| 1998 |
|
Александър С. Захариев |
|
***
Аз съм най-ценното същество на планетата, без зъби или не, това няма значение. Но представете си зъбите ми - тези здрави железа за хапане, скулптури на природата с горд блясък.
***
и го поемам в шепите си и е студен като сърцето ти.
***
припявам детска песен, стара като баба ми . . . тя ще стане химн на убийците, крадците и изнасилвачите. Те ще пеят тази песен, погледнали лицата на затворите си. А лицата са тъмни и влажни и боли от мъжката любов.
***
на алеите, в които пристъпяме, целувам дъха над устните ти и те притискам до себе си.
***
между камъните на леден поток.
***
и те да набодат дробовете ти Цветето на туберкулозата ще те убие
***
която дебне, а лапата й събира снеговете на планината
те са разпиляни и се издигат в уханна пара
като цветен лед по стъклата на увито в долина, заспиващо село
***
където миризмата на дъждовните облаци и затихващия ден събуждат щурците, а тревата е суха и топла, и пази
увити в твоята кожа и огънят светеше със своите оранжеви езици и глътки ледена вода утоляваха жаждата ми.
Гонят се насекомите. Есента топли черупките им. В козина на топки се крият зайците. И е бистра водата на хладни мехури задържа мига преди да се подхлъзне върху камъка.
потръпващи по кората на дървото, а то се събужда от своя сън и зелен обрив пропълзява по кожата ми.
и нашето щастие летят птици пред лицето на слънцето
и нощта над южна пустиня, където кристален е студът над морето от пясъци
мелодията на гумите ни приспива между хълмовете и равнините със зеленото наболо жито
с капки от вятър и сълзи
и прегръща очите ни
и се смеем щастливи, прегърнати в ухание от дим на изгаснал огън
***
Дланите обърнати нагоре, поемат лъчите. В очите му има радост, жадните за живот цветя поникват - малки и многоцветни, с капки бистра вода върху листата си. Бягащ по поляните, уморен и потен - паднал, поема въздуха и го изкарва бързо от гърдите си, а лицето му се смее, защото е лудо щастлив, легнал върху земята.
***
и очите започнаха да виждат -студена вода, бърза, поемаща; жадна за погледи. Трева, ябълкови дървета и грозде - насекомите се провираха - летящи или пълзящи - със скърцащия шум на челюстите си. Поникват костилките като вълна неотменно Долавям отпускането и тялото си. Небето не се движи - разтваря се във огромно по размер в най-цялостно . . . Тогава наистина знам отговора на всички въпроси
***
малки листенца се бяха полепили по веждите ми После те целувах.
***
пълен с игли от слънце и със зелените отблясъци на стръковете трева. Две малки момченца се къпят в твоите прегръдки. Водата пее и камъните шепнат леката ласка на съня със затворени очи дишаш спокойно и мека, туптяща радост се стича по вените ти.
***
прашният път към селото, крачките ми в топлия залез
като въздуха на този затихващ ден.
седнал във двора на своята къща и чакам луната да дойде, за да загаси огъня във краката ми. А когато след малко си легна тялото ми ще е напоено със дим и с лунни пътеки.
***
Кучето беше свито, черно и зъзнещо, погледна ме и заспа Тогава духна вятърът, бутна детето в гърба, а то разтвори ръце и бавно се издигна във въздуха ***
със своите удавени плъхове на дъното, обграждат ги планини, бели снегове, писма и пощенски гълъби; дали е студено и празно? През огледалата преминават стъпки, оставящи бръчки, вълни върху гладкото и неподвижно мълчание, не е загадка, не е мисъл, числата се събират символите разказват дълги истории. А те остават неразбрани, непонятни. Просторите съществуват за нас, но по тях ги няма силуетите ни.
през него не преминава вятър, не духа в косите. Светещите прозорци крият алкохолните пари на собствениците и монолозите им към небето; Но няма да издържи и: около върховете бродят летящи зверове; залезът е като никога сребърен; изпита е кръвта на лъчите. Сега живее като лъчезарно, залезно чудовище.
***
ти спиш, легнал върху камък; съблякъл си тялото си, голо, без душа, изстива поразено от гняв и укор, скръбта не мърда в месата ти, а е застанала като черна вдовица, като сълзите върху сухата й кожа.
***
Тя е недостижима мимолетно забулено в пясъци южен полъх. В това небе с разкъсани облаци и голяма луна събирам съвършенството Вятъра, прахта жули зъбите без дъх, почит надува вени и напразно е протягането. Въведеният в подземен коридор бързо нарисувани знаци неестествен като камък пред божествена светлина опънали лък с пълно объркване, където се лющи боята и лицата на кралете не съществуват. Ромонът в потока са бели камъни перли от отворени миди предизвикателството на красотата и закръглените форми. Подтик към свобода Изправя ръце нагоре, а парцалите по тялото му се веят, безнадеждно е. Различават се само отворени усти и думата “пропадане”. Дали цветята наистина имат имена. Не мога да докажа искреността си, сенките се отделят, рисунъкът им се смъква, одран келнер поднася питие и е искрящо бял . . . като снега, който ще дойде неизменно след зимата следва зима - снегове и ледове. Продънените изгнили дървета стърчат, на тях нанизани буболечки - в тези мехури плуват светове - неизброими фантазии. Тя е недостижима космическа прах и лекота.
***
и са красиви дърветата във студения въздух летят пеперудите на преплетения ни дъх.
***
героите се огъват под ударите на сприхавия ми смях Издължих се като месомелачка.
между тях препускат коне, неестествено диви; буря е обляла луната и голо дърво пие от пламъците. В писък умират горящите птици.
***
с усмивка незабележима, стани зла, изтъчи примка и когато увисна, на печала бъди царица.
***
-навяващ спокойствие и топлина с мислите си
***
и обезсмисляше в главата ми. Да изживяваш себе си по някакъв начин крие своите рискове. Сгромолясването предизвиква само смут в душата на обнадеждилия се. -Навиците на една неразумна личност са стъпки към хаоса, терзание и кръв, ходене по тръни и въглени. Този дишащ порив води до замиране и в мечтите има само трепетно очакване докато не застине пулсът.
***
върху ладия с децата си - мислещ за тях, уморен в тази лудница. И те няма да разберат как в огън и пепел ще се превърнат, след всяка секунда, след всяка капка дъжд изтича времето - езическо царство на нощните кошмари и тъмно сивото през портокалови плантации и сребърните нишки на реките; в стремеж към истинската свобода, съсечен като вол със свободна душа да достигне небето, полетата ухаещи цветя, върховете на най-смелите; кал, бавна смърт между комари, мухлясали стени и пара, лилава гора - изцеди разума си, за да се избави; всичко умира, но прояснението - не - наричаха го лудост.
***
жълтите снимки на мозъка гъвкавият вятър и неговите мимики. Раздели спокойната вечер на части снеговете и дългокосия мъж по пътеката, под боровете напълнил дробовете с въздух и очите със сълзи Воя на кучетата му.
***
през пелена от дъжд и радиото с неговите гласове и музика, по вятъра се носят мислите ни и гледките се стапят в асфалтово море. Ведрият сън на колелата ни отнася далече, без да търсим в пътя смисъл и всеки образ виждам през очите ти и е по-красив, помилван от ръцете ти.
***
са миражи в косите ти увити тръпки като примка нагънати пътища. Мисълта отдалечава тя събужда контурите на утрото светът е нов и кожата ти ухае на есен по мокрия асфалт поникват чадъри и освободени краката бягат под дъжда
***
притежава своята арена и с превъзходство се отнася към околните. Жадни за слава по камбанен звън и трупове на хищници тъпчат краката ни. Един единствен океан заобикаля стъпките. Изплезените езици пият от извора. Само слънцето се отнася със злоба към вятъра.
***
удавници съществото на разума това, което движи крачетата на насекомите самата разпокъсаност самото сливане В зелената трева на наркотичното живеят упойващи фантазии, които се приближават до съвършенството и откъсват устните
***
между стъпките под спящи кестени Във всеки заспал прозорец се крие душата й И е тихо в мига на признанието и е смъртоносно като изстрел.
***
не израснали ръста си. Едно тихо чувство се прокрадва в мен грозно чувство Ще го нарека печал, търсеща дома си. ***
метаморфоза преди края; големият огнен лъв, където извисяването е безумно и плътта е струйка съсирена кръв преди смъртта.
***
е постепенен процес. То залъгва инстинктите, като наказание са опулените очи на обесения. Но преодолял страха и нагълтал отровата на палача си вината подсвирква одата на радостта.
***
пиршество е обявено -в центъра на кръга е Човека Обожествен той е жалък, захапал вените си, а сълзите са морето на неговото недоволство Безсилни са думите, за да опишат края на тази твар.
***
написаното - вярно е то се сбъдва, напукало мозъка ми с гадната отрова на предсказание
ще викне тълпата тиранска и ще ме погребе в храчките си. Те толкова жалки, нищожни очи на страха Ще ме съдят -Мен - Издигам се, докосвам въздуха и се давя. Аз можах да ви надскоча, твари. Аз единствен Ви намразих истински
***
има дъх на чемшири
с меки цветове опасват пътеката към тържествената маса на бялото пиршество
са узрелите плодове със сладкия си мирис
неподвижно ни изпращат сватбарите Целунах устните на булката и обърнах гръб на тържеството.
***
***
искам да усещам, че си топла, че си жива, да чувам дишането ти, да се докосвам до мекотата ти; спящ сън от чисто бели сънища допир от криле и тунели към звездите Когато спиш обгръщам те със тялото си и така бдя до сутринта, устни вплел в косите ти.
***
само той ще оцелее запазил спокойствие във невиждащи очи.
***
най-тъмното виждам Изящни са фигурите на моето съзнание; очертават се плетениците - тази разхвърляност на хаотичния разум погледнала към безпътното - в грозния чар на разрушението издига духът като луд вампир жаден за движение.
***
е откровение, крачка към покоя Слънцата са в шепите ти, целият в слънца си ти.
изгаря сетивата ми и те се превръщат в розата красива на инвалида.
***
в красотата а красотата се смее като убиец - избил децата си. Крехките цветя са паднали - “в полета прекършен” гледа тъмнина Сънувам стръкове нежност и тази нежност има лика ти.
***
намира мига на съзряването и от това издигане хаосът тържествува; свободата не се изплъзва само от пръстите на умиращия.
***
увяхва всяка дума всеки миг Няма вече в небето живот
Докоснах очите си с пръсти и пръстите влязоха в погледа ми.
прокрадваха се като тайни доносници, лъчите приласкаваха към тъмния вход на очите ти.
босоного момче и в огнени пламъци ще изгарят мечтите. От сън ще те събуждат само зелените хълмове, по които ще се скиташ.
***
възлюбеното влечение на телата ще разделя и ще кацат лешояди върху морето от плът
грозно е лицето ти и дъхът на пресекулки доближава до последния ти дъх.
***
страдат върху тях медузите във телата си поели пяната на океана и е притихнала в очакване чудовищната слабост .
само мокър, лепнещ дъжд.
***
Закрива очите му, за да не гледа света. Русо ангелче. Фантазия и необезпокояван сън. Мислите му са семена на бунта, а жестовете са голата истина на израстването.
***
разпиляно от вятъра.
***
голям, самодоволен покой лицето на мрака сградите бляскави на мисълта. Изгарян от прегръдките на слънцата, тих като пречупено дърво и дебнещ с ужаса на диво животно. Ще ме люлее тази люлка и ще бъдат сънища годините. Безвремието, това е пясъка напълнил очите ми и цветето поникнало от тях. Отпуснат върху облаците ще се разпилявам като семе на бъдещите светове.
***
се отдалечавам. Захапала ме е гърмящата змия на щастието, а от очите ми текат радостни сълзи. Величествената монументалност на съпътстващата музика кара кожата ми да настръхва - извисяване и като новороден се издигам към хармоничните звуци. Гола е вярата ми, слепи са сънищата на къртиците, разровени меса вият към слънцето - и това братство си има химн - блянът за райския остров, привидния хаос, екстаза - мятайте косите си по мен. На върха изправен, разперил ръце, целият в черно - падам - летя за последно, докосвам въздуха и се разбивам. Покрийте тялото ми със листа. Съблеченото ми тяло, разкъсано от любов - във всеки ъгъл на душите им го има - безвъзвратно обраха плодовете на моята градина и избягаха . . . с прилива, погребал главите им. Помогни ми да преодолея страха си и да се удавя - влече ме като камък това зло куче, безпокойството, душа - гладен за още време и форми извити в мозъка - танцуващата мозайка на паметта . . . където ги има проблясъците и болката на разбити от биене камбани - и ето показва се цветето, издига листенца, докосва росата - събуденото му сърце плаче, цялото в раните на красотата.
безоблачно небе, търкалящи се сърца по балоните. А гората беше гъста, пълна с отчаяние и самотност там има фонтани - водни откровения - красота преплетена с бръшлян. Самовлюбени ангелчета творят произведения на изкуството, а в очите им - златни рибки - самото съвършенство на металните люспи - гъвкавост на балерини, дишащи с хриле. В този храм, запазил чудната история на всички значими подробности, се откроява мощния зов на робите - споменът за свободата ни връща в океаните.
А лавата - когато пожар била е земята -
и тя е начало - безцелно, обречено и непожелавано начало.
Не искал да бъде създаван.
Незнанието събужда любопитство -
мечта по незнайното -
естествени радостни диваци
в студените води на планински потоци,
градини натежали от плодове
и мириса на топла пот,
вяра в огнения бог - толкова жив, че изгарящ.
- Иначе кладите са оправдани.
Те са внасяли топлина в студения живот на катедралите
- духа на светците.
тя иска само музиката да е фона на нейните движения.
И по дългия път, когато е сама, да се чувства изгубена в сънищата си.
***
ще се разпилее в тялото ми
ще стопли върха на пръстите ми
и мрачния поглед на очите ми
докосналият утрото знае нейната сладост.
И се подслоняваме в нощта
върху мокри, бели пейки,
разтворили чадъри и шептящи думи и сълзи
***
Студът е величествен.
И спира сърцето ми.
***
сляп като къртица
лея божественото слово през очите си
съвършен като слънцето
вечен като нищото
обединителя на противоположностите
диво препускащ жребец
през зелените полета на дедите
самородният диамант -
украшението на сезоните,
дъхът последен на падналите вождове.
Много са превъплъщенията ми,
но едно е истинско -
смален до капките на росата,
изгарям от лъчите по пладне
***
***
за гордите, смелите и благородните
предизвикващи прилива,
войни на луната в сребро и лаври,
издигнати статуи, тъмни и тихи -
земята разпилели под краката си,
дошли като сън на влюбена пропаст
и в нея отново се върнали,
с бели ризи и диви сърца
далечни като отвъдното
разстлани като мечтания
голи, разбити и безжизнени -
тела на величието
в нежност от черни коси . . .
***
под хищни лапи
Умират млади и дъжда пълни потоците.
В езерата са лицата им,
бели като късове лед.
***
засипват ги с пясък
и огън палят в косите му,
танцът е див, а тигрите - мъртви;
жътвата на вдовицата е грозна
Спете спокойно -
царят ще разговаря лично с боговете
***
беше боядисал лицето си във бяло
и пиеше абсент от малка порцеланова чаша.
Когато дойде мигът се наведе
и с целувка пое последния дъх на своята любима.
А после в тъмнината
където глътки огън се разбиваха в стените,
сълзи размазаха грима му.
***
рано сутрин
когато ухаеш на сън
Малиновият сок
по лицето ти
попивам с устни.
Погалвам те
по пръстите ми кацат пеперуди.
А щом се стъмни
се сгушвам в корема ти -
топлината на моя живот.
Ще зачена в тебе себе си
и ще се родя с двадесет и четири години по-млад
пак същия, но в твоята кожа.
бяла, топла приказка върху луната.
Небето е толкова ясно,
че искрят върховете на планините
и е сладка дланта ти
като ледена вода по мойте сухи устни,
когато в слабост опирам глава върху гърдите ти,
единствената радост за мен
е да докосна шума на сърцето ти.
В боровия унес заспиваме като вековни костенурки,
скрити в една-едничка черупка.
Между две различни видения усещам,
че съм те прегърнал,
затова усмихвам се на сън.
И засънувах ръцете й . . .
бяла, топла приказка върху луната.
***
и вятърът донесе пепел и прах
варта ще покрие лицето ми,
в рани от огън
ще мина през центъра,
наравно с детето носещо кръста,
цялото село ще види сянката
и върху кръста и зад детето,
кучето бясно ще бъде захапващо
и проклинащ през черния път ще се връщам.
Неположен във гроба, а вече възкръснал.
***
видях голямата луна
и вечните ледове,
бели соколи летят в небето
а децата пият бистра вода
момче и момиче
мажат телата си с мас
и прегърнати лягат
върху тюленови кожи.
и от омая им, пристъпям небесния праг.
***
със него бели и черни птици,
шарени са ризите лъскави
а цигарата изгаря деликатно,
по детелините има капки от моето чисто съзнание,
със лекотата на вятъра бродя през пустинята,
нощта е километрично дълга,
и преследвам дивите животни по пътищата,
като балони изпуснати падат звуците
едно поглеждане във огледалото,
една ръка за лека нощ.
***
ще съм ухилен череп
в залезното време
цветя от очите ми ще никнат.
***
със облака за своята пълнота.
***
дървен вятър донася уханието на старост
краката ми потъват в позеленялата пръст
живите протягат ръце, за да ме приемат
и е тихо между свещите и иконите
ведро е сърцето ми
птичата целувка е усмивка на устните ми,
а сеното е жълто
като ореола над главите на хората.
***
издигнати от пурпурни криле,
сред уханието на митични красавици.
Там са екзалтираните пророци на нищото,
зачервени в своя екстаз
и сочещи щастието;
там са и проповедниците на унищожението,
стъпили върху труповете на невинните,
самите те - невинни;
и обвити в самота принцове са там,
с черни сърца и блестящи очи,
като бездни са зениците им . . .
Близо е за тях краят,
безпаметно е племето,
прах ще ги покрие,
за да разпилее вятъра омразните им ликове.
Там са и гордите.
Бунтът е красив, майко
гордостта е прекрасна
по-високи от небето
по-топли от слънцето
душите са прокълнати
и жестоки са лицата
срещу вълна изпепеляваща изправени
готови да посрещнат съдбата си.
в този миг на злоба
омразата е истинска
и се смеят ръцете им
докато избождат очите си.
заличи го посланието му,
в хартията е ужасът -
кове брадви;
как очите гледат напред,
а напред е само краят
. . . и радост има по това лице на статуя
и сянка, която притичва -
като белег - готов да се сцепи.
***
каза великият бог на цветята -
умирам сред ухания и цветове,
толкова зъл, колкото и когато се родих.
***
във обединението на символите, слънчевите храмове,
свещеното във сухата пустиня -
където орелът разрязва мрака с крилете си.
И в тези кули от живи сърца
живее пролетния шум на изоставено село -
когато ароматът е друг
и има дъха на пеперуда.
***
за да може светлината да разкъсва дланите ми
и мрачни да са песните ми.
|
 |