2000 - II
Александър
С. Захариев


1991 - 92
1993
1994 - I и II
1995 - 96
1996 - I, II и III
1997
1997 - 98
1998
1999 - I и II
2000
2000 - I
2000 - II
2001 - I
2001 - II
2001 - III
2001 - IV
2002
2003
2003-2004
2005 - I
2005 - II
2005 - III
2006 - I
2006 - II
2007
2008
2009
2010 - I, II, III, IV
2010 - V, VI, VII
2011 - 2015
2016 - 2017
Последният човек
Интерпретации
2018 - 2019
Редакции
начало

 

***

Какво е бъдещето освен написани думи

малко помощ на паднал пианица

охлюви пълзящи върху ръката ми

и радостта на протегнати шепи.

 

 
***

В мрачен, но тих следобед

северната лудост пие чай

с поглед вперен в мъглата.

Сиво-бяло опиянение за очите,

на хиляди години,

когато полумаймунното съществуване

е крило голото си тяло в пещери

и е рисувало свободата на елени

върху сталактитни мечове.

Мореплравателите –

брадясали мъже тръгнали към залеза,

слабоумни търсачи на впечетления

и храна,

открили земи и човеци,

смесили кръвта си с динозаврите,

а после изчезнали,

като призраци в полета

като ехо във горите –

птици във виденията на лечителите.

Светлина, мъчителното излекуване –

частица по частица се извайва новото тяло,

парчетата умножават отраженията

и се загубва детството,

за да дойде страхът от паразити прояждащи кожата

не оставящи нищо след себе си,

освен сънища

и Господ.

 

 
***

Топлото време взе ръката й

без да види отблясъците на слънцето

над кадифеното тяло на морска крава.

Свещи изгарят по асфалта

а кръвта попива върху следи от гуми

и машинно масло.

Цветята са грозни, като черна магия

по петната изтекъл живот.

Всеки ботуш е свидетелство

за управляваща кръвожадност

на демони с изгорени пръсти.

Зеница разпиляна по цялото око –

древна карта на самоунищожаващи се планети.

 

 
***

Тъгата на езерото по лицето ти

извира от топлата пръст оцветила очите.

И когато сърцата ни са заключени

,палим цигара,

в анимационната мелодия на миналото

със спомена за мечешка кожа запалила косите

във тясната стая на далечното ни влюбване.

 

 
***

Напразно го търсите тук

Той отдавна се пресели,

взе го реката и го отнесе –

злато в устите на рибите –

създава стълбове от вяра

върху абаносовата кожа на диваците,

пие земята от вените им

за да живее вечно

Но мен не ме е страх

Какво може един човек

Господ отнема тялото

и замеря с него грешниците.

 

В един миг – по-далеч от всичко жадувано

когато с гръмотевици е бурята

загубих очите си, за да се роди гений;

човек притежаващ способността да се разкъсва

и да живее на парчета.

 

 
***

И къде е силата?

Мисълта все още гради сгради от бетон и желязо

Дърветата са по близо до Небето от нас

Дългият живот на стъблото е крачка към съвършенството

А шепота е топъл от огъня на слънцето.

Моето момиче с ръце прокопава тунели в тялото на земята –

търси извор

умореното ми чело да измие.

 

Досанувах прозренията си.

 

 
***

- От способността да летя ме дели една крачка

Един миг покой и начинанието огромно ще бъде

завършено.

 

 
***

Частици от подредения север на мислите му

метаморфозират в натрапчивата мелодия на комарите:

- Напомням за зараза вървяща към съдбата си,

творяща въглени в огнищата на диваците –

зараза която се лекува с буен огън и забрава

Но не мислете че нещо ще ви спаси – те нахлуват –

дрипавите пратеници на глада

                                                  и ме носят.

 

- Имам свойте мигове блаженство,

болка търпя от хилядолетия

и най-хубавата частица савършенство

ражда нощни блудства.

Заличавам лицето си без да вярвам в безпаметността.

Стерилните утопии завършват под свръхестествен потоп.

Бунта е само мечта.

Който облече кървава риза –

гледа Надолу.

 

- Виждал ли си красотата? Бляновете са

със черни отенъци. Островът. Забравата.

Въздухът те носи от село в село.

Зимните комини крият живота на кокичетата.

- По-голям от Господ

и с много страх в душата.

 

Гласът присъства във светостта на писаното,

искам само добро

и нереалност.

Осъзнавам огромната безбрежност на времето

И колко съм жалък.

 

- Мислят си че превземат небесата

като преодоляват гравитацията.

Да си изгубен там е само дума.

Душата е толкова далече от това което си

че се разбива във метеорния дъжд

като желание на обречен.

 

Поглеждайки нагоре

съзирам яркия блясък на детайлите.

Моят път ме връща към писъка от житото.

Избледняват птиците в зловещия дар

на затворени клепачи.

 

 
***

Две минути преди бурята да разпилее пясъците.

Светът се повтаря и ледници екзекутират видовете.

Като събуждане е трагедията, болка в черния дроб –

това което разделя е тежък сън

пара през конски ноздри

и превидение в края на стъпалата…

 

 

 
***

Чакам моята любима да ме изпълни със шепот,

думи – нежност;

да останат само два мига и да обява изгрева –

как падат листата тогава върху бронята сребриста

на един сломен човек.

Вратите не чакат никой,

те са се изправили като предизвикателство -

най-страшното – не искам да ги прекрача.

Збравата страховито надвисва над всеки живот.

Но има ли какво да се помни.

 

 
***

Пролетната утрин

разпуква прозорците

на моята улица.

Влълна от кафе и

гълъби се вплита

в радио-ритъма

на сутрешния блок.

Сънят е още като целувка

по клепачите

на моята любима –

малка паяжина във ъгъла на окото й.

Хвърлям се в безразборния шум

на събудени квартали

придизвиквам женски токчета

мъжки усмивки

игривите автобусни докосвания

на работещето братство

Прескачам дъждовни охлюви

преминаващ през алейни лабиринти.

- Пуснете пръскачките

водните струни

лекото кръжене на дъгите

цветовете на пеперудите в локвите

щастието на водните червеи

живия дъх на ледени върхове.

Искрящо изгрева идва:

с цигарите на момичетата

с туко що появилите се детелини

с този мъж

с бебешкия плач като будилник.

 

Моята любима

глътките разсънена наслада

топлината на отминаващ сън.

Приемам

бавното ни събуждане

като неотменен ритуал,

в последователността на сериала,

с фрагменти от чужди съдби

и наши разговори.

 

- Дневният допинг на неуморната хала А. С. З.

са миговете излежаване

и изпито кафе

в компанията на огнената ти коса

и теб самата.

 

 
***

Бурята ухае на поникващо зелено

и озонна вода.

Локви наводняват улиците.

Нощта приветства полета

на многоцветни пликове

и самотния вървеж

на нощен пътник.

Гратско гето, тихо,

като съня на безброй бебета

пълно с човешки клетки

и миши усмивки.

Тротоарна музика,

водни пръски,

безлюдни острови

под неона на цигарен магазин.

Осветяват ме фарове –

призрак на стената

готов да скочи

върху уличните лампи.

Като древен монах

издига ме възпалената рана.

Априлски вятър

преминал през облаците

през гласовете на нощни птици.

Наркотик от желание,

неубуздан стремеж

с чувство за обреченост

и неудоволетворение.

Огромен брой хора

около мен сънуват

житни морета,

водопади –

бистри сълзи,

любимият човек –

с прегръдката му

от най-нежен юг,

моето “лека нощ”,

верността на съня,

залези от друга планета.

 

Две шепи ще прикрият голотата ти,

ще разтворят тялото ти

и ще ме приютят.

 

 
***

Силуета се стопява

от капки дъжд

в полумрак

далечен между запалени лампи.

Цъфтежа

със заразното си разпукване

променя въздуха,

вятъра вее вестници

и приближава нощни облаци.

За да бъдат безлунни мигове

локвите черни

с плуващи очи

отделени от времето

проследяващи светът от дистанция…

 

студено

ридаещо

или с ведра усмивка.

Под краката на пътник

поникват гъби,

боровете са смолисти факли

с върхове в небето;

ръце готови да поемат лекотата,

да станат безплътни –

сякаш чисто ново е сърцето

сега родено

бебешко съзнание

освободено, невинно –

завеса от покой.

Моментален разпад,

милиарди семена, планети

с възрастта на първи дъх

с тъжен поглед

с твоето лице

                   във мойте шепи.

 

Кладите ме преследват

като вещица,

като налудничево бълнуване

вплетено в живота ми.

Вродена утопия

превърната

в опиумни криле.

Жестокост, касаеща мен.

 

 
***

Слънце блести върху селото

със съживени стари вени

и миризма на току що поставен асфалт.

Дърветата са разкъсан бял шал –

по хълмовете –

череши и ябълки,

в пулса на прелетни птици.

 

Лъчи прокарват пътища от глухарчета.

Свързани са дворовете

махнати оградите.

Склоновете са вечно зелени

с безброй църкви по тях.

 

Преминаващи влакове

релси

стада

и овчари –

прелепили лицата си върху горски цветя.

 

Чувството е топло и влажно

като роден живот

подскочило врабче

отминаващ следобед.

 

Старци палят цигари

подпрени на бастуните си;

въздуха се изпълва с мирис на тютюн

и минали истории.

 

Залезът очертава боровете

върху червената си повърхност.

През небето летят самолети

и оставят димни опашки

като облачни линии,

като бели комети.

Анасонови колоездачи се губят в края на пътя.

Потъват гласовете на птиците

в аления призрак на луната.

Нощтта язди светулки

и връхлита от изток.

 

 
***

Светът се върти в безплътните ръце на вятъра;

споделената ведрина ме издига до център на вселената.

Напускам със тихи стъпки,

със отделено присъствие –

фънков ритъм съпровожда

цъфтежа на черешите

и моето опиянение.

 

Колата лети

заглъхват разговорите,

разпилени листа по безкрайна магистрала –

яздя пътищата

към улица “Щастие” 10.

 

Вихъра носи северен дъх.

 

Грънчари на вълшебни кутии от глина.

 

 
***

Промъквам се между нощта и залеза,

минавам покрай цъфнали пролетни дървета –

бяло – сред боровете –

гоня километрите

прелитам завойте –

опиват ме слънчеви поляни –

хълмове претискат пътя –

къщите ме дебнат и избухват

с прелестта на скритите си обитатели.

А когато стигна полето

позеленяло от жито,

посрещат ме градски момичета

с раници и безмълвни усмивки,

току що слезли от влака,

целите в шепот и знаци.

 

 
***

Приюти ме пейка до изоставена къща,

пеещата птица на комина й.

Притихнало следеше ме селото

с настръхнали поляни

и стари чешми.

Хълмове след дъжд

безброй борове

и ниски облаци над върховете.

 

Пролетен лед –

тревни сталактити

отблясъци –

слънце

и жили.

 

По поляните бягат мойте мечти

докато детето ми бере глухарчета –

прекрасно – като малка горска фея –

моята любима пали свещ в селската църква

с лице на плачеща икона,

коленичила, пред майката на всички майки.

 

Бурите са озонно чудо и светлина,

бавно се уча да летя,

имам ведрост във сърцето

и цялата обич на живота.

 

С бяла риза

докъдето свършват пътищата

и вятъра.

 

 
***

Ще обходим пътищата

преминали през асфалтови полета

през магистрали

през тесни престъпни улички

до последната чакълена педя

до края до пътеката

до зелената поляна

храстите калта

мравките . . .

Ще създаваме пътища с четири гуми,

като светотатство прегазили земята

търсещи скрити кътчета, тайни,

прекрасни видения,

домове за душите си

И ще искаме прошка за тази свобода.

 

 
***

Цялото поле е с прецъфтели глухарчета –

топчеста ефирност готова да експлоадира

акция срещу косовете

срещу разума.

 

Дърветата на гарата

бюфета

когато е студена зимата

и снежна.

Пътека от стъпки

пушекът в комините

и врабците, единствено те,

на рояци по голите клони.

 

Замръзнала е чешмата,

жадни пътници пият

ледени висулки

и ракия.

 

През прозореца на влака

лъчи горят домовете на паяците.

 

С релсовия ритъм

се хвърлям в ждрелото –

ревящ

и връхлитащ.

 

 
***

Лишейте на паметника,

тръна, разстлал се като тумор върху гроба,

ненаписаната дата на смъртта.

Дядо ми сънува влакове

и коне;

 

през зимата минава

по планински пътеки,

за да стигне тракийското село

на своята невяста.

 

Децата му се раждат по гарите,

растат и умират

малко след него.

 

Дядо ми бере череши

качен на върха

разтегнат от клоните

като малка птичка –

стар, силен,

с напукани пръсти.

Между слънцето и земята

пълни кошници

с червени живинки.

 

 
***

Отекчени птици пърхат по глезените й

 

 
***

Нежна проповед величае силното ми тяло

блестящата кожа

героично напрегнатите мускули.

Ще се разлея като

двуметрова пеперуда по хълмовете,

плющящо огнено знаме

върху експлодиращ човешки гърч.

 

 
***

Минават полунощни автобуси

от стъклата им се отразява лицето ми,

малките бемки,

меланхолията…

Листата греят като люспи злато,

стъпките ми туптят по асфалта,

тишината надвисва

и избухва с ударите на вятъра.

Затварям очи

и дишам.

 

 
***

Татко се стапя от капките дъжд

от мрачната тъга

на облачно време.

 

Смехът на жената свободна по шосето

в безпътния вървеж към хълмовете

със снеговете

между магистрални плъхове

и коли които фучът

Със своята зеленина по косите и лицето

Като с капки от радост поръсена.

 

Преследване с дъх на мента –

по-зелено от тревата

усещане за близост

взимане в сърцето…

Куфарите с релсовото им пътуване,

далечината в крехък пейзаж

от брези срещу бурите.

 

Във умората живеят видения

и тя е със сламена шапка

и лека рокля,

бяга сред узрялото жито

между мравешкия шепот

по топлината на земята.

 

Сънят ни лови елени

по стъпките им във снега.

На смола миришат телата ни.

 

 
***

Ритъм

Сиво

Топли пролуки в асфалта

Телцата на мравки

Магистрални нестинари

Речен поток

Гълъбово сияние

И закръгленост

 

 
***

Аз съм създател на реалност

в състояние на постоянна възхита от Господ,

липсващото звено от съвършенството на детайлите,

тънката преграда на непрекъснатия унес.

 

Преоткрил фанатизма,

изправен като трубадур на суетата –

пробягвам по патеки,

магистрали с черен асфалт,

за да се плискам –

сякаш морски вълни

върху едрия пясък на залив –

самотен, бистър,

сълза на екзотична туристка

изплакала бедрата си,

блясъка им слънчев

по слюдата на дюните.

 

 
***

В храст

като изгрев

живо злато

парещо

сияние пастелно

Знаци

върху поляните

облаци огромни

и още сняг по върховете.

Машините късат сурови стръкове –

ароматния чай на хълмовете.

 

 
***

Птица върху скала

по средата на водите

 

Животът блести като съкровище –

вълшебство от жужене и миризми;

по клоните – слънчеви отблясъци

рибен танц над водовъртежите

Реката минава през корени

Смръщени хълмове преди дъжд

 

 
***

Вътре в кухината има катерици

гласове разстлани по поляните

талази връхлитащи с лекота на пеперуди.

Водни растения дълбоко впити в дъното

брашляни, позеленили дърветата.

Шумулящи в тревите

оцветяващи въздуха –

мушици

и гущери

с малки тела.

Избухва маково цъфтене във очите

Зениците ранява

 


***

Иде ден

Лицата се усмихват

В ръцете – ябълки

Цъфтят във розово

Дребни, пролетни.

Безброй овчари с отпуснати сърца

по огрените полета на гранични хълмове

и речни долини

събират черни щъркели.

 

 

 

----------------------------------------------------------------------------------------

 

 


 
***

Затворих вратата зад себе си,

тих жест – съсредоточен –

изминавам разтояния през безброй мушици,

цепя въздуха

безмислено устремен –

не прощавам на живота под краката си.

 

 
***

Проплакват – леко разсърдени,

по своя път от пепел

създават облаци

 

 
***

Тревата руши асфалта

за да стъпват върху мекотата й

краката боси

на фей облечени във мечи кожи.

 

 
***

Във ветровития обяд на мойте дълги разходки

мълча загледан в лицето й.

Дъжда ще дойде с облаците и вятъра,

когато семейството ми спи прегърнато

и във сивата тишина ще си говорят гълаби

скрити под навесите на прозорците ни.

Ти ще се събудиш първа,

ще прокараш пръсти във косите си

и ще летят сънищата ти към нашите съседи –

въздушни усмивки пратени от скитник

по пътищата които е пребродил.

 

 
***

Макар в мрак да е града

аз намирам твойте устни.

 

Уважавайте адреналина

той поражда надмогването

 

като глух туптеж

събуден от игли

забързан

във летежа си.

 

Този бунт срещу несъвършенството

е обръщане към себе си,

ритуалност

на уморени от бодежи очи,

симулация на мозъка,

реалност която искам да променя

И същност,

запазената марка

на танца до смърт.

 

Целувам гръбнака ти

загледан в огърлицата на ренгена.

Само шепота отговаря на въпросите

като търсене след сън.

 

Сякаш повтаряше

- имам очи, имам очи.

Премереност на движенията,

говор без помръдване

и жестовете – наказания.

 

 
***

Ангелите вечер пълнят дробовете си

с наближаващата нощ,

крилата им са крила на птици –

изгряват в залеза.

Бели пътища

и крачка в страни,

взех със себе си най-важното –

Теб.

Моят свят е полет

и заровен грях в добротата на сърцето ми;

между цветове в бошуваща картина се прокрадвам –

лек нюанс

и ситен дъжд.

 

 
***

Старите хора ще умрат,

на тяхно място младежи в кожуси

ще пият ракия и цепят дърва зимата.

 

Рушат се църквите под напора на мравките.

Те са измислили спиците и летящите колела

към безлунна нощ, с накъсани облаци,

ще гонят звуците на щурците.

 

Бързо излекувайте раните си и предайте

храма със вярата на варварите,

техни са пътищата безкрайни на изток

и сенки само обличат телата им.

 

От двете страни на потока изтича младостта ни

като бледо сияние върху росата

Рибите се хранят със желанията ни

Вдигнахме къщи по хълмовете

и дадохме имена на дърветата.

 

Враг дебне в утрин такава

Зад стена е построил своето убежище

Гладен за слава и скъпи предмети

Препарира души на кърфици.

 

Моята мила топли сърцето ми,

със ръцете си бели и кървави

тя го претиска до себе си.

 

Децата ще доживеят блясъка на преселението –

как дъждът ще ги опива,

по тревите – шарения празник на листата

и ще ревът елени от скали отвесни;

в голотата им ще има обич и бебешки усмивки,

огънят ще преоткриват.

 

Врабчетата със своите йероглифи във снега

обират последните трохи от нашата трапеза

В мълчание топлиш крачетата им със дъхът си

и ги пускаш да летят

свободни да напишат музиката на крилете си.

 

Когато сътворението се яви в неговия истински образ

страх и ужас изпълват сърцето,

а съединението със звездите е мистично разкъсване

в стремежа към блаженство.

 

Първо го сънувах като поглед в страни

устремен под водата.

В мехурите въздух се издига животът ми

до меланхолията на дъжда.

 

По-божествен от Господ! Издигнат!

В своята самотна лудост намерил придружители.

Те го следват, подаряват му животите си –

нищо не подозиращи деца на природата

А него го няма, вече не.

Големият победител отдавна чака смъртта си

между решетки от пепел.

 

В такава сутрин прокарвам длан по листата

и чувам шепота им

После се обръщам към тях и казвам:

- Злато е във земята – търсете.

 

Не ме е страх от никой – ще извика –

затворен между стени от олово,

и сам във залезната свобода.

Малък и паднал,

по-паднал от бодящите очи на роба –

без вяра, без надежда, без копнежи –

издигнат в лятна буря като призрак над горящи къщи.

 

 
***

Ще прегърна моите момичета

ще целувам въздуха над устните им

и ще тръгнем – заедно – на автобус от мечти

по асфалтови пътища

гонещи накъсаните облаци на нощта

От залез към изгрев

със сънища по клепачите

възседнали облаци

и далечни –

във свят затворен от ръце.

 

 
***

Между дърветата и спирката се простира

сивкавата сграда на полуразрушена църква

Напоената вяра се руши със стените

Тихо пробягват гущери и се скриват.

В мрак тъне убежището на старец мъдър като времето;

играе хазарт със себе си и когато губи – умира –

вече хиляди години – умира,

а възкресението е изгрев

и в своята хармония птиците го помнят като вековен дъб.

 

 
***

Имам само три минути преди да вземат последния ти дъх

бързам през ледените полета на зимата

дишам и искам да запазя всяко вдишване още малко

хлъзгавият асфалт ме събаря и разранява ръцете ми

намалява времето

Умора, безнадеждна умора

и отчаяние

Не гледат очите ти

тиха си и неподвижна

А тялото ти бавно изстива

И няма да мога да го стопля вече в прегръдките си

Никога...

 

 
***

Нежни чувства пропукват раменете

 

 
***

Прегърнал якето си, вървя към любимите си момичета

Минавам през музика на тръстика

и безкрайна ябълкова въздишка

Есента ме посреща с каруци и слънчеви магарета

натоварили хълмове от сено и тополено злато,

взето от реката

 

 
***

С ореол от майчина ласка

прекосявам мостове от ледени градини

 

На улица “Щастие” 10 са скрити двете сърца

със тяхното бързо и тревожно потръпване

като протегнати ръце за миг към мен

 

и сякаш с векове измерва се очакването

преди сърцата туптежа си да продължат.

 

 
***

Между лозови листа и цигарен дим

се очертават лъчите –

кълбета и извивки сияещи –

дишащия порив на кожата.

 

Матови са лицата на южното село.

 

Обитателите на тази църква палят свещи на слънцето

и градят кръстове от върби и тополи

върху водите на реките.

 

Крайбрежно послание от лятна сянка

милваща душите;

пусната любов в бутилка;

остър камък разрязал далечината.

 

 
***

Майчината ласка минава през пътя заедно с мен

през най-мрачните кътчета

през най-студените стаи.

 

Душата й плаче

когато планина затрупа тялото ми

и останал под камъните

вижда близо лицето ми.

 

Тя ще ме върне на Вас

Невредим

С тъмен белег на гърдите.

 

Тя остава, винаги остава.

 

 
***

С мечтание за огън в косите и риза от пламъци

започвам падането си

превърнат в пепел и думи на вятъра.

 

 
***

Отправен към възбог (връх тъжен и самотен,

с облачно небе и купи сено в подножието),

със страст по планински билки, млякото на кравите,

плодовете на шипките, медът сладък на горски ягоди

с отпечатък от пчелни криле и пеперуди –

в ноща разперили криле, прегърнали крушката

с властно ръмжене.

 

Селянинът протегна ръце към скалите

и създаде чешми от букова вода

Паметници на името му, на усмивката му,

на ябълките които яде –

горе, между хълмовете, с ракия в чашата си,

изкъпан от вятъра и неговия мургав повей

от лъчи и поверия.

 

Той вечно ще жали за своето момиче.

 

 
***

Алпийски поляни над боровете

и по нагоре – зелените рани на небето,

гладно кученце в краката на селото,

комини сред езеро от гори.

 

- В твоето лице има четки жълта боя

припламват като лунички в очите ти.

Искам да видя бялата къща на хълма

и да мога да рисувам – между нея и мен –

река от камъни.

 

 
***

Въздуха грее и ви пожелавам бял сняг

най-белия…

Тогава къщите ще се сгушат

и вие ще ги топлите с ръцете си.

А на дъщеря ми свитите пръсти

ще са точно като на майка –

в неудобно юмруче, само че много по-малко.

 

 
***

Бяло

Мароко във злато

По краката на танцьорките

Разума на нациите

и пурите с дебелия тютюнев огън

Черен труд –

мъка по изгубени животи

Откупиха ботуша на палача за милиони,

раздават правосъдие опиянени от силата си,

пишат върху кожи –

Поеми:

есенна утрин –

отминаваш по пътека прокарана в тревата,

малък водопад от роса и листа изпращат стъпките ти,

обръщаш се и водата те отнася

В тези електрически сафарита

ловя с мрежа от светкавици:

- изящна клетка с аромат на озон сътворява огъня

и буря преследва отстъплението

- стена от насекоми –

дърветата не бягат

те са черните кърпи на жени, които изпращат.

 

 
***

Дебело облечен прекосих хълма,

вървях през влагата като призрак

с мокро лице изникващ от мъглата;

в подножието минават железни релси

разцепили камъните на правилни скулптурни късове;

усещам маслото на машините как се носи във въздуха

и миризмите на гарите със техните сбогувания.

Мечтая за топла шкембе чорба и дълго пътуване.

Ще крещя името си от отворения прозорец срещу вятъра:

 - никой няма да го чува през километрите железни

 - свободен да се скитам, загледан във мъглата

и лицето мокро излизащо от нея.

 

Снегът –

гъделичка кожата леденият му туптеж,

видях сърна, много от далече.

Поетият кислород се слива с кръвта

и избухва в усмивка.

Бяло и безкрайно е слънцето

и пада със снежинките.

Зарадвах се на кучешкия лай от селото.

 

 
***

Белите вълни в косите на татко

и насълзените му очи –

когато са празни стаите

а животът е минало…

Няма я жената която да върне смисъла на дните

с уюта на гласа си.

 

“Отплува кануто, индианецо.

Бели са косите на татко.”

 

 
***

Майка и татко пият кафе

запалили цигари, рано сутрин в 5 часа.

Татко говори, а майка мълчи

леко усмихната от портрета пред него.

Той разказва за внучката й

за мечтите им, за миналото

и целува стъклото пред устните й.

Мама не изпива кафето си

а баща ми го оставя пред нея с думите

- Още не е изстинало.

После като последно погалване –

загася лампата и по тъмно тръгва на работа.

Черни очи са прозорците на апартамента –

следят го и мяукат.

Котки топлят сърцето на татко.

 

 
***

Духът на дома запали цигара

от мястото запазено за нея

и вгради в стените аромата й.

Къщата, в която ръката й е докосвала всичко

е само спомен и портрети закачени

вместо икони.

Пепелта…

 

 
***

                                                на татко

Върна се във времето на топлата Африка

и сълзите на мама по мен,

на океаните, носорозите и танцуващите негри.

Изкъпа челото си в спомени

и избърса очи.

А после ми показа шарените дрехи

и бавно се отдалечи

с наведени рамене

в тъгата на песен.

 

 
***

В комините цъфтят цветя

и върху полетата пониква жито.

По-безплътен от облаците

прекосявам

със самолетен шум

големите звезди на изток.

 

 
***

Когато видя тези мръсно-бели стени

с тяхната вехта стерилност

и си спомня за пулса ти

за ръцете изпуснали цигарата

и после…

Кралица в шлифер

с трепереща брадичка

и измъчено лице.

Под криле на ангел преминаваш.

 

 
***

Вятърът само разпилява димът след себе си,

целенасочено гради пожари –

от пепел до поникване.

 

 
***

Когато се обръщам:

има острови

хора с бели дрехи.

Раят е красива буря –

падане без посока

И свободен като избор

е летежът ми.

 

По-добър е този свят –

на ангелите сърцата прозират

и се движат като откровение –

любов отправена към Бог.

И ако света е в огън

ще искам ли да ме спасят.

 

Реалист като ежедневието –

сигурен съм в разсъдъка здрав

и сетивата късогледи.

Не призовавай –

изгори –

жив пример за себе си.

 

Величествен прием посреща душата ми.

Аз – ръкопляскам на себе си.

Дали ще издържа дълго,

какво ме мъчи?

И пробягвам простори.

Описвам спокойната нежност

със светлината във нея.

Мека е като кадифе котката на татко.

 

Мечтата ми отново си Ти…

не бих се отказал

дори да забравям за дъщеря ни.

В този свят, по-голям от линиите на пророчеството –

те намерих.

Сън…за три момичета.

 

 
***

Тихоокеанските божества са вече мъртви,

умряха под развалини от слонова кост

Изгряват нови божества като топлокръвни идоли,

издигат се върху малката радост на изморените устни

Минават през простори от мечтание

и буреносно блаженство,

където силните духом имат здрави тела

Засаждат дървета овощни върху тревните хълмове

И есента е тяхна гостенка –

шарена приказка под летящи човешки ята.

 

                               “С почит към божественото

                                 създало живота

                                 и картините прекрасни

                                 на моите дишащи сънища.”

 

 
***

Бели птици влизат през комините на нашия дом

Крилата им милват бръчките и трептят по мускулите

Носят души в потока на кървта си

 

 
***

Ако мисълта ражда чудовища

то това са безплътните чудовища на неосъзнатите желания.

Стремеж към хаос или буреносна хармония,

безсъвестно самонадскачане, мечтания за пиедестал –

увековечил златото на съществуването.

Кални са полетата след толкова насилие,

кървав сняг и тръни,

самота в ужасна нощ.

Сомнамбулни призраци обземат тялото и разкъсват душата.

Раждането – най-естествения копнеж – любовта на покоя.

 

Съзидателна душа броди по северни полета –

върху тесни пътища –

към къщите надвесени от хълма.

Градя своята сграда от дърво и камък

под навеса на скалите

където като дъжд валят прилепи

върху двора огромен на моята вяра.

 

 
***

Залезът и полетът виждат

Камък пази призрачната цялост на миналото

Тревна хармония

Повеят на живота извън времето –

Безплътно

Мелодията на пулса по блестящите вени от слюда

Хората и тяхната древност

Преданията като шепот на корени

Диша. Всичко диша

И няма години за изворите.

 

 
***

Не е срамна тяхната голота

като тъмно петно по хълмовете;

ледът извива пипалата си

и хвърля ножове върху телата им.

 

След часове залезът ще ги запали

и те ще докоснат слънцето,

снегът ще се превърне в пламък

със пукащ гняв пълзящ към селото.

 

Дървета голи върху хълмове,

в подножието село,

зимен залез,

пожар запалил снежни преспи.

 

***

Във всеки стръг

е моето семейство

И нежната ми ръка

е с мачкаща ласка

Крехки мигове живот

се рушът от дъхът ми

Най-безопасния дом

е домът на вакума.

 

 
***

Поемам светлината със дъхът си

и я превръщам във безмълвие.

Любовта към покоя търси пътища.

 

Един миг и утре ще се сбъдне

протегната ръка сочеща полетата

радост в прегръдките на майките

чистота проплакала във вечност.

Смилете се пред вълшебството от изгреви

Там израстват дървета по-силни от бури.

 

 
***

Обеща им гордост и достойнство

да са под светлината на слънцето – единствени –

летящи птици

с тела от злато и обожание.

Но в самотата на своя дом

радиоактивни гъби

са наркотика на душите им.

 

 
***

Раждането на цветята е смърт за всяка загатка –

намирам прекраснато повтаряне на семето от шепа пръст

като бълнуване за рай от разцъфтяващи слънца.

 

Мечтите – летежните, буреносни мечти.

Разрушението е мит,

а под ботуши никне вълшепство

на нов живот забравил за своето начало.

 

Вулканите, врящите езера, динозаврите

и имената гърлени на тревопасни маймуни;

върху сурово месо градиме цивилизации

и величества от пепел сочат пътя на бъдещето.

 

Образ

и с образа – музика.

 

В метална сплав

се съживи дъхът му

и протягане нечовешко към блаженство.

 

 
***

Горете облаците оксиженисти на мечтания.

Затворете ги в клетки от дъждовно и пересто.

Запалете огъня върху факлите на залеза.

Превърнете косите си във знаме.

................................................................................

 
***

Като недовършен разказ

тих гърмеж

до тъмно

между мен и теб

в сериозността ва детето ни.

Меко докосване

по влажни и горещи устни

за сърцата

щастието огромно на сълзите.

 

 
***

Голо

опиумно предизвикателство,

хазарта на самомнението,

сетивната лудост на другите.

Братя, това е състезание с мирис и жест –

утопия – предизвикано бъдеще.

Моят голям туптеж храни плодове.

Със слънчева лава

разорава полета.

 

 
***

Минават мигове на пълна разруха

преди цялото ми същество

стремящо се към надскачане

да разбере нищожността си.

Гордостта, която ме свързва със земята

е бесило за наивните ми вярвания.

Красотата е сама по себе си,

страданието също.

Живот в търсене на утопия –

по-нереалена от илюзия

и по-съвършена от всяка представа.

 

 
***

Като огън в небето

обяздил платото;

водовъртжите извират от земята

свръхестествено тайнство в което се изчезва –

зъбите на бездна

и брадвите с късовете съскащи.

 

 
***

Няма нищо по-нереално от размътено съзнание.

Градях колоси от гранит,

самодоволни символи на слава,

като фантазия разпусках косите на момичетата,

спях върху ужаса –

в мъртвилото на светлината.

Формите се изгубиха,

придобиха безплътност, неуловима за мен.

Изпитах блуждаенето,

опиянението –

листното издигане на жалкото ми самомнение.

Търся бурята,

мечтая за вятър,

когато разкъсва съществото ми,

за миг жив – но на пърчета,

сякаш многопръстна ласка.

Заразата дебне като страх,

случайно подредени вещи,

покой,

обич.

Намирам желанията си за смешни

и определям себе си като паплач.

Вековете чакат да бъдат преодоляни,

но те са нищожни

пред една трагедия от ежедневие.

 

 
***

Великият бунт е само мечта

като посвещение под чертата,

зад която ме няма.

Да даряваш щастие

е опиумно преживяване.

Жест изписан от вишнева пролет.

 

 
***

Сякаш заколването присъства в дните ми.

Неговата неизбежна последователност.

Месото храни близките ми.

Животът поема кръвта на създанията си.

 

 
***

Обичам моето момиче.

Издигам се като есен в косите й.

Бдя над съня й в нежност от погледи.

Сълзите на върбите са за нея –

малки, но искрящи празници върху снега.

 

И отново наркотика на самоцелното надскачане.

Суетата гради светове и изпепелява.

Като раждането.

 

 
***

Моят Бог

колко мило звучат думите

Е обич

Вярата във съвършенството

Е обич

Бълнуванията са безнадеждни

Утопията написва сънищата

И полетата огромни са недокоснати от ласка

и от възхищение, което мачка.