2003-2004
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

***

Всеки заловен в умората на очите й.

 

Новата държава търси реализация на летежните си индивиди.

Те като саможертвени фигури в човешката мозайка са лекарството, ножът,

следите от нокти вдъхновили поетите,

отделили отровата от месата на падналите.

С копия насочени от магнита на дланите ни,

ще са войните лъчисти на тази мирна правда

строяща върху облаци мостове.

С вода от айсберги напълнила чешмите,

превърнали звездите във оазиси.

 

като огън за сърцето

като ден

 

 
***

Задрасках думата пустиня

...трагично между скалите

жените са обгърнати в тайна.

 

Бесней братко, бесней.

 

до локвите вкопани от дъжда

 

блестящи от цветя

сини, бели, жълти

и звездите.

 

Лунният братовчед

като скрито вдъхновение

като стена.

Тела на ловци до езерото

ловкост спотаена в храстите

с блестяща кожа

заслепили самолети.

 

Той все повече напуска земята.

 

 
***

Дълго се смя на вярването за свободната воля,

после каза, че ще си намери приятели,

ако не успее да го направи с добро –

ще ги създаде и осъди на себе си.

 

- Най - доброто от мен не е в безупречната подреденост или ненадминатата изисканост -

не – притежанията по рожденно право се събират от реки и камъни –

малък рай за емоционалната ми нестабилност, където като вихър

ще сменям посоки и в различни лица ще въплащавам вярата и волята си.

Самоцелните ми действия ще градят алеите на вдъхновението,

горите в които всяка мисъл намира звук и вятър.

Запазил съм територия за пет милиона съмишленици.

Строя детски градини.

 

 
***

Пред нас светкавици падат върху червенината на маковете.

 

Отзад слънцето върху пътя.

 

По меките гънки на земята лягат облаци.

Под залезното злато – бури със коси от жито.

 

 
***

Отчаяние

Недоказано съществуване на живата вода.

 

 

Мога да твърдя, уповавайки се на логиката, че Елексира съществува.

Това лесно възприемимо вещество,

което съшива бездни е още ненамерена рядкост.

Някой е изцедил сърцето си, за да го има,

дал е дъхът си, изоставил е любимата си... Написани нокти...

Търсача преоткрива страданието като дълг.

 

Математическо вълшебство вплетено във дъх ... щастие... Празник за бащите ....

между корените на дърветата е живата вода... бащите, които копаят ...

и музиката се диша ... първото поникнало листо под разкървавени пръсти,

под прозрачните клепачи.

 

 

Това мога да направя изпълнен с вяра,

грейнал от невидими целувки.

 

За бащите, които копаят.

За потните им лица, бягащи от прокобата.

 

И падат заслепени върху остриетата на пресъхнало дъно.

 

Устните им ги зашиват феи.

А техните майки изправят коленете им.

 

 
***

Красотата е върху просещата шепа на невероятно красива (царица – написах царица, а исках -) старица.

Старица като остров

място за възхищение

и далечност ....... Болка.

далечност....... Болка.

 

 
***

Съставихме двор като мрежа, нескончаемо многообразие от възли,

места за размисъл, вековни липи, летен унес, младост,

пътища, които не се докосват – предлагат избор и самотни залези –

места за волни духове със птичи кости –

в богатството на техните кухини – архитектурата на полета.

Спечелихме правото да падаш свободно когато останеш без въздух,

когато те премазват дланите му...

в тръпката на прозрението душата ти е захвърлено злато –

разкриваш Бог, създаваш за бъдещето митове.

 

 
***

Август разтваря лятото –

снежният варовик, водата между порите, друговерци, болест... надежда.

Момчето ни води близко до ноща, покрай ръбовете й.

Бягаме трима – Бащата, Аз, Загорелият гръб пред лицата ни.

Могат да ни застигнат клетви до гробището, в безлунието, където злото се сбъдва.

Събираме частици живот, скални отломъци – бързаме – пръстите ни болят;

сами, отделени, спасяваме любимите си хора.

А когато се връщаме в пречупените ни колена се е спотаила молитва.

Като кървава сянка е потта по челата...

Пътя обратно...

...километри натежали върху клепачите...

колата... натежали километри върху клепачите...

И пак надежда.

 

 
***

Той пази тази ценност

и размазва всички силуети.

По-тихо

По-бързо – до замах уловил светлината.

 

Като декоративна шарка

гънка красота

възхита от поляни

войнственост

страх.

Ежедневно пристъпя

Метър над тревите.

 

 
***

За мен тези няколко хиляди години минало не са предтеча.

 

Участвам в градежа на вековете

с гълъбово сини ръце.

Камък поставил върху кулата към небето.

 

С ентусиазма на древен архитект...

Съживител на гранит.

Места за песни.

Мравки по подовете на катедрали.

 

Мазнината на сърцата им

не допуска слънчеви поляни.

 

Там където пътя между небето и земята все пак съществува

и кожата ми блести – почерняла от слънцето –

гълъби гонят деца – пожарът на очите им пренесен върху нивите –

в закръглен ритъм на девичество и усмивки от сърцата – градините в облак

и ледени грамади в долини затварят градовете...

 

 
***

Йод, мед, цианкалий, цитра,

музика отчетливо единствена

върху белота и

център

брадви и ножове насичат след това

писменост от къщи

 

по небесните балкони –

синева

 

радостен в градина

не стъпва по земята.

 

 

Чувствам някаква тежест.

Нежелание.

Да се нахвърля като пророк върху себе си,

да украся тялото си като колона –

място запазено за призраци

за издишани емоции,

задух по пълнолуние

неспокойни сънища.

Цялата същност върху ехото,

сякаш отронен звук

затворен в книга.

 

Пази тази ценност

и размазва всички силуети.

 

Не затваря книгата

нито очите си.

 

 
***

Завиха вълци между ръцете от колони –

хищни гальовници със зъби от желязо.

Разграбиха градовете

обсебиха женските ласки.

Сега царуват като рушители

от жива кръв.

Палят слънчеви клади.

Мразят дори лицата си.

 

 
***

Око разпиляно като призив

Отровна стрела във реките на наследствнността

 

 
***

Древността ухае на сол във пустиня

и обречена любов разлята по гранитни арки,

 

които преди са били трамплини

за скокове към подводни звезди –

 

домове от светлина

полепнала върху телата като кожа.

 

 

Кръвоносните магистрали свързват това минало

с ръцете на моята любима

И с очите на друга жена загасващи в тъмното

при три различни вятъра.

 

Тяхната любов говори вечер.

 

 
***

... Във вдъхновения стремеж на своята наивност.

 

Трябва да съм многорък баща,

който кърми всички.

 

ухаещ

утринен

с ръце по върховете

есен

върху люлката на бора.

 

Тя – в градината – под златният чадър.

 

Моето пространство

като пеперуда

като въртележка

нервност във ръцете

и прозорец.

 

Донебесен първи –

рядка красота по улиците.

 

 
***

Десетте прокоби

когато не сочат небето

са вкопани в земята.

 

и отварят триъгълни процепи

като от копия

или цветя по поляните

привличащи буреносни облаци.

 

Ухае приказно щом падат светкавици

На орли нараняват крилете.

 

Лавините са хлад за долините.

 

 
***

Последният, който е мечтал – безжизнено различен –

е нарисувал тази карта съсредоточен върху сбора (+)

като правота от ъгли описали разстоянието,

пътя изчезващ в мъгла –

до неопределената далечност с тежки води,

до загадъчност на облак в центъра на който

разцъфват лалета.

 

 
***

...затова днес мога да се обърна към теб с “братко”;

заловена дума в миг на произнасяне –

това ли е свободата на образа

когато си загубил представа

и се задоволяваш само с илюзии.

Набръчкан между любовта

във съприкосновение със земята.

Алчен сърп за знаме.

Грозен градеж достигнал облаците.

Трупове и жито.

Върху голи чела – яд.

Път от смръщени вежди.

Високото начало започва близо до луната.

 

Първият - толкова далеч – е безтегловност.

 

 
***

- Каквото мога да достигна е мощ за крилата,

някаква блуждаеща назидателност с дрезгав отенък.

Първата крачка напомня за взрив

предназначен да остави безлунна земята.

 

Ако я няма тази светлина нощем...

 

 

Нося алчни белези,

не ми е близък никой,

като булдозер през тревни поляни съм.

Вися от издатини

воден от ултразвуково шептене.

 

 

..преди да се пресели с лека усмивка - ужасен скимтеж...

 

А той е близък като спасение

дарено от двама –

единият завинаги мъртъв.

 

 

Цялата отделеност нашепва ... като дявол.

 

 

Забравям призива

викам себе си.

Тухла по тухла –

знак върху луните.

 

 
***

Танцът на дракона върху лицето ти, стъписва момичетата.

 

Изтръпва кожата

жъне пътеки...

 

Белег върху хартия и шествие в кръг.

 

Така затваряш в рамка горски дух победоносец.

 

 

Всяка правда е творение

индивидуална субстанция

към която косовете са безразлични.

 

 

По-тихо, по-вярно

с усмивка

Едуар реже комети.

 

Неговият досег с реалността е вдишано пространство.

 

 
***

По етажите на кръвта майчината любов е сянка от връх –

най-високата точка от която можеш да плачеш.

 

 

- Безпомощен, оставен само на твоята воля,

на вярата че виждаш

колко далечен съм

и обичаш тези, които обичам.

- Когато се моля съм извор изпълнил те с плът,

помощ за благословените от душата ми.

 

 
***

Като дървета.

Няма ние.

Аз.

Моята милост срещу реда на нещата, срещу екзекуциите.

Във всеки миг туптежа на сърцето се ускорява до един постоянен удар,

едно голямо бомбено туп.

 

И в непрекъснатост ми израстват нови органи.

 

Взрив върху ерозирали хълмове.

 

ТУП

 

Черти алени след колоездачи.

 

 

Каква е тази отделеност

светъл дъх

нахлуващ.

В мрачен, но тих следобед

ясен като пълнолуние.

Аз с наранено тяло

от блясъка на слънцето.

 

 
***

Най-дългите думи като освободена песен върху преброените листа на акация

Жена ми която е повече от цвете и спотаени лъчи

Космическата цигулка пробужда прозрения –

издига паметници на самотни хълмове;

единствената ръка проправя пътя върху колела от есенен въздух

и пеперудена месомелачка.

 

Птица от плат

прогоряни цветове

като шепот

не ги дописах

пропилях най-красивите

сега са незнайна вечност

и мигове–тунели

 

 
***

Когато земята имаше него тя ухаеше на небе.

В плод

тялото й топло събираше слънца

и пръстта дишаше през ноздрите му,

за да я има.

 

Падналият пратеник на възкресението

не е спал с години.

 

 
***

Някъде там, в чуждите светлини

спят душите на уморените от работа турци

И засятото във водовъртежи жито

блести върху нощното небе –

размътени ореоли над димните комини,

вълна по телата на сънищата...

 

 
***

Думата прозорец е като думата портрет –

дава светлина, небе в очите.

И над ясните контури на залеза –

настръхват слънчеви копия

проболи птиците

разтворили крила върху селото.

 

Като цвят от череша –

птичи пастири между клоните.

 

 
***

Приятелите ми се срутиха върху хълма,

те не са случайни –

всичките са с мойто име и носят очилата ми.

 

 

Не мога да освободя силата на сълзите си.

Татко ме докосва с пръст до налудничавост.

 

 

Белоснежен като най-яркото слънце

и топъл сякаш удар в отчаяние.

 

 

За всяка пролята сълза

плащам с черна кръв

и грозна кожа

 

 

По издраните устия на реките –

разцъфнали лилии

над изчезнали удавници

 

 

Във ведрост да сеем

 

Неописуемо близко до хляба

до димящата пръст,

сладкият привкус на земя...

Когато ръцете правят повърхностни рани

и с метър издигат аромат.

 

Екстазно същество в рамките на нивите.

 

 

Запълвам докосването и страха със оптимистична безизходица.

Прокарвам пръсти по гърдите си.

Бодят ме спотаени взривове.

 

 

...каза че това си ти

под храстите

над тревите

в есенните листи.

 

 

Ще напиша най-нежната песен

за две лица

във зима

и как снежинките

са вихъра

под стъпките

на озарен.

 

 

Тяло на планина;

във нощните сенки извират потоци

и от прелята топлина

възкръсват дървета.

 

 

Мила моя,

само очи и твоята нежност

върху вещите.

 

Души близнаци.

Атентатор във сянката.

 

 

Какво ли мъчи вашата близост.

- …песъчинка отрова, разраняваща до сляпост.

 

 

Ще съм по-откровен

в устието на реките,

когато блатото

е зелено поле,

което дебне.

И под бликащият живот

на водораслите

ще бъда пречистен

от жестока ласка.

 

 

Настъпи тишина

върху ноември.

Песента увисна.

Жените не жънат вече.

Вият като чакали в равнините.

 

Екстазно същество...Полет между браздите.

 

Хляб от огън братя.

 

 

Болните лица на всички майки

ще лекуваме...

извили се като змии

по-силни от всяка жестокост

с длани от вековни дървета

преляли пулс на планети.

 

Майките ни искрят като рожби

 

 

...нов, алчен живот –

студен извор

върху корените на цветята.

 

 

Неговата ласка е длан на дете...

 

 

Какъв е този живот...

самодостатъчност

малко сън

и облаци

преминал ведър

Къде?

Ще има ли зима,

леден въздух.

Дъхът ми на дракон

ще топли ли.

 

 

Всяка шепа тупти

 

 

Неговата ласка е длан на дете –

нежна –

която ти вярва.

 

 

... ще разтърсвам телата на

божиите твари,

за да намирам златни песъчинки.

 

 

Като езеро шептящо.

Като огромна надвиснала капка.

 

 

Бактерий, силиций, портокали

сякаш гълъбови гушки,

поток от числа върху издрана пластмаса.

 

Плющи кожата на гърдите му.

Под гладката повърхност

настръхват ноктите.

 

Вампири – духове във вълци.

 

Под горски шепи.

В сянката на планините.

 

Извори предсказват стъпките.

 

В сянката на планината.

Под горски шепи.

 

 

Тунели прокопани до бистрата

локва на извор

А над зидовете соколи

Звезди и викове

Плаче за призрака разяден

от водите.

 

 

Гръбначният стълб – гол –

бледо сияние.

 

 

Най-близко до извивките на косата.

Във градът жътвари

И целият живот на длан –

две линии от нея

ме правят галактика.

 

 

Контраста на пресътворяването,

когато мога да докосна аромата на дъжда...

 

 

Цялата жестокост е миг като удар.

 

Снежните рани по хълма.

 

 

Тишина отделя птицитеж

от хората.

И вятър.

 

 

Аз като голям юмрук

целувам рани

предричам усмивки.

 

Сакати прохождат.

 

 

...имам столетни върби

в кръгозора си.

 

 

 
***

... последователността на живота във кръгъл плод

пулсиращ като сърце.

В облаци и голи дървета –

форми имитиращи слънцето.

 

Разрязаната сладост

и духът като семе.

 

 
***

До каква степен думата обич и думата преспа

имат близки аромати?

Крясъка на ястреб

и свободата на ноктите да рисуват шарки.

Леденият дъх над белезите скрива долината

и шумът от автомобилно бягство.

Простор в разума.

Усещане за далечност

в топлината на ласка.

 

Пиедестали на безвремието.

Пространство от разтворено небе.

 

 
***

Тя ще бъде мрак – детска зеница с въпроси.

 

 

между пръстите

тази която обичаш

със кафето на масата

и тръпка по устните.

 

 

В хралупата слънца и лавини.

 

Воят на криле.

 

 

Близост до скръб

до уродство.

И пищен маскарад

звездна зима

зад студенината на стъклата

бих те целунал.

 

 
***

Като сплав думи и музика се свързват.

Смъртта на един и смъртта на друг.

Водата покрива селото, стърчат върбите,

остава само пръстта

и крясъка на водна птица.

 

По земята на бляновете

ранното детство

каруците.

 

 

Опустошени са градовете и селата на Маджария.

Глад по улиците.

Рамото голо на мъж.

Изгрева от изток.

Слънцето в скреж.

 

 
***

Няма го емоционалното величие

това, което разтуптява сърцето.

Ерудирана безнадеждност.

 

Сякаш се сблъсквам с есенцията на страданието

когато имитирам лудостта на очите му.

Двете цигари не са близост. Той е театрално патосен.

Тялото му търси остриета.

 

 
***

Пръстите на дъжда по изумруда на хотелите.

 

пулсиращ магнит в гърдите на жерав

стрелката на юга.

 

Песента на копача

1 върху 20

дълъг влак врязан в плътта на животните.

 

 

Жътварки жънат

хълмът на сълзи

във хляб и вино

между сърпове

гладни врабчета.

 

 

три свободни разреза

 

отвътре надвесен

яд на родители

върху гумите огън

и безумен разтрел –

детелинен

 

...и от тебе феите изтеглят цвете

и духът им е нежно шептене

доловим за далечни сърца.

 

Между камъните сея плевели.

 

 
***

Виждам лицето на древния превърнал словото в плът,

осъзнал материализиращата сила на думите посяти във времето.

Написаната мисъл умножена по хилядолетия е форма на живот.

И крила разтварят гущери. И хората са звездна самодостатъчност.

(с любимите в кръвта си)

 

 

Лицето на древния превърнал словото в плът.

С пръсти като завещание за пианисти.

 

Прокопава входове

чертите нарисувани на слънцето

жилавият ген на скитници.

И стреля във въздуха със плитки

на неродени южни момичета.

 

“ Южни момичета по меридианите”

яздят коне и се облизват изпъчени и нежни.

 

 

Последният утопис разранява земното кълбо

със крила на водна птица

Прераства мечтата във фигура

видна само от космоса.

 

 
***

Словото е плът

миг от векове

зачеване на души

моят личен тласък във времето.

 

 

И сякаш чела се разтварят

площади за лъчезарни мислители

и неземна е усмивката

върху премръзналото лице

на човек пристигнал отдалече.

 

 

Хора върху планета с водни жили

Конструктури на самолети

През януари прекосяват пусти полета

Дишат сняг, ярко слънце

Бели платна са ризите им.

 

 
***

Моята мила е вечна рапсодия.

По пътищата

към границата

момчето във ярост

Парфюма от макове

Болезнена буря

Твоята истина

Несбъднати сънища

 

 
***

Ще направя всичко възможно

краката на танцьорите да ги прерязва музиката.

Да падат върху кипариси

техните духове.

Превзели залезният хоризонт,

неговата тъмна настръхналост.

 

Нощта между самолетите

е път за светулки.

Вятър от борове –

влака захвърлил в тунелите.

 

 
***

Време е

като трептене.

Аз мога

да късам облаци.

 

Във това небе лесно се дописват думите.

Ти оставяш ръцете ми свободни.

 

Рисувам хляб.

И два красиви спомена.

 

Голата кожа на май

е като свечеряване.

От гърмежът на гумите

цъфтят плодове.

Пукот на пръст

изорана между хълмове.

 

 
***

П.П.

Все по-често виждам мъка, пред която са нищожни думите ми.

 

Някаква мисъл за миналото като обич.

 

Бащите ни ядат хляб от кофите

като от шепи.

Надвесени над бездна

от глад и себеунижение.

 

 

Аз съм загубена кауза,

презряха ме жадните за свобода.

 

Изгубих черната риза

която изгубва далечини.

 

Под сърпа на слънцето минава влак бляскав като броня.

Движи го сърцето на пътника от пето купе.

 

Вина изкупена от легла като рани.

 

Дъгата между клоните е уговорка между мене и него.

 

Съхранете спомена на устните.

Продайте го скъпо.

 

пролазили

млади

избягали от домовете.

 

Циганска красота между къщите

Напиши го долу, долу

При перата,

вените и ръце сбъднати.

 

 

Раждам цигулки,

най-хубавата закръгленост –

между музиката и жената.

 

Луд дух чупи коленете.

 

 
Искам да засея хълмовете

заради зеленото на пролетта

и за октомври.

 

Когато минат остриетата

да жънат полет на пеперуди.

 

Хиляди.

Сини.

Моята вечер.

Реката изпиващи.

 

 
***

...океани, които буреносни бушуват над главите ни.

Ледени мостове свързващи пръстени.

Същества, които с тъга и възхищение наблюдават материята –

красиво и грозно.

И в мигове на съпричастие, в живот превръщат мълнии.

 

 

Хиляди пеперуди изрисуват реката,

по която се спуска лекото ми тяло.

 

 
***

Самота.

Все по-често го сънувам.

Вече започва сливането

като скок

и оголена до кост

жертва.

Няма приятелски думи.

Никакъв пример.

Авторитетите са от стъкло.

Чупят се дори докато дишам.

 

 
***

Върху кората на дървото аленеят като белези две имена

и тяхната любов след знак за равенство.

Годините са запазили дървото, зелените му клони,

огромният ствол хранен от душите на селското гробище.

От земята само лалета, около любовта на миналото.

 

Тя крие среброто на косите си.

 

 
***

Ловки

копаят

небето

и камъни

върху челата

слагат.

 

Моята любима се връща като кралица на тигрите

Оранжево и черно

С рани по кожата.

 

 
***

- Казаха че Аз като крило съм

или нещо долно

редове от укори

магията на магнита

и неговия вятър

тревата превърнал в ножове

земя без звуци

контурите на самолет

като подозрения в

съзнанието на мечтател

събиращ успоредните

във полет

близо до невъзможното

сблъсък

или нова пръст

отворено място

притегателна сила за звуците.

Всичко, което чуя

е огрята кожа

отчаян жест на прегръдка

боси крака върху моята съвест.

 

 

- Запазих всяка страница за прозрения.

 

слънцето като ужас,

сякаш запалени цигари

и обич сутрин

... до рев на огън

от телата на светулки,

хаос от светлина –

заплаха за самолетни пътища.

 

 

като устни без влияние

дими съсредоточен

и избухва сърдечния мускул

на лека за вятъра прах

 

 
***

Ето го,

Змейско присъствие –

стар призрак от яд,

красота и отпуснати длани.

Последният който диша и пали.

 

 

- Цялата истина в много думи или една.

- Пълни очите с електричество и засмуква душата.

- Носачите на тежестта са със ципестите криле на насекоми.

- Уродливи птици като врати, освободени от маса.

Предтекст за съсредоточаване,

откриване на дълбочини и хармонията от пори,

която олекотява костите до летателни конструкции.

- Заслуга на времето, на инженера на скокове –

е този полет без причина.

 

 
***

Късове съдба

кодирани пътища

импулс

със три секунди закъсняващо време

 

числа по пръстите

умножени речни извивки

между чакълът – златото

 

тютюнът в огнени стръкове

и лятото с аромат и дим

трови дробовете.

 

Сбогом ще кажат

рисуващи лица

в отчаяни.

 

 
***

Мила моя

Не запалих полето

остарявам

 

..не са пълни шепите

със съживяваща зараза

 

 

Гръмотевици целуват корема –

пет думи:

“Дано да е здраво детето”

И да суши на вятъра

бели чаршафи

над планинско езеро.

 

 
***

... Към прострелното чувство

като яснота,

която налага воля и определя пътища във скреж.

Този диск от равна земя прострял се пред погледа на пътешественик.

Далечни краища, обич в мъжки балтони, стари десетилетия, безвремие...

 

Влахия гори, а ледът – толкова студен –

убива пингвини.

 

 
***

Изцяло лишен

от действена мисъл

бързащ

със умен поглед

към безкрая.

 

 

Разкрил гнева си

приемащ надежда

писъци върху пейки

милост размазана от дъжда

определен брой разцъфтели дървета

взривове сутрин

математически доказаното безумие

на сивото злато.

 

 

Аз като Александър

в духът на съществуването.

 

 

Изборът е близък до 14

2300 полета по магистралата

облаци атакуващи хоризонтално

и под краката зелените ниви на май

са поднебесна точка

 

 

Обикновенно

Неповторимо

Три минути кривина

Като остров

 

във домът

се отварят стени

и забравени жестове

 

по приспивни от моите

са само дланите на жена ми.

 

 

Къде са те?

- По-близо.

- Различни.

- Падащи.

- Във кътчетата

настръхнали

като саби на феи,

като неочаквани

капани.

 

и вулкани

и стрели

и съвършенството в хармония.

 

Древна запетая зад косите ти.

А може би ярост.

 

 

Нарисувайте многообразието

и заспете слънчеви

 

“като везна”

 

Винаги мисля

малко тъжен

с усет към пропадане.

 

Всеки радиус е светкавица

озон във дворове

надежда вдишана

огън спотаен

приятел на тополите.

 

 

Ще строя ракети

детайл по детайл

парче по парче

... част от небесният

грохот.

 

 

Вечер край ръцете ни

пулс до сумрака

езера в глътката въздух

 

 

Труженик по гърба на космонавтиката.

 

 

Първото летящо куче леко уплашено ж

между звездите.

 

 

Кои са те?

- Пожелание и цифри

малко помощ за геометрията.

 

 

В ръцете на майката

тежка плът

Е синът й

 

Умножава боровете

изпива реките.

 

 

Моята мила като моя тъга.

 

 

Надникнал през зимно стъкло

Спотаен.

 

 
***

Разчитам на това което ще видя

Върху усмивката на дъщеря ми

Татко шарен като дъгата –

изтръгва дървета

прегръща парещо.

 

 
***

- Всички крещят – пиян си, пиян си.

А аз отговарям – Да – на облаците.

 

Контраста пресъздава синьото върху пътя,

новооткрито небе дори в гънките.

 

Водопади призори

 

В утрото съм жив –

пия ледено

и отпътувам.

 

По-тихо

по-бързо

конете през поляните

 

Дивият свят на

прегладнели лисици.

 

 
***

Рани по-дълбоки от началото на извор

като сладък сок

когато събират плодовете.

 

 
***

Разговорите ни ще са кратки,

после ще плачеш.

- Подгответе се за лавини,

огнени бедствия, земетръс върху олтари.

 

- Сляп е гневът на бащите.

не признава слънцето...

 

 
***

Ледът на зимата се настани във семейния хотел

между върховете.

 

Пепел от цигари...

Лъчите затихват

по снежни пътеки.

 

 
***

Може ли лудостта да се побере в една усмивка. Болест.

Защо тя е непрочетен текст за сетивата.

Тайфун в главата.

Жълт по снимките.

Парче буря в магнита на сърцето.

Като златна рана,

с крила над градовете.

 

 
***

До всяка земна точка протягат ръце.

Долавят с пръсти годишните валежи,

милиметрите живот върху повърхността.

От ядките на ноктите им поникват степи –

бяг на кон с копита като огромни капки –

хаотични пътеки, нашепване за север –

сив и студен – с айсберги затворили морета

и самотници по бреговете.

Пият солена вода...само солена вода.

Друг вид пролет раззеленява дърветата.

 

 
***

...вдишан дъх преди изгрев

преди цъфтеж

между любовта на овощните дръвчета

в сумрака на селото

със топлите му цветове

когато тя се усмихва

и целува устните ми.

Сякаш внимателни нокти

носят тялото ми

смъртно уморено

над полета, над дим, над деца.

 

 
***

Обединени представи за съвместно съжителство

и творяща индивидуалност в ежедневието.

Между мисловни колони, освободеният дух гради жилища, улици, площади, градове;

храни, приспива, утолява жаждата, като ласка затваря очите когато времето дойде.

Дух отпечатък във всяка стъпка. Ведрост във вечерите,

под всесилието на Претворен.

 

 
***

моята мила

като моя тъга

 

добавих имена на улиците

посочих пътя към празни къщи...

влюбвам се в аромата

на гъсти облаци

до селски котки и

стари варбурзи.

 

моята мила

като моя тъга

 

приближава се над цъфнали рози

гладен кръстоносец

оголил нокти като ножове

пръв приятел на бебета донесени от юг –

деца като нашествие –

чистата кръв на жънещи варвари.

 

Цялото небе в червено.

 

 
***

Вместо да строя сгради,

прокопавам тунели –

това което е дело на

самота и тъга –

убежища, въображаеми братя

В дом от олово.

 

 
***

Как се остарява върху цвете

 

олово по сънищата

нежелана плътност

 

Земята тежи като

кошмарна капка –

засмуква вселени

Капан за лъчи

по-тежки от облак.

 

 
***

Първите са чертали полет,

мечти върху скалите –

своята смърт донесена от птица.

 

Само духове,

фантазии разделени от стъпка.

 

Той е обичал синовете си –

стръкове във сутринта ...

Със сълзи ги е убивал.

 

 
***

А от другата страна като капка е езерото Ашкотан.

Хлъзгат се секундите по водите му.

В този рай от нямост

през разрязан процеп трябва да проникнеш

към първият извор, към дъното.

Хлад и самота.

Единственият който съществува се дави

сякаш прегръща водите.

Богат улов за лодкарите е той...

 

 
***

Дано я чака блясък зад завесите.

 

... тогава самолетите ще са машини за вятър,

надземни трамплини за ниви.

 

 
***

... Многообразието пречупено

през уникалните съставки

на духът ти,

извисяващо се като лъч

към небето,

по който се катериш

в ничия земя.

 

 
***

Крещящ като пътека

върху игли

Tурист почетен от остриета.

 

 
***

Градът ще е с път водещ до отдалеченост ...

Пространство от стъпала

колони в летният сумрак

шепи пълни с плодове

прах върху обувките.

 

По незасяти полета аромата на август.

И цяла година свткавици.

 

 
***

Небето белезникаво между чадърите,

сякаш чакащо злато от идващата вечер.

Проблясъка на крила под клепачите са самолети

напуснали завинаги летищата.

От пожара на слънцето се топи ледената планета –

вали Венера върху косите ми.

В сумрак, между избухващи глухарчета,

самота като тласък към безбрежието.

Западнали дворове – двуметрова коприва, макове, бръшлян,

увяхващи листа на нарцис.

 

 
***

Искам да съм

.......... не варварин, не варвари –

новородено

Тяло върху книгата.

 

 

Непрекъснато усещане за приближаване,

това което е миг се нуждае от сезони.

Плач във безкрайните треви,

порастване, дух решил задачи,

леден вихър със сияние лунно.

 

 

Глътката е необяснима

и първото вдишване.

Кой удря със камшик дробовете ни

от начало

до смърт.

 

 
***

Откъснат от квадратите на всяко приятелство

недостижим

по-безстрашен и от най-смелия

единственият оцелял на остров

размахал сабя като хипноза

като сини пеперуди надвесени над извор.

 

В комареното царство е подпис огъня,

болезнената отпуснатост,

по-черно от нощ слънце,

кошмари по кожата.

 

Истинската любов като вдовица от залезна треска,

със принципите и вярата си

Пред нея лодки отплуват във злато,

отдалечават призрака на бъдещите й мъже.

 

Като в трон го носят,

много жадни,

плаща се слива с пясъка, с болестта.

Отпред е морето

и вятъра сътворил пустини.

Гълъби по пътя.

Разранени колене.

Въоръжени колонизатори.

 

Изсмукват слюнката му до вековна мумия.

И го запалват от уважение и сърце.

 

 
***

Теорията гласи, че домът трябва да напомня човешко лице.

А бузите са най-важни – пространство което духът намира върху

водна повърхност или въздушна безцелност –

земя с красиви летни плевели.

 

 
***

Вражеският вик като нокът зад стъпките ми.

 

 
И не е вечен, а къща за зимата, излишна колона

от север с мъхове.

 

 

Още

като ритъм от въглени

като зъби на куче под ходилата

 

Ще се напие до безпаметност

а после ще стреля с пистолет към небето.

 

 
***

Не варварин, не варвари –

новородено.

Тяло върху книгата.

По-бързи от слънцето

като зората от изток.

 

 

Прокопани корита за потоци.

Знаменосци върху многотонни машини.

Във бликналите води – диаманти от

уюта на снежните борове.

И в мечтание са лицата им

на ястреби от градовете.

 

 

Ще се срути последният дом.

Комините от страх

пред поникналите корени.

 

Върху бреговете черна пръст

стоварват камиони.

Сто годишни дънери засаждат косове.

 

И в градината овощна пред реката –

къща за сезоните.

 

 
***

- “Говориш като зората” –

чух тази фраза на бунт и на страх.

С някакво достойнство по устните...

- като зората -

Ще опиша картината:

звезди, луна във кристален лазур

избледнели краища на нощ,

разделени облаци,

червено на пластове,

вдишано слънце от изток,

синееща студенина и на мъглата плащовете

в земните извивки,

сенки, пожар върху тревите,

викове на птици – в миг хиляди.

Отвсякъде Той идва – като зората –

но тъжен.

 

Лекува болният кът на сърцето,

намира най-подходящото място за децата,

поставя светулки над житото.

 

 
***

Моят приятел кове сърпове.

Вглежда се в зърното като в задачи –

чиста математика от брашно над керемидите.

 

Аромата на продавачката е хлебен –

пълни торби

милва дядовци.

 

Моят приятел като яд буреносен

целият в стръкове

и роса шептяща

и разхвърляни пеперуди.

А сърцето му се смее във пръстта

и пълни мравуняци.

 

Моят приятел като ад буреносен.

Вглежда се в зърното като в задача.

Вдигнал ръце над себе си –

дланите му вдишват вятър.

 

 

***

Избистрям рисуването до два бора и снежинки или звезди над поляни засяти.

До кръст във облак.

До край на тетрадка, предизвикващ плач и отчаяние.

Отчаянието е ръка отпусната от която се свличат чертите.

Напомня за дъжд, за сиво, или когато грее слънце и отвратително се усмихват...

 

 
***

Твоята красота е достъпна само за поети.

Те отварят врати на тавани и намират ръцете ти.

 

 

Хлябът е като рамо на момиче.

 

Разплакват се очите ти,

когато пускам пеперуди ...

обичам те повече от небето

от светлината на залеза

ти си красива

и далечна в белезите на моите длани.

 

 
***

Ципове закопчават кожата

С имена е всяка искра

предтеча на огъня –

разтваря плътта на дърветата,

дълбочина и бледост под очните ями

картините кървят, отчуждени сгъвки, тела,

за които няма вече обич.

 

Хора с огледала за блясък в очите им.

 

 
***

Да има самозараждане

да няма логика

да има желание

и ледена чистота

и пламтящото сърце на вековни дъбове.

Пониква жито –

пролетен юг върху долините.

Цигански гръб блести

яхнал черната мълния на коня.

 

 
***

Няма го този велик стимул на душата

разтворил пътища като суха длан подадена за помощ.

И през невиждащи очи сълзите са планета като лист на цвете –

малко, пролетно – побрало слънцето и другите слънца

и всичко светло, което пари, топли и изгаря.

 

...ловните полета на лястовиците.

 

 
***

На една крачка от......

 

Разстилат се хълмовете под залеза

беснее духът ми над тревите

Татко разтваря ръце за прегръдка

тъгуват небесата гръмотевично.

И светулки разрязват кръвта

с хладен дъх на нощ

като капки светлина върху маковете

в поляната на моето тяло.

 

 
***

Като знаме

като вълни

плющящ

със силата му

и своеволен

без позволение

див

злобен

само броня

и лъчи

в есен

когато пълчищата са страшни

и са слепи очите от гняв

в небесата

с разполовени сърца

като опиумно семе

кристална езерна сълза.

Последният който се врича

се врича пред себе си

забулва се в тайнство

и разтваря пътеки.

 

Два корена са плът.

 

 
***

Болните амбиции породени от лудост

усмирени от жълтата й коса

и малки гърди,

върху кадифето на шкафа разтворени ноти,

чувствени бръчки като тайни знаци

по музиката

страстта

побрал уродливото злато на мълчанието

и житни поля с вдовици

пробудени от веселието на виното

и бойните дивашки викове,

радост

сватба

ясно небе

ведростта разтворила ризите

студеният вятър

сякаш звънък смях от щастие

под водопади на ледени извори

 

Тя го обузда с удар и прегръдка.

Прие го,

като вещица на кея

по черта притихваща морето.

 

далече зад сълзите –

водата на сушата

изострила нокти.

 

Лицемерието е усмивка

Нищожеството – печал.

 

И любовта е було

тежък порок

 

малко жълто по полетата

кинжал

и рохка пръст

и пепел

в речно блато

бавна геометрия

проблясък към морето

 

и скръб и траур

и воден звук

побрал живота,

в оток към края

с величието на треска.

 

 
***

Дали ще могат да го докоснат

или ще извадят сърцето му.

Не тя е за съжаление.

Той е това от което свършва слънцето.

Неговият изгрев е камшик

и любов,

която от парчета прави плът

и ги събира.

 

 
***

Тя във всяка черта...

 

Зъби преминали през пламък

до шарената есен на делата

 

Ледени ще бъдат

като стена безстрашни

белязани от лудостта на великани.

 

И са непобедени от гравитацията

комети.

 

...върху слънчевата пещ туптят сърца

и кръвта е течен огън.

 

 
***

По косата на хълма сякаш вярност е тя.

Лодките ехтят разкъсани

и под водата – светулки

от изтляващи пламъци.

 

- На вашите моряци душите капитане.

 

Изписвам очите на рибите

тяхната крехкост.

Завира океанската вода

купчини сол между къщите.

И залеза идва по мюсулманските белези

върху хляб и овъглени картофи;

по зеления бяг на катуните

в пламъка на цигари от

нарязан тютюн

взет от полетата.

 

Ноща върху пътищата е хладна

Събужда мъглата на утрото.

 

Хайде, хайде.

В кал и жито

между глината

Като скала

в небето.

 

А кой пише върху водите

за малките същества

с рани от камък.

И гола дева

одира коленете

преди като смърт да го поеме.

 

Част е от зеница

цяло видение

най-топла обич на Бог.

 

Спете в болка и старост

С ясни сълзи

         и бели ризи.

 

 
***

Последният ще живее вечно.

Студ.

 

 
***

В юни

през топлите месеци

математика

възпява езика си.

 

Светулки

в дворовете.

Две сърца

между двайсет –

тополи-приятели.

 

Да изпъна тяло,

да напиша думите –

нежен допир.

Под ясните очи

страдание

планети

знаци.

Да съм тих –

комета в небето –

пръст от сълза и огън –
скита се,

като предзнаменование.

 

30 000 вида орхидеи...

хората в родният ми град

по улиците

призрачната сянка на цветето.

 

 
***

Обичам прегръдките ти дори в нощ

когато бягат светлините

по магистрали от вечност

и споделени желания

щом паднат звездите.

 

Този предел е недопустим.

Нищо освен мирис на разлагане.

Притворената цепка на смъртта.

Телата ви в грозота.

 

Тя като дърво със шевове...

 

 
***

Листо покрило планина.

 

Преди в лава да са спомените

тези увяхнали тела

с туптеж и вино.

Огън между полюсите.

 

Ново начало

зад взрив

Песни.

 

Трябва да преодолея силата на сърцата им.

Да се моля на Него когато е утрин.

 

Да нарисувам каменни очи във черепа на момиче.

 

Над водата бръмбари носят скални късове

и планини преспиват в корема си.

 

...утрото което профуча... .

 

От пропаст пада фас върху мравките.

 

Облаци в очите

 

Рана.

 

Мълчаливо чудо по брадата ти като бръчка.

Твърдост напоена с парафин.

Пратеник свалящ небето с две ръце.

 

 
***

Красотата в шепите на Господ разрязва облаци,

създава горски пътеки

И само аз съм полет,

надежда разтворила бездни.

 

 
***

Дъждът не е тъга.

Ягоди разсмиват децата.

И хиляди върби сякаш чешми

сочат планински извори.

А ти не плачеш –

прокопаваш речни пътища,

бъдещи наводнения.

 

 
***

Изгрева разтваря дупки,

огнени черти в сърцата на хората

и телата горят

като брадви разсекли хляба.

 

 
***

Ние създателите на мечтания

сме родени от макове

опиум и песен –

разкъсани вени върху полетата

и кръв като порцелан,

вази от нежност

за неми свидетели.

 

Примките в двата края

огненият ритъм като бедствие

бури непонятни за човешките представи

различими като нокти

като долини от сяра.

 

Разтрел в лицето на вълшебник,

лявата ръка на Бог изхвърлена в пламъци.

 

Всяко слънце е ласка,

съдба сурова за различни планети.

 

 
***

Хубави изпъчени борчета като разказ от сила и смола.

Дървен под. Черен щъркел през юни.

В долината ручеите греят пролетни.

 

Съчинява песни върху път от дялан камък.

Върху хълма – три шепи тополи.

 

И пак великаните носят пътеки за соколово ято

 

Моят глас и гласът Й се сливат.

Ние сме есен – бате...

 

В тишината на пейките

останали далечни

донаписвам правдата.

 

Два звука и първата кола минава,

момчета се крият в сумрака на клоните.

 

Децата се усмихват празнично,

рушат се покриви

не спират водата.

 

И като вълна боровете са самотни между вятъра.

 

Пътища на самолети в олово И ребра от пара,

първите от хиляди години спуснати усмивки.

Диви цветове по прашните ми панталони.

 

Пак великани носят пътеки

за соколово ято.

 

Прашни усмивки

спуснати отгоре.

 

Белеят цъфнали селата...

 

В този пълен с изненади десантен корпус четири

ние не можем да бъдем нищо повече от тъга.

 

Билкари на свян

нюанси на розово сутрин.

Изкрещяли срещу училището

сгъстяваме облаците.

По-близо до църквата

до кладенците нощем.

 

Всяка картина е пресен цвят,

изградена къща върху урвите.

 

Моето зелено накланя върбите

стреля срещу селото.

 

Разлиствах книги, четях задъхан думите.

 

Май

Пчели

Реактивен пух по залеза,

над пистата от борове.

 

Черешовите градини под снеговете на Рила

Окото на водите.

 

Никакъв израз. Само мълчание.

Проповед събрала в себе си мъка.

 

Снежни пътеки се срутват като лавини върху дворовете.

Откъснати облаци от студенината на дъжда,

падащ полет върху керемидите.

И няма точка.

Да уловиш само върховете,

пролетното зелено.

 

В една минута запомних шума на колелата.

Разтварят се облаците

за синьо езеро.

 

Отново този приказен принц на водопадите

се опива от гласът ти

Събаря планината

за да намери неземното ти сърце –

съкровище скрито за душата му.

 

Гадините няма да спрат,

каквото кажа се записва

оголват нервите ми до вик

получавам криле и мечтания.

 

Дъхът му изпраща нежни феи

богатство в косите.

 

Връщам се върху пътя

с нечовешки нагънати длани –

чертите на бъдещето.

 

Докосвам великани

сънят на дъщеря ми

милата моя

стаята в бяло

на небето портрет закачен.

 

Всяка сутрин ни будят облаци

облаци, облаци

горещи слънца

лунно докосване.

 

Моята мила отваря очи и събира сълзите си.

Аз ги продавам като перли

за да купя цветя и жито

храна за птици.

 

Развели са щъркели около реките

като знамена от клюнове.

Разделят поляните

злобни косят глухарчета.

И са неумолими ръцете им

мачкат до кръв,

на камиони товарят болката.

 

Злато, есен,

Храна върху масата.

Русо момиче с лунички.

Реката го носи на сал от тръстика,

с факла подпалва изтичащи извори

... крайбрежните макове.

 

Мога да мина през всяка земя,

да напълня моретата с ехо,

да отпускам глава върху космически бури,

да съм лед и слънчев хелий.

Като поклон е моята истина –

отделила сезоните,

разпилян цвят по всяка мъка.

 

Студът вие във смирение.

 

Каква е тази мъст, която реже краката на кучетата

и ги оставя да умрат от глад.

 

Каква е тази мъст, която създава донебесни борове

и брадви напълнили утрото със стонове.

 

Изведнъж се появява слънце и те блъсва в тила

върху блеснали поляни.

Дъждовните зърна давят гърлото и очите.

 

Изоставеното село

с къщи иззидани като крепости

и лястовици по вече рухналите покриви.

 

Полицаи в миризмата на цъфнали акации –

върху язовирната стена крепящ тонове воден изумруд

със слънчева палка.

 

Ако рухнат зелените капки

долината ще се напълни със стръкове

още неизрастнал тютюн.

 

Да ми мирише на Господ, озон, разтопено желязо.

 

Хлапе по покривите

иззидан прозорец върху небето

машина за скокове

убийствено израстнал до незащитени клони

с осем куршума разтрелян

приказка от пропаст

и тонове пръст.

 

последното житно семе

 

Кой ще даде сърцето си,

ще събере остротата на стъклото...

 

Антена за симфония на обречени.

 

Чертите не се докосват

устремени към звезда

с неустоима прегръдка.

 

Не създава най-доброто, но близки приятели са до него.

 

Ордата носи дъжд.

 

Ордите знаят накъде вървят,

те са като кибрит и сърце на еднодневка.

Кратък живот и тигрови кожи.

 

Когато цялото ми тяло диша простори

и градя бляскава архитектура, хармония в дворовете,

докато поемам въздух и слънце –

ордите носят правда, благоговение в тишина,

самотност вдигнала очи като колони,

алчен за корени, за магическа песен срещу

вълците, където под дъбове духът на чудотворец почива

и пропълзяват през пръстите

дървета посяти в лава.

 

Започва като опит да нарисуваш нещо неясно,

като голям човек влязъл през прозорец,

нечул света ...

Върху колоните от камък

облачният бунт в сиво.

 

моята сила, спотаена като приятел,

бди върху тополите.

 

Омагьосва ме живота в равнините,

където секирите беснеят над подводни извори.

И от мъглата светулките нахлуват другоземни

като нейна сянка,

сянката на моята любима.

 

музика в костите

в чертите, които първо различавам.

 

Голям човек влиза през прозореца,

сяда на масата,

яде от храната ти

очите му усмивка

лицето му сияе докато преглъща хляба.

И е като утрин:

целият в слънце

тих и весел

А светът в пръсти се затваря,

в топъл пулс.

 

Тежко се поема въздух от мечтания...

 

Рухват мечтите за горди и силни,

за същества във вятъра протегнали

длан като ласка.

 

Те са топлата моя реалност

светлините в душата ми.

 

Загива в пропаст

върху лед от хилядолетия

и червеният извор на кръвта му

остава докато изригнат вулкани

и врящи нахлуят моретата.

 

Циганчета в злато

под есенните врати на дърветата

Когато камбаната възвестява смърт

те се връщат от училище

с верните си кучета

и джобове надути от ябълки.

 

... Под есенните врати на дърветата,

когато камбаната възвестява смърт ...

 

Моята мила, като моя тъга.

 

Цялата ми обич е за тях

като тихо докосване,

нощно погалване крадешком в сенките.

Аз ви гледам и се усмихвам мои момичета.

А вие сте толкова красиви в сънят си.

И ме пазите.

 

Моята мила, като моя тъга.

 

Тъжна турска песен

в мрачна кръчма

в чужд град.

 

Тя се откроява сред белоснежни чаршафи във слънцето.

А молитвите, които изрича

достигат направо до Бог.