2003
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

***

... като бавна песен, надигаща глас

срещу правилните форми на камъка

С лица в които ястреби дълбаят белези –

потомци на баща от злато –

по вятъра решителните им черти

От стъпките им никнат църкви...

и дървета за небесни съзерцатели.

Във бяг волята им пренарежда.

 

 
***

Ако приемем, че дълбоко в земята закопаваме огромни парчета лед,

то от туптежа на огненото й сърце ще се раждат извори.

 

 
***

Той не е баща

не храни детските усмивки

Събира слънце

както факла огън.

 

 
***

В картината времето може да бъде символ,

четвърто измерение, продукт на асоциация;

Тези щрихи, които сляти със съзнанието, изменят образа

в минутите изтекло съзерцание

или брой сърдечни туптежи.

Реалността е многопосочна времева представа,

със безкраят –

като формула за себенадскачане.

 

 
***

Не погълнал нито глътка когато съсредоточен се вглежда

във стръкове прораснала трева –

под тях нищожност - света на сенки и сълзи.

Не може да се наслади на речните извивки.

Вижда време.

- Все пак острие ще бъде дадено.

- На кой ще благодари тогава...

- Душата му намножава сезоните

Те – някак сладостни.

Когато земята няма гравитация

Череши между пръстените на Сатурн.

Житен вятър

и лъчи през кратерни картини.

 

 
***

Тиранин отстояващ вярата си –

светлина във листата първи

Като грешка е Той –

мимолетно колебание във плавността на Разума

Необходимата извивка потопила сушата,

размърдала сърцето

Лястовица над къщите

променила времето,

секундите събрала.

Милиметъра пространството отвъд.


Прозрения пресякли границата –

връзката между светкавиците и нишките живот.

 

 
***

Ярост в ръбовете на планетите

отровно мечтание по зрелите стръкове на август.

И тела пълни със сила,

събудени души с дъх на билки –

между луната и ноща са сняг на облак,

слънчева пръст

която ражда.

 

 
***

... държи мозъкът си в непрестанно вдъхновение,

до туптящата мембрана на прозрението;

превръща хаоса в предверие с множество врати –

дали светът зад прага е сияние, платформа за дълговечно щастие,

сбор на урагани, земя за последно преселение...

 

- Представям си народите като реки, като вени –

смесена кръв върху леденият блясък на моят север.

 

- По тези улици тълпите ще са ведри съзидатели,

същества преминали.

 

 
***

Усещане за многолюдност за смърт на китове.

 

 
***

Неустрашимо минаващ направил живота на цветята,

във своята дързост и тежка броня

съпътстван от зверове и древни сили

през хълмовете устремен към полето.

Жаден

пътуващ цяла вечност...

 

 
***

Не приема света със неговите беззакония

Той е ястреб който събира нокти

за да раздере Небето,

ризата му...

Аленеят рани в сърцето на Твореца

В ярост предизвиква новородените

 

 
***

Сянката на врабеца падна върху черешата.

 

Повелител на калинки и малки мушици

 

Крилете й мокри от бурята.

 

 
***

От стремеж събуден вихър,

задвижил с бясна скорост тъмнината

... от пробягващи искри ... до гигантските огньове.

 

- Три години търсих духът на Господ като дисектирах материята.

Последователен. Вманиачен в подробностите.

Пиех вода от самотно езеро.

 

 
***

Пуснах духът да тече.

Наводних долините,

превърнах камбанариите в острови.

 

Песимизъм. Само песимизъм от безплодни усилия.

В назидателно съзерцание открих алкохола. Превърнах себе си в учен –

наблюдател на механика, неуспял манипулатор на жизнени парчета.

 

Написах книга.

Предначертах хилядолетна цивилизация изпълнена с покруса.

 

Героично неприемане определя трагизма.

Почти плачещ кова брадви. Очаквам прозрение.

“Нито капка кръв, нито едно стенание”.

И силата е предчувствие,

дъх на животворяща лавина.

 

 
***

- Мисълта, всяко дело, е насочено към намаляване

на страданието, бунт срещу природата – от извивките на Вселената

до правите улици на вдъхновени строители.

 

Косачът се връща в селото,

разминава се със погребението.

- Към църквата, към църквата – крещят –

цианкалий, отрова, сода каустик.

Тъжна е кобилата.

Във сеното дребна риба.

Момчето, което носи кръста също е тъжно.

Няма кой да свали тялото

и на ръката си да върже синя кърпа

Синя като лазура.

 

 
***

Птиче обречено на смърт,

безкръвно сърце което сълзата съживява ...

и вятър разпръсква лъчи от най-нежен юг по него.

Между морето и небето

като светкавица –

полъх от ъглите на друга вселена.

 

 
***

Никаква симетрия.

Никаква плавност.

Скокове. Скокове. Скокове.

Безжалостно

към себе си

Облъхнат от

студенина

и ведрост.

 

 
***

В гальовни мигиве събирам себе си като градина.

 

 
***

Упорито израстване

привързаност към дърветата

с ръка пробита от лъчи

в плахата прозрачност на началото.

 

 
***

Светкавицата на живота отразена

в бягащото електричество на тялото ни

Продукт на древни бури, гладни,

стремящи се към отделеност

трептящи прашинки –

директни копия на мълнии.

 

 
***

Освалд е очертал себе си върху парче кожа.

Смалява се духът му в минути на песимизъм.

 

Не го радва небето,

слънчевите ръбове на облаците

и синевата между бъдещите бури, прорязана от сиви нишки летен студ.

Не го радва мириса на идващата вечер

с птичи песни

и листа на черешата блеснали от дъжд.

 

Полягат гънките,

разтила се тялото

носено от четири коня.

Чака утринта.

 

 
***

Слънце очертано по облачните ръбове

по лъчите птици

и върху тополите –

в сумрака им селата

пътищата между листата

заблудена пеперуда дошла от полетата

приглушените цветове на късно лято.

 

 
***

Плодове и дим върху огньовете

... стари жени чакат залеза

между цъфналите хризантеми.

 

 
***

Момчета по скалите като

лястовици,

хранят с топлата си кръв

влечуги...

И в грохота прощава на

поднебесните

Разтваря вирове тежестта

на скока им.

 

 
***

Мощният рев на светлите мозъци...

... ни прави най-бялото в кокичетата.

 

- Каква е жертвата?

- Какво могат сърцата им?

 

Цялата злост да се изсипе върху градовете,

да разбие вратите и да седне на столовете.

Ненавист като магическо докосване надига великани от телата.

И тези огромни Човеци са освободени от проклятие.

Като ветрове пуснати...

 

Майките са книги на мъката.

 

 
***

Когато себе си

надарявам с мисия

и устрем

- лястовица над вода -

- тежък тътен -

съживил тополите

Злост

Злоба

Прилив

под краката им

дълбок до рибите

и безтегловен.

Пътя ми не обикаля –

права е

до края на Вселената.

 

... В небето като острие и стих,

върху водните равнини положен.

 

 
***

... всичко подчинено на иеята,

на магическата пръчка променила съществуването,

на острието ведрост прорязало света,

създало Бъдеще.

Мисъл като мощен рев от цялото същество

до бездиханност

до безпаметен сън върху влажна земя.

Скок във буйния цъфтеж.

Тласък за стъблата тревни.

 

 

... тръпките на духа се просмуква в пространството

и копаят надълбоко.

 

 
***

Смъртта е близо щом пианото плаче.

 

Играят сенки по ръцете,

когато в унес колони

издигат призрачни сгради.

 

Сами пръстите рисуват безмълвни мелодии.

 

Върху гигантска вълна – няма птица –

тонове песен

под яздещият водите.

 

 
***

Животинките огъват тревите,

прорастнали под каменните зидове.

В тези къщи комарите се хранят с призраци.

След завоя на реката шест пусти прозореца.

Смокове между изсъхналите череши,

коприва до праговете.

Няма мост,

приглушено, отдалече се чуват влакове.

Предишните жители – овчари и търговци –

пият мляко покатерени по хълмове,

точно над покривите си.

По водите –

тъмнеещите гърбове на рибите.

 

 
***

Моят най-добър приятел – моята любима, моя грижа, радост,

пръстите й деликатни във косите, моят кей, тихо място, за да дишам –

моята любима, скитницата по земята,

в пътищата влиза като топъл вятър от пламък и от устни – моята любима –

зъзнещата вечер зад рамката-градина на нашият прозорец –

моята любима – се учи да лети, душата й се вдига и от страх се свива в шепа –

моят най-добър приятел, моята любима – душата й лети в снежинки на небето,

някой ги събира и във мен блести ... моята любима, мойта бяла булка

със кафевите очи, ранима, прогаряна от хиляди цигари - моята любима, моя грижа –

от кръвта й светя и пулсирам, като белег върху нея по рождение,

който да я пази и да бди безсилен.

 

 
***

Градежът завърши.

Гладните са с бели ризи

и когато има вятър – плътта ухае на лятно поле.

В домовете си

вдъхновените мислители

недосегаеми чертаят права

от тях през времето и Бог.

 

 
***

Тъга разкъсва гърдите на момиче

щом в детството целувки неполучени

във себе си намира като леден къс.

 

 
***

Един остава ... Той все още вижда рани,

като предизвикателство отправено от нож.

 

 
***

Като лодки върху залезна вода

със лунен цвят предсказан и трептящ

дъжд на щрихи, морска шир никога немината,

през която тръгват посетители

и по бреговете се разливат

с кожа в белези от тайнствени места,

от време още не дошло...

 

 
***

Щом чета тези думи разбирам колко близо е тялото до вечерта.

Това не е естествено състояние, само чакам да мине

Да се зароди щастие, предизвикателства с неясен почерк –

подземните води на една целувка, дръзките действия и получената обич –

разказвам за дете чиито нерви са като обрив,

друг човек върху пръстите – болката е непоносима мили приятелю, v

всеки мой жест е усилие насочено към оставането ми като дух –

стените докосвам заради това и пия от чашата заради това,

дървото, приближената пеперуда – чужд допир –

дори стъпките по тревата изтръгнат стон ...

 

Равнините, някой е обходил... равнините...

 

 

Равнините, някой е обходил равнините, за да види 365 дни

къде се срещат повърхности и е гладка сивата маса на бурята.

Север – под пожара до рибите –

предизвикан от светкавица селски бунт – с лодки нахлуват навътре в полетата.

Старци не пазят сърцата си. Експлоадират върху поляните, върху лъчите.

От тополите, близо до небето... Никаква агония .... възхита.

 

 
***
 

Боговете са измислили електрическото си погалване

само за да предизвикат нежност у един мъж. И той

съсредоточен, да потърси в огледалото

легиони готови да умрат за своите любими.

Птици над децата си, строители на мостове –

по правите улици аромат на планини, огън, липи, късен следобед.

Боговете са доволни когато в ръката на мъжа има друга ръка.

Не търсят сметка. Потръпват във светулки.

Никакво изпитание. Само щастие.

Междузвездно пространство освободено за щастие.

Симфонии.

 

Прозрачната кожа на бебета – звездици.

 

 
***

Дунав – оранжева черта върху тополите

и тонове изтичаща шир.

Сърцето ми се отпусна за няколко дни.

Във облаците въдици от тръстика, биволи рушат дигата,

заблатени канали напояват равнината.

Вода под върбите – убежище за щъркели.

Чакали плачат като бебета по ръбовете на селото.

Зад царевицата – румънска сватба.

Вятъра носи дъжд и песни.

 

 
***

Стоманата на планините го спират и самотата по пасищата.

От най-високият връх се вижда морето. От там безкрайна синева и чиста жизненост.

Голото протягане на детството броди необезпокоявано от строгият мъжки поглед.

Завинаги в бистротата на планински потоци, в сърцевината на нестопяем лед.

 

 
***

Размисъл лишен от острота,

вцепенено състояние на тихо, утринно блаженство...

Кожата на циганите блести във хладното слънце на септември –

докарват пръст, изравняват я, садят цветя, дръвчета.

От татуировките им избива пот,

а лъчите примижават очите им...

 

 
***

... като нишка тя се свързва с прекрасните си прародители.

Пеперуда носеща морета.

Два сантиметра остров.

Докъдето ни стига зрението –

красота, движение...

 

 
***

Цялата сила.

Всичката мъдрост.

Братята в полето.

Табела са очите на Татко.

Между болката в слепоочието.

И безкрайната нервност

се чувствам изоставен.

И неблагодарен. И страхлив.

Като вълна ме държи.

Като стихия.

 

 
***

Съществото ми е запълнено от рев на дух,

който се протяга.

Като връхлитаща вълна, като стихия.

 

И викът му запълва празното.

 

 
***

... Те искат да извоюват собствена земя, собствено кътче,

върху което да отворят рана, пълна със собствена кръв.

Да знаят, че Скалата която е била много преди тях,

може да не бъде същата – по волята им – след тях...

Те искат да освободят славеите си над земи нечували песните им,

шепа семена да скрият под недокоснати камъни,

в мелници да впрегнат ураганите.

Тези деца на бунта носят души на гълъби;

най-нежни нашественици...

 

 
***

... част от мечтателен разсъдък, който в полет

обхожда хълмове, гори, поляни...

 

 

Не се гмурка – скача –

на гърба си с прозрачна слюда

над скалите е като гънка,

извивка в готовност да се отдели

Мигът на съдбоносно движение е извън времето

като в рамка – белег, щрих, прашинка, хоризонт

в непредопределено пространство.

 

 
***

Бандарген – птици – араби – вятър от ята във златото на следобеда –

океани зад пясъците – мрежи – криле от север – европейски синигери...

 

 
***

Безмълвният извор измил душите

Сътворението

Усет за ведър хлад

след потапящи водни потоци

 

 
***

Не искам да правя чудеса,

Аз искам да създавам ежедневие.

 

 
***

Много бяс във тези кръгове...

 

Буйният цъфтеж. Бликналите поляни,

оркестър от форми със свои звук и цвят,

плодовете, раждането...

и в това смъртта е съставка, твърдата упора,

разлагането което крепи стъблата –

Те – толкова красиви и толкова жестоки.

 

 
***

Следващите думи няма да носят име,

следващите думи ще създават плът.

И от всичките вселени – най-добрата.

 

 
***

Какво е огъня

каква е тази шир върху крилата на птица.

Мирише на месо

и на бяла риза в пламъци.

 

 
***

Цъфтежа. Ревът на мозъка. Забравени думи.

Парчета застиваща лава с костилки между гранита.

И първият миг светлина.

 

 
***

Най-изповедното, огромно по количество, със ситни букви...

върху които гроздето пречупило лъчите...

меланхолични спомени и несъществуваща река ...

признание за безпомощност, до двама приятели, със сърца във унеса,

когато слънцето прави злато и по-късно

между реактивните следи на залезно небе...

а въздуха във дробовете влиза като вятър

и освобождава по земните посоки бездомник

лек между тополите...

 

Плътта ми е съкровище –

грее сякаш звездица,

водите я отнасят

и водопади есенни...

 

 
***

Той може –

може да бъде близък приятел или враг,

влажно подземие в което с бой изтръгват признание

А щом настъпи времето да презре бъдещето

и да се изпепели.

 

 
***

Идвам във вечер, донасям тайната сила на ръцете си,

към дълбините на земята се спускам до сиянието на костите му –

самотна молитва, през духове и лица другоземни.

За да измия душите със длани

и да изплача реки.

 

 
***

Заравя глава, дописва

Ябълки на масата

Площ гладка като лед

 

И фигури във сив контраст се движат

градеж и плодосъбиране

лек мирис на напечена от слънцето кожа

потрепване на гущер

ако се вгледаш

 

Под пластове тишина – говорят...

Напрежение и поглед отдалечен.

Фраза в ъгъла от единствен

символ –

ярък, обгарящ...

 

 
***

Деликатност събрала погледи,

между листата – слънце

и майките златисти.

Потрепва във ръцете й,

откъсва се във вятъра

Половината лице е старо

от взривовете на сърцето

и музика във това съсредоточение

безвъзвратната далечност

Живот във който се усмихва

зад тънка нишка, зад предела,

под грижите на Небесен – само негов.

 

 
***

... ще търся слава

и ще пиша пророчества

нервите ще се късат,

а тялото ми ще натежава от злато.

 

ценен идол,

като гръмоотвод блести в долините

и искрят косите ми от гнева на небето.

 

вените на мойта статуя

потрепват електрически

 

откраднат ли я ще живеят вечно в грохот

който не затихва в миг единствен

от мигове безчет на вечност.

 

 
***

Алфонс потърси най-доброто у себе си – френското име,

спомена за поляни, брези, имение от дърво и слама –

най-увереният загледан в бъдещето – вече достатъчно обучен,

с гладко течаща мисъл, с къдри като поток,

верен на себе си до безкомпромисност.

И когато погледне надолу – пълнят се океани, образуват се върхове,

мисълта подскача по петната слънце върху пътя...

 

 
***

Реактивни драскотини

върху последният пласт светлина

точно когато силуета на щъркела

се слива със клоните

и нощта изостря тополите

 

 
***

Събудени души с дъх на облак

Нещастието на планетата отнася

Като с нож разрязал болката

Превърнал децата във искри

в ромон от светулки над дворовете.

 

 
***

Тълпата тръгва към слънцето –

заради мъртвите си братя

заради майките.

Към слънцето с омраза.

С татуирана злост върху мускулите.

Мравуняци мрак по бездушното светило.

 

 
***

Строят градове, жънат полета.

Челата им – слънчева пръст.

Тя – цялата илюзия на света –

имена на реки

знаме във къдриците.

Запазват вдъхновението в тухли,

във пътища...

Деца през августовско жито...

Моменти ведрост

тласкат необратими скокове.

Същества различни

произлязли от човеците.

 

 
***

През четири хванати ръце прелива духът.

Двама – а единият между хората.

 

 
***

Не искам гневът ми да бъде човешки,

искам да приближавам планети,

да събирам урагани в ръцете си

и съществуващото да е с тъгата на сърцето ми.

 

Към безкрайният ред на звездите

като горчиво недоумение,

заплаха за всяка частица свят, за всяко начало ...

до първата точка, до първият гръм.

 

 
***

Реките отделят хълмове,

зелени поляни между борови гори,

синева зад буреносното черно

и притихнали птици

Пейзажа на мъглите.

Овцете скупчени по обед.

Лисицата се отразява в

огледалото на локвите

и отминава между минзухари.

Чакат ме километри дъжд,

блясък на залязващи ангели

и тунели под пълнолуние.

Фрази преди във вода да са пътищата

и снежинки да разтворят завеси във мрака.

 

 
***

Плачът е по вдъхновението...

 

Гневът на последния уморен до огъня –

като светило изгасва след взрив.

Последният над своята обич, над кожата си, над отчаяниетo…

Последният в самотност се разтваря,

продължил мълчанието си.

 

 
***

Да се събудя сред цъфнали ябълки

край мен да пробяга лисица

дъждът да спре

да мирише на трева

и ако аромати пеперудите имат...

 

 
***

Той ще живее в хлад,

светулки ще бъдат смеховете им,

отпуснат сякаш по небето, във облак и дъжд,

в пролет по зелените хълмове

и шеметен летеж над склоновете,

където дърветата го чакат.

 

 
***

Пясъка затрупва буквите.

Книга – голяма колкото пустиня.

С песъчинки в нея влиза слънцето, цветовете на слънцето,

дори ледените синеви. Поглъща ги.

От поглед е скрита книгата.

Присъства като извор и уста...

 
Потръпващ дим над длан.

 

Приятели с които да говори.

 

 
***

Тъжен – оголи вратът си за ветровете,

лед набразди кожата му.

И сякаш грехове се натрупаха в душата му,

още от детството, при ранните спомени.

За да бъде времето тежко

и да потръпва сърцето

от страх...в безнадеждност.

 

 
***

Поемат въздух в самота и далечност,

единствени на планетата

близко до свободата

свалили белезите си

приспали душата ...

щастливи под два метра вечност.

 

Как легнал до поток – заспива

и цветът на череши го покриват със години.

 

 
***

... Пред иконоподобният образ на предшественика се покланяха дърветата и във

трепета на листата им слънцето се сливаше с косите му.

Луната лизваше земята – нейната фосфоресцираща хармония бавно преливаше

в моретата.

От моретата излизаха хора.

От хората най-тъмният графит.

 

 
***

Майката осъзнава колко е безпомощна. Как присъствието й не може

да спре сълзите му. И нейното момче ще порастне човек със болка,

клатушкащ се на границата, измъчено поемащ дъх в

разтрошените от душата му ребра.

Той – кълбо от нерви, във всеки ден терзание – пише бележки

и ги оставя на масата

До цветята.

 

 
***

Вярвам във тези, които ще дойдат след първият,

готови да приемат съдбата си,

съсредоточени във плътта на думите –

Те – убивани с хиляди –

вълна от мъченици върху пясък на пустиня.