в изненада, малка драскотина разтваря процеп в цялата власт.

Създадено изчадие. Най-благословено. Обезмисля себе си, звездите,

прашинките съставили всичко.

Господ се смее, когато децата му са толкова жестоки

и стремежа им прилича на нокти.

Късат плът. Отричат. В дом от рана – неподозиращ – му дават живот.

 

 

102

Приличащ на корабокрушение пламък завладя вселените ми и разпръсна мечтите.

( - С какво си толкова значим, че малкият ти животец да се нуждае от обяснение?)

Но не се ли вихря. Аз като вятър разделил и слял парчетата. Даже повече –

представям си началото и то се сбъдва, а след това –

доминото на световете. И когато живуркането ми е разбито –

не падат ли слънца, не се ли обезсмисля градежа останал празен

сякаш куха кожа, чиято илюзия за плът, се е изпарила през порите

от пожара на банална човешка болка ...

Причинявам разриви които не мога да понеса.

Рухват кулите, макар прекрасни. Руини върху оголена нищожност свита в дупка,

... в богатството на моя дом...

Предвещава Край агонията. Навършените години са достатъчни.

 

 

Спомените, които мога да събера, живеят завършени в рамка

от крайна мъка и обич. Връщам се, за да бъда в най-чистите изпитания

на съществуването си. Истински. По-човешки.

Издигнат мъж от отровни сълзи и отрекли целувки.

 

 

103

Години съшивах Образа като незабележима тъкан отдадена на предел.

Изтощаващ тялото ми, изхабяващ силите. Бера плодовете на себе си,

изкривил титанично мъката.

Там дори радостите се губят в алчните пръсти на приета недостатъчност.

И най-налудничаво още вярвам, как от ежедневно отслабващото ми същество,

в мегаломански тласък – ще се пръкне друга земя ... за да се положа.

 

 

104

- Нито плач, нито надежда. С празни очи проследяваш отиващото си.

Трепкащите мускули, застинали в мрежа от камък. Лицето,

което не вярвам, че ме побира, носи смазаната си физономия през

животинско скимтене – дошло от далеч, от натрапена реалност в която участвам.

Благодарен съм на себичната сила – дала ми суета надминала небесните представи.

Поставила ме в съхраняващ безкрай и над безкрая – драскотина. Пристан за

всички разкъсващи стремежи, който пази живота ми и е страхлива преграда

за поискана собствена смърт.

 

 

105

Ще аленее залеза над този изведен от щастието мъж.

В най-прекрасното ще се скита нещастен.

Съборени сгради, съдби, които припомнят

грозотата затворена в тяло.

Спирт. И дим – след рухналият дъжд.

 

 

Разчупените ми пръсти – студени и изтръпнали –

докосват морета, овалните бузи на дъщеря ми.

В мъчително усещане се изплъзва най-милото и най-далечно.

 

 

(Кухините се изпразват. Дишам. И се мразя защото съм податлив на агония.)

 

 

106

Човек съставен от слънце пропило бреза.

Голям колкото уханието на пръст около него.

Седящ в поза на отчаяние и позлата – взета брутално

и използвана за нишките на сянката му.

Привидност, която постила краката и в тъмна нощ е само илюзия.

Ако е скитник спотаен в ъгъл, ще е незабележим,

дошъл като трепет.

 

 

107

Някой ден светът ми ще се стопи до изгубени животи и истинска самота.

Всичко, с което съм могъл да се излъжа, ще е рухнало, както кули гонещи небето.

Ще бъда жалък, ако не дотогава мъртъв.

Тя ще прекосява залите – елегантно горда – моята жестока царица от оранжево и черно.

Малкото тигърче, отгледано до гърдите ми, ще пристъпя безшумно и ще ме лови.

 

 

108

Тежеста на кръвта убива децата. Смазва мутричките със своята предопределеност.

Израстнал като баща от мускули и кости, в неговата обреченост на малко момче

сукало наранено мляко. И вече мъж мачкащ мравки, погазил гниеща есен.

Излязлият дъх е свободен. Звънти всяка негова крачка. Страхът позлатява мрежите.

В илюзия нейното лице не е зло, защото Тя нежно привлича към себе си.

Приема стремежите и чака умората да го преодолее. За да го има както сънят има легло

и пристана затваря в спокойни води. Цял, недосегаем, в студена жълтеникавост...

 

 

Когато тъгата загуби образ, конкретно събитие, вдъхновението на припомнен момент –

сякаш се спуска петно, течност, която разрежда – до сумрак – посивил дните и нощите.

До неподвижност. До невидими въжета, контролиращи ритъма, стесняващи пролуката,

където те има. Довели безизходицата до състояние на безтегловност. Липса. Парализа

на собствените ръце, можещи само те да те изтръгнат.

Сякаш това, което се случва е толкова недоловимо, че ако не падаш –

може би се издигаш.

 

 

109

Колко жалка е земята носеща рани

 

Светът на този мъж е затворен в необятното.

Оцелява като протекла кръв

разложила до поносимост ручея на огъня.

Чувството му за дълг на уродливост обрича плътта –

независима, но с молещи фибри.

 

 

Живеят във вечност, в която се свличат не мигове, а сънища.

С едно движение изтръгват кошмарите.

Чистите им съществата са в блясъка на самодостатъчност, която избира.

                                                                            За душите на мъртвите

 

 

110

Ти се връщаш като облачно момиче, донесло

аромата си върху кожата ми. С прегръдка, която

разтваря балкони, и от отчаяние скока е

полет. Размахани самолети, приласкаващ асфалт.

Бавен ритъм. Само ти в сълзи ме обгръщаш

моя мачкана обич.

 

 

111

В размътеност се сбъдват лицата.

Във вихър от невиждащи ръце на диригент

миражите са котешки блясък.

И хаосът е пространство от предверия.

 

 

112

Градът загуби населението си във война започната от мъже и завършена от деца.

Конете и кучетата умираха под напора на човешки стени, разтворили телата си

като ями.

Раждат се гении без държава. Главите им се изменят. Уродливо се гъне вятърът в

косите.

В пепел се трансформират чувствата.

Спи Татко. Мълчалив. Дистанциран. Като след сътворение.

 

 

113

Частите на сърцето му не са толкова жилави, че да могат да издържат прилива на

потивоположни посоки

Макар кръвоносните съдове да са разкъсани, той е обречен на бледост.

Болнавия израз на човек търсил и намерил своята непрекъсната буря. Изтощен. Някак

извратено доволен. Готов да напише епилога си.

 

 
Те всички аленеят по своему. И устните им са оцветени драматично.

Блатното чувство е зло. Пренебрегва.

 

 

114

Жалкото, близко до безчинство човешко същество се преобразува под напора на стъпки

и крила.

В своята отдаденост е елегантно парче месо. Метаморфоза

превърнала сляпата съзидателна сила в послание, проводник на жизнена зараза.

Текат от него сокове И макар белязан – умира като твар пъплила в

каменната студенина, предхождаща гниенето.

Не изпитва нито гняв, нито жажда, затова не може безпричинно да пречупи себе си.

Доведи го до отчаяние, или подхранвай маниакалното в същността му

още от най-ранно детство. Усетиш ли, че безизходицата го парализира,

давай му импулси под формата на независещи от него причини,

поддържащи разума му цял.

Вдъхновявай го ... съзнанието му поема романтичните митове, които събира от

дъждовни игли и тогава се чувства свободен, много близо до щастието.

Така – в непрестанно протягане – Той се движи като привидение.

Лута се в своята безплътност, с поглед натежал от натрупаното желязо в твоите очи...

 

Когато Ти и Образа израстнете достатъчно – няма да има по-неразривно единение,

по-сливаща прегръдка между тяло и душа, кръв, обич, възхита, тъга...

Ще ви докосват сякаш сте разранена кожа...до изтощение... до задъханост

изпуснала дъха – последното ваше ръкостискане.

 

 

Времето, което ни отдели като врагове, сега ни събира заедно –

може би като приятели.

 

 

115

... дарът на непрестанното препускане... и непримиримостта и самомнението,

опита в тяло на човек да вмъкнеш стотици години живот И безименното –

влудяващо неспокойствие.

Защо?

…защото суетата ми я води Той,

защото само ако до болка се протягам – съм огромен.

 

 

116

Хаосът е предверие от блянове...

където от разбъркано движение на образи

се сглобява цялостната картина на стремежа.

От парчетата подбрани заради летежа им –

хибрида на издигането, чудовището на полета над себе си.

Урода след мене е момче изгубило земята.

Взривило вените и кожата.

Петно от кръв в устрем.

 

 

117

Мелодията на съчинителите се стеле по житото, по тревите

и от нейната нежност се издига най-желаната буря.

 

 

Силата, която поема и разкъсва човешкият парцал до пулс, до последно цяло.

И си само за Нея, за всепроникващите хищни прегръдки. За точката предопределена

За мига последен. В Него – до край – отдадено туптене.

 

Далечината ще се сбъдне като пунктир.

.............................................

Но лицето ми няма да се върне...

 

 

Ще се разстрелват гърдите им. Всяко чувство ще обливат със себе си.

Полезност на машини От която сучат огромни деца с мечешки лапи.

Превзели шосетата. Настанили се в къщите. Разрушителни. Гладни. Свирепи.

По-големи от покривите. Притихнали в миг преди буря.

А след това – непреклонни.

 

Не във Бог се въплащават мечтите.

Не се сбъдват като правда – неотменна за всяко вдишване.

Различни са...

 

Моят Татко е Друг. Грижи се за Мен

и моята Истина.

 

 

118

Следващото лято реката ще го притегли,

мечтаната му детска любовница, шумоляща

от гърбовете на сомове и листата на тополеният вятър

върху водовъртежите й.

Ще ходи по водите като призрак на удавник,

по мътните пропасти, по блатата с изкушаващата длан от светулки.

Тялото му ще се пропива с влага и рибешки люспи.

С далечна музика и капките на ситен дъжд

ще се храни, докато лови обяда си в утринни мъгли

И ще отпива огън и блаженство И топлина

и сънища през отворени очи.

 

 

119

Ще дойдат най-силните човеци. И мигът няма да ги спре.

Ще са от викът на обречен. Който от молитви материализира вълни. Никаква вечност.

Носят изсъхнали крака по полета. Бягат безумни.

Планетата е във власт на осакатени, в отпечатък на страдалец,

във взрив на всички звезди.

 

 

120

Любовта ти чаках ...

и не думите са пророчества

Върху масите разстлана

Тя като присъствие

 

 

121

Кучешки червени очи като неканени гости влизат

всички нежелани носят заплаха с уродливи тела и лица...

защото соковете ми изпиват

и бледи оставят крайниците

 

Преди да съм завършил искат при тях да отида.

 

 

122

Вечната недостатъчност е едно непрестанно самоубийство, отрицание срещу

инстинкта на оцеляването.

Недостатъчността, приела формата на стремеж е неутолимо жадуваща промяна –

алчност, която убива човешкото, негодувание, притеглено от неуловимият повик

на различното същество, което можеш да бъдеш. И в опитите да се надскочиш –

умираш... Но образа в огледалото е доволен, суетата тържествува –

истинското признание е получено – Аз харесвам себе си... А отражението вече е Там...

 

 

123

Мокри са бръчките

останали след раждането

върху увредените им тела

с отпуснати кореми

Всички момчета са добри...

и гладни от разочарования.

 

 

Предговор: мислих, че живота ми ще свърши до тези години.

Епилог: ... но той продължи до призрачни барикади спасяващи дните ми днес...

Ще бъде нечий гняв, нечия трагедия и сълзи.

Нейният дух ще плаче безплътно. Все пак краят е сигурен за майка ми.

Тя не отгледа рожба, а чудовище. Малки пръсти в чужди коси.

 

 

Нито дявол, нито Господ приемат такова отдаване.

Този човек ехти като триметрова пеперуда. Не е привързан с длани. Но е крехък
от пъстротата на шарките си.

 

 

Трагедията на изхабената мисъл, на загубената искра,

на живота, който на блести с мигове ежедневно откровение.

Похабяване. Изкривеният гръбнак броди около предметите.

Тромаво се гъне. Разпилява се в сумрака като разкъсана нишка.

Отражението вече побира образа. Целият под обвивката на

избледняващите спомени за времето, когато

от тялото израстваше гигант.

Тъжният мъж се дави във вцепеняващи субстанции ...защото оставен той още диша

с поглед в изтъняващия процеп.

 

 

124

... Изтъкан от амбицията, от напълно обсебващата мания да бъда пръв от Новите,

но не затворил историята със своето начало, а напротив – унищожил представата за

завършеност, за окончателна форма на съществуване със самовменено съвършенство

или с приети като неотменни граници. Пресъздаващ – от най-малкото, за което зная –

до най-голямото за което подозирам.

Туптеж – който не искам да присъства в линията на времето, надарен да

сътворява различност – истинско движение, бурята на саможертва, в която падаш

осъзнал, че вече си пречка за собствената си искра, за искрата събличаща кожата ти,

издигаща те оголен до същност, до стремеж.

 

 

Времето на вида затаява дъх

Духът се концентрира в един човек

Той е безкрайно амбициозен,

погълнат от себе си, суетен,

сякаш безименно предопределение

работи върху съдбата му

с острие и ласка

Вярва в титаничната си издигнатост,

която го отделя като въплащение на неподозирана земя

достигната след скок над пропаст.

 

 

Драскотината в небето открива пространства за нашественици.

Миражният остров взел животите на дишащи озон –

приема плът.

И няма връщане назад.

Защото кръвта е друга

и костите са леки

като перца на птици.

 

 

125

Докоснали метала до гърди си

повече от тънките черти на самонараняването

защото честта и правото го желаят

когато не просто смъртта заслужава човека

а миговете приближили края са остриетата на духа –

избраната вечност.

 

 

126

Пред непознатото й лице на претенциозност и тъга,

пред преградата на младата й душа, изгаряща

докато тя жива не се изроди.

Барикадите са купчина саможертва, която заслужавам –

ненужно, искано отрицание.

Нейният смях, скалата по която се изкачва

Преди желания скок небето и майка й

да нарани.

 

 

127

Веднъж, преди години Освалд ми каза: - Никой на може да запази доброто с ласка.

Опитите на суетата потъват в кръв, когато вярата в желания напредък срещне чертата,

след която своеволието се изражда до касапски методи. И вместо да разкъсат границата

и да продължат напред към необятността на стремежа – хората дишат жестокост –

опиянени от налагащото насилие, върнали се в първичния рай на животното – зверове,

оправдани от природата си.

И ето че най-чистото на което е способен духът, най-издигащото негово

превъплащение уродливо сменя физономията си с тази на тълпата.

Твърде много блянове във фибрите на скот, твърде много надскачане повлякло реките в

пропаст. Всъщност те потичат обратно, в недрата от които са се пръкнали, в спотаения

уют на малката, позната форма – реките кървави с романтични имена –

намерили себе си.

 

 

128

Планът е задействан,

асфалта аленее...

В главата ми импулсите

безпаметно се закръглят в думи

Нито емоция, нито мисъл –

чисто, болезнено, през очите ми

нахлуват самолети.

Спокойствието на празника е нарушено

огньове изгарят снега –

потоп, който предизвиква викове

от ужас, за спасение.

Голямата любов марширува като стихия,

единството е инстинкт

скупчване в прегръдка, за да запазят топлината на сърцата си

изтиващи в мига на обединението.

 

 

129

Безвремието се прекъсваше когато сянката

на устните им падаше върху него.

Изпитваше чувства, които варираха от еуфория

до яд, защото нещо толкова човешко

можеше да го изпълва или да свлича душата му

в отчаяние подобно на болест.

Егоистичното му, объркано същество вперено в

суетата си, но прекалено слабо за да тъпче заради нея,

се усещаше пленник на трепети,

които неговият величав образ считаше за дребни.

Късото, но дълбоко, давещо пространство от

любов, съжаление, мили лица, дълг, ежедневие

го поемаше в живот с парчета от събития,

които осмислят, които презира, които вдъхновяват тъгата и

думите му – нужни за бляскавото въздигане, преодоляващо неизбежният край,

неговото свършване, бунта на детето в огледалото, илюзията, че той винаги ще започва,

пак... и пак, освободен от кожата си – вечен и красив, нежен, горд и силен;

назоваващ се с Името си. Сам – начало

Драскотината – която Е – простор за вихъра на частите му.

 

...ще се стопи

жълтеникаво изглеждащ –

камък под целувки на любими.

 

 

130

Пропивах се с жизненост, докато голямото ми, безметежно щастие

отминаваше като неопазена женска извивка

разтваряща се в сумрака –

зад ъгъла, при очертанията на ценящи ръце

предизвикали полъх над формите й...

 

 

131

Авторитета стъпква

по-голям от красотата

по-съвършен от представата на мечтите.

Изсечен баща легнал над племето –

хора тръгнали по неговите челни бръчки.

Дланите на бъдещето са пълни

със скока на малцина,

върху целувката на устните му.

Болезнени като ръб за който да се хванат, или

в неизлечими рани да се свлекат до дъното на бездна.

 

 

132

... погалване, върху контурите на съня

в накъсаното нощно движение на сенките

когато копнежа крещи по-силно

и от гънките на тъмнината

телата им отвръщат на моята милувка.

 

 

133

Моите бащи са убивали кучетата си и са взривявали дланите си.

Но те не са обичали малката й къща, превърната в дом

която щом полудея ще запаля

и тя ще гори като факла за да страдам;

Самосъжаление и мисли нахлуват в меката плът на Бог

където се научих да плувам. Доволен че като шпионин се притискам ...

 

 

... защото аз не бих позволил светът да ме замеря с богатства –

скотският рай на примирени души

в който телата алчни се деформират,

заплюли жътварите на звезди с техният блясък –

тъжен и жесток и далечен,

в суета си като кръвоизливи

върху котешките, опитомени очи.

 

 

134

Телата ни върху пепел не зовът, а хранят тлъстите пера на птици.

Ще са в геният на вихър, тези които могат да променят

Върху бомба от инстинкт и мисли...

 

 

Вдъхновените съчинители садят тополи и копаят извори.

Скалите рухват под северен вятър

и отчаянието е изпито от потопяващи простори.

Седя, току що проходил,

размазан от целувки,

отразяващ светлината зад гърба си.

Ехото се повтаря

преди лъчисти пътища да го освободят

по гладката повърхност

на аленеещ студ.

 

 

... смелостта им не признава отвъдно наказание или награда,

защото ги водят ръце на косач разбунил светулките.

 

 

135

Мисловната истина може да напише детелини.

Късмета на съдбата.

Под очите сълзи от пренебрегване в детството.

Брадви с белези съшиващи спомени – защото е шеметно наследство кръвта

върху бедността на пясъците.

И нейните устни са топли като завършеният миг на любовта –

в кратко време, забравящ предназначението в което съм се врекъл

и призраците, които се домогват.

 

 

136

...Изчистено, стегнато предверие, в което се влиза през прозорец и което е

началото на безброй врати, разкриващи безброй посоки.

Пресметнато многообразие от форми, емоции, мисли и образи – необходимо

въртележката на хаоса да се завърти като творение, в шеметно издигане

над земята.

 

                                                           За Книгата такава, каквато я искам

 

 

137

Затвора на мислите пробужда шизофреничния произвол на самомнението

И е лесно да станеш палач, щом ежедневието не се пали от ласка и вдъхновение.

Щом липсата на време и напъна на суетата прокарват правото на сляпа сила дошла

от разкъсани нерви и изправен гръбнак.

Лунатик движещ света като предавател на предопределението си –

рухнал на парчета и убит с камъни.

Горд мъж, превърнал се в ярост, после в жестокост, а накрая в презряна история.

Жертвите на неговия бунт рушат пиедестали в тържествуваща безопасност.

 

...затова мисли, мисли като зараза... промъквай се, бъди потаен, но хищен...

не убивай, не проливай кръв... ти си натрапената обич, от която сърцата

се разбързват незнайно, а костите олекват...

нека поемат въздух, а издишат ли ще се пренесат в друга форма на живот –

истинската твоя вечност...

 

 

Любовта е невероятен стимул

Най-крайната любов...

Творци на стимули

Душите имат нужда от разклащане

от ненормален пулс –

забавен или бърз...

 

 

138

Не го забравяй – яде банани, кучета.

И е щастлив...

         като в древност...

ловящ, любил, в кожа умъртвена от комари.

Велик брат на корените –

начало, което следва след отричсащ огън.

Не го обичам, но го уважавам.

Убивам враговете му, ще убия и него....