1997
Александър
С. Захариев

1991 - 92

1993

1994 - I и II

1995 - 96

1996 - I, II и III

1997

1997 - 98

1998

1999 - I и II

2000

2000 - I

2000 - II

2001 - I

2001 - II

2001 - III

2001 - IV

2002

2003

2003-2004

2005 - I

2005 - II

2005 - III

2006 - I

2006 - II

2007

2008

2009

2010 - I, II, III, IV

2010 - V, VI, VII

начало

***

В тези отминаващи дни

мъглата над града

светещите лампи

и тя

във ъглите на стаята

от духа на стените

гласове и мелодия

със погалване нощем

когато сънят е с очите й

и одеалата завиват

със топло докосване

с мекота на електрически вълни.

Вълшебството във въздуха

диханията на щастието

имат цвят и образ

върху сърцата ни ще изплуват години

спокойствието на детски смях

до снежинки в косите

със приказки за зима

и планински къщурки.

Уморени няма да бъдем

и всичко е в нея

и дните и нощите

и отминаващото

като листата на есен

ветровете събрали в шарките си

ще заспиваме

ще заспиваме

ще заспиваме

а утрото мирише на кафе и целувки.

Розите съществуват в градина прекрасна

те са ленивите котараци на любовта

нахранени и мъркащи

пухкави същества

със сладост по мустаците

И в пътя през полето

ще ме очароват краските на нощно безлуние,

където сме заедно с моята скитница,

между градове и техните скрити перверзии.

Тихи, съвсем леко стъпващи

за да не се изплашим

през това което е залеза

в затворено пространство

за погледи

съвсем малки

и скрити в себе си

като едно

двамата.

Ще прекарам пръсти по косата си

във някоя вечер

после дълго ще я сънувам

със отворени очи

и листа ще носи името й

и ще бъде за нея написано

по устните й отпечатък

от дълго притискане

от моите устни

във тези бълнуващи цветя

ще изплуват букви

като редове от черни ласки

Минаващото е в мисли за тебе,

нечовешкият вик се стича в гърлото ми

аз, толкова мил - нежно разкъсвам,

а от скалата ревът ще е песен прощална

за изкривени мечти по вените;

при реката и нейните вирове

удавниците са отпуснати,

сини трупове в кислорода на рибите.

Дали моето далечно мечтание ще те докосне

като стопяващи се образи,

почувствала удоволствието

да те усещам със върха на пръстите си,

да наранявам кожата ти,

да те имам в тялото си.

В болезнено бълнуване

в нереалност

тя ме покрива

тихата любов

на устните ти.

 

***

Той беше пълен със захвърлена нежност

любов на прах

устни и усмивки.

Живееше в зелена трева и огнени пламъци.

Обичаше себе си.

Чистотата го съпътстваше като спомен,

нереално свита във душата му.

А щастието беше в гърдите,

самотни стъпки

от никъде и за никъде

през тъжната му свобода.

 

 

 

***

Те заиграха по очите,

по масата, по косата ми

излязоха от пълната ми чаша.

Оранжева ли е косата ти мила?

И ние се напивахме голи до кръста.

Татуирани с остриета по раменете

и проблясваха режещите милвания.

 

***

Преживях спомените ти

във летен ден и огнено слънце

за пет мига бях ти.

Живях във твоите дрехи

със твоите коси и родители.

Бях момичето, което не е било с мъж

преди Него.

А скимтеше всичко в мен,

защото ме нямаше

когато ти пристъпваше

между руини и шедьоври.

Съществуването на твоето минало

ме убива.

Огромна беше загубата.

Събличането на дрехата.

Траура.

Неутешим. Оставам себе си.

Виждам те и те сънувам.

Ще преминеш като лека сянка

през града на хаоса

и ще се страхуваш.

 

***

Във улиците разкъсаният залез докосва стъпките ми.

Всичко е за теб.

Късовете си месо давам от любов.

 

***

Ще се разминем

без да се докосваме.

Ти - усмихната

Аз . . .

Топлина на залязващо слънце

и пясъци, в които има вълни.

Всеки шев от рана

са зъбите на захапало куче

игра на перли с дъх на тютюн

и в това безформено щастие

има музика, думи и цветове

тела, които се преплитат

спомените на моето момиче

и моят залитащ пулс.



***

Смирението

цял един свят се свлича от раменете ми

осъзнато предателство към най-близкия

и образът ми е изчерпал своята сила

и го погубвам

дали ще го поеме океана

или огън ще го изгори.

Като снимка унищожих лицата си

и оставих само едно

във мраморна статуя.



Смирението погубва

и възвеличава безпомощната слабост

която притежавам.

 

***

Докоснах мъха над горната ти устна

погалих дъха на съня ти със бузата си

капки разноцветна чистота блестят по челото ти

котешките бебета плачат

и нощта ни увива със страх

тогава се разтварят завесите от дантелено стъкло

и ти нахлуваш във безкрайно жълта пустиня

траурно черна и малка сред пясъците.

 

***

Бавно се провира нощта

през моите бягащи крака.

Ще я срещна някой ден,

тъжна в своя унес.

До пътищата на тълпата

огненото й лице.

И на затворените й очи

ще казвам най-истинските думи.

 

***

Тялото е многопластно

частици, атоми образуват лицето й,

светлината се разпада във сияещият й ореол

той хвърля сенките си

върху зимни песни

и наситени цветове

а над нас небето поема въздишките

и плясъка от криле

във оттенъци се съдържат дните ни

търкалят се като топките на сътворението

и в разконцентрираният ми поглед е тя

със своята рибарска мрежа

уловила топлината на морски градове,

плодовият аромат

и босите крака на бягащи, дебели арабчета.

Тя - между плачещия младенец и мен,

в статично движение на рисуващи четки -

легнали тела, свити в своето сънуване.

 

***

И се приближава до очите ми

възелът оформен на врата ти



***

Суетата. Моето харесване е култ.

Презрението е в ъгълчетата на устните.

Знам. Е думата.

Безлики светлини на живот.

Безлики

като отплуване във дълбоки води,

където няма въздух

към покоя.



Стремежът, желанието държи

искрите още будни

сякаш страх от ухапване,

да се запазя цял

със времето в декорите

Фонът няма значение.

Безлики, блещукащи, некрасиви.

Белезите от камшик и волята

за съществуване.

Знам е думата

Зададеният въпрос не носи отговора

и са сребърни косите

и се смалява тялото.

Във слепите очи няма разум.

Нищо няма в тях.

Сградите построени, макар и красиви

са във ръцете на въздуха.

Искам срутването им да бъде фойерверк

малко топлина

за старческата студенина на сърцето.

Как се отдалечава гърбът

и това сбогом е тихо,

безпаметно, невълнуващо.

Покой безлик между светлинките.



Върху тялото и името

да израстат кестените на забравата -

Искам.



***

Бие камбаната

този безпорядъчен шум

с вой на гарван

подканящо сбогуване на майка

черни забрадки пред дървени врати

и свещи във виното отровно

по крачките шумът на отдалечаването,

чу я, следите и видя

и невинно запитване на дете

с очи отправени към небето

облачния захлас по птиците

буреносният реквием от падащи капки

давещо злато.

Върху колоните грее тъжният Бог

самотникът върховен на пространствата

последният изпращач, родилката;

хаотичното потъване и издигане на импулси.

Топло е още сърцето ми

в бумтящия мраморен пантеон

костите на моите мъртъвци ме викат

и тласкат към живот белокосите ми деца,

пристъпващите едвам малки ангелчета

по прашните пътища на бездушието,

ще ги върнат в ковчег

със разчупени стъклени очи без клепачи

между начало и край във покоя от сиво мълчание

и безспирно прераждане.

Със приближаването

във сумрачно намиране

лицето, иконата на ръцете

с нейния нежен уют -

стоманения камък стапят

и водата превръщат във дим.

На моето предначертано издъхване

на любимите скелети

извивам се и проклинам съдбата,

а на тях давам просторите пусти

и издяланите си идоли.



Между листата се спуска окото на леопарда,

прохожда кожата на звяра

и без да мисли отваря рани като цветя

прекрасно неувяхващо пренасяне и сбогом.

 

***

В пътищата уморени от зимата

и през асфалта на мокри петна

където бягат кучета в студена кожа

и хора скрити в сумрака вървят

ти - моето момиче се отдалечаваш в облачно сиво

и след теб ръми дъжда.

След теб листата умират

и стъпките ти увиват говора на малки деца.

В града има гарвани

в полета им има смисъл

и ме утешава твоята топлина

Към езика на сънищата пристъпвам със страх

през твойто докосване

в друг тъжен свят.

 

***

В дните си избледнявам

седя върху стола на времето

докосвам черепа на спомените

и езика си прокарвам по гръбнака на Луната.

Тежък е златисто-черният прах на хипнозата.

Халюцинациите се връщат

като замахващи, улавящи ръце,

не можеш да избягаш от потта, от цялото зло

и през прозорците дълбае светлината

върху проядената ми кожа,

пламват пламъчета жълта кръв, гной и цъфнали рани

в цинична поза на разлагане

намирам себе си скрит между сърцето и ума,

а мозъкът от очите ми капе

-сива струя умора и болка,

лава от дървета, цветя и избухване,

покриват труповете в моето мазе.

 

***

Загубата на боговете води до лутане

между тръни и лотоси

в това напрягане на силите

загниват сърцата

те не са истински

и макар да има зло

то поне нека бъде огромно

защото доброто е само илюзия, изгубени надежди

и непрестанно връщане към болката

И земята нека стене.

 

***

Дали ще бъде добър приятел

- няма да бъде,

ще бъде повлекан, животно, ексхибиционист

курва,

гмеж от месо

сива плът

грозота изострена до отвращение

дебелоуст и тихо проплакващ.

 

***

Изсъхвах като лист

и падах в погледа ти.

 

***

И е празна стаята без теб

загледах се в безнадеждното

чаках те

беше ми студено и тъмно

исках да пипна лицето ти

и да целувам ръцете ти

чувах часовника

и виждах през прозореца;

в някакъв миг се скрих

в косите ти

в любовната бърлога на спомените

ти беше някакво движение

заловена от света и грозотата

толкова чиста, че не исках да те пипат,

пленено малко момиче

в жълтото на пустинята - само

и без да знам

но ме е страх

да не те нараня

да не те убия

. . . а ако си отидеш

мозъкът ми е възпален

помня само целувките ти

и сълзите

плачещо мое момиче

не се страхувай

нищо не ще те нарани;

не ще те докосне

рози и цигарен дим

ще ни покриват

нас двамата

. . . и не обичам думите

но ще се пръсна без да ти го кажа

връщай се,

винаги се връщай . . .

 

***

Никога няма да си тръгна от тебе

в твоите прегръдки

в стаята

в тъмнината

в уханието на дим и устни

ще оставам

белег по кожата ти

погалване

и нощ зад бягащ автобус



по черния асфалт проблясват

в сънените ти очи също

сълзите и дъжда

са братя

и тъгата

минава през градове

и те приветства Луната

и плисъкът на вълни

и далечният изгрев

и птиците

моя единствена

сънувам

самотния бягащ театър на огледални отблясъци

моя единствена

искам да те попитам

с думи от порцелан

между две целувки

и пръстите които галят

-колко ме обичаш



защото във вените ми

вече тече твоята кръв

и без нея ще умра

блед като луната

и толкова студен.



***

Бездомна си ти

скитница бледа

горяща свещ

пеперуда запалена

голо лице

бели устни

във стаята

решетки от чувства

и Аз.



***

Един водовъртеж: брилянтен танц, ваятелство

изрецитиране на стихотворение -

стоманеният шепот на струни -

последният и единствен оцелял ги помни.

И звездите са водовъртеж -

тъмната игра на давещи се перли

Тони присви устните си:

нацупено, недоволно същество

съчетало мисълта за безсмислието

със късогледите си очи

-Сега няма да се оплаквам

казва той,

-във вените ми още има

пеперудки и те летят

макар, че са толкова безнадеждно слепи

в мрака.

Безсилието може да те накара да се примириш

или да се запалиш -

мечтата на слънцето -

пороят светлина мокри чела и мигли

като в тътен на вълна лицата се размиват

и светещите точки

открояват музикалните детайли

в порите на притежателя си.

Едни изстрадали своето ежедневие сенки -

мраморни огърлици върху шиите на любимите си.

Там във страха се изживяват превъплъщенията,

ненадминатата актьорска игра,

малкият свят на органичната отделеност,

а стопяването никога не поражда чувството за завършеност -

пленници на кръга, свещената нескончаемост.

Неуместно стоиш ти

в двора на баща си.

Скитниците живеят като омаломощени птици,

болни от свободата си,

голи от изтощение,

летящи камъни.

Тъмните краски понякога изпъкват,

но това е илюзията на липсата,

защото нещо липсва:

дървета, зима, смяната на деня с нощта,

Тя, морета, вълни, ледове, планини,

прекалената ограниченост правеща красотата на залеза

неописуема и непонятна.

Недомислено и непочувствано редуване на дни.

Зная, че един човек може да намери друг човек

и това го има.

В болка се нагъват моите погалвания,

погалването причинява вид ужас и утеха,

а треската спи в теб.

Умът ми се избистря до лудост

и не остава нищо друго освен яснота -

бледо подобие на съществуване:

-Аз не се оплаквам

каза Тони:

-безнадеждно болен съм,

но ми е добре.

Тя е театрално бездиханна -

малка

в реверанс

пред публика.

“И блестящата добра воля на варварите

я покрива с пръст и копия.”



***

Грацията на морско конче

и поглед към небето

зареяно щастие

мечти, наподобяващи тих унес

-уморените ръце са погалени

всяка вена

всяка пора

слънцето е затоплило туптежа

часовниците са спрели

върху час, минута, секунда

миговете имат моите черти

във сънищата пелената на лицето ти

и звукът - скимтене намерило убежище.

Проговорих със нишки на паяк

през устата си

дълъг монотонен монолог

сърцето ми се топи

пияни са колите

вият кучета

и в града на поетите флейтите

са сутрешни петли.

Събуждането е надежда

красота за микросекунда

планините посрещат с песен на буря

сказателят на ледени приказки

пие своята каменна вода,

а стоманата е острие прокарано в облаците.

Моите бълнувания ме върнаха

към плуващата лодка

към едрите зърна на гроздето,

бащино проплакват белите коси

разпилени мисли и ценни моменти

и се приближава покоят с меки стъпки

и отплува лодката завинаги.

За да бъде предпазен градът

кухите му очи

избодени от гарвани.

Отминава

разрушени от времето гробници

за живот

птичи вой

и гущерово опипване.

А две малки сиви мишки

се докосват до телата на сградите

и гъделичкат изсъхналата и кожа

със жизнеността на своите зъбки.



***

Останете по местата си

и не мърдайте.

Сега ще ви говоря за нещо,

за което никой друг не ви е говорил

То е тихо.

То е тихо.

Идва като помилване

и си отива със вас.