| 1999 I |
|
Александър С. Захариев |
|
*** Спокойният мексиканец си преряза гърлото скрит под одеалото във потна нощ когато от пълнолуние се раждаше сина му
каляска на сънищата се бунтуват очите им хората които ходят имат своите мисли
спят котки и меки сенки, а косата ти пада върху приглушената светлина на очите ти.
***
рамото и пръстите му на звънчета вътре косата на майка ми пада на снежинки по раменете аз и Освалд ще заминем със старата кола под мостове и кули а реките тези пенливи същества ще съпровождат кръвта по пътя ни
е въжето опънато тези струни, които дебнат своята мелодия тя предполага че е свещена - джазовият въздух в бара на бляновете плавната му походка е съблазняване танц от тела на котки по мозъка на сънуващия сякаш кожата по тялото му е многоцветна и от кадифе е шапката на раменете му
пътеки от пролет минали през пясъчни замъци в скалите където е само окото на господ синьо и дълбоко
град , където спят телата на скулпторите и от гроздов сок се къпят очите им, където витае разума и пияни двойки се къпят по плажовете, където нощем е тихо като в гробница, за да мога да бродя с глутницата си чакали по пътищата
е побеснял булдог - пали и беси и невинните опорочава с устните си на монах
той е безкраен като вселената също толкова надут , самодоволен и неучтив Освалд ми е приятел моят ангел- хранител звяр готов да умре във пропаст, мълния поразила сетивата ми
***
света - със гълъбово закръгляне - и фибрите на красотата като зелена трева, за да има ужас който да я тъпче
и плодовете на твоите устни между двата стола има пропаст наведени силуетите чакат обединението на телата покрити с ножове
***
без грацията на собствената ни котка във изпепеляващо нещастие ни има само сами със дърветата вечер и разтвореното за лъчите слънце Моята кралица ме намери за да нахрани тигрите - оранжево и черно - за да вземе дъха ми, последната воля - тази, след която ме няма Е да опиша всеки камък под който съм и на цветята живота чрез мен В манастир ще си ти слабия огън на миналото приела, цялата в черно със ситни бръчки покрай очите
***
погалват челото ми мое сляпо същество свито в корема ми
***
достойнство те се опияняват от глутницата кучета лаещи в тяхна чест, а когато намерят езеро къпят телата си в него водораслите по дъното ги бесят и те умират чисти като пролетен вятър
***
красотата на цялата вселена. Статуите по моят път хармонират със зеленото на старинен парк диамантена роса по розите - това танцуващо съвършенство Свещената мелодия е приглушена а небето е коленичило в краката й и се моли за мен
собственик
***
е много тиха лежи в очите ми и оцветява - шарен водовъртеж и най-красивият удавник
цивилизация мърка котката с нейните извивки и пияното - неуловимо, меко изкушение
***
последното ми желание тъжна е усмивката на майка ми и ти си тъжна мила към бялата си сватба тръгвам и бледо е лицето ми сълзите и ме парят като огън ме красят за последно под крило ще се събудя от непробуден сън на дълга маса гостенин единствен и без скръб отваря се вратата и приятели ще дойдат и тебе ще те има с кафявите очи красиви “в пътуването дълго” където вода главите ни покрива и дълбока - тя е само наша
с гръмотевичен, цигулков глас телата на удавниците върху хляба
***
бели пътнико сърцето ти е в рани нежелани са очите ти будуват снежинките върху раменете ти и гласът е спомен и плач, и ромон
удавена е кръвта на невинните като в радостен танц с лекота и грация преди закуска когато червено е небето той става жаден за милувки “и земята под краката му стене”
и ръкавите оцапани в червено Вятърът отвява злобата а под скалите чакат водовъртежи Има само крачка или цяла вечност малка по размери Грозен е гневът и светкавиците смазват
ръце и повеят опъва дрехата, за последен път назад ще се обърна и братя мили със скока си ще посетя гост единствен на голяма маса
***
и разцъфват черешите бели облаци тревата отразяват, а аромата на живота е хубав - на пръст и на движение
златната броня на слънцето - голото тяло на съвършенството - вековна гора - чистата вода на потока краката й мият, а тя има залеза върху шията си и стрела в сърцето
чудеса съзнанието ми е пълно с парчета от сграда храмовете знаят своите създатели мой е хаосът
преди заминаване върху празните столове песъчинките и пожара спътника на всеки изгрев
мога да коленича
и пак ще продължа като точка заместила думите и изпотени стъклата гледат лампите, ще ме близне котка по лицето и безшумно ще отмине със нощта
да се измия да среша косата си белите стени да погаля и седнал на стола да дочакам утрото в което тялото ми ще намерят
за силата на мълниите един голям мъж умира с гласа на бурята а думите му напомнят тежка стъпка вятър, убиващ листата тъжен тътен уплашена гора черни облаци няма да го спрат единствено величието и нежността на флейтите дъждът да мокри лицето грозно и страшно да е спасението в треската повтаря името и танцуват пеперуди
чара на бунта - гологлави скитници, уморено знаме, убийствените погледи раждат отмъщение и от нож умира синът на майката; младо е тялото му, черна е косата му, свята кръв яката му покрива и болна тъмнина - избелява под клепачите; моите главорези са самотни герои обречени на смърт и на паметници от гранит - в скалите издигнати
докъдето сме стигнали в старото кино и добрите умират но ако имам прошката ти затвори очи и гласовете ще се върнат като притеснени пръсти неразбиращи чувствата нечули в унеса си гласът на земята И не знаят къде са звездите дали те докосвам Бягащият звук на улиците събуди спомени и тъга, а грозното пиянство рецитира - и от небето боговете не разбират сякаш в припев и добрите умират но сърцата им бият бият сърцата със болка и сълзи се вслушват в земята За да помага ръката на човека отвън скрит в тъмнината но сърцата им бият бият сърцата
че сега не мога да те целуна
***
песен гола е душата му жени с чадъри от слънце я дебнат настигнат ли я покриват я със сълзи от дъжд
по равна, бледозелена трева бягат сенките на облаците на светкавицата пухкавите демони
и създава цветето на полета
***
и от вътре е меко и влажно - екзотичната роза на унеса събужда плача на невинните - Мъртъв е той, голи са костите му, а зелените треви са с цвета на зениците му ***
отшелник, застанал на ръба чака да го отнесат пеперудите
зеници лицето на моето момиче през тях игра на милващите нокти
***
тиха, мърка между палавите ми пръсти, зачервява кожата ми, затваря клепачите ми Водните кончета ме познават - те се увиват около мига блаженство и вдишват аромата на зрели плодове Безкрайната песен на зеленото се извива по тревите до самотните дървета и закръглените хълмове, а когато достигне краят си изгаря в ръбовете на слънцето капки розов цвят разпиляла по голото ми тяло
***
дълъг като тъгата на тъмните облаци и целувката е от стъкло съграден свят . . .
във нищото моя пленнице и ще се затворим във клетката си и ще се прегръщаме - между косите ти поникват пръстите ми и в тази прегръдка има само деца от води ледени окъпани
***
а след него зеленото избухва до тъмно във дърветата и вятъра цвят на лилаво цвете с камъните върху петна от земя и слънце и живия танц на всеки стрък разпилял се към къщите
зелено - жълтия огън на полето пеперуди докосват тревата и се оплитат в песента на птичките самотни дървета с ореоли от облаци великани като крайпътно цвете обичта на минаващите получават
петната жълтеникаво бледо зелено тополите притежават реката с птици и къщи в пастелена музика
и поле; златно е окото на слънцето между нишки водна коприна и унеса благ на пръстта
зелен поток цветове на акации и снежинки бълбукаща вода - цялата в златната мантия на слънцето и с калинки да е обкичена главата ти
на дърветата на стената от хълмове на реката която копае камъните и на червените цветчета впитите корени
в зеленото, ухание на девственост се вплита във косите ти и само кукувицата отброява миговете
от корени и влага
колкото света и пръстта там е червена
***
спомен, бродещ между изгубеното където всяко място крие уюта на детството и различно щастие
да нарисува чертите ти гънката на устните ти и очи - топли като земята
разкъсваща птиците - черни до една - през полета пусти и студени
да поема цялата нежност на сърцето ти и със сълзи да изплача болката впита в тебе по рождение
на лицата крадат босите крака на сервитьорките крият се в цигарения дим и дебнат като хищни леопарди а стъпките им са безшумни и босоноги са сенките им
усмивката от червилото и е жалко оголена същността безформена и нещастна сякаш отвсякъде ще потекат сълзи като червеи
ти ще заспиш във легло ароматно като зелените дъбове, огънят само ще топли и оранжева ще е сянката в съня ти
е събрал росата в шепите си за да може лицето ти да покрие с дъги по-многоцветни от цветята
***
лебеди и диви елени, преплетени със стрели, свързали ги в кръв и смърт А човека е с огромна сила и белези, прегръща слънцето със тигров рев, когато валс от оранжево и черно танцуват сенките
***
гълъбите
***
събужда страх; свободата се ограничава от мръсни стаи, обиталище на ужаса; спасението е като халюцинация безнадеждност - и страх са крилата й; само един случаен слънчев лъч и бълнуването започва
***
машината от органи; дори да е едно състояние - загубата му плаши - мравките по кожата танцуват, сънувам прилепи - какво ли е развитието - просто стъпка; скачащи са само скакалците И е утихнал домът - чака да се завърна излязъл жив победител Смъртта е свободна като полета, без него е агония
***
в леглото на този дом предметите съдържат погледи - въздишки и отпечатъците на устните още пазят своята любов а черните забрадки - воят и кръстовете нощни
***
тихо и спокойно място където в сумрака очите ми да различават танца на дима В сънливия унес да съм човека - призрак самостоятелен, непожелаван и недокосван прокапващ между мигновено пробляскващите светлини и изчезващ с разтопения лед във чашите
***
отдалечаваш се сломена и малка птицата бяга за да те погали а раменете ти се свиват и от очите ти капят есенни сълзи
***
като хипноза с вдъхновяващо страдание Сега те има само тебе и меката ми коса Съпътстващия призрак е още тук ще ме гони до края Нека бъде волята ми - с бяла риза свободен като вятъра ***
а тя е около мене тя е моята любов нежно ме притиска към себе си нежно, нежно към себе си . . .
***
рамо и на кестените мрака домът ми са нарисувани йероглифи в кръг
черепа от овалните форми и миналото
и почувствах страх; не усетих сърбежите на удоволствието; алергия подобна на див ужас и задушаване без блясък във очите
***
отнел вятъра в косите
и болната свенливост утрото е вечер за тебе когато заспят родилните мъки на щастието
звезден пир и малко болка
***
изопъчавам истината тя е грозна реалност между файтоните спях заедно със феи, прозрачни с туптящи червени сърца, побрали бурята на магията - Пренесоха ме на юг, в топлия мрак на курортен град с мирис на липи и слънчеви изгаряния, уплашен: близък приятел или брат са ми твоите целувки с тях съм някъде там “в тишината на звездите” - само за миг да видя как умира слънцето нищожно във очите ми
***
днес, събират стръковете - семето на хляба Небесно синьо и подплашени птици; в този ден художника нарисува краят си - червена черта разкъсала листа
***
докато времето беше тъмно като сърцето на майка ми, която умираше
шествие възнасяше към небето ликът й ангелски
***
разбива със кръв между очите ми Това е дългата разходка на изгрева по алеи от дребни гранитни камъни където са боровете и по върховете им славеите изгарят в песен
счупила чашата от приказки, която блести настръхнала, готова за убийство на най-святото… Бог вече не е във храмовете
а лигите са по-страшни от кръвта те са ботуша върху лебедови шии мелодията на хиляди пианистки пред разстрел този вик на човека в житото като вой протяжен върху жълтата люлка на хляба
то е истински силното желание за покой . . . където почива най-обичаната с коса от злато
храсти от рози и бели борове, на които по цял ден пееха птици, а в тревите пеперуди танцуваха и в страстни целувки оплитаха цветята
защото си божествено чиста а аз ще бъда толкова самотен че луната ще се пръсне от воят ми и ще ме отбягват вълците
***
***
братската ласка и любов реже разклоненото дърво на злото и от него падат изсъхналите птици на красивата смърт Тя е свята и няма да се мъчи, за нея ще се погрижи Той със големите очи.
*** Изградил е формата, която тече в главата му като максимална прилика между него и бъдещето; то съществува - може би уплашено, скрито в горските къпини със очи - диамантчета - живият въглен на големият горски пожар; вятъра носи вълните от огън, смеят се животните докато бягат, само натрапчивото докосване на спомените кара гората да вика и плаче
***
тя е моята жажда за любов от лицето и бледо се ражда покоя всяка фибра на щастието е пищящо - кървава в ушите ми аз съм цялото и тяло до пръстите със прозрачни нокти и ноктите ме прегръщат отчаяно като че ли в миг ще се загубим и ще ни погълне смъртта но вече разделени
***
няма пътища - декоративни орхидеи покриват самотата му
***
зъбите на съдбата градят характера доброто възпитание изисква чар и умело боравене с цигулка голотата пробужда чувствата а безпаметното пиянство е факт, фантазията: на яве сънувам фонтани водата лети направо към слънцето влюбено ангелче я изпраща към съвършените форми на мраморна жена, над главата й облаците правят дъги. А водни кончета крият крилата си в косите й
своето минало с дами и чадърчета; безнадеждно отчуждени са спомените; бях русо момче със права коса днес съм кървавия Аполон на голямото превръщане
***
като разтопено злато и с тела на тигри да пристъпят песъчинките ***
и единственото светещо нещо да е бледостта на лицето ти
***
за пълнота, покой и нищо близо до свободата
***
манастира крие душата на мъченик
лицето си в капки прозрачна течност и листа - дъжд заровен във очите му
***
обреченост, за раздяла като болест, която разяжда, страхът, ужасът на предстоящото- крехко е нашето щастие - искам да го затворя като телата ни, стоплени от прегръдки от тихи думи от сънища, отвън дъждът да ни пее като най-мрачната птица, а ние да сме свити, недокоснати от поглед и мръсни ръце - два облака които се обичат
теб - е най-хубавото което мога да кажа за живота - не бъди толкова крехка моя обич моя бяла булке с кафяви очи - виждам следите на врабчетата по ръцете ти и прочитам колко много ме обичаш
че ще излезеш от стаята и розата ще остане самотна във вазата Ъглите ще са голи и остри изрязали лицето ти като спомен върху кожата ми
пред празна чаша а във нея сърцето на птица - процеждащо кръвта си
мога да те погалвам във съня и да взимам топлината; две изстинали каменни тела във балдахин от единствено наша самота
***
да бъде утолявана или кожата капе като люспи, пласт по пласт остават само корените на злото със своята безстрашна разклоненост - във форма се обличат чувствата - хазартът е тихо занимание, големият разум изчислява шансът, а загубилите напускат залата, единственото което може да помогне е алея в провинциален град и бяло грозде пречупило слънцето - да носи дъх на минало или това което не може да се върне.
*** Мечтата на великия учен беше да създаде живота извън времето, където хората ще са безсмъртни като богове, със тела и души подобни на гръцки идеал. Бели роби, слънчев поглед, земя богата като утрото на рая - потоци от вечен живот със седефени огърлици от риби във тях. А плодовете на щастието да ги берат млади момичета смеещи се под дъжд от пъстро- цветни дъги. Висш разум да направлява усилията им и да приласкава нозете им, докато те извисявайки се достигат други небеса, потопят се в градини от най-пълно плодородие, събират меда на огнените пчели, кацащи във шепите им. А летежът на птиците,не чужд за тях, да е най-сладката наслада във съня им, и с разтворено за живот тяло да изсмучат светлината на звездите, и светеща да е кръвта им - реки от светлина потапящи галактики, вселени, далечни светове.
***
е тих като неродено бебе . . . само звукът на туптежа - ритъм подобен на пророчество, а цветовете са ярки . . . овално мълчание между близки - звук и мирис едно проплакване - радост
като целунато носле
от майка.
***
малък мой
да напуснем залата с
достойнство
когато загасят светлините
са празни столовете
и в сумрака е нашият
покой
животни и лъчите,
човека до вратата
***
общия характер на
нещо което стои над
тях
по-съвършено, по-пълно
то е като есенция от чувства и лица
аромата на живот без
дни, фиксиран миг
В него и вятъра е
застинал и видим,
между листа и крила на птици,
в косите на хората
- слети от няколко думи.
***
се оглежда грация
и обреченият
зад последните акорди
на слънцето
чака сумрака на стаята
Вдишванията преди
миговете спокойствие,
съвършената мисъл
придобива форма
и отделеност,
нещо летящо в
неопределеното пространство
- малка кутия за душата.
- числа, фигури
идеалната постройка
на съществуването
- ярко е докосването до
предметите
и местата се сменят
а действията имат
собствен смисъл
и живот без извършител
***
са тъжни спомени
като песента на тъгата
безпаметно отпуснати
и музиката ни караше
да плачем от щастие
затворени в рай от дим
и влагата по топлите ни
устни
***
между черен коридор и
просторна стая е бледото
лице на неприятеля -
облиза си устните преди
да ме погледне -
хвърли пръст като
ноктите на нападаща
котка - прегръдката
на умрелия е сън и
носи щастие - отвъдното
гледа с добри очи -
напразни усилия и все
по-голямо желание да
рисувам - който рисува
небето, рисува форми на живот -
изповедта
съкровеният акт,
признаваш колко жалко - нещастен си -
а монументалността
събира пеперудите в огромната
катедрала на размножаването.
***
притворил очи, заврял
аскетичното си лице в
книга малък формат и
бавно препрочитащ
свещените думи,
съдбите на хората се
въртят и е грозна
всяка минута,
а историята е живота на
другите
***
оскъдната светлина на
нощта
целувката сутрин
целият свят е водовъртеж
от парчета фантазия
мисълта ми гони минутите
преди изгрев
самонадеяно спокойствие
и в миг опалова сянка
тъмни пеперуди
главата все още говори
есен - уморен дъжд
върху гърдите на танца
сбогува се с листата
и отново
педантичната подреденост
на движенията
запалката, цигарите,
пръста угасващ свещта;
тъмнината с контурите
като електричество
бляскавият образ и
неговата следа след поклона
по мокрите шосета
пияни коли и песен
объркаха посоките
лесна плячка за скалите
надвесени
небето птиците знаят,
само те знаят и го
правят със облаците
рано е да протегна ръка
и да я докосна
още спи
ще счупя сънищата й
ще паднат по земята
малките деца с
протяжен вопъл
по косите й има сняг
в очите истерия
навестява ме често
и ме обича
*** детството беше един ексцентричен нацист със склонност към мазохизъм На пролет береше кокичета съзерцаваше пяната на дните и пишеше книга за живота на робите “Робите са свободно племе” беше ключовата фраза Руснаците го нарязаха на парчета около 222 парчета фантазия всяко око беше отделно парче душата се оглеждаше в очите му
- колекционерството се изразява във фразеологични желания - да настъпя залеза с краката си - показва подсъзнателната нужда да се оцветя в червено - индианското ехо на моите прадеди - няма нищо общо с моите прадеди, които са били късогледи; а в напрегнати моменти си мисля за тъмнината как тя лишава хората от зрение удоволствието е пълно само ако туптежа на сърцето е цялостен Ще надживея митът, че кучетата са най-добрите приятели на човека ще го опровергая ще посоча доказателства в полза на моите твърдения след това, ще осъществя организиран геноцид над кучешкия род Много жени ще останат вдовици
егоцентрик би завидял на моите шедьоври. Със сърцето на своята мисъл, изковах чисто съзерцателната империя на прошката. Без особени усилия, даже гордо, изпих последната капка съвършенство. Плачеха жените - децата, старците и животните също. Защото Аз умирам - отровен от целостта си
своята младост - преди петдесет години жените не ги виждаше слънце, а вените по телата им задушаваха предварително опитите да проследиш сърцата им
разочарованието потръпват ноздрите; в полумрак разхождам гълъбите и се успокоявам проследяващ гнездата им в облаците
за Освалд Той предпочиташе градините на вълните, когато вечер дракона на залеза подгони плувеца довършвайки картината на вселенското отчаяние с няколко мехура въздух и липсващ от пейзажа плувец
на моята печал даваш ръка за да те преведа през личната ми задъханост
сънува собствените си сънища а после му затварят очите за да не ги вижда отгоре
е непризнат гений силен дух гордо доволство сазидаващ питекантроп Принципите на първичността са отпечатъците на неговото творчество - отпечатъци - не лишени от нокти Неговият идеал се разширява със всеки изминат ден за да обхване цялото човечество И един ден - Тони - необузданият ще гледа с кралски поглед и нескрита радост плода на своите усилия - всяка девойка ще има кавалер и любовта ще властва по двойки, а в изблиците на задъханост името на Тони ще бъде свято и размножително
нашето издигане девизът е- да убием сетивата - Напомня на човек с патерици който вярва, че понеже не може да ходи, може да лети
се крие в блатото липсата на движение означава безвъзвратна смърт- покой - обиталище за птиците
прокрадващ се като тигър
гальовност млад хомеосуксуалист Той прогнозира бъдещето си като нежност и рози Самотен, но не сам живее гладен за страст и с мечти за чужди срани Неговата голяма любов още не е родена, но когато се роди ще я познае по пола
искаше да ме вземе при себе си беше се въплатила в млад канибал с лъскава кожа и твърде големи зъби Не можа да ме хване - канибала ( Смъртта ) Избягах” - Освалд
с музикално отношение към живота
Освалд
да изписвам буквите като творение и зад всяка дума да стои произволен смисъл да се възхищавам на думите и на различните смисли като мелодия - химн за езика.
да го сложиш в рамка е парадокс, възможен само в шедьовър”. - В.В.Г.
***
за пръстите ни които могат да се отскубнат Сигурно няма да дочакаме щастието, покоя на летните вечери - може да ме заболи сърцето с непрестанна болка . . . искам да намирам ръката ти до моята.
***
обвивки на портокал, захвърлени на масата котка в димна полумрачност и женско тяло със своята гъвкавост Инструмент подобен на глас ангелски тънък и жълти листа разпиляни Ароматно кадифе чаен мирис в креслото на сънищата люлки от пух гладките кожи на сенките
***
адски самовлюбен господар на тъгата и бурята, да се разтварям във въздуха, във огнените частици, да гледам през великолепието цветовете, възкресение в света на . . . честните, силните и смелите, където гордостта не е порок а безсилието е захвърлена обвивка; вихрена музика да събира вселени в сърцето ми; Миг самота - преди многоброен да стана
***
бащите на вятъра със златен прах довят от юг по клюновете на щъркелите върху керемидите на къщите наситени жълти , сини , зелени майсторски пейзажи с рамки от зеници през полския път със жегата към реката със нейния хлад на удавник
***
захвърлена във ежедневието грозотата е привлекателно - оригинална от езика е създадена подредбата на думите играещо вълшебство и в грозотата и в красотата смисълът е без значение
***
се срива пред нещастието на човека Тъгата не е мисъл дъжд от черни очи и премазани лица е тя И това което помръдва е болка за умиращ непознат, ..но още жив между гълъбите се разхожда
***
като буен цъфтеж бликват цветовете и близо съм до острова до заграденото пространството Мисля за своята отделеност за картините на залеза над огромната вода Докато не дойде Тя и не ме приспи в обятията си. Ще сънувам мекота и линиите на ръцете й до забрава ще разглеждам
***
без посока ще намерят скрито слънце под тревата, ще го облекат, а то ще е зелено и влажно, и пчелите ще кацат по него.
***
и с леката прохлада търся свойта котка в бодливи храсти от къпини.
***
на дъждовен ден, когато лятото отстъпва място на есента и от хладния въздух набъбва кожата по голите ми ръце Завиждам на малките котета, стоплени от телата си, в домът си от кашон. Мъркаща мелодия е сънят им - сгушена и шарена като козината им. С теб варим сладко до залез; огънят, пукащото вълшебство на димът и ти А през нощта, когато щурците запеят, двете ни цигари ще са звездите на полето; между тревите, светулките и вятъра.
***
август императорско приближаване под голямо слънце загиваща империя през него преминават птиците на юг към бели къщи ***
или мисъл са съвършени, то те ще са абсолютното знание - цялостни, безкрайни и всепроникващи - действаща обективност съдържаща смисъл без нужда от обяснение
***
***
бенката върху бузата Върху главата му растат бели детелини погледът следи дъжда и разходката на кучетата а от увисналите устни паяци плетат мрежа за купената диня
***
във зимна утрин снежинки полепят вълненото му елече и се стапят от дъха му По снега тече кръвта на закланото прасе а гостите пият вино Полупияни слушат чуруликането на зимата и ядат пържено месо със лук Белотата е искряща когато се вдигне слънцето и навява спомени за брезова гора, поканените сключват ръце в молитва пред едно много подранило кокиче. Чудото е с ангелския поглед на домакинята - мила и добра към всички
***
колоните стърчат безцелно в небесата от гордите, силните и смелите са останали само белите дрехи, вятърът вее тръни…
вестителки на края вдъхновителят е уморен от тежестта на провала си отчаянието има цвета на житото и безлюдно е светилището на живите
***
на кървави истини и нежни лъжи моето време изтече идвам със пушка и късове зимни мечти
***
живеят картини и мигове
***
скланят глави върху маковете и върху нежни цветчета без име, а луните многобройни са във капките роса и диамантени звездици крилцата им покриват
***
обречен на лавини и на снажни преспи; умората е смърт топли небеса каменна вода в до кръв напуканите шепи.
|
 |