Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Родният град на Иван Вазов и
едно от най-характерните български
задбалкански селища, за четвърти
път бе домакин на открития
шампионат по парапланеризъм
“SkyNomad Open 2006”. Проявата се
организира от едноименния спортен
клуб, съвместно с общинската управа
и център „Шамбала”, понастоящем
стопанисващ лифта. Генерален
спонсор на първенството на
небесните номади е М-тел, събитието
се подпомага още от „Булстрад” и
„Лукойл”. В седемте състезателни
дни участваха 94 пилота от 20
държави. Сред представителите на
медиите, осмелили се да изкачат с
тандем над 2000 метра бе и човек на
“Аудиториум”. Публикуваме задъхания
разказ за един наистина впечатляващ
половин час край Сопот.
ПЪРВО ЛЕТЕНЕ В ТАНДЕМ Човекът на снимката до мен е Петко
Петков - най-опитният, но и като че
най-екстравагантният сред небесните
номади. Докато се изкачваме редом в
открития лифт, споделя за страстта
си по безмоторното летене с
парапланер. “Когато времето е
неподходящо, летя мечтаейки”, казва
ми. “Минавам мислено маршрутите,
представям си какъв вятър откъде
духа и по какъв начин овладявам
положението. При това всеки такъв
"полет" трае минута - две, а
усещането че се усъвършенстваш е
съвсем реално.” Друго - във въздуха
нямало място за мислене. При
действията там е необходима
скоростта на инстинкта, която е
неизмеримо по-бърза от тази на
съзнанието и на ума, според него.
После, все така бодро и като че
дистанцирано от всичко, заговаря за
сина си, който се пребил точно с
парапланер. Останал жив, но до края
на живота си е с патерица за
помощник. Но пък Господ неслучайно
е решил така, казал местният
свещеник на Петко, за да утеши
бащата, който искал да предаде
магията на летенето и на сина си…
“Бащите не бива да са амбициозни,
добавя ведро водачът ми, рядко
синовете поемат по пътя на бащите
си”, …след което замълчаваме повече
от минута... и си казвам, че
наистина е платил за истините,
споделяни с такава лекота. Изглежда
относителното обездвижване на
детето го накарало да открие с
особена страст виртуалния простор
на компютрите - станал един от
добрите световни програмисти, в
момента работел в някаква софтуерна
фирма в САЩ. “Всеки е предопределен
за нещо свое, природата не търпи
емоции, нормално е не всички да
оцелеем”, зафилософства Петко с
равен и бодър глас, докарал мравки
по гърба ми... Все пак се овладях и
му разказах за Иван, незрящия
доктор по философия, предложил да
ни води когато веднъж спря
електричеството в коридора на
студентското ни общежитие...
“Повечето хора уж всичко им е
наред, но не са свободни, не се
занимават с това, за което са
родени, с каквото сърцето им иска,
малцина се радват на призванието
си”, добавя пенсионираният пилот с
момчешка фигура. Скоро сме пред горната станция на
лифта. Бодро слизаме, оттегляйки се
настрани от неспиращата пейка.
Предлагам на Петко да взема
раницата с тандема, която ми се
види два пъти по-голяма от него, но
той категорично възразява и,
замятайки я на гръб с привичен
жест, почти на бегом започва да
напредва по нанагорнището към върха
на полегатата поляна, от която по
правило се излита. Правилата
изискват човек да е с подходящ
екип, питам го не е ли опасно да
бъде с къси панталони. “Правилата
не винаги трябва да се спазват”,
категорично ми възразява.
Представяте ли си, това ми го
казва, минути преди да излетим…
Решавам, че ще да е някакъв Божи
човек, нищо друго не ми остава,
освен да се мобилизирам, за да не
изоставам и … каквото Съдбата реши.
Въобразявам си, че това може да е
някой от последните ми мигове,
извиквам в съзнанието си най-
близките хора и ме обзема
неестественото но заразително
спокойствие на Петко, че, строго
погледното, те и без мен биха се
оправили някак. Все така устремно минаваме край
другите тандеми по поляната, които
изчакват благоприятен повей от юг.
Петко се спира за секунда,
съобразява нещо, и отново забързва
към източния, по стръмен и по-
скалист склон. Там “засилката” може
да трае не повече от 10 метра, при
това далеч по-стръмни. После се
оказва, че няма какво толкова да се
засилва човек, дори напротив,
когато вятърът задърпа
“хвърчилото”, трябва да се отстъпи
крачка две назад. Само че вятърът
се оказва прекалено силен и на три
пъти не успяваме да го удържим, та
ни повлачи нагоре по склона. По
дънките ми останават свежи
хлорофилни петна, а Бай Петко,
заради леките къси панталони, не на
шега си охлузва прасците. Друг
инструктор идва на помощ, та
успяваме да задържим четвъртия или
петия порив на вятъра, след което
чувам че трябва да тичам напред,
сиреч към скалистата и почти
отвесна урва, която започва след
броени метри. Добре сме тичали
изглежда, защото след не повече от
четири пет крачки усещам едно
сигурно увисване върху парапланера.
После вятърът ни поема и усещам
необичайно бързо издигане като че
отвесно нагоре. Опитният водач вече
е поел образцово управлението,
“яхнал е вятъра”. За броени секунди
оставяме мястото на излитане доста
под себе си. Парапланерът е
укротен, поривите на въздушните
течения - сигурно посрещани, имаме
избор - да стоим почти неподвижно
във въздуха, или да правим леки
завои, или да се издигаме още, или
да тръгнем на юг… “Отпусни се, много си се стегнал,
чувам почти в ухото си, радвай се
на въздуха и на слънцето!
Парапланерът е удоволствие преди
всичко.” Още на пресконференцията
президентът на SkyNomads Ники Йотов
ни бе спечелил с фразата: “Най-
голямата опасност при
парапланеризма идва от
поразителното усещане, че може и да
не слизаш на земята...” Успявам да
си дам сметка, колко е вярно. Но
инструкторът ми явно не е от
съзерцателните натури. “Трябва да
потегляме надолу, казва ми след
няколко минути, все пак мен
състезание ме чака… “След което
усещам рязко пропадане на
двайсетина метра по-надолу, и днес
не съм сигурен вятърът ли ни люшна
така или опитното управление на
Петко. Или и двете. Почти спираме,
но “платното” така е опънато, че
се люшваме като махало в другата
посока. За миг ми се струва, че
“хвърчилото” е между нас и земята,
вместо ние да сме под него. После
пак няколко такива висши фигури от
парапланеристкия пилотаж - и се
озоваваме близо на половината
дистанция от поляната за кацане.
След “свободното падане” на
пресекулки, което трябва да е
продължило стотици метри, си давам
сметка колко разумно бе почти да не
се храня последните два три дни.
“Пак се стегна, добре ли си?”, пита
инструкторът. “Ако ти кажа, че съм
добре, ще те излъжа”, цитирам една
болна роднина, “а се стягам по
инстинкт, не защото го мисля или
искам”. “О, в София Ленд има една
кула, веднъж щях да си изповръщам
червата, защото не завися от себе
си, там като куфар падам. Когато
управляваш и нещата са под твой
контрол, си способен всичко да
понесеш”, добавя още един запомнящ
се бисер необичайният ми
събеседник. Да, мисля си, ама в
случая аз съм в ролята на статичния
товар… Описваме няколко образцови
полегати кръга надолу, които ми
връщат бодростта и доброто
разположение, след което някак
изневиделица осъзнавам, че кацането
е почти предстоящо. “Остави ме аз
да стъпя пръв, иначе ще връхлетя
върху теб и можем да се контузим”,
чувам последната му инструкция в
ухото си. Спазвам я образцово,
почти сядам на земята, и стъпвам
без напрежение на поляната, съвсем
плавно, благодарение пак на опитния
си водач. За сравнение, малко след
нас връхлетява доста твърдо върху
земята, макар вятърът съвсем да бе
утихнал, един от не много опитните
чужденци, макар и сам, сиреч с два
пъти по-малко “кацащо” тегло. Това са впечатленията ми от първото
летене с парапланер тандем, част от
емоцията е запечатана на снимките,
направена от кацналата пет минути
след нас отговорна редакторка на
туристическия вестник “Ехо” Петя
Иванова, с която също се
сприятеляваме незабравимо. FIRST FLIGHT IN TANDEM by Roumen Spassov The man on the photo next to me is
Petko Petkov – the most experienced
and very likely the most
extravagant among sky nomads. While
we are going up side by side in the
open lift, he reveals his passion
for gliding in a paraglider. “When
the weather is inappropriate, I
glide in my dreams”, he says. “I
glide routes in my thoughts,
imagining the sort of wind, where
it blows from and how I get control
of the situation. Each such ‘glide’
continues a minute or two and the
sensation that you get better is
quite real.” And more – in the air
there is no time for hesitating.
The speed of instincts is
immeasurably faster than that of
mind or brain, according to him.
After him not less briskly and as
if aloofly, starts speaking about
his son, who has crashed in a
paraglider. Having survived, he
will be with a crutch of an
assistant till the end of his life.
However, “God has not accidentally
decided that way”, said the local
priest to Petko to console the
father, who wanted to hand down the
magic of gliding to his son…
“Fathers shouldn’t be ambitious,”
my guide continues serenely, “the
sons rarely follow in the footsteps
of their fathers”… Then we keep
silence for over a minute and I say
to myself that he has really paid
for the truths that he shares so
easily. It seems that the relative
laming of the child has made him
discover with a particular passion
the virtual space of the computers;
thus he has become one of the good
world programmers and currently
works in a software company in USA.
“Each one of us is predestined for
something specific, nature doesn’t
brook emotions; it’s normal that
not all of us will survive,” starts
philosophizing Petko with a smooth
and bright voice that makes me
shiver… However, I get control on
myself and tell him about Ivan, the
blind doctor in philosophy, who
offered to lead us down the
corridor of the student hostel,
when the electricity stopped… “Most
people look like everything is OK
with them, but they are not free,
they don’t do what they were born
for, what their hearts want, very
few enjoy their vocation,”
concludes the boyish looking
retired pilot. Soon we are at the upper lift
station. We get off briskly and go
aside from the moveble seats. I
offer Petko to carry the rucksack
with the tandem that looks twice as
big as him, but he explicitly
objects and throwing it on his back
with a habitual gesture, starts
climbing almost at a run towards
the peak of the sloping glade,
where the glide usually starts.
Under the regulations you have to
wear an appropriate outfit and I
ask him if it is not dangerous to
be in shorts. “Regulations must not
always be observed,” responds
curtly the freakish fellow. Just
imagine, he tells me that just
minutes before we glide off… I
decide that he is some heavenly man
and have no choice but mobilize
myself, so that I would not be slow
and… leave myself at the mercy of
fate. I imagine this could be my
last moments and call in my mind my
nearest and dearest and I am
engulfed by Petko’s unnatural and
contagious ease that they would be
all right even without me. We pass determined by the other
tandems on the glade that wait for
propitious south whiff. Petko stops
for a second and starts again
hurrying toward the eastern,
steeper and rockier slope. The
“dash” there is not more than 20
metres, far steeper at that. Then
it turns out that there is no need
of a strong dash, on the contrary,
when the wind pulls the “kite”, you
have to make a step or two back.
But the wind is too strong and we
can’t stand it thrice, so it pulls
us upward the slope. My pants are
stained by fresh chlorophyll stains
and Petko’s calves are rubbed sore
because he is in shorts. Another
instructor comes to help, so we
succeed in withstanding the forth
or fifth gust of the wind, when I
hear that I have to run forward,
that is toward the rocky and almost
vertical cliff, just a few metres
in front of me. We have obviously
run well and only after four or
five strides I feel a steadfast
sagging on the paraglider. Then the
wind picks us up and I sense
unusually fast raising, as if
vertically upward. The experienced
guide has already assumed command,
“mounting the wind”, and in a few
seconds we leave the point of take-
off deep below us. The paraglider
has been tamed, the gusts of the
wind are firmly withstood and we
can choose – either to stay almost
motionless in the air, or to bend
lightly, or to glide upward or
southward… Exactly from the foot of
that peak with the Slavonic name
Dobrilla, rising above the town of
Sopot, the Bulgarian long-distance
champion glided off several years
ago to cover over 250 km to the
south-east and land, before
violating the air space of Turkey. “Relax, you are too stiff,” I hear
almost in my ear, “enjoy the air
and the sun! Paragliding is mainly
entertainment.” At the
pressconference the SkyNomads’
President Niki Yotov impressed us
with the phrase: “The greatest
danger of paragliding springs from
the overwhelming sensation that you
may never land back down…” Now I am
aware how true those words are. But
my instructor is obviously no
meditator. “We have to start down,”
he says after several minutes, “a
competition is still waiting for
me…” Then I feel a harsh 20-metres
drop downward and even to this day
I am not sure whether the wind or
Petko’s experienced control tossed
us. Or both. We almost stop, but
the wind pulls the “sail” so
strong, that we swing like a ticker
in the opposite direction. For an
instant I think that the “kite” is
between us and the ground instead
of us below it. A few more such
collapses – figures from
paragliding aerobatics – and we are
nearly half the distance from the
landing glade. After almost “free
fall” by snatches, which must have
continued for hundreds of metres, I
start realizing how clever it would
have been if I had had almost no
food the last two or three days.
“You’re again stiff, are you OK”,
the instructor asks. “If I tell you
I’m OK, I’ll lie on you”, I quote a
sick relative of mine, “and I get
stiff instinctively, not that I
want it.” “Oh, in Sofia Land there
is a tower, where once I felt like
vomiting, because I didn’t depend
on myself, as if dropping down like
a trunk. When things are under your
control, you are capable of
enduring anything,” adds another
trustworthy pearl my unusual
interlocutor. But in this case I
play the part of the static cargo,
I say to myself… We glide a few
exemplary slanting circles downward
that regain my liveliness and good
spirits and all of sudden I realize
that landing is almost forthcoming.
“Let me step first, otherwise I
will pounce on you and we may get
bruised,” I hear the last
instruction in my ear. I strictly
observe it, almost sitting on the
ground, and step effortlessly and
lightly on the glade, thanks to my
experienced guide. As if in
comparison, one of the less
experienced foreigners, although
alone, that is with twice less
“landing” weight, and although the
wind has almost sunk, drops down
rather hard on the ground. Those are the impressions from my
first paragliding in tandem; part
of the emotion is fixed on the
photo, made by the having landed
five minutes after us editor-in-
chief of the tourist newspaper
“Echo” Petya Ivanova, who we struck
up a memorable friendship with. Translated in English by Kamen
Kostov (c) All Rights Reserved
@ Майк
Може би причината е в това, че хората смятат парапланеризмът е недостъпно преживяване и не е за всеки.
Но ние с Румен сме живия примр, че това не е вярно. Така че: - среща в небето над Сопот, всеки ден от април до октомври... :-)))
Хареса ми тази естественост "правилата не винаги трябва да се спазват", в това е манталитета на днешния вдъхновен българин. Всъщност и в Европа също не ги спазват ... от много повече време. Правилата д аслужат н ахората и вдъхновенията им, колкото и опасно да изглежда. А н ебожествената ни човешка същност да е подчинена на скучни, неприродни, измислени, бюрократични правила...
публикувано от: Правист на: 22.08.2006 12:45:57 часа
Изключително място, изключително вдъхновяващо, помни се цял живот!
публикувано от: Kamen на: 16.08.2006 18:32:41 часа
Странно е, че толкова малко хора се отдават на парапланеризма, след като имаме уникални условия за това.
Родният град на Иван Вазов и
едно от най-характерните български
задбалкански селища, за четвърти
път бе домакин на открития
шампионат по парапланеризъм
“SkyNomad Open 2006”. Проявата се
организира от едноименния спортен
клуб, съвместно с общинската управа
и център „Шамбала”, понастоящем
стопанисващ лифта. Генерален
спонсор на първенството на
небесните номади е М-тел, събитието
се подпомага още от „Булстрад” и
„Лукойл”. В седемте състезателни
дни участваха 94 пилота от 20
държави. Сред представителите на
медиите, осмелили се да изкачат с
тандем над 2000 метра бе и човек на
“Аудиториум”. Публикуваме задъхания
разказ за един наистина впечатляващ
половин час край Сопот. 
