1995 - 96
Александър
С. Захариев

1991 - 92

1993

1994 - I и II

1995 - 96

1996 - I, II и III

1997

1997 - 98

1998

1999 - I и II

2000

2000 - I

2000 - II

2001 - I

2001 - II

2001 - III

2001 - IV

2002

2003

2003-2004

2005 - I

2005 - II

2005 - III

2006 - I

2006 - II

2007

2008

2009

2010 - I, II, III, IV

2010 - V, VI, VII

начало

***

Царствеността на насекомите

засилваше чувството за малоценност

в човешките същества,

само големият любовник във жестовете си

беше запазил грацията на изкуствена бенка,

ефирни женски перуки водеха

самостоятелен живот върху седемте глави

на огнедишащия змей

Тържествеността на бала подчертаваше

великолепието на кралицата-майка,

облечена в роклята на Дама Пика

и арфата на Аполон между краката си държаща;

мухата най-отляво миеше зъбите си в

захарния памук на едно малко момченце

с много лунички в очите,

източният ритъм остави циганката, сама,

цялата покрита в музика, диво разклащаща

тялото й.

Наведени от могилите излетяха брадясали

джуджета, за да потънат заедно с небето

в остров от пара - далече зад слънцето

 

***

Болестта бучеше в ушите ми

като тананикане на прилепи

минали през паяжина от звуци

И с протяжност на стенание

оплетено в увяхналото ми гърло.

Преселението ощастливи предците ми,

те радостно запляскаха с мигли,

доволни, че аз - цвета на рода -

при тях дошъл съм,

мир донесъл на голямото семейство.

Преди да се преродя в прабаба си

разбрах същността на повторението -

а то е - всичко във утробите се връща,

където историята започва,

близо до най-горещата точка -

центърът на голямото космическо яйце

 

 

***

Той имаше нужда да обича;

изражението го караше да се

усмихва доволен от едно

прекрасно откритие;

нежните му ръце издаваха

възхищението което изпитва;

а цялото му тяло трепереше

от желание да обладава,

да обладава като всепроникващ

дух, докоснал се до най-чистото.

В тези часове беше недосегаем;

енергията му за живот избухваше

като готова да гори топлина,

а подгънатите му колене

искаха само едно -

да бъде пречистен . . .



Второто лице прави нещата

далечни от истинската същност -

парчетата събрани

 

 

***

Този, който соколите изяде

и се нарече баща на земята

днес - в ден не особено привлекателен

се ожени за майка си;

докато се бракосъчетаваше в

чистилището на душите загубени,

в носа си бъркаше със

глупава физиономия на лицето

после както е написано в трагедията

сам очите си избоде и взе парите -

на брой трийсет - от сребро, за да

може след това с чиста съвест

да се обеси



***

Николас - руски евреин с дълги

плитки, пали фитила в ботуша на

Котаракът с чизми, който сега е

управител на обширно владичество

с много овощни дръвчета, пазeщи

душата на всеки плод:

под полите скрит, разтворено - дебнещ

и зализан, лепкаво пляскащ и за подвизи

готов - със залеза, през миши цепчици,

видян от разказвача на сапунени многоцветки . . .



***

Движенията унасяха телата

защото те имат

знаци върху тях

под ноктите

като бели платноходки

в тези очи

които се къпят

с голотата на мъглива нощ

като куполи

от оранжево

по мокър асфалт

Гласовете напомнят за нещо,

бавни до протяжност,

камъкът подпира раменете ми

в горещ въздушен транс



Махаща ръката отдалечава

в нагънатото всичко;

калната вода събира братята ми

и лочим през дупките на вените си

 

***

Може би никой не разбира

колко уморено е племето,

как безжизнено се влачи то,

по овехтелите скални рисунки, недишащи

Раменете отпуснати носят

тежестта на земята, а голите устни -

червения цвят на отровен дъх.

Драконите са накъсали крилата си,

за да облепят телата

на грубо направени призраци.

А молитвите грачат към небето тихия си,

досаден шум и нарушават само

идеалния ред на несвършващите кръгове.



***

Огнени братя, родени от щастието

на млада чистачка, в ъгъла на

градска тоалетна,

вие знаете към какво ви призовавам,

защото още със първия си вик

сте произнесли думите: червеното

и черното планетата красят



***

Голям хищник

пие чай

с баба си

тя му предлага захар - тъжно

зъбите изтракват във танго

и було толкова ефирно полита

където времето чертае карта

и ходове разиграва

мрачната вестителка



***

Станал съм някак тих и съсредоточен

в себе си

упорито гледам в една точка

с дълбокомислено изражение на лицето

Разбира се в главата ми е

много много празно, което е

обяснимо, защото съм шизофреник,

на който са разтопили мозъка.



Но това е тайна и я

стискам здраво в пръстите си



***

Жената стана, огледа се и с червило

лицето си нарани



 

***

Пръстите докосват пътя

Ръменето е облачната музика

Тихо

във калта се давят листа



 

***

Синевата под дланта ми

прозрачността на кожата

очертаните кръвни пътища

като противоестествен

акт на разкриване

червеите пълзящи в месата ми

усещане за движение

леко притеснение - ноктите

искат да го отстранят



На пролетен празник

с чудовищни болки

Навсякъде по света ще

отнесат човешките късове



Влудяващо тихо остава след

тяхното мърдане

с музиката на един

личен апокалипсис

заглъхват и мъките



 

***

Съвсем спокойно изяждам свещта

заедно със златистото огънче

правя го без угризения

само от човешки егоизъм

искам да ми е топло и светло

отвътре



 

***

Не съществувам, аз съм

привидност

още повече нямам котка,

която да е грациозната вестителка

на волята за живот

Време е !!!

Ще се уча да свиря на пиано

за да изсвиря траурния марш

на богоподобните



 

***

Знам защо толкова много

ме обичаш

Това е защото хищни цветя

ти подарявам

а те със зъби пръстите ти

захапват



 

***

Алисия умря като недокосната

девица в храм от кал и свещи . . .

Тя умря глуха за укорите на

разпъналите прозрачната й туника

Като неин любим

бях прогонен за да роня сълзи, сам,

в далечните страни, където призраците

се разхождат толкова хубави,

колкото и тя. Но за нищо не съжалявам,

изпълних дълга си, оставил я там,

при сенките между водите на великата река,

по течението, с рибките, върху раците,

под камъните

За да се разнася като зловоние

в устите на жадните.



***

Самотата на гения се проявява

в голямото страдание за цялото човечество,

разпъната нежна струна е душата му

и последният дъх оглася света с вопъла:

Победете малки деца, блудници слепи

и престъпни синове

обявете вонята -

да джапат тогите в нея



С достоен край умира

всеки храбър мъж, защото

изпълнил е дълга си и

оставил е следа в челата

на поколенията - хилави

и грозни - всичките след него



 

***

Мързелив мъдрец пише дълбокомислено,

загледал паяка на тавана,

грацията на краката му открил



Поема изразителна

на един живот



В прегръдките си успокоих вятъра

слънцето целувах до припадък

сърцето ми се късаше ранено

и сам умрях, разбрал Вселената



Самота нечовешка ме кара да говоря

и в час на умиление казвам:

Отново и отново

догаря

звездата пак последна

за да се пръкне

от лъча

мрежата на глупаво съзвездие



Космическата ми поема е така накъсана,

Така безнадеждно жалка,

че засрамен главата си посипвам с пепел

и в леглото се погребвам

от днес нататък

та до веки



А зюмбюлите цъфтят, О, мила . . .



Разочарован и унил

последните си думи

на лист изрекох



Многословието е характерна черта

за всеки мъдрец, но едно трябва да е

разбрана истина - най-ниската температура

е достижима практически, но не и най-високата.

За това - да завърша с призив -

Братя, нека замръзнем



***

Във виенето спотаява се вятъра,

между ъглите, когато е топъл

и с хартиени парцали луната закрива,

за да довее в тъмнината,

сърцето туптящо

на подпалвач, жаден за слава



***

Пияни кучета извайват тъмното на града;

през гладните им усти Тони се заканва;

нощта е влажна от всичките лунни лъчи

паднали върху нея;

после бягащи пълчища помитат сградите;

фанфари събуждат облаците;

светкавици, огнен дъх и изпепеляване;

вълна от тържественост залива прозорците;

напукани дрънчат стъклени струни;

във буря от частици матрони летят;

те плюят разрухата по главите на разкъсани кучета;

като дим завъртат се духовете;

градът мълчи след погребение;

и във тишината се смеят голи бебенца.



***

Докато седях пред тъжната Офелия

и бършех сълзите й с мръсните си пръсти,

си мислех успокоителни думи,

които да кажа за нея, за нейната мъка

Не можах да проговоря, защото гърлото ми

беше напълнено с храчки,

само наведох глава и земята докоснах с чело.

Когато вече се изправях събрах сили и промълвих:

-Не заради тебе Хамлет се удави.



***

Игнаций с каскет, мършав,

има кърпичка в джоба,

говори на меко,

брадата си роши.

По призвание скитник - скита,

открива пространства,

намира монети,

върху поляната лежи,

росата пие,

много топлината обича.

Когато е бил дете е имал майка,

сега няма,

нещастен е,

съдбата си проклина през зимата,

вярва във животните,

говори им,

иначе е мълчалив,

вглъбен във себе си и тих.

Стъпки: леко стъпва: по тревата,

по водата, по леда.

Мечтае да се превъплати в гейша

от анимационен филм -

от пухчета летящи удоволствието

голямо е и красиво е то.

Често очертава формите на тялото си

и им се усмихва . . . и косата,

като чертички.



***

Мястото на всяко живо същество

е там където може то да се разтвори



Аквариумът с рибите

в часа на моята кончина

на океана завещах

и морски дъх обля последните ми мигове

и удавен аз умрях



***

Изстинали в безжизнен гърч

полюляват се картините

Люспи са набъбнали под кожата

на морска буря

Вълни в трагично изящество

танцуват преди да се разбият

Светът се стеснява до едно желание

Безкрайно космическо многообразие

от цветове и движения

Самотата изпълва цялото,

за да го поема във себе си

Има моменти, когато мога да извикам:

Аз съм огромен



***

Сутрин е, беше му смешно,

че отново се е събудил,

засмя се, съвсем тихо,

почти наум.

Докато се обличаше

мислеше как да се подстриже,

после дълго се гледа в огледалото



-обожание-днес е прекрасен ден -

пролет - сутрин - миризма на живот

и мравки - закуската е най-важното

ядене - и бръсненето - ще й подаря

цветя - рози - красиви - чаровни -

бели, червени - и жълти - какво ли

има във кутията - тайнства - искри

от умрели светулки - влечуги -

навити на осморка - ще се напия

ден след ден - година след година -

после размътено ще виждам - и когато

викам - глуха музика - арфа с прекрасни ръце -

прозрачност - а на отражението ще има

подметка - в тъмнината спуснати пердета.



***

Звънят камбаните между

тръните на селото,

пустота върви с тътрещи се

стъпки след ковчега

на умрял старец;

от духовата музика се набива

само една мелодия -

тя се повтаря пронизително

и не на място

призраци изпращат покойника

гледам през черното на дрехите им

шествието се изкачва по изсъхнал хълм

духовата музика повтаря мелодията;

а иначе е тихо - няма мухи - не бръмчат;

когато стигнем до дупката

дървеният сандък ще се отвори

дори духовата музика ще спре

в мълчание той ще се раздели с нас,

после всичко ще става бавно

и механично,

докато не го заровим.



***

Със сънуване се отличават

всичките ми нощи

цветен прах по бузите

на маскирана царица

величество, което гордо пристъпва

между редовете на своята страст

при всичките си мъже

наредени във редица

сводесто навели членовете си

и коронопреклонно отпуснали ръце

със дълги пръсти



Те не знаят да обичат и милват,

те ядат сурово месо

и по гърбовете си имат косми,

те са грубовати и глуповати . . .

Но когато слънцето залезе и

сами останат те . . .

Досещам се за мръсна песничка

Срамежливо тя докосва

коприната със гънките,

застлала главата на умно куче

върху картина от велик художник

жив погребан в бащиното си имение

под една изсъхнала череша,

цялата обшита в злато

към края на преди новата ера.



***

А в кожено палто е тя

И го ритат и обиждат всички



Върти се като бяло джудже

Сън сънувах със звънчета,

далече съм от чистотата и целувам

лудо момиче

Този сфинкс, който от обич пълзи



Картините за които бях дошъл,

момиче.

Да, която сестра

си търси по трамвайни релси

Искрите трамвайни -

чудо божествено



Събирах мислите си и бях уморен

като утешителя с кошницата;

умъртвени принцеси които обичам

и желая в жълто;

а тя е скърцащ лед, вампир

изпил ми мозъка,

защото си го направила

когато разряза тялото;

за да вървя със теб и теб да те няма

там далеч, там далеч



Майката е със качулка,

псалма пее, той разбра,

че виното удавя всяка усмивка

Не ме забравяй никога.

Във срама се смее розово кокиче,

възвестява каменния век



О, колко тъжно е във този час

разплакан седи, забравил столове

и във русото мълчи, мълчи, мълчи



Напуканите плочки са моята любима

и пиян съм като куче върху лед,

чертите ноктите оставили,

пиян съм като куче върху лед



Снежинката е толкова студена

и съм болен, мръсен и повръщащ

с кожата на ципове, струните

от наметало, за луна,

слънцето и блудницата, която танцува

със сменящи се крака и дървен кръст.

Сапфири, помня ви. Вас които сте красиви

Кутията ще извика, родена съм

от стъкло със заглавие черно,

пророкът ще се пита защо остави

моя образ в безнадеждност



Лунни песни, на всяка страница

и задраскани, той разказва

за камъка възседнат от луна



А обичаше я иначе,

а тя кръвта му изпи с друг,

който пари и свири на китара,

за слънчево момиче;

мечтите й извикал във електрически сълзи

където . . .

Плачещ плъх, о, ти си добър

старец и отдава се на тебе тя



Хора със отрязани глави

и дим - “Усмихнатата котка”

Докога ли ще продължавам,

със следващата пяна,

дупките удоволствие доставят,

животното ме помни вече

Притеснение

ръждивите окови на змията оранжавеят

Във лятна нощ за зимата

оскубана коса

Перуки на власинките забравени

се смеят

Пожелавам на никого, което е сега



Догарят пепеливите искрици

сипе се пърхута

дърво си което влача

и на части ти се подигравам



***

Сутрин е,

в долината на миражите се изживяват сънища



***

Отпечатъците останали

върху зърната на гроздето

са накарали сладкият сок

да потече в устата на

мраморно момиче

като от ъгълчетата на устните

струйките са се слели на върха

на брадичката й

и са покапали върху гърдите й

във винено опиянение

В мрамора попило, то чупи

парчета нежна музика

и ги забива в сърцето на застинало момиче

В преди сън някой ми разказва. . .

една хилядна нощ, през която

прозрачността се стопява, за да може

момичето със своите движения

да съживи онзи спомен, който във

статуя я е превърнал

Сладкият сок и виненото опиянение

Първа нощ.

Красотата се събира и

тя става най-скъпата робиня на времето

Там е, между песъчинките

на камъка, неподвижно чакащо,

далечно.

Сама, тя със своята първа нощ

В предисън някой ми разказва

Пръстите са се прокраднали

и силно са стиснали зърната на гроздето

Отпечатъците са още върху нея



Мраморно застинало момиче

в мигновено бягство

в някакво движение

наказана от свободата да увехне



***

Имаше интересно лице

издължено от белези лице

и всяка рана носеше женско име.

Красотата му на велик любовник

се допълваше от оранжева перука

и глас на пеещо дете.

Гъвкав се извиваше между момичешки

колони от гърди и бедра.

Събуденият хищник заблестяваше

в очите му, докато вървеше по улиците

или пишеше дневниците си

Сърцата които събираше

между увехналите страници на старостта

го връщаха в живота,

а той знаеше,че е вече забравен

Мъж с интересно лице

издължено от белези

и всяка рана е с женско име



***

Студено лице

Ръце, които чувстват

дъх от измръзнали пръсти

и свиването, дебнещо

отвътре - под ребрата.

Те ще ви отведат

в тъга, тъгата пристъпваща



Кръвта е проекция на тялото

усещам я как пълзи

змия със сенките



Необичайно тихо

и необичайно тъмно

вратите мърдат скърцайки

момчета и момичета

препускат красиви



***

Това което искам от тебе е -

да те накарам да повтаряш -

Обичай ме - докато лижа

извивката на гръбнака ти

чак до тила



Цветовете ще разтворят очите й

Мигли, със разширените ноздри

лице, което се стича

картина разголила себе си



Имам дъхът ти върху устните си

затова не можеш да ми избягаш

и ще те целувам дълго



***

Свободен съм

Бели бягащи коне

Гласът й чувам през челото

Бели бягащи коне

Дъхът й обожавам

Бели бягащи коне

Щастлив съм

Бели бягащи коне



***

Изплува кануто, индианецо

аз чакам да ида при него

Изплува кануто индианецо

и бели са косите на баща ми

Изплува кануто индианецо

Аз чакам да ида при него

Тихо е нощем индианецо

Тихо е вътре във мене

Аз чакам да ида при него

Изплува кануто индианецо

във него косите на баща ми

Аз чакам да ида при него



***

Голотата събирам с устни -

дърветата са неми свидетели,

ръце изсъхнали към мен протягат,

тишината натоварвам със стенание;

движенията обливат се във пот

и още искам, увенчал усилията си

да въздъхна -

тайнствеността, отново я създадох



***

Може би трябва да опиша живота му -

куцо, плешиво същество, със рога -

Мефистофел,

изкушава непорочни девици

и те се събличат; обитава многоъгълна стая,

използва грим, за да подчертае очите си,

които са пъстри и късогледи;

по характер иначе е добър,

може да пее и свири на орган;

но хората не го обичат, защото е уродлив.

Въпреки всичко, една жена се обеси

заради него - от обич,

или защото го беше родила.



***

Нике -

хубави гърди, закрити

от каменен воал,

обезглавеността не намалява

чара на разперените криле,

ако мъглата я скрива

тя ще е призрачна,

но пълчищата са нейни

предвестници,

вдъхновяващи пожарите



***

Пада на колене

в килима потъва,

престъпление извършено

тук и свещите

а те са малки фигури

наредени върху абанос

само майката,

която синовете си погребва

е зловещо тъжна



***

От пепелта

възлизам

горд

и малко весел

същински великан

по косите

по раменете

с пламъчета



***

Тихо е между мен и мъртвите

добре се разбираме

без да си шепнем, само с мълчание,

под звуците на орган,

който цветята кара да плачат

Застинали сме аз и мъртвите

дори с мигли не потрепваме

само на тях, на звуците

се наслаждаваме, наслаждаваме се -

аз и мъртвите



***

В тъжна музика искам да заспя

тебе да те има

като прекрасни звуци

да сънувам, че погребан съм

в градина от цветя

и галят ме сълзите на момиче



***

Зад трупа ми ще вървят само

двама, трима, които дори няма

да са ми приятели,

защото моите приятели

отдавна ще са умрели;

аз ще съм последния, с бели коси,

в септемврийска нощ, при пълнолуние;

дъждът мокра ще прави пръстта,

а в листата ще затъват краката на гробарите.

Те няма да ме заровят, а ще ме качат

на едно дърво, с примка около врата.

Така във завещанието си ще пожелая.

След като си тръгнат гробарите,

вълци ще вият под краката ми.

Гладна нощ ще бъде, при пълнолуние -

на изток, север, запад, юг -

частите ми ще се очертават



На нашия син, внук и любим

с цвете закичен

който благодари за сълзите

и трапезата в негова чест



***

Цялата тази преголяма скръб

ме прави по своему щастлив,

заравям лице във пясъка

и чувам биенето на сърцето й,

жълто е като луничките

които продължавам да лижа

по снимката,

някак сантиментална

потта ми я оплаква,

не говоря

безмълвен лягам в леглото

а тя пак се появява като кошмар

който не мога да целуна

Проклета да е нощта,

дано ме напусне



***

Зин-занг-зунг

тлъстинка

телцето си разплуто е опряла

в застиналото покривало

от кожата на тигър

с поза гола

косата скриваща

Зин-занг-зунг

съчетание от камбани

с различни размери

по стените

от вятъра правят музика

шумолят и капят

като есен

Зин-занг-зунг

в стая съм

любовно се докосват ръцете

танцувайки

паднали и зачервени

телата им влизат едно в друго

в нежна прегръдка

дъхът им се смесва

Пуша и ми е зле

Зин-занг-зунг

имаше един мъж

повтаряха думите му

и продължават да го правят

сега го няма

умря в агония

и остави агония след себе си

Зин-занг-зунг

отдалечавам се в жълтото небе

празен и тъжен

Тази нощ отново сънувах

балони

Краката ми ме водят

а мирише на мъгла

Защо непрекъснато нещо във

мене повтаря наникъде

Зин-занг-зунг

изток

хартиени завеси

фигурата седи загледана в оръжието

преминава като сянка

простенва

върху вишнев цвят

главата пада

Зин-занг-зунг



***

Кладите са моят дом

дребни съчки запалени в буен огън

където пристъпвам недосегаем

във силата си

летя, непрекъснато променящ се образ

притежавайки въздуха, земята,

огъня и водата

достигнал края на всички начала

-едно сънувам-

студ и изгаряща планета

която топли



студ и изгаряща планета

която топли



В моите очи се отразява

прекрасно видение

Тя идва на бял кон

с коса в ръцете



Окосете житата, окосете житата . . .



***

Не дочака да ме видиш

колко съм красив

в доспехи на митичен воин,

див, пленен и коленичил

във краката ти



Отпускам тялото си

то се стеле на вълни

в красива кожа,

цялата покрита с мъх



Представя си го мършав,

гол, с вдлъбнати гърди

кашля и плюе, в слюнката му

има кръв и всъщност чака

да умре, легнал на легло,

уморен, безкрайно уморен

отпуснал долната си устна



***

Искрено се засмяха зъбите ми,

докато шапката си свалях;

във желязо обкован

дъвчех като безотказна машина

Свещено животно, принесено

в жертва

история от безнадеждност

стъпкани листа, с ноти изписани;

погребението ще се състои

късно, след слънцето



***

Вървял и прикрепял червата си

Текла много кръв, като река,

бълбукала в стомаха му,

но той не я слушал, боляло го,

сам в тъмното, през непознато село

и кучета подушили кръвта.

Знаел, че ще умре, затова и не бързал.

Когато легнал се зазорявало.

На сутринта го намерили кучетата.



***

В затвор за пауни

намерих себе си



Очи и шарки



***

Ще се върна при червената й коса

ще бягам до нея

ще бъда без шапка

ще имам шал

ще се подхлъзвам на леда

ще бъде зима

ще си ударя коляното

ще е тъмно

ще чувам песента

плачи, плачи скъпи

и ще се задъхвам



***

Във сънищата си бях капризен принц

с бенка и любовница - графиня -

неувяхващо красива и бременна от мен



***

Живея в разруха, бавно умирам

убивайки,

в такова царство на лудост и

кръвожадност

чудовище на трон съм,

обградено със садистични зверове

и нарязани трупове, за мое удоволствие,

за да напълня шепите си със щастие

и по лицето си да го размажа



Присъдата - оправдах се като

премъдър, нека бъда с разрухата,

лудостта и удоволствието

за ваше нещастие и моя радост

-пълзете



Бог ме избра

Аз го послушах

сега крася съществуването ви

И раздавам милост



Да е вечно името ми



Никаква чистота, само

помия и мърша,

разкапани цветя,

гнила миризма,

усмивки прекалено широки,

от тях сякаш заклани образи,

чувства - полусъществуващи,

бледи и измъчени,

тъпа болка, която не реже а дращи



И мен ме има

прекрасен дори в разлагането си



***

Мърдащите им тела

Мразя ги

Мразя ги

Мразя ги



не обичам луната в сърцето си,

голите им гърди ме отвращават,

миризмата на неизмито,

листата между пръстите им,

лавровият венец на статуята,

храната, която поглъщат зъбите,

стъпките, удрящи в желязо,

размаханите ръце,

кръвта, която още тече,

пауновите очи от месото,

фанфарите,

крясъците,

смехът,

масата отрупана със мърша

и запалените прокажени

с техния отровен пушек



Мърдащите им тела

Мразя ги

Мразя ги

Мразя ги



***

Зимата се наведе и заплака

ниско

ледени искри нараняваха стъклата



Огнени мъже

Препускат диво в тъмнината

А ти ме чакаш, заспала в ладията

Чакаш ме, мене чакаш



Нежните ти пръсти

да затворят очите ми

косата ти да обвие лицето ми

времето да заскимти

в мелодия на песен

да е тъжно, защото сме обречени

с последна ласка да отскубнем

ръцете си



***

Есента - толкова прозрачна госпожица

с качулка заради дъжда -

сълзите на небето

пристъпва -

тревата се връща обратно,

лилии, водата ви влачи

и вие затваряте цветовете си



***

В стаята имаше написани думи,

капки от дъжд и любов

погубена от синьо мастило



***

Огнен вирус

изтъни чертите ми

Кожата ми бликна като фонтан,

голо остана тялото - ален белег,

разцъфтяло екзотично цвете

всмукващо насекомите във себе си

ухаещо на отрова и приливи

от кръв



Хищни усти

през настръхнали пръсти

смучат светлината

Търсещи са езиците остри

и червени

Как бавно лиже ръката

Всяко обезкървено място

е било целувано и стискано

затова сега в петна е кожата

на дебнещ ягуар между листата



Кожата ми бликна като фонтан

разля се по улиците в мелодия

затанцувах пленен от нея;

ориенталски беше танцът ми

топъл и леко разголен



спря на нечии устни

и закрещя в истерия -

пяна капе от твоята уста -

през цветовете път проправях

Аз



 

***

Ще си мисля за нещо свободно

и мирис на пролет

стъпки, слънчев ден, галещ въздух,

полъх от омекнала пръст,

родила вече тревата скитник,

който няма дом, но вижда

красотата на пътищата,

момичето, което съм обичал

- до мене

защото от тука аз ще си отида

Вятърът във стаята свисти уплашен,

одеалото ме завива,

майка ми плаче зад вратата

Искам да спестя това на мама

Ще си мисля за нещо свободно

и ще ме изпращат цигулки в есен,

сам, затворил вратата,

ще ме изпращат цигулки.



***

Той говореше за великия ден,

в който ледено студен

ще надвие скръбта, за да продължи

вече неземно тъжен,

през пътища и прах,

стъпващ между двете страни на чертата



Дай ми любовта и тъгата си

в пропаст от ласки



Отровата и тебе те изпръска

докато целувам хапя

после гърчовете на сърцето ти

ме плашат

и ръцете ти отпуснати

и болката с която ме докосваш



***

Тихо се отдалечи

със стъпки на дух

попил миризмата на

земята и шумът на

мургаво слънце

Не го чух

отдалечи се между

туптежите на сърцето

и мускулите на бягащ вълк



***

Цялата ми чувствителност

е замъглена от сълзи

краката ми прекарват пътеки

от ъгъл към ъгъл

кралят на човешките сърца и болката -

реквием на струни през гърдите

минали;

сега съм арфа изпищяла

към прозореца

отражението съм на свиващо се тяло



а те като стрели се изливат

и се забиват - мрежа от

кръвоносни съдове в очите ми



***

Пролетната лекота

умилението от раждащото се зелено

градини, поляни, кокичета

бягащо момиче

топло слънце

развяти рокли, смях и ромон на поточета

и ледени висулки и цъфтежът

от затоплената пръст

в тайнство

майката на птичките

песента и миризмата на живот



Когато се свивам и ми е студено

усещам как расте

колко е малко и слабо,

докосването, радостта му

усещам как се ражда

от капките и песъчинките

във въздуха, във сътворение



***

Две тела едно срещу друго

леко навели глави и много близки

когато в докосване потръпнат

уверено сърцата си изтръгват

и с молещ жест

разменят им местата във гърдите

Две тела едно срещу друго

леко навели глави и много близки



***

Тежките нощи на моите мечти

са във платна от вятър и лед

изхрустяли листа с лъх на портрет

който стои във лицето й й й



Усещам и глад и студ



Последното момиче

в най-последен танц

ще го възпеят вълните



***

Тъмните краски са във мислен тунел

където наистина живеят децата на мрака,

но не грозни и не жестоки

а удавени и много подпухнали.



***

Във сънено съсредоточение

забивах петсантиметрови игли

в гърдата си.

Те хлътваха

и пръстите ми не можеха

да ги извадят отвътре.

Металът отрови сърцето ми.



***

И така, татко, подаряваме ти

кръвта и костите на това дете

за да напълниш чашата на изобилието

и я посипеш върху главите ни;

измил ни със невинността,

да ни дадеш живот и вяра,

че вдигайки ръце нагоре

ще докосваме само теб

и твоята обич



В дните на изпепелените мечти

вървя към остров от странна музика

във който се разбиват вълни

и в звуци плуват сини, пулсиращи медузи



***

Любимото му занимание беше

да вкарва глави на кукли

във аквариума и да сънува

колекцията си



с мехурчета от въздух

водопади водопади

и дами танцуващи бавен танц

във сини рокли, с кожени якета

пред червени коли

минаващи през безкрайни,

напукани шосета



Входове

между светлината има стъкло

от опиянението вампирите

изглеждат истински

извивките се молят

и женското и мъжкото начало

се сливат в жар-птици

между увиснали високи тавани