1991 - 92

1993

1994 - I и II

1995 - 96

1996 - I, II и III

1997

1997 - 98

1998

1999 - I и II

2000

2000 - I

2000 - II

2001 - I

2001 - II

2001 - III

2001 - IV

2002

2003

2003-2004

2005 - I

2005 - II

2005 - III

2006 - I

2006 - II

2007

начало

***



Последния скок ще направят боговете



Реката

тя е събрала

всички мои души

 



Прекрасна беше тази нощ

мъртва - в нощницата бяла

Напълнила с любов цветята

под свитото си тяло

 



Тихи са звуците на

моята умора

притихнали като

големи каменни цигулки

в отминалата подреденост

на изоставен град

с високи гробници,

сиво небе и витаещи гарги

 



Безплътни призраци

на времето, запаметили

символите на живота;

непрекъснато кръжащи

в настоящето

 



Пелтеци изхвърлят

калта на срички

Полумракът е под всяко листо,

жаден и сгушен

в нишки светлина

Удавената роза която подарих,

студените кристали на реката

и белите листа под огледалото

 



Каменен Христос гризе

вътрешностите ми

 



Необятността в отраженията

на огледалата

 



Дванайсет цигуларки се

гърчат в истерия от

приближаващата се

нощ - гланцирана и

изящна, с глава на

много грозна жена в

крайността си красива

Червилото - тази музика от

изхабени устни - е потекло по

гърдите ми и облива мъхът

на младата ми кожа

Дал съм тялото си в дар

на 78 струни, които го разкъсват

и дъвчат месото му влюбени

Всяка изсвирена нота ме ръфа

във своята музикална кръвожадност

По змийски люспи се извиват

за да блъвне кръвта на дванайсетте ми

годеници

 



В книгата се съдържаше

най-доброто от живота ми,

устните, очите и

челото ми също;

изящни знаци бяха

буквите - бавно изписвани,

с извивки от червени реки

в преливането си образуващи

смисъла

 



На листа от слонова кост

съзнанието ми обладаваше

призраците на своя ужас,

величие или тъга

Многообразието се допълваше

от физическото ми

присъствие върху снимките

 



Поколебах се преди да поема

на север

 



Единствено моите синеещи очи

призовават вятъра на любов и

омраза и бозаещи митове

 



Желая да изградя образи

напомнящи съвършенството,

безкрая, вечността. Космос от думи -

огромен, с цветове и музика

Като вселена изпълнена

с движение и необятност

Живите образи -

тези които съм пуснал на свобода

За да мога да кажа - Това което Е -

съм Аз



Вестителят на котешкия гняв

събу ботушите си и струни

потърси във ръцете си;

ще свирят петлите

с пера обагрени

и еднооки глави

тази мелодия несъвършена

на печал

скъсани страници

и отрова от мак;

с кошмари го дари весталката

и тя проститутка

желана и имана

от коронования баща на света

той единствен знае

котешкото съвършенство

нокът от стъкло

и любовта на зъбите

Маските свалете

те са съхранените гърди на

циганска пророчица,

която предрече, че ще се върна

натежал от семе

В този култ съвършенството

мърка във краката ми

 



Представата ми за семейство

включва:

Тони, три цигански момичета,

руски балетист, садомазохистична

тигрица, лелята на моя най-добър

приятел и красив жребец

-кафяв- с очи маслини

 



Върху голото спокойствие на

твойте устни

 



Ръцете й разтварят плода

нейната нежност и топлина

бъркат в сърцето на гълъба

струящата кръв я облива с

невинност

 



По камъка има следи от теб

от гърдите ти

от това как дишаш

като стъпки блестящо сиви

по червения огън на розата

 



Крила от лед и лъчи

Върху голото спокойствие на

твойте устни

 



Есента е мокра до тебе

във огън от цветове и

пейзаж с лодка

вълни и лумване на слънце . . .

си със шапка от пера

между листата на алея

със вълнен шал

лилаво сияние

и красиви ръкавици

от много целувки

 



Някъде на някакъв мост

млад мъж гледа реката

и чака да се покажеш

толкова хубава, колкото те помни

 



Дебела книга, свещ

и огледало - яснотата

на предметите е кристална.

Тя дори блести.

Замъглените черти правят

неопределимо мъжкото лице

във огледалото

Отчаян човек лежи в кръв и се

напояват килимите

Котка се разхожда в пространството

пулсиращо от израстващи образи

Във водовъртеж от ласки

млада жена се съблича

Той става и целува жената

Тигрови са шарките на котката -

черно и оранжево -

двата любими цвята на мъжа

От утробата на майка му

кънтеше още ехото на родилния му писък.

В стената се образуваха концентрични кръгове

и бебе запищя - голо, слузесто и малко -

с непрерязана пъпна връв

До мидата допрял ухо,

господ го слуша

Книгата беше затворена

и в прах се покри огледалото

Отварянето на вратата

прие като откровение,

а в първото пристъпване

се изгуби завинаги.

Яснотата на предметите

е кристална. Тя дори блести

-Нещо щастливо се допира до мен,

нещо щастливо и нежно . . .

Светлината - тази балерина -

танцуваше върху раменете

на засмените дами

Движението представлява

отдалечаване или приближаване

и часовниците го отчитат

Този който спи, сънува

раждането на слънца.

 



Умря в горите на рая

последното дете

покрито от вода

 



Докато пречиствах сърцето си

от глава - украшение пих вино -

горчиво и тъмно червено

с миризма на билки и девственост

Пиянството отрови сърцето ми -

то в жертва беше принесено -

богът го целуна и го пожела - цялото -

топло и сурово - понесоха го свещите със пламъка си -

във всеки ъгъл, до всеки камък -

този, който го изяде - враг изяде сърцето ми -

като идол ме въздигна - като пазител ме погреба -

нищо не тупти по-добре от влажна пръст -

Майко

На цветя , животни, хора аз съм плът

 



Хора танцуващи във слънцето

 



Опиянява ме красивата безнадеждност на залезите,

тяхното обесване, кръвта по земята,

лъчите гърчещи се в предсмъртни конвулсии,

изплезения език на слънцето,

небесната зачервеност

хорът от момчета - пеещи с глави вдигнати нагоре,

песента им - съчетание от набожност и ужас,

птици със запалени криле, пусти гробници,

нощта завираща се в дупките,

луната - цялата в кръстове -

над камбани и облаци,

предсмъртния плач на живота,

надигащото се гъвкаво тяло на смъртта,

мускулите . . .

 



Съвестта на фюрера е чиста

като капки утринна роса

а тъгата му - безгранична



Бели ястреби са душите на убитите

търсят голите кости във своите гробове

 



Възхитен от себе си се въздигна

протегна ръце, за да ви приеме

и ви остави близо до краката си -

във величието си добър

 



И кръв и страх блуждаят в нас

 



Цялото мое усамотение -

безвремието - шепнещата -

тя до мен - когато близо до сърцето

избухне вена -

оловната река - браздите на живота -

първо пристъпване във болка

и във страх - светлината -

блестящо хубава черна птица -

силата на дъжда е раждане -

капката мисъл - мисълта убива -

спокойния -

злото е зародиш на вселената -

вселената е всякакви митове

 



Жълтия дъжд

и искрящите шарки

върху празничните картини на капките

по тялото на дете

нарисувало

одраскването на вятъра

върху локвите

потопили дърветата

в мекото съвършенство

на есента

когато падналото листо

е избухване от цветове

и хаос от фантазии

в кълбото на изкристализиращо съзерцание

в спокойствието и топлината на съня

 



Хода на слънцето свършва

в пурпурната роза на деня

 



Кълбото от срички на вятъра

чертае имената на моите братя

лебедът и лъвът,

които с песен и скок

докосват края си

 



Всяко име си има цвят

всеки цвят си има име

числа и музика

Изписвам себе си във празнотата

до лудост болна

безгранични са просторите

и от всякъде поглеждам Аз

в сънища от плът изваяни

нежно докосвани

и пускани

със своята индивидуалност запълнили светът

само мой

Синовете, тези неблагодарни синове

изядоха баща си

В кръгът от превъплъщения

съм извивка

 



Ужасът нося като подарък за себе си

Празнотата е до лудост

разширено пространство

 



Тяло върху книгата

 



Пречистващата енергия на сурова красота -

силата струяща от устните на пеперуда -

видения запълващи червенината на материята -

зрънцето огън като първооснова -

проблясъците -

нейния танц предизвиква болка и тъга -

огнената истина за ужаса

 



Освободен от всичко се

стрелвам във мислите си

 



Достигам бавно до истината за написаното

бягащия лъв има с цветове изпълнена украса

Преминава като пред застинал ритуал

от мъже в тъмни дрехи и бледи лица

всяка мисъл, всеки жест е брилянтна математика



Мозъкът ми се разлива

като море от сиво злато


и в златни люспи лицето си забулвам



Вживей се в ролята си на хищник

и живей вечно като :

господар на света, черен принц на светлината,

умиращо слънце със красотата на залеза

и венеца - символ от листа с капки власт по върховете



Тази дебнеща игра извисява тихите стъпки

и отровата на ноктите,

а грациозността на скока убива,

въплъщението на човешкия разум



Мисълта ми е насочена

към жълтите листа

и това как те се проектират

в главата на тигъра -

бягащият хищник



“Не съм мъртъв. Аз съм тук”

Нека кръв посипе сърцето ми



Драконът между вълните и небето

червеното на слънцето

-залезът в крилете му

един дъх

от вода и огън

лъчи минаващи през капките

вятъра по люспите

Мъглата на летежа му

духът на всички стихии

разрушително красиви

в неземната тъга на цялото му тяло



Утопия. Един сън

и лицата потопени в макове

 



Тупти в мен

мразовитото утро на моя залез

черното ми тяло трептящо в пот

и движенията лилави. с чувство за радост

 



Разкъсан от бомба

Тяло върху книга

Покрий ме с ръцете си

Затворените клепки скриват света

Затворен свят под клепките

Усмивката в ръцете ми

Ритуалността

земята, жестовете и огъня

 



Малки гадинки мърдат в мене

 



В черно бели филми

мъж с бомбе цветя подава

 



отпуснали сърцата си

като парцали червено злато

разпилели усмивките си

в тишината на залеза

тези които знаем, че

нощта спасява човешки живот

 



Дъх докоснал луната

бяла есен

и сенките са сребърни видения

 



Вятърът се гмурка в небето

Дъжд

Капките ръцете им измиват

Дъждовете се събират в устни

 



. . . за да мога да се превъплатя

във малка дървена статуетка

с нищо ненарушена хармония в себе си

и женската радост от живота

 



За да завършиш ритуала

трябва да носиш ужаса със себе си

да го носиш когато си сам

или със другите

Той да бъде част от големия театър

и болезнено откровение,

същност и много менящ се израз

 



Хора танцуващи във слънцето

 



Гълъбите на смъртта са бели

с кървави капки по крилете си

Безгрешно действа системата

Вселената е безотказна

като жълти петна пред очите ми

и стъпки на котка

Във всеки дом, във всяка къща

има скъпи мъртъвци

Трупове заключени в мазето

във всеки дом, във всяка къща

приятели на сивия вятър

Очакващия вятър

Той си има име

във всеки дом, във всяка къща

тихи стъпки минават през стената

 



Антихристът се прероди в елен

бягащ през огъня на думите си

със жестокост във скоковете си

и смъртно ранен от проклятието си

 



Чувам топлината, навлажняваща ухото ми.

 



По гърдите ти се търкалят

закръглените перли на моята мъжественост

Ти си така красива

отпусната в ръцете ми.

 



А умората на запалените ти устни

изпива потта от челото ми

Топлината на завиващата тъмнина

съединява сънищата ни

в болезнено прекрасно усещане

за принадлежност.

 



Дали ще успея да вървя през безкрайните полета

във мъгла обвит

сияйно спокоен

обърнал гръб на слънцето

 



Тялото върху книгата

 



Който ме види как се разтварям във въздуха

ще разбере, че това парещо бяло

върху вратовете на момичетата

е ласката на моите нокти

във вятъра

 



Покажи ми, че не те е страх,

че в огнен танц можеш да минеш през мене.

 



Ноктите повтарят натискането на флейтата от слонова кост

Маниакално се чистя

дерейки кожата си

 



Стадото ми от призраци

пиеше къдрокосо вино

 



Вечното око гледа от върха на нож

извършил жертвено коление

Споменът за него - поема е

и смърт

 



Аз един велик ум

изчезвам в необята на устните си

Те ме погубиха

Мене и моята кристалност.

 



Думите покриващи очите ми нощем

написани по стените с кръв

олтар на всяка емоция

на всяко желание плътта.

 



Освалд е канибал

яде враговете си

но го прави с уважение.

 



Мъката седеше върху очите й

Отварянето на ръцете

е предзнаменование

- ръце, предизвикващи съдбата

 



Камите на неговите приятели

като рози израстват от тялото му

алено опетнили дрехите

с дръжки гледащи в небето.

 



Всяко око на момичето е хубаво

и дава желание,

невроза от глинени амфори

мидени езици,

грациозност, обхваната от надежда

за жълтата гъба на атомна бомба,

огненосно дървесно наметало

Вятър на смърт в огромния бяг на стада тигри

пребродили тревите,

космополитен град по време на буря,

срутвания под влияние на разум

и цунамита след заметресение.

Светът на пеперудата е оказал влияние

върху света на човека

Тази мисъл изказвам почти любовно

като признание и вид благодарност

 



Породен страх от порутени сгради

птиците като остатък от разрушението

прах и форми на необитаемост

движението е различно

 



Целият свят е една тиха пантера

 



Думата гълъбица отговаря

на топлото меко тяло на птица

с добри очи и закръглени форми.

 



Помнеше младостта си

тази синя птица, трепкаща по устните му

голо винено лице

и многобройни капки трескаво желание

и крилата си свали

и ги сложи в ъгъла

люлякът играе върху нощта

много жабки - малки звездички.

 



Вълчицата смуче тялото на умрялото си малко

със зъбатото майчино чувство и гладна тъга.

 



Два мъртви таралежа лежат във преизподнята.

 



Красотата на моите длани

е солена и обла

 



Изчиства тялото си

отделя от себе си заблудата

болката на самотата

търпението и надеждата

Остава простото спокойствие на целта.

 



Тя нежно го пое,

земята,

нежно го пое.

 



Дните наистина са преброени

предначертани от сънищата

мигове разплата

във които рухват сградите

и се вдига черен прах

с ангели от огън, лава и тъга по загубеното

и с радост от новата обвивка на планетата;

щастлива е земята, че ражда лъчи

и е топъл ужасът за хората

във пелена от кръв и кости

макар за миг е слънце тя.

 



Към спринцовките култ

идол, целия в игли

живителни течности

вещества на силата

интелекта и халюцинацията

любов на прах

човек създаден от разтопени кристали

Заразителна е моята токсичност

тя строи лудници

игри, в смъртността си реални

образи толкова истински

колкото тялото в което съм се вмъкнал

и движенията

концентрат от треска

Идолът

този млад дявол

е замразена отрова

която ме прави жив

преди мигът да изтече

 



Кръвоносните съдове на мрамора

 



Надявам се когато дойде краят ми отвътре

да умра и бъда погребан.

 



Последният от всички нас ще бъде пръв

единствен и неповторим

 



Заровено в земята злато

под всяко ценно място

спомени за скъпоценност

живот на малко същество

живяло бързо

в ласките на тревите

по лъчите на слънцето

и върху пътеките

И бързо умиращо

когато сила не остане

в тялото му малко

Като увяхване и отдалеченост

Като завършек.

 



Тъжните черти на тъмнината

 



От мехурите на виното

искрят плодове

и сякаш е картина на художник:

лодката

мъжете

водата

лилиите

гроздето

Пиянството във въздуха

най-близкото усещане

за лекота

Топлината в кожата

и сенките на трепкащи листа.

Щастието.

 



Морето е със своята красота

искри на ужаса

фосорициращо лице

от бели червеи

огнен дим

и мъката на баща, загубил синовете си.

 



. . ., която вали и има очи,

дъх на сънища, клепачи на феи,

рибешко мълчание,

тишина като люлка и стол,

светлината, светлината

моята душа

моето отделяне

-бълнуването на прахта,

посипани страници.

 



Древността беше изписана върху лицето й;

по рисуваните знаци на кожата;

животни в скок и покой -

море от рога и копита;

един звук свързваше тялото й със земята -

първата песен;

свещеността на кръга и Тя

-центъра на Вселената.

 



Който пипа сърцето на бога

започва да пулсира като Вселена

преди да изригне в прах от светлина и мирис.

 



Доближаването на лудостта ме плаши

тя е манията в корема ми

нескритото желание за викане

викът

истерично широка уста

и непокътната банална шизофрения

страхът е присъщ само на съхраняващите себе си.

 



Люлеех се на гърло

със светеща крушка

във кръг светлина

и нощни насекоми

блъскащи гърлото

и устата

вятър подухваше

вееше снежинки

неуютна къща

е домът ми

Маса

грубо дърво

столът е паднал

ушите също

слънцето е само по пода

а завесите скриват

На леглото е хаосът

във кълба

струи кръв

и чаша

Бръснач

пръска

люспи

огледало

В горния ляв ъгъл

виси нелепо червено.

 



Той владее пространството

от избухването на звездите

до играта на снежинките

разчертал е движенията

по черното разстилане на тялото си.



Във този гърч от щастие

се освобождава

взема времето от мястото му

и го пуска като бягаща картина

-наметало на света.

 



Дими градът

обладан и захвърлен

оставил голотата си

по тротоарите

и това облекчение на края.

 



Вцепенението на моята душа

е тиха бяла музика

нежно стенание от ноти

буря от ревящи сборища.

 



Издигна тялото си

и разпери ръце

-всичко това е мое:

тъмните коридори

миризмата на горящо месо

красиво опънатите човешки кожи

и татуираните цветя по тях

Моя е и волята да оплождам света

гол, зачервен и възбуден

да разтварям краката на всички жени

и с цялата сила на тялото си

да се стоварвам върху тях

да гледам как се гърчат лицата им

да хапя устните им

да ги изкормвам с мъжествеността си

И децата са мои

Всичко това е мое

Аз мога да пипна виденията си.

 



Извлича сърцето си от мисълта,

и открил хармонията на баща си

изгради лудостта му като сграда.

 



Приближават пратениците

изморени и гладни

през гъстата жега

във ръцете със книги

и в устите със думи

Всяка дума е камък

дърво или птица

те са навсякъде -

голата сила на словото

 



Отново виждам апокалиптичния сън на дедите си,

Те са минали пророци на бъдещето

славата им, убивала крале

и въздигала богове

техните очи вселени в мен

гледат през кръгове топла кръв

и пластове прах

и време



За пръв път слънцето е така голямо

и топли са устните му.



Пренесено в обширна градина

с много цветя;

през тях върви мъж

който се чувства безкрайно леко и хубаво.

Върви, а цветята летят

и не разбира къде стъпва,

защото ухаят на своите парфюми от пръст,

слънце и момиче.

 



Очите ми са разделени на клетки

и със всяка клетка виждам един отделен свят.

 



Отварям съвсем разкривеното си тяло

с ритуален нож от нокът на орел

То се сцепва с пръщене

и от кожата ми хвърчат искри.

Облякох звездите и целунах сърцето си.

 



Жените излъчваха студен, кристален блясък.

 



Неминуемо достигам до краха на възможностите си

Някой ден ръката ми ще ме унищожи.

 



През полето има път

Пътят е под сияние

Кафява нишка

през зелените нюанси

Някаква ограда

и шум доловим само в такава тишина

ходещият никъде не може да стигне

защото красотата ще отмине.

 



Отварям вратата на мъглата

Стъпките летят към небето

нощта е пътят на мравките . . .

 



Опитвам се да стигна целостта

Затворените очи усещат пулса

На торба от плът ухаят сетивата ми.

 



Денят е прекрасен

свит и леко проплакващ

В меките капки

слънцето спи

Мрежа от пръсти

опънали струни

лъчите

стената лови

 



Във болката свободен

защото разбирам

на мойте стъпки гордото величие

 



Искам да се събудя

пълен със сила

а не в това разранено тяло

с гноясали рани

навътре в кожата

 



В нощите през които минаваш ти

остава ухание на прозрачни рози

тъгата на момиче

забулено в мислите си

и туптящите сърца

на хората които обича.

 



Отново усещам първообразите си

техните восъчно-бели лица

страданието им

късовете месо свалени

от гордата им осанка

туптящите парчета лед в гърдите им

времето, което ни дели

и братството

което ни свързва.

Студенина лъха от нас.

Дано спокойствие намерим.

 



Извива се буря

Светкавици и гръмотевици се редуват

пропълзява ехото им

шиба като дъжд в прозорците

осветява силуета мрачен на тъмно лице

Между всеки гръм

сенките се изписват по вълните

миризма на изгоряло

от озонов унес -

Знамение

като промълвяване на вятъра

и тишина след буря

 



В славата на скалите

земният си път окичвам с лавър

и с нож в ръка ще доубия

всеки жив останал.

 



Надценяването е грозен порок,

високомерието и гордостта също,

стапям се в ръцете си като восък

и отстранявам недъзите на характера си.

 



Тъжни сънища, надмогване

и скокове по белите ръкави

цветна паяжина

дупката в дланта

е бездна върху челото

Болест

глухи удари

Процесията минава

по въже от мускули

Единият е проснат с лице върху снега

Сърцето му почива

разтопило капките

потекли като корени.

 



Езерни плъхове

грозни удавници

с голи чела,

минавам без страх през сърцето ви

през прогнилото тяло

с отегчение на чиста зеница

Мантията на ужаса

видял в изкривените ви пръсти.

 



Златното момче притихнало

във вълшебния си унес

пие водата на листата

обвили челото му

Елените във скоковете си

прескачат древните колони

на езически светилища с жертвени одъри

и кръвта на момичета по тях

Тази река от седеф

проблясваща жива скулптура от движения

има дъх на трева и живот.

Древността се оглежда в неговите къдри

във плащовете на залеза

и вълните от вино

Самотата на всеки цвят

е песента, запята от камъните.

 



Животът съществува

само в няколко мига на създаване.

 



Когато лицето е безмерно

за него няма време

време няма по парчетата



. . . Тогава ще виждам горди ездачи

да препускат сами убили тялото си.

 



Напиваше се

плачеше

и лягаше да спи.

Като мъката на вдовица.

В самота -

със своето куче,

гледайки полето

и през пътеките бродещия призрак.

Къщата и северното царство,

ветровете.

И когато дойде дъжд

и намокри пътищата

в сивия уют на своя дом

ще се укриват

изгревът и залезът,

напоени с парфюми от небето и земята,

със митични слънчогледи и птиче пеене.

Няма да брои годините . . .

 



Вън от човешкия род

мислителят на една нова тайна

ще преброди земята -

нейните кътчета;

ще се отдели

и ще живее сам,

в забравено място и безвремие.

 



Красива вечност описва огнения кръг

рисунка на скорпионова смърт в отрова и гордост

Венец на убиец, владял империя от страх,

но умрял

с достойнство

в морето

от омраза.

 



Ние създадохме вечност

докато пиехме ракия

бълнувахме новият рай

и имахме щастие и тъга.

А на раздяла се целунахме по бузите.

Отдалечихме се сами

но бяхме ведри

мъже преминали.

 



Вазите живеят за цветята

живот от глина и пръсти

със дъх на пеперуди

и с еленов рев в телата.

 



Последният скок ще направят боговете.

1996 II

***



Водата минаваше през

челото ми, аз бях уморено лъвче,

всяка запалена лампа знаех, че догаря,

и всичко беше вчера за мръсното циганче



Мърльото малък разкрива очите си -

големите, черни очи на дете.

Разбити снежинки

и гладни въздишки

заспали автобуси

в нощно море

  ***



Движенията на устните

наподобяват усмивка;

дори изкривените устни

и те се смеят в гримаса закачена

А може ли с целувка

да развеселя хората;

меланхолици седящи

на маси от обгоряло дърво.

И се оголват зъбите -

блестящи като поздрав от естрада.

Песента бълбука под водата

при акулите.

Довиждане сърдити чичковци,

наситих се на ръцете ви отпуснати

***



Моретата, които владея

ги обичам заради вълните

разбити в челото ми

и бръчките около устните се усмихват

в блаженството

на препълнен с богатства човек



Гмуркаха се през мене

стъклени риби със оцветени очи

в тялото ми имаше много дупки

и слънцето миришеше топло;

а този който се разкапва

го мислеха за плод на безумния

си цъфтеж



Морето е тихо момиче

когато го виждам на сън

***



Аз, Александър Симеонов Захариев

погалил небето и зарадвал земята

с чувство за дълг обновявам света

воден от собствената си личност

и от личността на създателя

носещ моето име

-протягам ръка в свещен замах

А поколенията признателно

се сгушват в лаврите ми

не разбрали даже, че ме има

***



Мъж прегръщаше жена

през дъжд и винени отблясъци

а друг гледаше със сини очи

изморен и тъмен като небето,

вятърът говореше на двамата мъже

с листа и нескрито желание към жената

през картинен път минаваше процесия

от три ръце и вятър

***



Без да иска се простреля във гърдите;

след това се отпусна и зачака



Дзън-Дзън-Дзън

радостни звънчета вън



Не болеше дупката

през нея изтичаше тялото

И във леглото трепереше от студ



Дойде дългоочакваното

достатъчно дълго, за да го

пренесе



Там далеч, там далеч



На покоя блаженството

обзема и е прекрасно да умираш

***



Свещенодействието започна

с разцепването на мекия плод върху тялото

чувствам се като току що

покръстено чудовище

във кървави сълзи потопен и разпънат

толкова силно се притискам

към доброто, че непоправимо

го деформирам в ужас

***



Йоханес, в тебе се оглежда утрото,

Йоханес

Там където зората нежно пее

В червения изгрев птици ограждат слънцето

и тигрови нокти славят

мекотата на бузите ти, Йоханес,

нежен Йоханес



Ти, който в леглото на морските феи

надничаш

Ти, който в пещерите на телата им

се молиш

Ти, който плитките на красавиците си покрил

с облъхващи седефи

Ти, сред плуващите духове най-блед

Йоханес, тъжен Йоханес



Аз се разделям с теб

като брат, на който съм дал всичко

и сега съвсем безстрастно те целувам

с бели устни,

защото я няма вече любовта,

нито омразата, само погледа на хипнотизатор

е останал вперен в мозъците на призраци от плът

Йоханес, далечен Йоханес



А ти върви през полетата на безнадеждната любов,

сънувай жените със техните сърца - топли гълъби,

полетели ухания на треви и гроздов полъх,

застинали над скалните лъчи и стремително падащи

върху камите на щастието - към тебе

Йоханес, обречен Йоханес

***



През раната на небето

се процеждаше кървавия залез

червен - във умрелите чаши

върху масите лепкави и пепеляви

Картината беше брадясала с черни остри косми

и миришеше на алкохол и дим

Вино, във разширени вени

във въздуха и във ръцете.

Гол пробягваше бикът -

така волен - през техните очи

Ками настръхнали и остри

Те могат да прободат и умъртвят

лятото, залеза, близката нощ

в мигновения танц на смъртта

те могат да умъртвят.

***



Идеалът за красота още гори в мен -

той съчетава цветя с краката на паяк

и във ужас омайва хората.

Самият ми живот крие в себе си

огромната змия, погълнала

телата на всички африкански войници

заспали на пост.

Идеала за красота съдържа тайнственото

изпъване на устните, изразяващо усмивка,

криеща цялата мъдрост на една вселена

-Вселената не е мъдра

братя и сестри - проговори птицата

самоубиец, преди да се хвърли

върху острите камъни, носещи смърт.

Знам, че идеалът за красота

трепти във въздуха, който изгражда пътя

на падането й.

***



Студени тръпки ще променят лицето ми

до неузнаваемост

и животът ми ще се превърне

в симфонична музика



Огън братя - каза циганския шаман;

най-недействителния герой

от всички герои в епоса

***



Танцуващи огнени облаци

като бягащи вълци в огрято поле.

Златисто, златисто, златисто.

И чакам да дойде луната.

Млад доберман гледа хищно,

изкаран от червената кола

и със всяка измината минута

костите се впиват в мозъка му.

По пълнолуние ще вие.

***



Моята любов се сви във ъгъла

на дървена беседка

и затрепера в студените капки на дъжда

***



Има думи, които ми подсказват,

че се страхувам от края

Аз - със разрошена коса,

който крача, се страхувам от края

А сумрака знае, че всяка минута

е изпито винено мехурче

И нека отблясъците ме дарят

с разтварянето като във вълшебна целувка

***



Преди да затворя очите си

в слепия гърч на мъдрец

ще падна на колене във локва

от дъждовна вода

и ще се моля



С глас, който не е чуван

глас пребродил светите места

където цветовете се смесват

за да заиграят по тялото на моята

любима



Няма да спра - събаряйки камъните -

лавина от гранит раздираща сърцето на земята

защото това е гробът във който ще я поставя -

бездиханна, със затворени очи и няма



И със студ ще я покрия цялата

***



Лепкаво е между телата и ковчезите

и нищо, нищо не е бяло

дори цветята на полето

в което ги погребват

***



Пътищата го връщат

пътища през жилеща коприва

речни пътища

лодки от въздух във водата

Пътищата го връщат

между варосани дръвчета

и градини със съборени чешми

Мокрят се пътищата от сълзи,

пътищата, които го връщат

между плащовете на лятото

през пека на напрашено слънце

със водни кончета и пеперуди

светлината разделили на цветове,

те го връщат при четири лампи

при четири звезди

за да легне уморен

във изкопано легло

там го връщат пътищата

Той, който тъпче плодовете

и с плодово вино

мушиците опива.

***



Камбаните на селото биеха

а тя цветя върху процесията изсипа

хора, които носеха телата си

към гробищата

разтвориха ръце за да приемат този дъжд

Птици гледат със птичите си очи

Камбаните на селото,

официалните обувки и дрехите печални

Слънцето кара процесията да бърза

И мухите

А тя цветята пускаше със шепи

Процесията се спря и се разгърна

птиците, птиците от горе виждаха

сърцето на млад бик да се разтваря

и да поглъща нейните цветя

***



Прахта ще нахвърлят по лицето му

с лопати

все едно го погребват

Ще бъде лято

и пияни отдавна ще са масите

Прахта ще се сипе

ще се рони по клепачите

топлината ще е върху него

и лопатите ще тракат

сякаш го зариват

бързо го зариват



Събориха го долу и го биха

разрошиха къдриците му във беса

кръвта от носа му събираха

и я посипваха

без да я щадят я посипваха

Нея не щадяха, него не щадяха

Пилееха, жестоко, пилееха



Ще дойде той при тебе, стара майко

в краката ти ще се свлече

тях ще ги прегръща

вените им ще прегръща

и ще ги целува

синът ти - слаб ще ги целува

с кървавите си устни

с раната на своето сърце

***



Розата на моята сила

скрих под бална маска

и заиграват гърдите на циганка

върху езеро от къдри

а тя плува във него

разпиляла вълни

с вятъра на устните си

вятъра на устните й

нежен вятър от горещина и билки

***



Бие сърцето на вола

преди с брадва да го разсекат

и парата от ноздрите му свети

и реже в рев рогът



. . . или гордо в пясъка изтича . . .



Скръбта довяла старата жена

ръце прокарваща по копринените страници

от нишките на паяка в косите

и леко тъжни - детските усмивки

 



. . . или уморено в пясъка изтича . . .



Ножът във гърдите му,

говори острието

топли го кръвта

слънцето облива му ръцете

ръцете стискат меката земя



. . . или бързо в пясъка изтича . . .



Знам, че болният умира

в тиха нощ от вятър скрита

леглото му потъва,

той се дави

дави се в нектара на душите



. . . в пясъка изтича . . .

***



Ръцете й, хубавите й ръце

има нежни устнички по тях

и мъх рус, мъх от целувки,

с миризма на разтворен плод

и парфюм от кокичета

И венец украсява главата й

венец от риби и птици



Когато тя се отдалечава, земята плаче

а краката и режат въздуха в жестокост

Помня гърба на нарисувани животни -

змии и пантери

Нейния гръб помня -

смалява се със всеки потръпващ мускул

А вятърът погуби целостта й

в пръските на пеперудена бурия

***



Ножът е като нейното име топъл,

с гладни устни забит в месото

като в пръст потръпващ,

гол красавец от мускули и песен

***



Разстла тялото си по бели рози,

остави го на сивите мишки да тичат по него,

разтвори ръцете си и ме целуна по челото,

гердана на гърдите й увисна около врата ми,

опали, зелени ли са очите й . . .

***



Млякото ще развали хармонията

музиката на струните

арфата от метал и огън

подредбата на вълните в мъдрост

и нямото насечено изкоренено

парче миризма на пролет

Какво ако тя се върне

с избухнали гърди

изплезен език

и кървави нокти

какво ако тя се върне

дали стареца ще бръкне в гърдите си

и ще извика

или в сгазено куче ще се въплъти смъртта

Какво ако тя се върне

недокосната

разперена като медуза

синкаво-бяла и много отровна

***



Огненият дъжд на пролетта

събужда семето на мойта нежност

и се превръщам в настръхнал котарак

който гали с острите си лапи

***



Събуди се, Освалд, събуди се

през арената бяга лъва

с настръхнали нокти

през арената между кръвта

лъвът стиска зъби

върху червен език

и гроздето капе

Събуди се, Освалд, събуди се

че при бога връщат рибите

дадени за храна на бедните

и децата молят господа за пощада

децата молят, Освалд

малки и мръсни

до главите заровени в пясъка

Събуди се, Освалд, събуди се

Пригладена му е косата

и отпуснати крачките

как той се приближава към смъртта

и как ножът го убива

през червената риза

през ребрата

в туптящото гнездо

на неговата мургавост

Събуди се, Освалд, събуди се

разрови тялото й от чаршафите

след това разтвори краката й

и в мекотата й потъвай, Освалд

след като се събудиш

в мекотата й потъвай.

***



Боц

Той изнасилваше момичетата им

и след това ги смачкваше

като салфетки, пълни с мръсотията

на нечисти устни

Той косите им отрязваше с ножици

и около кръста си ги навиваше

за да има дългокосо гъделичкане около

слабините си.

Той голите им глави разбиваше

да заличи отпечатъците красота съвсем

и пищеше доволен,

че виното на мишниците им е изпил

Той запечатваше всяко тяхно минало

когато девствени са се разхождали

по разсъблечени поляни

и дъхът им е носил на чистотата уханието

Той глава зариваше в утробите им

и си представяше, че се ражда от недокоснати

-невинно бебе с писък и кръв брадата си опръскало

Той - бягащ по хълмовете ухилен

в щастие стъпкващ изгорялата трева

след всеки свой акт

на обич към девическата същност

беше пречистен



А те го обичаха

***



Ще напусна града с тих автобус

през нощ със много светлинки

ще фучат гумите по асфалта

и вятър ще удря стъклата

Вън ще е есен

и листата ще лежат на пътя

ще има музика

и много сънища в главата ми;

ще се отдалечавам

и ще дишам по-леко

Ще напусна града

със тих автобус

във нощта

когато е есен

ще напусна града

ще изчезна

а утре ще бъда далече

***



Тони лежеше върху сивотата на

женската рокля,

докосващ чадъра, мокър от капки

и заслушан в щракащите звуци

на огромна канцелария.

Пред него в грозни хрипове

се давеше погледа на млад господин.

Шлифер, шапка и бастун -

краката прескачат локвите,

но малки кални пръски оставят точки мръсотия

върху панталона.

***



Трагедията на затвореното пространство

което плаши



Светът се ограничава в любими точки



Вещите проговарят през нощта

съблечени - голи, в мътни сияния



Който не спи, слуша

и сладка пот облизва

сивото му тяло



Ъглите се окръгляват

а това търкаля тръните на дебелия килим



Вратата е илюзия,

която облича мечтите за свобода



Но обичта е свита между стените

и се смее със сълзи

Нищо не променя сутринта



Лъчите на слънцето,

които вървят по часовника

и на някое число застиват.



Повторението е само привидност

само привидност е движението



Крещи - сам - облякъл се в дреха

от зелени люспи

разперил ръце между шепи

с червени нокти и венец

от отворила мека паст уста

***



Единството строи храмове,

душите се молят върху свещи,

сияния на тъга и щастие,

ветровете носят кучета

със лай и обреченост

Единство

между облаците и бавните кафяви води

на реките,

удавници в небето

и деца като листа

по течащите простори

Молитвите са изреченията

които се преплитат като мрежи,

хвърлени към боговете

Вселени

от звуци, прах и тъмнота

Боядисани в бяло ръце

към слънцето, към слънцата,

месии на залеза, скупчени фигури

очертали съдбата върху суха трева и пепел

Единството

дори осъзнал го, ще се изсмее

пред вълните на огъня,

умиращ и разперил ръце

приел изгарянето си като метаморфоза.

***



Всяка дума приспива бебетата вечер

и им пожелава “лека нощ”

в оттенъците на своите зъбати звуци

невинно усмихната



Всяка дума захапва очите си

преди да заспи в люлка от въздух,

в гнездо от скалисти тръни

или коса на момиче



Всяка дума от устата на

препускащите мъже

е дебнеща нощ,

знаците на черен кон

и поляна разровена от лунни лъчи

и танцуващи крака



Всяка дума разбива водното огледало

под което неземно бяло лице

лежи между камъните

и се оглежда в жадния език на вълк



Всяка дума доставя удоволствие

на самотата,

която покрива леглото на сляп прилеп,

с нарязана кожа по крилата

и носле влажно от кръв



Всяка дума наричам “Моя красива”

и ми е мъчно, че съм я пуснал да си отиде

 



Огнено червените бенки по тялото ми

 



Тя дава щастие на думите

гали ръцете им и ги топли с дъха си.

Думите си имат майка.

Лицето й са техните души.

***



Похитителят на трупове ги реди във себе си,

откраднал ги като вещи,

превръща се във крадец на смъртта,

жалко подобие на убиец

с продадена гордост и чест

***



Страх ме е от самотата

която съпътства живота ми

особено в тъмното

Мислите за смъртта

ме успокояват връщат ме

в огъня на сътворението



Не издавам звуци

вървя

с лепкавото усещане

за пот и рана

набръчкана

от шевовете на кръвта

Тихото начало на стъпките

приближават

или отдалечават . . .



Чувствам се свободен

-ще кажа накрая-

като вълк

отхапал крака си

Снегът не е така

белоснежен след мен

***



Тя е ежедневната светица

на моето съществуване

Лицето й става бяло

а малкото й тяло трепери,

когато аз съм зле.

Тя ме обича,

обича ме много повече,

отколкото аз някога мога да обичам.

Обича ме не колкото себе си, не повече от себе си,

обича ме така, както може да се обича

разликата между живота и смъртта,

За нея бих дал дори себе си

във целостта си

***



Женската му изтънченост

свиреше на пиано

със красиви пръсти

и вълшебство на липсващо тяло

Музиката ще го отдели напълно



незавършен

един живот

и звуци

***



Много ти отиват

тези сиви очи

почти колкото

двата диаманта

върху пръстите ти

и въпреки че днес

си слънце

утре ще бъдеш

мрак

макар и такава

ще те обичам

врязан във сърцето ти

леден къс

от гладко, сияйно и студено

чувство

***



Уханието на нежност

минава покрай кожата

на автобусно момиче

в детско лице облечена

миришеща на маслини

и меки цветя

татуирани по шията й

Тя играе със стъклото

флирта на милванията

а стъклото е по-мръсно от нея

защото вижда в нощта

влагата и бродещите убийци

Аз съм немия свидетел

на бална среща

във ветрило от пера на щраус

бягащи карети

продавачи със пури

дъх на джунгла и танц

Уханието на нежност

пипа кожата й

със бърз удар

застиване и поклон



После минавам през влагата

маслото във локвите

и оранжевото във дъжда

***



Ръце потрепват в бърлогата

в бърлогата закопано животно

от вятъра защитен

от ужаса прегърнат

в топлината на гниенето

бърлогата с призраците

синята плът и треската

Малки пъпчиви облаци -

въздухът играе

в болест и гърч;

бърлогата - с проказата

варта по очите

мозъка възпален

Кой донесе болестта

труповете

или плъховете

по челата им

 



Болната пролет ме чува

да плача



Болната пролет ме чува

да плача

със студени, студени очи



Болната пролет ме чува

да плача

***



В този свят кръвта тече

като чисти ручеи

и плътта е фиксирана

в изкуство

Този свят така нетраен

с глава на паяк



Халата е бясна и във пиянство

спят мечтите на великите.

Кой ме харесва такъв?

Съвсем неспокоен, направо бурен,

летящ, беснеещ, преобръщащ.

Понякога е много красиво да изгаряш.

-да изгаряш . . .

-кокичетата увяхнаха,

нищожество



Моите братя

са разпиляни и различни



Толкова унило подскачаш

днес, любима.

Нима наистина си уморена

колкото казваш, че си.

 



Всички мисли и чувства

-Знам, че водата може да ги поеме



Очите обичат това

Те няма да се отделят

и ще изсъхнат без да мигат

Реката вижда

Очите в нея



Ние сме налудничави герои.

-О . . . нашите гърбове

всичките. Сънувах ги . . .

Толкова сами . . .- кратко,

ясно, с патос - . . . О



Откога се имаме

един друг

имаме се, двамата,

заедно, един в друг

разливаш се ти във мене

цялата,

на дъното съм твое съкровище,

твое единствено

Откога се имаме един друг

Откога се имаме

Ти и аз, удавени заедно

удавени двамата

***



Най-красиви цветя закичваха

и къпеха челата си в мляко

от извор пробол тишината

с лекота дарявана от вятъра

Лекота във стъпките

и приказки във мрака

***



Тялото ми попива дъхът ви, братя,

Крещете - убиец; върнете му майката.

***



Празни тела

едното свито

другото разпънато

И в тъмното са сини

любени и изоставени

***

Но никой не може да

ме нарече касапин